"До живот" - нов сериал по ATV с Фахрие Евджен и Енгин Акюрек - тема 5

  • 99 078
  • 724
  •   1
Отговори
# 660
  • Мнения: 4 966
Привет )




Начало на анализ на ОК от

Navid Shahzad
до
Engin Akyurek Universal Fans Club

Скрит текст:
I am a university researcher (English Literature/Media Studies) as well as an actor, director and writer for TV .I have used FGSN for a series of seminars illustrating women's issues but more importantly for developing acting skills. In particular,my focus has been on Engin Akyurek and his growth as an actor. I wanted very much to share my views with EUFC to add to my own findings about this extraordinary actor/writer.
Engin's stories are delightful, delicate vignettes which clearly show how sensitive he is and how vulnerable his boyhood has been.
He brings the same skills to work for his performances. From Mustafa to Daghan; the journey has been fascinating to watch.
With your permission,I would like to start contributing a regular column on Engin's latest series 'Olene Kadar".

1. Any analysis of the series must differentiate between the first two episodes directed by Umar Turagay and the remaining 11 which were directed by Feride Kaytan. The two units form blocks with their distinct colour palettes and camera work. Though the transition between the two directors was a seamless one; yet, each reflects a personalised approach to the project.
a) Mr. Turagay's opening sequence set the tone for the episode with a cold blue wash. The severity and precision of Selvi's hair, the airless, iron barred interior which she enters; her ashen complexion - all visuals are used to echo the barren hopelessness that pervades the prison. The only concession to Selvi's femininity that the director makes is to allow her a pair of high heels, From the moment she confronts the obvious disdain of the guard to the time she first sees Daghan, Selvi's face reflects the fear, anxiety, anticipation that a rookie lawyer would have.
b) the first meeting is masterful. Daghan enters the room with his back to the camera in a moss green sweater which blends in subtly with the whole monochrome of dead windows, gray walls, iron bars, guards and a lifeless space. He does not speak for some time. The silence is so weighted, it could almost be 'heard.' He ignores the first human contact by dismissing the attempt at a handshake. The body language, the empty hands, the eyes which see but reflect nothing but despair, the lifelessness that permeates his face and body and the complete indifference that Engin displays in this first appearance allow the viewer a glimpse into the horrific eleven year, unjust incarceration that Daghan has lived through. It is as though he lives through a waking nightmare with no possibility of relief.
Daghan's dismissive attitude towards Selvi is the reaction of man who has resigned himself to his fate. And yet! The sudden darting action, the wrist holding, the comment about the rapid heartbeat show that there is a spark of life somewhere! In the entire scene, it is Engin's expressionless, despair that wrenches the viewer's heart.

https://www.facebook.com/EnginAkyurekUniversal/posts/1482110091809513

# 661
  • Мнения: 14 640
  Здравейте Hug

Марице Heart Eyes

Сериозно ви казвам-много ми липсва ОК не само в четвъртък Sad

В този сериал и двамата и Енгин и Фахрие се "разиграха" някак си след дълъг период на  почивка и при двамата!
  Липсват ми и то как Rolling Eyes Rolling Eyes Rolling Eyes
И не само на мен както виждам Laughing




И нашият любим Енгин си почива пои този начин Wink Laughing Hug



Последна редакция: нд, 30 апр 2017, 18:38 от sebilMM

# 662
  • Мнения: 2 086
 Здравейте Hug

Марице Heart Eyes

Сериозно ви казвам-много ми липсва ОК не само в четвъртък Sad

В този сериал и двамата и Енгин и Фахрие се "разиграха" някак си след дълъг период на  почивка и при двамата!
  Липсват ми и то как Rolling Eyes Rolling Eyes Rolling Eyes
И не само на мен както виждам Laughing




И нашият любим Енгин си почива пои този начин Wink Laughing Hug




Себи newsm51
И на мен ми липсва ОК,но това е положението bouquet
Дано любимците ни се завърнат по-скоро на екран,че дългите почивки не ми се нравят Peace

# 663
  • Bourgas, Burgas, Bulgaria
  • Мнения: 416
И на мен много ми липсва.

Кажете някой игрален филм с Енгин. Или нещо друго за гледане, че някак си да запълня празнотата.

Сигурно сте го и коментирали, ама филмите с Фахрие кои са?
Има ли някой, който си заслужава да погледна?

# 664
  • Мнения: 14 640



Доче Hug bouquet

Тити Laughing, каквото и да подхванеш с Енгин -все става!Погледни на 1-ва страница на темата  ни и си избирай Laughing




Колкото до Фахрие ти препоръчвам- "Ти си моя дом"Не е развлекателен но е много  добър.




Приятна вечер Hug

# 665
  • Мнения: 4 966
И на мен много ми липсва.

Кажете някой игрален филм с Енгин. Или нещо друго за гледане, че някак си да запълня празнотата.

Сигурно сте го и коментирали, ама филмите с Фахрие кои са?
Има ли някой, който си заслужава да погледна?

Има само два игрални филма с Енгин. Единият е "Съдба", в него Енгин играе второстепенен герой, сниман е през 2006 г.; другият е "Малкият проблем на Ейлюл" https://vk.com/videos211295671?z=video211295671_168893429%2Fpl_211295671_-2 -- ей тук сме го качили. Има го и в Замунда.

За филмите с Фахрие трябва да попиташ момичетата от тази тема: http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=966472
Аз с нея съм гледала малко от сериите на "Листопад", сега я гледам в "Чучулигата" - това са сериали с нейно участие.

# 666
  • Мнения: 2 086

Здравейте Hug
Честит празник! newsm51

# 667
  • Мнения: 14 640


Здравейте Hug Hug Hug


Доче Heart Eyes
Не са необходими много коментари. Достатъчно е да гледаш ,за да разбереш че има нежност  и любов.


Здравейте Hug
Честит празник! newsm51

                           

А , ето ви един истински представител на труда! Laughing Wink


# 668
  • Мнения: 716
Тръгване

Енгин Акюрек

   Има едно правило – да се крием зад фрази. Ако се окаже, че нещо не ни харесва, по навик строим айсберги от невидими изречения.

   Тя обяснява и обяснява. Даже не поема дъх да поставя запетайки по средата на дългите изречения.
– Аз ще тръгвам – казва.
   Трябва ли винаги глаголът „тръгвам“ да е толкова безпощаден? Без значение в коя епоха и време се намираме. Като някакви съвременни аристократи на чай ние хвърляме в огъня и горим примитивността. След глагола „тръгвам“ всички изречения заприличват на камион, летящ по нанадолнището с износени спирачки. За нас единица мярка за страдание са станали хроническите стенания на човечеството от миналото през цялата история. Казвам „станали“, защото аз само съм слушал за тях, и само слушайки съм станал съучастник в целия срам.

   Мисля, че всеки, който го боли зъб, изпитва болка. Но тази болка, еднаква за всички ни, е доста проста. Докато подбирането на две думи, които да опишат сърдечната болка, създава затруднения. Прекрасните дни сякаш са заседнали в дихателните ни пътища като в претъпкана сокоизстисквачка и сокът от нея прилича на отпадък от храносмилателната система.
   Миг тишина означава прекъсване на всички звукови потоци. „Тръгвам“ хвърля в центъра му ръчна граната в очакване на взрива. Ако след множеството изречения се проточат мигове на безмълвие, значи смисълът на самите изречения е опустял. В очакване на мига, след който нашето седене на тази маса ще премине в служебно задължение, се ражда нов период. Подчинен на нехуманните правила на непознаването.
   Който е по-силен, ще поиска сметката и ще стане от масата. Способността да си силен е важна, защото всички знания, които ни наливат в ушите още от деца, ни внушават, че трябва да бъдем силни. А този, който остане на масата, ще изпита по-силна болка, сякаш е обичал повече. Нима това не е лицемерие? Аз, вероятно, не искам да бъда лицемер:
– Както искаш.

   В продължение на няколко часа, дори в продължение на цялата ни връзка, тези думи се произнасят в качеството на единствено нещо, което имам право да знам. Сега знам, че отново следва миг на мълчание и след първия изстрел всички изречения ще са вече пречупени.
– Да ставаме – виждам как, докато изричам тези думи, през очите ѝ преминаване малко облаче гняв. Все пак, ние се обичаме и най-важната ни способност е тази да обичаме.

   Искам сметката. Келнерът, с неочаквана за него скорост, ни носи даже и рестото. След приключването на нашите отношения строежът на първото изречение трябва да обясни всичко, като бележка под линия. Обличаме якетата и се изправяме като двама непознати, без да се докосваме с очи. Някак си произнасям:
– Да те откарам?
   В телата ни – наивност на току-що запознали се хора, на лицата ни – неискреност.
– Не, ще се прибера сама.
   Не мога да отговоря, защото май никога преди не съм я карал. Стоим прави и чакаме. Чакаме прави. Бъдещето ни буксува от двете страни на масата. Много смешна ситуация – огромният свят се е свил до размерите на маса и ние сме една от неговите основи. Тя е готова да си тръгне, но в този момент никой от нас не може. Има хора, които придават вкус на такива мигове, и такива, които ги унищожават.

   Вероятно нашето десетсекундно чакане наближава своя край, когато между масите виждаме един стар приятел. Едновременно почваме да му махаме и едновременно го приемаме в обятията си. Без да проумее причината за тази радост, той става почетен гост на нашата маса, където вече съм платил сметката. Менюто с размери на креват отново се връща; искаме да изживеем продължението на приключването на нашите отношения до последния чай.
– Да не ви задържам, вие май ставахте – моят никому неизвестен приятел се опитва да бъде учтив въпреки удивлението си, но ние така му се радваме, че той си поръчва чай.
– Отдавна не сме се виждали. Нека побъбрим на чаша чай – казвам.
   Докато никому неизвестният ни приятел си гълта чая, ние възнамеряваме да си говорим, докато изпием целия чайник. Ако зависи от мен, ще паркирам в центъра на масата цял самовар. Нека не говори нашият приятел, нека си пие чая.

   Седнали на масата, освободили се от товара, който ни е притискал, ние се преструваме на влюбени. Недовършил чая си, аз поръчвам още един. А никому неизвестният ни приятел, поднася своя към устата си наужким, явно има намерение да става. Отпивайки, той се готви да се изправи, когато аз поръчвам десерт. Всеки момент от нашия архив на спомените е ценен и за тримата, затова обсъждаме всеки момент. На най-кремовото място от десерта разговорът стига до нашите отношения.
– Вие двамата много си пасвате – кимайки с глави, ние се усмихваме неопределено, без да показваме зъби. – Честна дума, много си подхождате.
   Този път не кимаме, не се усмихваме с размити усмивки, а горим с цялото си същество. Аз надявам още по-важно изражение, хвърлям поглед към теб – тази, която иска да си отиде – и отново не издържам, усмихвам се едва доловимо. Нашият никому неизвестен приятел – нахранен, напоен, примирен със света – бива задушен от нашето внимание.
– Аз ще тръгвам вече, извинете ме.
– Да, разбира се. Тръгвай – построявам най-лъжовното изречение на света.
   Нашият никому неизвестен приятел се изправя и ни прегръща с току-що погълнатия поток от любов. Когато някой си тръгне, радостта изчезва. Нашият никому неизвестен приятел си тръгва и двамата го проследяваме с поглед. Сами си създаваме лъжливи метафори. Кой ще произнесе първото изречение и как това първото да тежи достатъчно, за да остане и последно?

   Неприятният келнер отново ни носи сметката със скорост на предела на всякакви технически възможности. Очевидно, настъпва мигът, когато не върви нито да се криеш зад фрази, нито да потънеш в мълчание. За пореден път се изправяме заети с телефоните си и стараейки се да изглеждаме спокойни, ставаме заложници на тази наша дяволска гордост. Без да се гледаме, залепнали към екраните на телефоните, ставаме едновременно.
   „Ако можехме да виждаме гласовете в главите си, щяхме да живеем в по-откровен свят“ – тази тъпа мисъл изниква в ума ми. Нямаше ли да е върхът на върховете, ако тя можеше да прочете какво се върти в главата ми и думите „Не си отивай“ в балонче, ме увенчаят като корона? Слагам в балончета всички известни ми талисмани от моя вътрешен свят, след като щателно съм ги огледал във Вселената, надявайки се надеждата върху повърхността на сърцето ми да стане видима.

   Безсъвестният келнер се е лепнал за нас, сякаш чака да се махнем, и забърсва масата с парцал. Времето на раздялата се надига от нея и прониква в най-дълбокото на сърцата ни. Отново нарушаваме тишината едновременно:
– Дай, все пак, да те откарам.
– Не, ще се прибера сама.
   До този момент не сме измислили трето изречение. На практика вече излизаме през вратата, когато нашият никому неизвестен приятел ни приближава притеснен и казва:
– Утре имам рожден ден. Ще дойдете ли?
   Правим най-доброто, което можем – отговаряме едновременно:
– Добре.
   Нашият никому неизвестен приятел става наш спасител. Докато го гледаме как върви към своята маса, ние – с усмивки на лицата – се обръщаме един към друг и едновременно измърморваме:
– Да седнем да изпием по още един чай, а?

# 669
  • Мнения: 14 640
Барисеа Heart Eyes bouquet и поднасянето на  чая и четенето на преведеното от теб  и написано от Енгин ще направя с удоволствие.




И компания ви  предлагам Hug








Приятна вечер Hug Hug Hug

Последна редакция: ср, 03 май 2017, 08:24 от sebilMM

# 670
  • Мнения: 4 966
Привет )



Първите три части от анализа на Navid Shahzad, известна пакистанска актриса и преподавателка по повод ОК, преведени и публикувани в стр. за Енгин във ФБ:


Навид Шахзад

Част 1
Аз съм университетски преподавател (Английска литература / Медийни науки), както и актриса, режисьор и сценарист за телевизията. Използвала съм „Каква е вината на Фатмагюл“ за серия от семинари, илюстриращи проблемите на жените, но по-важното - за развиване на актьорски умения. В частност моят фокус беше върху Енгин Акюрек и неговото израстване като актьор. Много исках да споделя мнението си с EAUFC, за да допълня моите собствени констатации за този изключителен актьор и писател.
Историите на Енгин са възхитителни, деликатни, които ясно показват колко чувствителен е той и колко уязвимо е било юношеството му. Той пуска в действие същите умения и в своите изпълнения. От Мустафа до Дагхан, пътуването е вълнуващо за гледане.
С ваше разрешение бих искала да започна да участвам с постоянна колонка коментари за най-новия сериал на Енгин, „До живот“.
1. Всеки анализ на сериала трябва да разграничава първите 2 епизода, режисирани от Умур Турагай, от останалите 11, режисирани от Фериде Кайтан. Двете части формират отделни блокове с техните различни цветови палитри и работа на камерата. Въпреки че преходът между двамата режисьори беше безпроблемен, все пак всеки от тях отразява персоналния си подход към проекта.
а) Господин Турагай започна поредицата, установявайки студено син фон на епизода. Строгостта и прецизността на косата на Селви, задушната, с железни решетки среда, в която тя влиза, бледият тен на лицето – всички визуализации са използвани, за да отразят цялата безнадежност, с която е просмукан е затворът. Единствената отстъпка за женствеността на Селви, която режисьорът прави, е, да й позволи чифт високи токчета. От момента, в който тя се изправя срещу очевидното презрение на охраната, до момента, в който за първи път вижда Дагхан, лицето на Селви отразява страха, безпокойството, очакването, което неопитният адвокат би изпитвал.
б) Дагхан влиза в стаята с гръб към камерата, в пуловер с цвят на зелен мъх, който се смесва фино с целия монохром на мъртви прозорци, сиви стени, железни решетки, охрана и безжизнено пространство. Той не говори известно време. Мълчанието му толкова натежава, че почти може да бъде "чуто". Той пренебрегва първия човешки контакт, като отхвърля опита за ръкостискане. Езикът на тялото, празните ръце, очите, които виждат, но не отразяват нищо друго освен отчаянието, безжизнеността, която прониква в лицето и тялото му и пълното безразличие, което Енгин показва в първото си появяване, позволяват на зрителя само с един поглед да види зловещата единадесета година, през която Дагхан е несправедливо затворен. Сякаш живее в буден кошмар без възможност за облекчение.
Презрителното отношение на Дагхан към Селви е реакцията на човек, който се е примирил със съдбата си. И все пак! Внезапното проблясване, задържането на китката, коментарът за бързия пулс показват, че там някъде има искрица живот! В цялата сцена безизразността и отчаянието на Енгин е това, което докосва сърцето на зрителя.

Част 2
И така, стигаме до възстановяването на престъплението, запознаване с други герои като семейството на Дагхан, бащата на Берил и приятеля й Ендер и детето, което ще играе такава катастрофална роля в живота на Дагхан ... Енгин е безстрашен при смяната на външния си вид, за да отговаря на героите, които играе. За разлика от други актьори, които предпочитат да играят "безопасно", като избират популярен външен вид, той продължава да експериментира. Изглеждайки малко по-едър, с по-дълга коса и по-пълно лице, той представя младия Даган като мило гальовно момче.
От нервната му молба за официално предложение (отправена в лицето на една сурова майка, противопоставена на нежността и чувствителността на един разумен баща) до изненадата, която той прави на Берил, когато тя му разказва драматичната новината за бременността си - той е спонтанен, енергичен и обнадежден за едно многообещаващо бъдеще. Застаряването винаги е предизвикателство за актьорите и единайсетгодишната разлика е трудна за предаване поради простата причина, че само езикът на тялото, стилът и речта могат да пресъздадат убедително кой е по-възрастен герой. Когато възрастовата разлика е много по-голяма, актьорът е подпомогнат от грим и т.н. В този случай, тъй като зрителят вече е срещнал Дагхан в настоящето и има представа за него в съзнанието си, актьорът трябва да работи двойно по-усърдно, за да бъде убедителен като млад мъж, за когото светът обещава радост (може би за сметка на враждебността на бащата на Берил) и надежда за бъдеще, което вече му гарантира бащинство и семейство.
Енгин пресъздава един привлекателен, импулсивен и любящ Дагхан, чиито стремежи са ограничени до намиране на щастие с Берил, завършване на специализацията му и собственото му семейство, подкрепян от топлото отношение в бащиния му дом. По-младият Дагхан говори много - от време на време пренебрегвайки Берил, докато по-възрастният Дагхан е едносричен или в най-добрия случай лаконичен. Една фина промяна в осветлението, което е по-естествено, отколкото синьото тониране по-рано, служи за подчертаване на обичайността на всекидневния живот, когато дрогираният и замаян Дагхан се опитва да стигне до мястото на сватбата си.
Анализ на сериала "До живот" от Навид Шахзад

Част 3 - "Завръщане вкъщи"
Още един мрачен сив ден, когато Дагхан накрая излиза от затвора. Той си поема дълбоко дъх, сякаш да отърве дробовете си от затворническия въздух, който е дишал през последните единадесет години. Човек би очаквал комбинация от радост и щастие на лицето му, но Енгин решава да направи друго. Лицето му отразява отбранителна сдържаност и обърканост, които видяхме по-рано в съдебната зала, когато най-накрая бе обявен за свободен човек. Камерата също така остава на уважително разстояние, сякаш позволява на семейството известно време на уединение, преди Селви да се присъедини към тях.
Какъв момент на най-голямо ликуване би трябвало да е за Дагхан, както e за неговото семейство и адвокат, но това е състояние на ума, в което тепърва трябва да се потопи. Енгин играе това състояние като човек, върнат от ръба на голяма бездна, но със сърце, толкова замръзнало, че не може да усети нищо.
Неговото ръкостискане и коментар за пулса на Селви са чист инстинкт. Тъй като обучението му е медицинско, това е и неговата реакция. Видяхме контраста между реакцията на Селви към решението на съдията, което беше спонтанно и до сълзи, и на Даган, който изглеждаше напълно объркан. Резервираността се засилва още повече от гледката на отдалечената паркираната кола и нейния незабележим шофьор. Спречкването между брат и сестра не е пропуснато за зрителя, тъй като Йълмаз се надява Селви да остави сега Дагхан сам.
Влизането на Енгин в бащината му къща е чудесен пример за интелигентна атмосфера. Режисьорът Умур Турагай го снима през касата на отворената врата, поставяйки го пред познатите му предмети - в пряк контраст с бруталните затворени железни врати в затвора. Стаята на Дагхан е останала в първичното си състояние, сякаш очаквайки завръщането му благодарение на стремежа на майка му за чистота. Но за съжаление, предметите и книгите, наредени по рафтовете, леглото със завивка на квадрати, бърборенето на майка му Сабиха, са само спомени за средата, която Дагхан вече не обитава. Мястото, макар топло, привлекателно и познато, принадлежи на друго време и виждаме Дагхан седнал странно на ръба на леглото - чужд в бащината си къща.
Енгин позволява мълчанието да го обгърне и това е неговият професионализъм, който впечатлява. Физически, актьорът е висок човек с великолепно оформена глава и двойка дълги крака, които го карат да изглежда по-слаб. Неговата така обичана дълга коса е отрязана и той е загубил тегло, но най-забележителното на лицето му са неговите очи. Отпочинали от затвора, те са безизразни, не показващи нито щастие, нито скръб. Те са очите на човек, който се е затворил в себе си, заключил се е и е хвърлил ключа. Въпреки, че сега е свободен човек, по ирония на съдбата, той е избрал да бъде затворен от собственото си минало и тежестта на всичко, което е загубил - любов, дете, надежда! Сърцето му е дълбоко замръзнало и не чувства нито емоция, нито болка, тъй като е преживял в излишък и от двете. И все пак тишината и спокойствието са подвеждащи.
Енгин играе Дагхан като навита пружина, очакваща възможност за освобождаване, може да бъде сравнен с поток от лава, който търси изход, такива похвати имат добър ефект. Дори когато седи тихо, гледайки в пространството, той не е човек в покой.
Съвместното храненето е преди всичко семейно занимание. Независимо дали е в началото на деня или в неговия край, масата за хранене е най-големият и най-важен елемент в дома, използван в сериала. Освен самите герои и патриархалната йерархия, в която са поставени, лоялността, уважението и единството им, почтеността и самоотвержеността са ежедневни гости на масата на Халил Сойсюр. Това са ценностите, на които той е научил децата си и които те най-много ценят. Повечето сцени на хранене са изпълнени със сърдечност, но има и изключения. Дагхан, макар и да присъства на масата, все още не е аклиматизиран към атмосферата у дома. Той се присъединява към останалите от семейството, след като всички вече са седнали. Трудно се включва в разговор; показва интерес единствено към информация относно хора, които са го обидили. Присъствието на Селви, макар приятно и приветливо, не може да увлече Дагхан в обикновен разговор. В този времеви момент Дагхан няма комуникативни умения, тъй като е забравил как се общува с хората.
Изпращайки Селви по тъмните, слабо осветени улици, ние за първи път забелязваме огъня, който бушува у него. Селви също се изплашва от неочакваната експлозивна реакция на Дагхан. Енгин, който се извисява над партньорката си, се навежда над нея, за да подчертае действието. Селви се отдръпва назад и се опира с гръб до стената. Това се очертава да бъде постоянна характеристика на бъдещите им отношения – един яростен Дагхан и една Селви, отчаяно опитваща се да го контролира. Енгин (Дагхан) предупреждава Фахрие (Селви) и зрителите, че няма намерение да се откаже от търсенето си.
/ следва /

# 671
  • Мнения: 14 640

  Добър вечер Hug

Марице Heart Eyes  bouquet

Три пъти прочетох написаното от Навид Шахзад
Моите уважения към дамата! bouquet
Изключителна фенка на Енгин и от тази позиция е нейният коментар.



Очаквам още 11 пъти по толкова  коментари за сериала. bouquet






Приятна вечер!


Последна редакция: ср, 03 май 2017, 21:03 от sebilMM

# 672
  • Мнения: 2 086



Някой са големи късметлии Heart Eyes

Последна редакция: чт, 04 май 2017, 09:35 от dochi55

# 673
  • Мнения: 4 966


Анализ на "До живот" от Навид Шахзад
Част 4 - Епизод 2
Казват, че богинята Лилит /богиня на нощта от еврейската митология/изпраща демоните си на земята през нощта. Когато спим, демоните мълчат, по време на нашето бодърстване те оживяват и това, гърците наричат "златната среда", т.е. нашата съвест се събужда. Турагай решава да започне втория си епизод с изпотеното и обляно в сълзи лице на Селви. Синьо-сивата тоналност се завръща обратно докато Селви е връхлетяна от смесица от гласове - дете, продаващо кърпички на улицата, глас, връхлетян от паника, крещящ за невинност, трети глас, който настойчиво й напомня да действа според инструкциите. Ясно е, че Дагхан не е единствената измъчвана душа в този разказ.
Докато майка му се тормози от отсъствието му от дома, Дагхан седи под мрачнoтo сиво небе, сливащо се с още по-сивото море, в компанията на камъни, бетон и скали. Това е възможно най-изоставеното от Бога място. Турагай позиционира актьора си срещу простия пейзаж, който отразява вътрешното му състояние. Всичко е проникнато от тишина с изключение на хипнотичния саундтрак на Айтекин Аташ. Прочутите истанбулски шумни чайки не се виждат и чуват, на преден план регистрираме единствено една печална мълчалива фигура, като дори и морето смегчава звука от плясъка на вълните, миещи скалистия бряг.
Тук сме свидетели на една от малкото ретроспекции на преживяното от Дагхан в затвора. Берил гледа очевидно с неприязън през грубата маса към Дагхан по време на посещението си в затвора. На фона на металните решетки и фигурата на полицай, един несресан и брадат Дагхан седи срещу нея, докато тя иска доказателства за неговата невинност. Реакциите на Енгин са майсторски, той я моли да прояви доверие. Неговата предпоставка е проста: ако го обича, тя трябва да му вярва. В крайна сметка, любовта, вярата и доверието са нещата, върху които се градят трайни взаимоотношения.
За Дагхан, който е идеалист, любовта е всичко и се е превърнала в трайна вяра, основана на доверие. За него тази вяра няма връзка с правните доказателства; това е за съдилищата, не за влюбените и неговата логика е проста. Тя го познава, казва си той, и трябва да знае, че той не би могъл да убие баща й. Отговорът й e кратък, но брутален - очевидно е, че тя не мисли така; и го моли да спре да й пише.
Очите на Енгин са тези, които изразяват болката от отхвърлянето. Ако тя го беше ударила, за него би било по-малко болезнено. Тялото му се свива, лицето му е сгърчено от мъка, тъй като с това последно сбогом, Берил му съобщава и новината за детето - дете, което е мечтал да люлее, но никога няма да има тази възможност.
Това е всичко, което може да стори, за да се сдържи, гледайки как Берил си тръгва; сълзите напират в очите му, докато стиска ръце на масата в почти молитвена поза. Режисьорът Турагай позволява на Дагхан да приеме шока от истината, като решава да го остави с гръб към камерата за момент.
Един от известните суфистки поети казва, че хората могат да бъдат опростени за унищожаването на свещени места, но не може да има прошка за онези, които разрушават човешкото сърце, защото то е обиталище на самия Бог! Берил не знае, че самата тя е обречена да се превърне в изгубена душа, като последица от факта, че е погубила вярата си в Дагхан. Турагай ни показва как тя, забравила Бога, слиза по стълбите на затвора; това е символичното начало на нейното влизане в ада.
Камерата се обръща отново към скованото от скръб лице на Енгин, само за да ни върне обратно при Дагхан, намиращ се на морския бряг. Той поглежда за миг към небето, сякаш търси някаква утеха, докато една сълза, потичайки от окото му, дава да се разбере, че такава няма.
/следва/
Превод: Еngin Akyurek BG Fans Club

# 674
  • Мнения: 2 086
Редактиран превод от английски на разказа''ТРЪГВАНЕ''Превод БАРИСЕА


Тръгване
Енгин Акюрек
Тя има навика да се крие зад фрази. Аз пък не обичам видимите неща и си строя айсберги от невидими изречения.
Думите ѝ се леят ли леят. Даже не поема дъх да поставя запетайки по средата на дългите изречения.
– Аз ще тръгвам – казва накрая.
Трябва ли винаги глаголът „тръгвам“ да е толкова безмилостен? Няма значение в коя епоха или период се намираме. Седейки на маса и бъбрейки си като някакви съвременни аристократи, ние сме захвърлили всяка примитивност в огъня. Всички изречения след глагола „тръгвам“ се пускат по нанадолнището с пълна скорост като камион с развалени спирачки. Приравнили сме хроническото хленчене в миналото със страданията на хората от историята. Като казвам „приравнили“, аз само съм слушал за това, но дори само слушайки съм станал съучастник в този срам. Винаги съм смятал, че хората със зъбобол изпитват една и съща болка. И макар болките, които ни обединяват, да изглеждат просто нещо, намирането на две думи, които да изразят сърдечната болка, е много трудно. Прекрасните дни са обелени, смлени и заседнали в хранопровода; превърнали са се в отпадък от храносмилателната система.
По време на тишина мощта на всеки звук бива прекършена. „Тръгвам“ чака да експлодира като ръчна граната, хвърлена между нас. Ако миговете тишина след онези, преливащи от изречения, стават все по-дълги, значи изреченията са вече пусти. Започва периодът, който просто трябва да изтече, за да се превърне седенето ни на тази маса в служебно задължение. Има неписани нечовешки правила. По-силният трябва да поиска сметката и да си тръгне. Да си силен е важно, защото още от деца ни пилят ушите да сме силни. А онзи, който остане на масата след другия, все едно ще страда и обича по-дълго време. Това не е ли лицемерие?
Мисля, че не искам да бъда лицемер:
– Както искаш – през последните няколко часа, дори през цялата ни връзка, тези думи са регистрирани като единственото нещо, което бих могъл да знам.
Сега знам, че следва нов миг мълчание, след първия изстрел всички изречения бързо ще се пренавият обратно.
– Да ставаме – виждам как, през очите ѝ преминава облаче гняв, докато изричам тези думи. Все пак, ние се обичаме и най-важното от всичко е, че сме способни да обичаме.
Искам сметката. Келнерът ни носи рестото със скорост, каквато не съм очаквал от него. Първото изречение след края на една връзка трябва да опише всичко като паметна записка. Обличаме якетата и се изправяме като двама непознати, без да се докосваме с очи. Едва произнасям:
– Да те откарам?
Телата ни са наивни като на току-що запознали се хора, а лицата ни – неискрени.
– Не, ще се прибера сама – не се сещам какво да ѝ отговоря, сякаш никога преди не съм я карал.
Вече изправени почваме да чакаме. Бъдещето ни е заседнало от двете страни на масата. Как да не се засмееш на ситуацията? Ние се смаляваме стремително, превръщаме се в стоманени крака на маса в този огромен свят. Тя е тази, която искаше да си тръгне, а сега и двамата не можем да си тръгнем. Винаги се намират хора, които да скапят подобни моменти. Тъкмо нашето чакане на крака (продължило не повече от десет секунди) да свърши, ние виждаме един стар приятел. Двамата едновременно почваме да му махаме, едновременно го поздравяваме и едновременно го прегръщаме. Без да подозира колко е обичан, той става почетен гост на нашата маса, където вече съм платил сметката. Менюто с размери на креват отново се връща и ние пожелаваме да изживеем едно продължение на приключената си връзка до последния чай.
– Да не ви задържам, вие май ставахте.
Въпреки изненадата, изписана на лицето му, моят приятел се опитва да бъде учтив; но ако знаеше колко е обичан, щеше да си поръча още един чай.
– Отдавна не сме се виждали. Да изпием по един чай, аз черпя.
Докато никому неизвестният ни приятел си сърба чая, ние разполагаме с време колкото за една чашка. Ако зависеше от мен, щях паркирам в центъра на масата цял самовар. Няма значение дали приятелят ни ще говори, стига да продължи да пие чай. Играем ролята на влюбени, сякаш товарът от плещите ни се е смъкнал.
Поръчвам още един чай, още преди да съм довършил този. И тъкмо нашият никому неизвестен приятел да си тръгне, преструвайки се, че довършва неговия, аз лично сервирам сладкиши. Обявили сме един наш общ спомен от архива със спомени за изключително ценен и обсъждаме всеки миг от него. В най-кремовия момент от сладкишите разговорът стига до нашата връзка.
– Вие двамата много си пасвате – кимайки с глави, ние се усмихваме едва-едва, без да показваме зъби.
– Честна дума, много си подхождате.
Този път не кимаме с глави, нито се усмихваме едва-едва, но душите ни изгарят от болка. Аз си надявам нахаканата физиономия, хвърлям ѝ поглед от типа „ти-беше-тази-която-поиска-да-си-тръгне“ и се подсмихвам. Нахранили сме своя приятел, удължили сме му живота и сме го окъпали с внимание.
– Аз ще тръгвам вече, да не ви задържам.
– Стой... закъде бързаш? – изричам най-лъжовното си изречение.
Нашият никому неизвестен приятел се изправя и ни прегръща, насърчен от потока емоции, с който сме го залели току-що. Много е неприятно да гледаш как някой си тръгва. Ние гледаме как той си тръгва. Създали сме лъжливи метафори за себе си. Кой ще произнесе първото изречение? И ще бъде ли равно по сила въздействието на първото изречение на последното?
Дразнещият келнер отново ни носи сметката и блокира всяка техническа възможност за разговор. Не ми остава нито изречение, в което да намеря убежище, нито период от време, който да осъдя на тишина. Този път не се изправяме. Преструваме се на заети с телефоните си и изглеждаме спокойни, заробени от своята гордост. Все така втренчени в телефоните и без да се гледаме, ние се изправяме едновременно. В ума ми е заседнала абсурдната мисъл: „Ако можехме да виждаме гласовете в главите си, щяхме да живеем в много по-искрен свят“. Нямаше ли да е супер, ако тя можеше да види какво има в главата ми, ако можех да нарисувам над главата си балонче с думите „Не си отивай“? Премятам и премятам тези думи наум, изпращам всички възможни заклинания към вселената и копнея тя да може да види балончетата, които предполагам, че са покрили повърхността на сърцето ми. Безмилостният келнер също се е изправил до нас, сякаш чака да си тръгнем, и забърсва масата. Време е да напуснем тази маса, станала последно убежище за сърцата ни. Едновременно са раздвижваме и едновременно нарушаваме тишината:
– Да те откарам?
– Не, ще се прибера сама.
До този момент не сме измислили трето изречение. Тъкмо да тръгнем, нашият никому неизвестен приятел се втурва обратно към нас:
– Утре имам рожден ден. Ще дойдете ли?
Правим най-доброто, което сме правили вече – отговаряме едновременно:
– Разбира се.
Нашият никому неизвестен приятел става наш спасител. Проследяваме го с поглед как се връща на своята маса, обръщаме се един към друг с усмивки на лицата и измърморваме, но този път не едновременно:
– Да изпием по още един чай, а?

Общи условия

Активация на акаунт