Тънката линия между дундуркането и помощ на децата/ малки и големи/

  • 29 675
  • 530
  •   1
Отговори
# 390
  • Мнения: 9 052
...
Но никой не ми отговаря на въпроса – защо е важно да се е мъчил човек. Ако не се е това обезценява ли постигнатото, виновен ли го прави?
Зависи в чии очи  Twisted Evil В смисъл мъката отстрани може да изглежда много романтично, героично и още подобни ... и ако си тънал в леснотия цял живот ... може да ти се прииска нещо друго. Нещо по-така ... малко пот и сълзи да пролееш, малко емоция от тази гама ....

# 391
  • София
  • Мнения: 15 932

Не е задължително човек да се мъчи или да се е мъчил.

Напротив, задължително е, иначе не ти казват браво. Въобще, колкото по-трудно живееш, толкова повече обществен възторг предизвикваш.
Не съм видяла да казват браво на някого тук. Чисто принципно. Или винаги е "Абе, браво, ама..." и следват критики, след които е най-добре да се гръмнеш.

# 392
  • Мнения: 9 052
.... Напротив, задължително е, иначе не ти казват браво. Въобще, колкото по-трудно живееш, толкова повече обществен възторг предизвикваш.
Това пък как го измисли  Shocked Аз съм съвсем друго впечатление съм останала. В момента в който някой успее да я подкара леко и всички му завиждат неблагородно . Я да излезне предварително в пенсия с добри пари, я да изкара някоя друга привилегийка ... я да вземе наследство, което има смисъл.

# 393
  • Мнения: 12 722
Не съм видяла да казват браво на някого тук. Чисто принципно. Или винаги е "Абе, браво, ама..." и следват критики, след които е най-добре да се гръмнеш.

Тук рядко идва някой да се хвали.

# 394
  • Мнения: 14 651
Завист е едно, да му признаеш, че се е справил по-добре от теб или поне достатъчно добре и има хубави резултати в крайна сметка е вече трудна работа. Затова се започва първо с въпросчета "не знам как издържаш, не ти ли е скучно по цял ден с децата", мине се през "опрделено се затъпява след първата година майчинство" и "какво знаеш ти, проста домакиньо", та се стигне "40-годишната студентка", след което се предполага да се скриеш в ъгъла да се срамуваш.

# 395
  • София
  • Мнения: 15 932
Не съм видяла да казват браво на някого тук. Чисто принципно. Или винаги е "Абе, браво, ама..." и следват критики, след които е най-добре да се гръмнеш.

Тук рядко идва някой да се хвали.
Под "тук" имам предвид страната. Та във форума като навсякъде. В Англия говорят за времето, тук за това колко сме зле. Черта от националната култура просто.

# 396
  • Мнения: 9 052
Завист е едно, да му признаеш, че се е справил по-добре от теб или поне достатъчно добре и има хубави резултати в крайна сметка е вече трудна работа. Затова се започва първо с въпросчета "не знам как издържаш, не ти ли е скучно по цял ден с децата", мине се през "опрделено се затъпява след първата година майчинство" и "какво знаеш ти, проста домакиньо", та се стигне "40-годишната студентка", след което се предполага да се скриеш в ъгъла да се срамуваш.

И де го това всичкото?! Пропуснала съм го. Това, което през цялото време долавях беше, че ако си работил като ученик или студент , то си бил или на пищови на изпитите или си ги плащал. И че студент пипнал сервитьоркса табла за сезонна работа си е загубил за в бъдеще благонадежността на сериозен специалист. Нещо като "петно в досието". Няма  6 няма 5

# 397
  • Мнения: 29 390
Черта от националната култура просто.

А у нас е правило нещата да се правят по трудния начин. Ако е лесно и просто, не се брои.
Колкото повече гърч и безсмислен труд кипи, толкова по-добре.
Черта от националния манталитет просто...  Laughing

# 398
  • София
  • Мнения: 15 932
Черта от националната култура просто.

А у нас е правило нещата да се правят по трудния начин. Ако е лесно и просто, не се брои.
Колкото повече гърч и безсмислен труд кипи, толкова по-добре.
Черта от националния манталитет просто...  Laughing
Навремето един от първите ми шефове каза, че огромният ми недостатък е, че винаги изглеждам сякаш нищо не правя. Той знае, че работя колкото двама или трима от останалите, но това ги деморализирало и дразнело, трябвало всеки да изглежда отруден. Прав беше, затова избягвам да работя в колектив.  Wink

# 399
  • Мнения: 12 722
Аз имах една колежка, която по цял ден се разхождаше и обясняваше колко много работа има. Ама да седне да я свърши - не.

# 400
  • София
  • Мнения: 15 932
Аз имах една колежка, която по цял ден се разхождаше и обясняваше колко много работа има. Ама да седне да я свърши - не.
Всеки, който готви децата си за колективна работа трябва да ги научи на това. Не се шегувам, безценно е умението да изглеждаш зает и имащ работа. Много повече помага в кариерата от това реално да вършиш нещо.

# 401
  • Мнения: 14 651
Типичен пример за такива колежки като на Трещерица са секретарките в университетите - няма друга такава мързелива сган - не врършат работа нито на преподавателите, без да ги овикаш, нито на студентите, които пък няма как да ги овикат. Само пуфтят, че имат жестоко много работа, докато всъщност се разнасят с кафенца и тортички и си подават един печат по цял ден. Не знам кога ще съкратят цялата тази ненужда паплач, дето хем не работи, хем получава заплата. Ама иначе се водят на работа, т.е. - мъчат се едновременно и да работят, и деца да гледат, а всъщност нито работата е свършена, нито децата са добре гледани.

# 402
  • München, Deutschland
  • Мнения: 6 852
... безценно е умението да изглеждаш зает и имащ работа. Много повече помага в кариерата от това реално да вършиш нещо.
+10000.

# 403
  • Мнения: 5 462
... безценно е умението да изглеждаш зает и имащ работа. Много повече помага в кариерата от това реално да вършиш нещо.
+10000.
Такива ги има и от седящите в къщи.
Без деца и мъж /поради дълги командировки/на главите им , но винаги запъхтяни и забързани и винаги с много задачи..
Какви са задачите им толкова много не е ясно.
Важното е да се симулира дейност и заетост hahaha Joy Joy

# 404
  • София
  • Мнения: 17 692
Тя точно камила е била. Колко ще се реализира професионално след 40.
Много повече, отколкото някой с пораснали деца би могъл тепърва да се реализира като родител. Например.
Но никой не ми отговаря на въпроса – защо е важно да се е мъчил човек. Ако не се е това обезценява ли постигнатото, виновен ли го прави?



Остатък от социализЪмЪ, Бояна. Нов прочит на "произхождам от бедно селско семейство / от бедно работническо семейство"... Човек може и да разбие стената на затвора - но не и, изглежда, стените в ума си. Твърде много хора все още смятат, че цената на успеха се измерва с труднистите, през които е преминато по пътя... а не с това къде се е стигнало.

Което не е далеч от истината по отношение на победитте над себе си - няколко стъпки на дете с ДЦП може да са и по-ценни от 10 олимпийски медала - за детето и за родителите му, но едва ли биха - едва ли би следвало - да представят този успех като нещо кой знае какво постигнато в живота... и едва ли ги прави велики. Герои - всъщност, да - но велики - не, техният живот с нищо не е допринесъл за обществото, по-право - успехите им са успехи само измервани по твърде малка скала. Да, героизъм е, но все пак олимпийските рекорди са тези, които достигат до новините - независимо дали са постигнати с много зор или с много талант. Не малките лични победи. Но това би означавало признаване на различен потенциал... а това никому не се харесва. Затова и "ама вижте колко ми беше трудно" се чува толкова често, а не "ама вижте ме къде отидох". З

атова и концепцията "трябва ад му е трудно, че да се научи на живот и на борба и на работни навици и че животът не те гали с перце и че цял живот ще се мъчи, като мен" е толкова често срещана. И толкова по-рядко сред онези, на които им е било дадено - и които искат на свой ред, по възможност, да дадат летящ старт в живота на отрочетата си. Интересен също така и фактът, че онези, на които е било "дадено" много по-често са склонни да дадат дори и когато нямат, когато им е трудно да го направят, докато другите, които са се "мъчили" не могат по никой начин да оценят ползата от "даването" и са склонни да не дават, допри и когато имат добра такава възможност, в името на това отрочето да преживее същите трудности в началото на живота си. Може пък да е някаква интересна антропологична особеност - стремежът да преведем децата си по същия път, който самите ние сме изминали и намираме за... известен / проходен / безопасен - или, може би, егоистичното желание да ни повторят.

Общи условия

Активация на акаунт