Мислите ли,че отделяте достатъчно време за децата си?

Геле, ще ти кажа какво мисля. Мисля си, че ако Буби ходеше на градина, където с нея се занимават достатъчно добре, нямаше да ти се налага освен родител да си и учител и да изпитваш чувство за вина!!! 

Мисля че е нормално.Аз също много често си задавам въпроса дали правя всичко както трябва.имам две дъщери голямата в момента е седми клас и по скоро тя помага на мен отколкото аз на нея.чете приказки на Йоанна, пуска и игри на компютъра,играе си с нея,помага ми в къщната работа-бъше прах,събира дрехи от простора.случва ми се да си мисля,че на Йоанна и се радваме много повече за всичко което прави за сметка на сестра и.....но няма как.балансирам между двете.за сега Йоанна е по глезената в къщи.

Знаеш ли и аз съм на мнението на ЙЕПЕ.Мисля,че ако дадеш детето на детска градина,така и за него ще е много по-добре и за теб.Хем няма да се чувстваш виновна,хем ще си свършваш по-бързо домашната работа/Въпреки,че тя никога не свършва/,хем когато се вземеш детето от градина се отдаваш изцяло на него.Аз лично мися,че е по-добре 2,3 часа оттделени само за него от колкото цял ден по 15-20мин./примерно/За мен поне, когато цял ден не съм си виждала детето и когато го взема мисля че прекарваме най-пълноцините си часове.А като си помисля за съботата и неделята,че те минават само в" не прави това и онова."За това мисля ,че най-добрата алтернатива е градината. 

Йепе,права си,разбира се .Не мога да ти кажа колко точно градини съм обиколила откакто Буби навърши две годинки...може би десетина.Педиатърът,неврохирургът и неврологът ни твърдяха,че тя непременно трябва да посещава масова градина.Обикалях,молех се ,сърдех се...Бях се снабдила с необходимите бележки от лекарите,но навсякъде много мило,но настоятелно ми казваха,че е добре да се гледаме вкъщи поне до четиригодишна възраст.И аз им вярвах,но сега го отчитам като грешка.
Колкото до чувството за вина,не то ме е обзело,а по-скоро чувство на безсилие-виждам,че колкото и да се старая,някои неща не са ми по силите.

всеки изпада в състояне, в което смята, че не се справя...и аз съм го изпитвала, макар че съм с едно дете...особено, когато детето има проблем и изисква по-специални грижи... ходехме с Ния на рехабилитация сутрин. от Слатина до Красна поляна си е доста път. целият ни предиобед отиваше за рехабилитацията. тогава Ния беше само на кърма, та поне я кърмех където сваря и не трябваше и с това да се съобразавам. тя обикновено заспиваше на връщане в колата. прибираме се, яде, чакам да мине малко време, пак гимнастика. малечка реве и заспива. събужда се, храня я, излизаме...гледах и трети път гимнастика да и правя, ама много често не успявах. в цялата тази галимация трябваше и за къщата да се погрижа и аз да хапна и да сготвя за вечеря...естествено повечето работи не успявах да ги свърша. добре, че мъжа ми не  е придирчив и не ми намира кусури...а, междувременно се влачехме по какви ли не лекари...една вечер се разревах от изтощение...няма да забравя какво ми каза мъжа ми тогава: "Мумун, станали сме идиоти! От гимнастика и лекари не ни остава време да се радваме на детето.Откакто разбрахме, че има проблем, дори музика нямаме време да му пускаме."...от този ден, някакси нещата се промениха...правех гимнастиката, когато мога и по колкото пъти мога, къщата, гладенето, готвенето останаха на мноооооооого заден план...и досега е така...ако някой ни дойде на гости неочаквано, ще се уплаши, ама хич не ми пука
иначе и аз съм съгласна Йепе. психическото състояние на майката значително се подобрява, когато детето тръгне на градина. и аз не го вярвах, но сега започвам да го усещам. единственото условието е градината да е свястна и детето да се чувства желано и обичано в нея...което се оказва доста трудно
лелееееееееее колко нещо изписах

Агнешка,точно така се чувствам,както си го описала-като че ли не ми остава време да се радвам на децата.Буби няма нужда от някакви по-специални грижи,просто като всяко дете има нужда от внимание и игра.
А за градината...какво да кажа-няма да я дам някъде,където е явно нежелана.

Много си права,ако ще я даваш на градина,там трябва да се грижат за нея не по задължение ,а да им идва от вътре дето се казва.Детето има нужда да бъде оценено такова,каквото е ,за да се чувства добре там.

ти си знаеш, ама аз си мисля, че си твърде взискателна към себе си...все пак, децата трябва да имат и самостоятелност...не може непрекъснато някой да се занимава с тях 

Аз забравих да отговоря на въпроса по темата ,голям съм заплес. Мисля си че всички,не само майките на деца с увреждания,а и останалите майки се чудим от време на време дали отделяме достатъчно внимание на децата си и това е нормално.Не трябва да се обвиняваме ,защото всяка от нас прави всичко възможно за детето си,толкова,колкото може и колкото сметне за необходимо.И не забравяй,че ние също имаме нужда от малко почивка ,не сме роботи все пак,хора сме.А на свекърва си не и обръщай внимание , за да не се изнервяш допълнително и покрай нея.Горе главата и си повтаряй честичко че си добра майка ,най-добрата за това дете.

НЕ определено ми се иска повече, но все не ми стига времето И ВСЕ ПАК им отделям повече време отколкото родителите на деца без проблеми - така че нямам угризения!!!

Определено не, дори се питам дали аз не съм виновна, че детето ми не иска да слуша приказка сега защото като бебе не съм му чела още от началото, а гледах по-голямото дете да не ревнува и се занимавах повече с него.

На мен никога не ми стига времето
Не успявам да си организирам правилно задачите, защото все нещо непредвидено се случва или сме все в болници, при различни лекари, социални служби и т.н. А и тя стана много глезена - от съвсем малка я научих смао да я нося, да я гушкам и сег ане иска да стои сама в легълцето си, а така аз не мога да свърша нищо вкъши затворен кръг ... вместо да полегна и аз и да си почина когато тя случайно заспи, аз започвам с къщната работа.Нашият тати е мног придирчив и все иска всичко да е тип-топ, но след като няколко месеца вижда че не мога да сколасам с нищо започва да сваля високата летва и да се съгласява, че се налага той да пусне прахосмукачката или да сготви.. а в краен случай да държи в скута си той детето. От скоро й пускам музика на компа и й пея, преди подскачаше на всеки шум (това пак са един от нейните видове гърчове) и затова, не беше свикнала с гласовете ни... сега се опитвам да я социализирам... станала съм абсолютно тиха и мълчалива.. всичко си го казвам наум, карам и баща й да е тих, а това никак не е добре за бебка и затова вече си говорим на висок глас у нас, разхождам я в парка да свиква с различни шумове и музиката както писах вече... ще купя детски книжки и ще започна да й чета... от тишината досега полза не видях
Наистина малко време съм отделяла за развитието й и се чувствам страшно виновна и отговорна, но се надявам да намеря сили в себе си.
А за градина не мога и да си помисля вече, след като ходихме на комисия за освобождаване от ваксини и т еми казаха : Ама госпожа Вие нали сте наясно че вашето дете никога няма да е в колектив и да има контакти с деца. затова няма много вероятност да се зарази от често срещаниет болести , то ще си е винаги с вас и смао ще внимавате да не се удари, убоде , защото няма ваксина за тетанус. А и не ходете при кашлящи и кихащи хора...
Тва е картината, за две минути ми описаха живота занапред и картината никак не ми хареса
Това вече е друга тема- отклонявам се  ИЗВИНЕТЕ!

еййййййййй, иде ми да ги убия като чуя така да говорят
те не знаят какво му има на детето, но пък с пълна сигурност знаят как ще протече животът му
сори, за офф-а, ама не се въздържах!

Нанди,в училището,където учи дъщеря ми има момченце в 5 клас,което има епилепсия.Когато получи пристъп го водят в кабинета на сестрата,там има диван и той лежи там до като се оправи.Мисля даже че имаше и главоболие след пристъпите на епилепсия . Не знам какви са уговорките между родителите и директорката ,но си ходи на училище детето.Така че не бъди сигурна че ще е все с теб детенцето ти.Не ги слушай какво говорят.

Сега и аз малко извън темата Краси 76,като чета някои твои публикации,ме обзема едно такова оптимистично чувство по въпроса за детските градини и училищата...и все се надявам и ние да намерим подходящите хора/защото явно ги има/.
Нанди,а тези думи са ми така познати-откакто в една от логопедичните градина,в които пробвах да дам Буби ми казаха,че положението е много сериозно,че тя е с аутизъм и прочие.И това за 10 минути.Е,преживях го,но ми омръзна...

Еми елате да живеете в Ямбол.

Ами току виж и там го пратили моя мъж,вече и аз не съм сигурна.Така че ти ни чакай.

То тука има военни от къде ли не заради авиобаза Безмер,че защо и вий да не дойдете. Даже в края на годината си чакаме и американски войничета.

Нанди направо съм възмутена за сетен път. Какви са тези хора да кажат какво ще стане с даден човек. Около мен има близък с епилепсия, който е завършил училище и дори ходил войник, защото майка му решила да скрие, че е епилептик. А във всяко едно училище има епилептик и децата много се грижат за такива деца.
Важното майките да сме спокойни и на първо място да си гледаме децата, а мои колеги казваха,
че чистотата нямало нищо общо с културата и една разтребена стая е разтребена, когато от вратата до прозореца имало пътека, където може да минеш без да настъпиш нещо останалото е подробности.

Като се замисля реално, отделям му достатъчно време, ама сърцето говори друго... че може и още... и още...
Иначе до времето, ами никога не ми е стигало, но май сега, когато сме съвсем натоварени, някак си по-смогвам  А иначе ежедневието ни е от сутрин рано ставане, ходене на яслата (на 1 час от нас с ГТ  ), там го чакам до обяд, взимам го прибираме се вкъщи, грабваме количката и търчим към детската кухня и тя на почти час от нас отиване и връщане, после спи около 2 часа, дигам го и пак на рехабилитация, връщаме се храня го набързо и навън да играе с децата.  За готвене и чистене - време никакво, ама и нямам време да се замисля и да се кахъря  Щом Яни има манджа от Кухнята, с татето сме на аламинути, разтребвам и чистя на две , на три, гости напоследък не каним 
Но пък съм смазана от умора и като се пльосна пред компютъра няма ставане, а детето си иска игра и постоянно внимание. И в редките моменти, когато съм се "разплула" да почина и той дойде и почне да ме дърпа за ръката да си играем, а аз нямам сили да стана все си мисля, че може и още внимание да му е нужно, че не е достатъчно... и ми става гадно...
Но пък събота и неделя, повечето пъти са дни за почивка и игри, аз докато шетам, татето играе с макия бяс, а като катяляса от него е пак мой ред 

Нанди, мисля, че такова мнение, каквото е изказала тази госпожа, не само е нечовечно, но и до голяма степен непрофесионално. И най-кадърния специалист в дадена област, не знае след време накъде ще тръгнат нещата, как ще се развие конкретния пациент, в какви нови насоки ще се ориентира медицината... Та въпросните лели с ваксините, сигурно потънали в бюрократизъм да се правят на компетентни и да ти чертаят бъдещето на детето -  ами несериозно е. Твоите притеснения и страхове са си едно нещо, но някой си да дрънка ей така ...  , много си ядосах и ми идват нецензулни изрази и няма да ги споменавам...

Голяма тема сте отворили,като се замисля главата ме заболява.Първо на моята свекърва и е забранено да коментира колко се занимавам с детето и за да не мисли глупости тя ми готви и ми донася за да мога аз да правя упражнения, да повтарям стихчета, да пея и да давам един милион хапчета.Когато доиде и детето спи неискам да ми говори глупости а да взима и да глади,дивана е вечно в дрешки за гладене.Така че намирайте им работа
Нанди тия от комисията  за ваксините да си гледат работата,на мен ми казаха че че след 2 год. могат да разрешат да се бият някакви. Тогава скочих ,а гаранция някаква давате ли за усложнения,а те стоят на среща и се пулят.Тогава отсякох решението е мое и с въпроса за ваксините приключих.
Имам болно детенце така че на мъжа ми му е забранено да се оплаква.Аз не мога ли да се оплаквам?Когато му е нервно да си намира работа,когато се чуства по добре да се заема с детето.Сега той прави леки упражнения - отваря ръчички,слага ги в правилните позиции,следия на бънджито какво прави и вече знае да сменя лигавчето .Даже качва пердета - малко да си го похваля
Децата са ни специални,грижата към тях е специална,когато някой се опита да ми се меси и да ми натяква нещо за моето ежедневие отговарям - приемам съвети само от човек който е гледал дете с ДЦП.Другите да се молят никога да не разберат какво ми е.
Ще ви кажа и друго гледам да не повишавам тон,страх ме е че така ще проличи моята безпомощност,колко съм отчаяна в това да дигна детето на крака,как нещата не вървят.Но аз се радвам на детето си,обожавам я,защото тя се справя и ще успее.

Ох, болна тема ми е, защото откакто се роди братчето, нямам толкова време за нея. С нея отделно е много трудно, защото това което говоря и правя все едно минава край ушите й, дори и с поглед не ме удостоява понякога. Има и още нещо - понеже е свикнала цялото внимание да е насочено към нея, изпада в ярост, ако не й се обърне такова, а аз не винаги отгатвам кога се нуждае от него (или просто е решила, че го давам на друг - баща, кака..) Още докато беше съвсем малка,съвета на невроложката ( която е и психоневролог) беше, да не и обръщаме чак такова внимание, защото се разглезва и ще ни се качи на главата. Въпреки това аз изпитвам чувството на вина

Ето малко по-пространно какво мисля по темата.
Истината е, че на главите на родителите са струпани прекалено много неща! Виждам, че не съм единствената, която разчита само на себе си и на таткото за отглеждането на детето (не рядко децата). Това ги лишава от възможността поне понякога да отдъхнат, да се разсеят, да се видят с приятелка, да отидат на кино, да направят нещо само за себе си. Това е нещо, което в един момент се превръща в нещо естествено за нас, но повярвайте ми, не е така. Навсякъде, където съм чела нещо по въпроса, всички съветват - отделяйте се от децата си поне за малко. Ако това нещо не е възможно, умората се натрупва и става все повече. Човек има и моменти, в които се чувства свеж, но истината е, че умората е огромна. И така - излиза, че за детето ще трябва да се грижи един изтощен човек. Изтощен не само от грижите за детето, а и от срещата си ежедневно с ненормални хора, които наричат себе си специалисти или най-обикновени ненормални хора. Изтощени от усилието сами себе си да подкрепят, та да не се побъркат! Изтощени от... Абе, какво говоря - от всичко! Нерядко на родителите се приписват и отговорности по-големи от това, което реално той би следвало да понесе като отговорност. Защо ако моето дете е по цял ден в детската градина, където се грижат за него обучени за това хора, накрая за неуспехите ще съм отговорна аз (например)? И един тон такива примери мога да дам! Ама, няма нужда.
Да, мисля, че не му давам всичко, на което съм способна, но и мисля, че ако му го дам, може и да не оцелея! Това е! Господ знае колко обичаме децата си и само Той може да ни търси сметка!

П.С. И Нанди, да съм била на твое място, да съм й рекла това-онова на тая госпожа!

Йепе,ето тук си много права:"ако му го дам ,мога да не оцелея".Усещам го на себе си-смятам се за сравнително уравновесен човек.Обаче...ако не е съпругът ми да ме отмени събота и неделя,просто не знам как ще издържа.Два-три свободни часа през почивните дни ме зареждат с енергия.Просто все си мисля,че мога и още ,и още,а всъщност не е така-всеки си има някакъв предел.Явно при всички ни е така,това ме успокоява донякъде..само донякъде.

Йепе,напълно те подкрепям!Наскоро мен ме стресна реплика от страна на голямата:"Ти осъзнаваш ли колко си се променила откакто разбра за заболяването на Айда?"-бях се развикала май без особена причина.Естествено извиних й се и обясних как се чувствам но ме гложди ,че на нея й липсвам,а е в такава възраст .Казах си -чудесно ми е детето-учи,рисува чудесно ,помага ми страшно много,а аз като че ли време за нея нямам.Наистина се чувствам виновна.

За съжаление всяка майка в един момент си задава този въпрос, и този момент настъпва много скоро, особено за майките на деца с някакъв проблем. Защото си мисля, че когато децата ни не правят "това или онова" като другите, пренасяме вината изцяло върху себе си, че не се занимаваме с тях, че е можело да седнем и да обясняваме още поне малко, че трябва изцяло и само това да правим за благото на детето...Безброй пъти съм си го помисляла...И безброй пъти след това съм се чувствала адски зле...И в крайна сметка си мисля, че така не помагаме нито на себе си, нито на съпрузите си, а най-малко на децата си...
Едва ли има майка от пишещите в тези теми, която не обръща внимание на детето си поне тройно повече, отколкото другите майки... Така, че всяка майка трябва да успее да съхрани себе си /ох, казах го, но май трябва да си повярвам, и да го направя най-вече!!!/, за да успее да помогне на детето си!

Съгласна съм с теб Мартинче.Моята рехабилитаторка ми каза че за една година съм отделила толкова енергия за това дете, колкото за 10 деца.Хомеопатката непрекъснато ми повтаря че трябва и аз да взимам нещо ,защото иначе няма да мога да се грижа за детето.Най интересното е че и докторите ме съветват да отделям повече време на себе си и мъжа ми,за да запазя семейството ми.Представете си какъв вид имам от страни.Когато се сетя за техните думи отивам на фризьор,слагам червило и тръгваме на разходка.Усмихвам се и си казвам аз съм щастливка.Когато ми писне да си разчеквам устата се прибирам,в къщи ми е най-добре .А това говори че се затварям в себе си и знам че не е добре.Успех на всички който се боряд за да оцелеят.

Ами на една позната и казали ,като научили че е омъжена от 16г.,а има дете с ДЦП : "Вие се радвайте че още не сте се развели!Обикновенно при такива деца родителите се карат кой колко време отделя за детето,не могат да водят пълноценен живот и се разделят. "

Боже и на мен това ми каза рехабилитаторката,че мъжете не издържат на такава мъка и ще ни зарежат.Като ми го каза и аз като се стегнах- казвам му само хубави неща за детето,никога да не го вижда нацапано,винаги чистичко и спретнато,нощно време да не го будим като плаче.И това до кога ,ама да си гледа работата ако не ни иска значи не ни заслужава,да заминава при някоя пачавра.Сега сме си едни мили,оделя повече време за домашни задължения ,играе с детето ,а то милото го дарява само с едни големи усмивки.Пък то времето ще покаже.

Обръщам му толкова време, колкото мога.....Не мисля, че в градината ще му обръщат повече внимание........При нас иам една и гледам, че децата играят сами, не им развиват въображението, не играят весели игри.....Само тъпотии учат и да стоят мирно, което за мен е супер тъп опит за унифициране на децата..........

Аз съм зарязала къщната работа и я върша, когато съм в настроение....Обръщам максимално внимание, но той все иска повече....Така е децата искат да си непрекъснато с тях....но не е редно....трябва да се научат и да стоят самички понякога....за малко, а и да се съобразят с факта, че и мама си има работа......това ще му е полезно в живота...но естествено   ще се съпротивлява срещу това.....няма как.........

Не мога да повярвам!Знам,че често се случва,но не мога да се примиря!Нима на майките не е достатъчно тежко ,че да се налага и да се грижат за душевния комфорт на тези коитоби следвало да ги подкрепят безусловно.

Не е задължително. Свидетел съм на случай, когато бащата не издържа. Но съм свидетел и на случай, когато грижата от страна на бащата е голяма. Чувала съм за случай където майката не издържа и ги напуска. Хората са различни. А ако той работи не го будете нощем, важното е през останалото време,когато може да го ангажирате и най-вече да сте спокойна.