Мислите ли,че отделяте достатъчно време за децата си?

Сега и аз малко извън темата Краси 76,като чета някои твои публикации,ме обзема едно такова оптимистично чувство по въпроса за детските градини и училищата...и все се надявам и ние да намерим подходящите хора/защото явно ги има/.
Нанди,а тези думи са ми така познати-откакто в една от логопедичните градина,в които пробвах да дам Буби ми казаха,че положението е много сериозно,че тя е с аутизъм и прочие.И това за 10 минути.Е,преживях го,но ми омръзна...

Еми елате да живеете в Ямбол.

Ами току виж и там го пратили моя мъж,вече и аз не съм сигурна.Така че ти ни чакай.

То тука има военни от къде ли не заради авиобаза Безмер,че защо и вий да не дойдете. Даже в края на годината си чакаме и американски войничета.

Нанди направо съм възмутена за сетен път. Какви са тези хора да кажат какво ще стане с даден човек. Около мен има близък с епилепсия, който е завършил училище и дори ходил войник, защото майка му решила да скрие, че е епилептик. А във всяко едно училище има епилептик и децата много се грижат за такива деца.
Важното майките да сме спокойни и на първо място да си гледаме децата, а мои колеги казваха,
че чистотата нямало нищо общо с културата и една разтребена стая е разтребена, когато от вратата до прозореца имало пътека, където може да минеш без да настъпиш нещо останалото е подробности.

Като се замисля реално, отделям му достатъчно време, ама сърцето говори друго... че може и още... и още...
Иначе до времето, ами никога не ми е стигало, но май сега, когато сме съвсем натоварени, някак си по-смогвам  А иначе ежедневието ни е от сутрин рано ставане, ходене на яслата (на 1 час от нас с ГТ  ), там го чакам до обяд, взимам го прибираме се вкъщи, грабваме количката и търчим към детската кухня и тя на почти час от нас отиване и връщане, после спи около 2 часа, дигам го и пак на рехабилитация, връщаме се храня го набързо и навън да играе с децата.  За готвене и чистене - време никакво, ама и нямам време да се замисля и да се кахъря  Щом Яни има манджа от Кухнята, с татето сме на аламинути, разтребвам и чистя на две , на три, гости напоследък не каним 
Но пък съм смазана от умора и като се пльосна пред компютъра няма ставане, а детето си иска игра и постоянно внимание. И в редките моменти, когато съм се "разплула" да почина и той дойде и почне да ме дърпа за ръката да си играем, а аз нямам сили да стана все си мисля, че може и още внимание да му е нужно, че не е достатъчно... и ми става гадно...
Но пък събота и неделя, повечето пъти са дни за почивка и игри, аз докато шетам, татето играе с макия бяс, а като катяляса от него е пак мой ред 

Нанди, мисля, че такова мнение, каквото е изказала тази госпожа, не само е нечовечно, но и до голяма степен непрофесионално. И най-кадърния специалист в дадена област, не знае след време накъде ще тръгнат нещата, как ще се развие конкретния пациент, в какви нови насоки ще се ориентира медицината... Та въпросните лели с ваксините, сигурно потънали в бюрократизъм да се правят на компетентни и да ти чертаят бъдещето на детето -  ами несериозно е. Твоите притеснения и страхове са си едно нещо, но някой си да дрънка ей така ...  , много си ядосах и ми идват нецензулни изрази и няма да ги споменавам...

Голяма тема сте отворили,като се замисля главата ме заболява.Първо на моята свекърва и е забранено да коментира колко се занимавам с детето и за да не мисли глупости тя ми готви и ми донася за да мога аз да правя упражнения, да повтарям стихчета, да пея и да давам един милион хапчета.Когато доиде и детето спи неискам да ми говори глупости а да взима и да глади,дивана е вечно в дрешки за гладене.Така че намирайте им работа
Нанди тия от комисията  за ваксините да си гледат работата,на мен ми казаха че че след 2 год. могат да разрешат да се бият някакви. Тогава скочих ,а гаранция някаква давате ли за усложнения,а те стоят на среща и се пулят.Тогава отсякох решението е мое и с въпроса за ваксините приключих.
Имам болно детенце така че на мъжа ми му е забранено да се оплаква.Аз не мога ли да се оплаквам?Когато му е нервно да си намира работа,когато се чуства по добре да се заема с детето.Сега той прави леки упражнения - отваря ръчички,слага ги в правилните позиции,следия на бънджито какво прави и вече знае да сменя лигавчето .Даже качва пердета - малко да си го похваля
Децата са ни специални,грижата към тях е специална,когато някой се опита да ми се меси и да ми натяква нещо за моето ежедневие отговарям - приемам съвети само от човек който е гледал дете с ДЦП.Другите да се молят никога да не разберат какво ми е.
Ще ви кажа и друго гледам да не повишавам тон,страх ме е че така ще проличи моята безпомощност,колко съм отчаяна в това да дигна детето на крака,как нещата не вървят.Но аз се радвам на детето си,обожавам я,защото тя се справя и ще успее.

Ох, болна тема ми е, защото откакто се роди братчето, нямам толкова време за нея. С нея отделно е много трудно, защото това което говоря и правя все едно минава край ушите й, дори и с поглед не ме удостоява понякога. Има и още нещо - понеже е свикнала цялото внимание да е насочено към нея, изпада в ярост, ако не й се обърне такова, а аз не винаги отгатвам кога се нуждае от него (или просто е решила, че го давам на друг - баща, кака..) Още докато беше съвсем малка,съвета на невроложката ( която е и психоневролог) беше, да не и обръщаме чак такова внимание, защото се разглезва и ще ни се качи на главата. Въпреки това аз изпитвам чувството на вина

Ето малко по-пространно какво мисля по темата.
Истината е, че на главите на родителите са струпани прекалено много неща! Виждам, че не съм единствената, която разчита само на себе си и на таткото за отглеждането на детето (не рядко децата). Това ги лишава от възможността поне понякога да отдъхнат, да се разсеят, да се видят с приятелка, да отидат на кино, да направят нещо само за себе си. Това е нещо, което в един момент се превръща в нещо естествено за нас, но повярвайте ми, не е така. Навсякъде, където съм чела нещо по въпроса, всички съветват - отделяйте се от децата си поне за малко. Ако това нещо не е възможно, умората се натрупва и става все повече. Човек има и моменти, в които се чувства свеж, но истината е, че умората е огромна. И така - излиза, че за детето ще трябва да се грижи един изтощен човек. Изтощен не само от грижите за детето, а и от срещата си ежедневно с ненормални хора, които наричат себе си специалисти или най-обикновени ненормални хора. Изтощени от усилието сами себе си да подкрепят, та да не се побъркат! Изтощени от... Абе, какво говоря - от всичко! Нерядко на родителите се приписват и отговорности по-големи от това, което реално той би следвало да понесе като отговорност. Защо ако моето дете е по цял ден в детската градина, където се грижат за него обучени за това хора, накрая за неуспехите ще съм отговорна аз (например)? И един тон такива примери мога да дам! Ама, няма нужда.
Да, мисля, че не му давам всичко, на което съм способна, но и мисля, че ако му го дам, може и да не оцелея! Това е! Господ знае колко обичаме децата си и само Той може да ни търси сметка!

П.С. И Нанди, да съм била на твое място, да съм й рекла това-онова на тая госпожа!

Йепе,ето тук си много права:"ако му го дам ,мога да не оцелея".Усещам го на себе си-смятам се за сравнително уравновесен човек.Обаче...ако не е съпругът ми да ме отмени събота и неделя,просто не знам как ще издържа.Два-три свободни часа през почивните дни ме зареждат с енергия.Просто все си мисля,че мога и още ,и още,а всъщност не е така-всеки си има някакъв предел.Явно при всички ни е така,това ме успокоява донякъде..само донякъде.

Йепе,напълно те подкрепям!Наскоро мен ме стресна реплика от страна на голямата:"Ти осъзнаваш ли колко си се променила откакто разбра за заболяването на Айда?"-бях се развикала май без особена причина.Естествено извиних й се и обясних как се чувствам но ме гложди ,че на нея й липсвам,а е в такава възраст .Казах си -чудесно ми е детето-учи,рисува чудесно ,помага ми страшно много,а аз като че ли време за нея нямам.Наистина се чувствам виновна.

За съжаление всяка майка в един момент си задава този въпрос, и този момент настъпва много скоро, особено за майките на деца с някакъв проблем. Защото си мисля, че когато децата ни не правят "това или онова" като другите, пренасяме вината изцяло върху себе си, че не се занимаваме с тях, че е можело да седнем и да обясняваме още поне малко, че трябва изцяло и само това да правим за благото на детето...Безброй пъти съм си го помисляла...И безброй пъти след това съм се чувствала адски зле...И в крайна сметка си мисля, че така не помагаме нито на себе си, нито на съпрузите си, а най-малко на децата си...
Едва ли има майка от пишещите в тези теми, която не обръща внимание на детето си поне тройно повече, отколкото другите майки... Така, че всяка майка трябва да успее да съхрани себе си /ох, казах го, но май трябва да си повярвам, и да го направя най-вече!!!/, за да успее да помогне на детето си!

Съгласна съм с теб Мартинче.Моята рехабилитаторка ми каза че за една година съм отделила толкова енергия за това дете, колкото за 10 деца.Хомеопатката непрекъснато ми повтаря че трябва и аз да взимам нещо ,защото иначе няма да мога да се грижа за детето.Най интересното е че и докторите ме съветват да отделям повече време на себе си и мъжа ми,за да запазя семейството ми.Представете си какъв вид имам от страни.Когато се сетя за техните думи отивам на фризьор,слагам червило и тръгваме на разходка.Усмихвам се и си казвам аз съм щастливка.Когато ми писне да си разчеквам устата се прибирам,в къщи ми е най-добре .А това говори че се затварям в себе си и знам че не е добре.Успех на всички който се боряд за да оцелеят.

Ами на една позната и казали ,като научили че е омъжена от 16г.,а има дете с ДЦП : "Вие се радвайте че още не сте се развели!Обикновенно при такива деца родителите се карат кой колко време отделя за детето,не могат да водят пълноценен живот и се разделят. "

Боже и на мен това ми каза рехабилитаторката,че мъжете не издържат на такава мъка и ще ни зарежат.Като ми го каза и аз като се стегнах- казвам му само хубави неща за детето,никога да не го вижда нацапано,винаги чистичко и спретнато,нощно време да не го будим като плаче.И това до кога ,ама да си гледа работата ако не ни иска значи не ни заслужава,да заминава при някоя пачавра.Сега сме си едни мили,оделя повече време за домашни задължения ,играе с детето ,а то милото го дарява само с едни големи усмивки.Пък то времето ще покаже.