Вижте колко е щастлива мама,че си има породени двама ! ** 33 **

Засега малката върви по-бързо от брат й. Завърта се от гръб по корем от 2м., сега е на 5 и опитва да пълзи. Аз даже не смея да казвам,че няма никой да ми повярва, но...факт.

Малкия е по-бърз от батко си почти във всичко.

Моят малък щурак на няма и 2м си стеше по корем, аз го обръщах, той сам, щрак, обратно...така си спеше.
Да по-бързо се развива, на 6 1/2 сам се изправяше и придвижваше по дивана и кошарата. На никого и аз не казвах, защото нямаше да ми повярват, само майка ми.  На 1г и половина говореше с изречения, сега е на 3 1/2 реди пъзели с по30-40 части, с приказки може да те продаде и купи, знае имената на динозаврите ..... 🤣

Здравейте!
За първи път пиша в темата.
Ние имаме един Теодор на почти 20 месеца и един Владимир на 6 месеца. Малкият наистина се развива по-бързо, а "баткото" не е от бавните. Имат и само 3кг разлика... Мъжът ми помага изключително много. Аз имам обаче друг въпрос. Старая се да не оставям бебето достъпно за "баткото" и все пак все някога трябва да общуват и ги събирам. Смеят се, радват се и хоп! "батко" надрал или плеснал бебо и той плаче.. Баткото и нас щипе и пляска... Честно казано вече не знам как да реагирам. Пробваме да му обясняваме, да се "извинява" и гали. Понякога съм толкова изнервена и недоспала, че и аз му плескам лек шамар, след като нарани бебето, а той ми се е смее, но не мисля, че това е добър пример. Някаква идея какво да правя?
Поздрави!

Елизабет, и моите са с по-малко от 18месеца разлика. Баткото в първите 6 месеца все гледаше да тупне бебето по главата, после явно му писна и сам спря. Сега пък скача отгоре й, но тя е вече по-големичка и имат едва 2 кила разлика, та не се притеснявам много.
При нас баткото се развива по-бързо, което е ужасно защото постоянно сравнявам и изпадам в ужас, ако малката още не може да прави нещо, което брат й на същата възраст е правел с лекота. Мисля, че това е по-лошият за майката вариант.

Говорене, говорене и пак говорене. И личен пример, разбира се. Просто в един момент нервната им система и мозъка съзрават и започват да разбират и да прилагат.

Здравейте и от мен, при мен циркът е пълен - имам не две, а три породени деца. Не че бройката е от значение - убедих се, че с едно дете понякога е по-трудно, отколкото с три. Голямата ми дъщеря ще стане на 2 г. тази седмица, имам и близначки на 4 месеца. Тя се държи доста добре с тях, има си любимка обаче. Самото бебе много й се радва, те си приличат доста и физически. Другото бебе е малко оставено в ситуацията на третото колело, но има мнооого време да ги догони. С отглеждането им не бих се справила без помощ от мъжа ми, той в моментa рабоъи от вкъщи и сме 24/7 заедно. Отделно разчитам и на майка ми през седмицата, защото физически в много трудно да отглеждаш три бебета. Чудя се само как да науча бебетата да заспиват заедно сами. Сестра им я научихме на година, но пак с нея в стаята винаги има някой, докато заспи. Сега с двете, не ми се мисли. Те имат и различни режими - едната спи по цяла нощ, другата се буди по 1-2 пъти...

Здравейте!
Ние правим опити за второ бебенце, като първото е на 1г. Първия път се случиха много бързо нещата, от първия път. Чудя се дали сега шанса е същия. При вас как е било? Има ли хора, които първия път е станало много бързо, а втория път е отнелно много време?

Първото ми от е много време докато забременея, второ стана от един единствен път. Случаен преглед доказана овулация и забременях точно след една година от първото секцио.

Аз имам 3 бременности и 2 деца. С първото забременях след 5 месеца опити. Втората бременност се случи на първия месец опити (за жалост неуспешна). Третата ми бременност също се случи на първия месец опити.

Първото стана след цели 8 месеца опити. Второто (около 11м след раждането на първото), стана от един единствен път (в смисъл първия месец когато решихме да имаме второ дете и само един опит за месеца), като и цикъла още не ми се беше регулирал заради кърменето и изобщо не вярвах, че мога толкова бързо да забременея. Третото стана също още първия месец, 4 години разлика имат с второто По мои наблюдения (по мен и повечето ми приятелки) първото става най-трудно. Но имам и 1 наблюдение за обратното - лесно първо, трудно второ. Успех

Изобщо не се чувствам щастлива, както пише в заглавието.
 Все повече съм тъжна и ми се иска да върна времето назад и да не бях раждала второто. Знаех си, че няма да се справя.
Чудя се на тези, които планирано искат малка разлика.
Обичам си детето, но усещам, че не му беше сега времето. Не мога да му се нарадвам така както беше с първото. Той просто си расте така междудругото и това ме убива. Нито на него мога да обърна внимание, нито на баткото. Постоянно тичам от едното към другото. Добре че е майка ми. Тя почти изцяло е поела гледането на бебето. Мисля, че ще изпадна в депресия. Чувствам се лоша майка.  
Иска ми се да пратя големия на ясла (1г5м) и се чудя дали добре ще постъпя.

Здравей La Libellule. Според мен един от основните проблеми в този период е, че майката  много се преуморява и физически, и психически и не се чувства пълноценно отдадена и на двете деца. Това с отдаването на внимание обаче не е съвсем вярно Всъщност децата имат различна нужда от внимание и ако има и кой да помага, в това няма нищо лошо Понякога децата ни изпитват, като изискват от нас повече и повече. В действителност обаче ние сме тези, които можем да определим до каква степен да откликнем на техните изисквания, защото те не винаги са техни неотложни нужди. Най-важното според мен е настройката - щастието е настройка, осъзнаването на нещата е до лично възприятие и настройка, дали прекараното време с децата е пълноценно, също е до настройка. Понякога е нужна капка егоизъм, за да се оправят нещата, защото за едно дете не е толкова важно дали сме успели да седнем да поиграем с него в даден момент, а в какво състояние се намираме. Много е трудно и децата го усещат, затова и според мен настройката е много важна, защото ако ние се почувстваме малко по-щастливи, сякаш това се отразява и на децата. Ако имаме нужда от 10 минути насаме (и можем да си го позволим) и след това дарим детето с прегръдка и усмивка, това е много по-добре, отколкото 1 час игра с и докарване до пълно изтощение. Правила съм подобни грешки, да тичам постоянно за нещо, защото смятам, че е добре за децата и в последствие се е оказвало, че само се мъчим. Например излизахме всеки ден, независимо дали имам сили и дали съм в състояние или не и тогава си мислех, че правя това за тях, че трябва да успея с всичко, защото е важно за тях, но не успявах. Нямаше как да се справя с всичко и да успея - децата ми да бъдат извеждани или пък нахранени с домашно приготвена храна, да получават необходимото им (според мен) внимание. Бях се превърнала в един момент в развалина и само чаках деня да мине, после следващия ... и да дойде по-леко време. А нямаше нужда от това, защото нищо няма да им стане на децата ако не излязат един ден или пък ако ядат понякога готови пюрета (за това да си призная, често си им купувах и нямах никакви угризения), да си се занимават сами с нещо (ако не са тотално прилепени) и т.н. Децата си растат и си се развиват, при това понякога доста по-добре без нашата намеса във всяко нещо. А стават и по-самостоятелни (разбира се има доста прилепени към мама деца, но и това се променя с възрастта). Не че ги зарязваме, просто ги оставаме да играят и да се справят сами понякога и се оказва много по-добре когато стоим като наблюдатели в тяхното развитие, а не като преки участници. Ако децата го позволяват, това е чудесно и от сегашната ми гледна точка, майката е хубаво да се възползва, а не да се обвинява, че не може да отдаде цялото си време на тах.
Моите породени деца са на 7 и 6 години и бих казала, че тази разлика лично на тях им се отразява много добре, дори за мен в някои периоди да е била съсипваща. Идва по-лесно време, идва по-щастливо време, в което те играят заедно, конкурират се, учат се едно от друго, споделят си, обичат се безкрайно, въпреки че понякога се карат. Заедно правят неща, които едно дете не може или поне би му било много трудно. Посещават едни и същи учебни заведения, може би и извънкласни занимания и изобщо тази разлика има много позитиви.
И така - децата са си деца, това какви майки сме и по какви начини ги ощетяваме си е само в нашите глави; децата по подразбиране са щастливи и се усмихват, понякога да видят това и от наша страна им е напълно достатъчно; развиват се много добре и със самостоятелна игра, дори така запазват своята креативност и нестандартно мислене; имат възможността да общуват, делят, обичат, играят с друго дете на почти същата възраст - нещо, което много деца нямат.

@La Libellule, разбирам те ужасно добре. Аз съм в твоята ситуация, само че с две бебета. Изобщо нямам време за тях, защото сестра им ме окупира изцяло. Аз не искюа тя да ревнува и да се чувства изоставена, затова често обръщам повече внимание на нея. Понякога мисля, че бебетата ми се радват повече на баба си, отколкото на мен. Реално аз ги обслужвам - памперси, храна, но нямам време да им се радвам. Ако случайно имам, те са две и едната винаги ревнува. В крайна сметка гледам позитивно на нещата, мисля че съм направила най-големия подарък на децата си - да не растат сами и винаги да имат подкрепата на още две същества. В трудните дни си казвам само, че и това ще мине и си сипвам едно

много е трудно и е нормално да се чувстваш така. Важното е да имаш помощ, за да не се скапеш физически и психически, докато отмине този период... а той ще отмине , нека това те крепи.
Да си кажа честно, и аз винаги съм се чудила хората защо си го причиняват... е, някои нямат избор - случайно станало, възрастни родители и пр. Явно, защото си мислят, че е по-лесно, а всъщност не е така.