Например, в моето детство беше невероятен хит / а и сега ако го гледате ще е/ мюзикълът"Човекът от Ла Манча".С еднакво упование го гледаха възрастните, бабите и ние децата- вярно, преди всичко заради музиката. Покрай гледането , родителите ми си кажат някоя дума вповече, коментират произведението, което са чели и мозайката се наслагва. Когато в 9 клас / тогава го разглеждахме/ вече четях това произведение, то присъстваше по някакъв начин в съзнанието ми и просто се запълваха "боичките" в общата картина. Няма да е пресилено да кажа, че почти всички в класа го четяхме с увлечение и оживено коментирахме. Ама и мозъците ни не бяха запълнени с поредното "риалити", макар и да не е като да не сме имали бръмбари в главите си.
Същото се отнася и до Йожени Гранде, до Хамлет/Невероятния Смоктуновски!/ до българските класически произведения, филмирани или представени в театрална постановка, до руската класика.
Понякога и лафове в семейството си имахме от тези произведения, например като тръгвах някъде на екскурзия или лагер и майка ми започнеше със съветите, баща ми веднага леко иронизираше: "Хайде, сега почват съветите на Полоний към Лаерт" Ама в тази възраст, 4-5 клас нито съм знаела кой е Полоний, нито Лаерт, а после при "срещата " с тях, години по-късно симпатичният спомен ме водеше с любопитство през страниците на "Хамлет"
Не е идеята дай да го гледаме на филм, защото е трудно да се чете, а по този начин, когато едно дете постепенно се запознава с произведението, когато чува да се говори за него, дори и спонтанно някакъв разговор в семейството да стане, някак следващата среща ще е не само приемлива, но и очаквана.