Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 358

На излизане от къщи погледът ми спира на пощенската кутия. Още преди шест месеца моята епистоларна приятелка трябваше да ми пише. Става въпрос за един двайсетгодишен навик с двайсетгодишна история. Моята епистоларна приятелка е свидетел на най-важните събития от личната ми история, получател на хиляди думи и изречения, които не съм могъл да обясня дори пред себе си.

Натъкваме се един на друг случайно преди двайсет години покрай една училищна инициатива и скъсяваме петстотинте километра между нас чрез изречения върху белия лист. Учителката по литература разбърква едни листчета в кутийка и после все едно тегли жребий, намира на всеки от нас епистоларен приятел. За всички ни това е тъпа, изморителна и излишна работа. За мен тя се свежда до надписване на символични поздравления за Нова година на открита картичка с Дядо Коледа. Целият клас пуфти и мърмори, последният половин час от уроците е зает с писане до някакви непознати. Какво да напишеш на непознат, освен едно „здравей“, после „как си“, после да сложиш точка и накрая да разкажеш за себе си. Върху две страници от писмото аз разказвам за себе си. Осъзнавам колко е трудно да пишеш на някого, когото изобщо не познаваш.

Целият клас драска чернови. Някои половин страница преразказват нещо, други подробно описват мача Бешикташ-Фенербахче. Наша приоритетна задача е да пишем граматически правилно. Съдържанието е на втори план. За да не излизаме произволно от страницата, трябва да я разчертаем с линийка и да създадем архитектурен порядък. Между другото, аз изобщо не обичам граматическите правила и за мен това е скучна работа. Всички тъпчат писмата си с онова, което охлажда интереса на човека към писмата въобще.

Слагаме написаните писма в пликове, надписваме адресите, които ни раздава учителката, и целият клас отиваме до пощата. Там, като при гласуване на избори, се нареждаме на опашка. Има случаи, когато завиждам на днешните технологии. Ако тогава в пощата можехме да си направим колективно селфи как целият клас с наслада облизва марките и ги залепва, щяхме да бъдем много доволни.

След известно време пристигат отговорите. Помня как вкъщи чета едно съчинено с лекота писмо. Обядвам и с една леност, характерна за почивните дни, лягам на леглото да го прочета. Няма да си кривя душата, докато го отварям, предварително подценявам едно писмо, написано с почерка на малко момиченце.

То започва със „здравей“. Не се опитва да ме разбере и без да разказва за себе си, все едно присъства в стаята ми. Дали това, което постига, е неин личен талант или всеки красноречив човек може да предизвика подобни чувства, не знам. Дни наред мисля над изреченията, над искреността на написаното.

Интересно ми е да мечтая по изречения, написани до мен от една непозната. Интересно ми е какви са очите ѝ, гласът ѝ, каква роля играе в живота ѝ онова, към което се стреми.

Без да губя време, вземам куп бели листове от бюрото, сядам и почвам да пиша: „Здравей“. Написвам го с такова вълнение, че без да ѝ кажа и думичка за себе си, ѝ подарявам стотици думи за себе си.

Да споделям изречения, да изливам в тях картините, които виждам – всичко това ми действа благотворно. Тя отваря тайни стаи в душата ми, нови врати съединяват нови коридори. Пишейки до нея, аз опознавам себе си, изграждам ново приятелство със себе си на основата на самоуважението. Докато ѝ пиша писма, се чувствам още по-човечен, чувствам се себе си. Понякога човек споделя с другия хляб, друг път мъка, а друг път смисъла на изречения. Няма значение какви сме, нашите изречения обясняват всичко. С течение на времето изреченията започват да ни допълват. Уговаряме се никога да не си разменяме снимки. Технологиите ще се развиват, интернет ще стане банка за лична информация, но ние никога няма да се търсим, а дори да пожелаем да се намерим, няма да можем. Всеки от нас разполага само с адрес, име, фамилия и най-важното – с нашите изречения.


Гимназията свършва, започва университетът. В живота ни навлизат нови хора, нови чувства. Да пожелаем да се видим на чай в някое кафене означава да хвърлим всичките си изречения в кошчето за боклук. Може би, и двамата  сме лъжльовци, може пък някой да си играе с нас. В изреченията си за нея аз мога да бъда мъжът, който искам да бъда. Така както съпружески двойки, живели заедно петдесет години, започват да си приличат, така моите и нейните изречения започват да си приличат. Това, че на петстотин километра от мен има някой, който прилича на мен, ме кара да не се чувствам сам. Човек не е самотно създание и не трябва да бъде – почувствах го, още когато преди двайсет години прочетох първото писмо. Да е жива и здрава учителката ми по литература, че освен знанията, ми даде и още нещо много специално. Не помня дали моите съученици изобщо написаха второ писмо, но автор на моя успех беше моята учителка.

На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Защо не ми е писала? Не искам да си задавам този въпрос. В календара съм отбелязал датите на изпратените писма. Тя ми пише веднъж на два-три месеца. Освен последните три писма, аз съм ѝ написал и изпратил още едно. Досега тя винаги ме е уведомявала, когато си сменя адреса. Преди пет години се омъжи, бракът ѝ не продължи дълго, разведе се. Но даже и докато беше омъжена, ние продължихме да си пишем. Чел ли е мъжът ѝ кореспонденцията ни, ревнувал ли е – това не знам. Тя не ми позволи да го усетя. Ако я е чел, е видял само стремежа на две добри човешки същества да станат още по-добри. Може би, пак се е омъжила. Може би, мъжът ѝ е ревнив и е прочел какво си пишем. Не искам главна тема в главата ми да стане домашното насилие и изхвърлям тези глупави мисли.

На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Не искам да излизам с тези мисли в главата си. С неочаквана дори от мен самия скорост съставям план. Епистоларната ми приятелка живее в Измир. Двайсетте години не са скъсили разстоянието между нас. Съставеният план е за малка ваканция и аз се каня да го осъществя. Разполагам с адрес (не съм сигурен в актуалността му), име и фамилия. В Измир се настанявам в най-близкия до адреса хотел. За да потисна вълнението в душата си, дори пред себе си се правя, че съм в отпуска, че съм ѝ загубил номера. Чувствам се като агент по следите на тайна организация.

Сламената шапка и късите гащи прикриват вълнението на копоя вътре в мен. Цял ден репетирам какво ще кажа, като се изправя пред нея. Заседналото между сърцето и езика ми вълнение предизвиква разкаяние при всяко преглъщане. Може би, трябва да се върна вкъщи, може би изобщо не трябваше да идвам. Може би, трябваше да се науча да живея с останалите в океана на паметта ми изречения. Всъщност, би било прекрасно, стига незнанието да не ме измъчваше с неизвестност. Това вселява в мен наивна надежда.

Тъй като не съм виждал лицето ѝ, не мога да знам колко се е променила с годините, колко нови бръчици са се появили под очите ѝ. Неведнъж изписвах името ѝ в интернет, но не открих нито снимка, нито някаква подробна информация. Не може да изчезне така изведнъж, все едно никога не е съществувала.

На втория си ден в Измир, без да губя повече излишно време, с адрес в ръка аз пристигам. За да потисна вълнението, си нагласям усмивката, която използвам, докато пиша писма. Натискам звънеца... чакам; натискам звънеца... чакам. Като не се появява никой, звъня на съседите отсреща. Отваря ми възрастна лелка. Лелката казва, че жилището е празно, а съседката – доколкото си спомня името ѝ – се е преместила. Натискам всички звънци и разпитвам наред. Колкото повече питам, толкова по-уверен ставам и почвам да питам за повече подробности. Никой не знае къде е отишла. Доколкото помня от писмата ѝ, тя се премести на този адрес преди две години. Според сведенията на съседите, е живяла сама. Не се е омъжвала, няма деца. В тялото ми нахлуват облекчение и спокойствие. Не го признавам дори пред себе си, но в един момент усещам, че съм отбелязал точка по една от първоначалните въпросителни. В бакалията, при зарзаватчията, при местния брокер на недвижими имоти – никъде няма отговор на задавания от мен въпрос.

След седмица се прибирам вкъщи. Очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Докато размишлявам, че трябва да сложа точка на всичко това в душата си, в заключената с катинарче кутия откривам бял лист. „Здравей... аз съм твоята епистоларна приятелка. Цяла седмица идвах всеки ден, но не можах да те открия. Знам, цели шест месеца не ти писах. Смених си адреса. Ако имаш възможност, тази неделя... ти имаш едно много любимо кафене, дай да се видим там. Надявам се да приемеш извиненията ми... в 14 часа...“

Някой гаври ли се с мен или собственият ми разсъдък ми играе номера? Ако можеше този ден на надеждата да започне отначало, нямаше да мръдна от къщи. Щях да оглеждам улицата през прозореца и от време на време щях да излизам на разходка-разузнаване да разбера дали някой ме е търсил.

Цяла нощ не мога да заспя. В неделя закусвам надве-натри и рано-рано се отправям към кафенето, където е трябвало да се срещнем. Слава Богу, не удължих отпуската си повече, метафизичните сили вътре в мен отново ми подсказаха вярното решение. Докато влизам в кафенето, обхождам с помъдрял поглед цялото помещение иззад тъмните очила. Може би, е дошла по-рано и стои на някоя маса? Не виждам нищо подозрително, освен обичайната за неделя по-голяма навалица. „Може ли един чай?“ – келнерът сякаш не схваща какво му казвам. Казва: „Заповядай, братле“ и оставя на масата ми листчето, което държи.

– Дамата каза да ви предам тази бележка.
Без да я чета, започвам да въртя глава наляво-надясно, смятайки, че тя ме гледа от някой ъгъл.
– Къде е тя?
– Дойде рано сутринта, остави бележката и си тръгна.
– Ти как разбра, че трябва да я предадеш точно на мен?
– Братле, ти си ни стар клиент. Тя ти каза името. И разбрах.

Сякаш съм участник в някаква игра... От удивление, че някой играе игра с мен, изражението ми става като на готово да ревне дете. Вземам бележката и отново се озъртам. Сигурно ме наблюдава отнякъде. „Здравей. Реших, че ще е по-правилно да не се срещаме. Нека си останем с изреченията. По-долу ти оставям новия си адрес. Твоята епистоларна приятелка...“[/i][/b]