Трудната страна на майчинството

И моят синковец се разлигавя при баба си, колкото и да ми помага тя, понякога нямам търпение да си идем вкъщи и да го стегна наново. Сега като поотрасна не е толкова зле положението, той вече си има изграден модел на поведение, а и сам си знае границите (уж) за глезене.

От друга страна много деца, които са послушни в градината, имат нужда да „изпуснат” парата след това вкъщи. Така, че и това поведение е нормално - там идеален, вкъщи диване!

И аз съм лошото ченге и лигльовци ни хлапета, ни възрастни понасям. Обаче положениено вече е такова, че прегръща и е нежна само с баща си. Мен ме побърква, защото дори и да постигна днес някакъв успех, при баща 'и всичко може, всичщо е позволено. Той я вижда сутрин за час и половина и вечер за толкова +съб.нед. Във времето, в което тя спи или е с баща си, работя. С това, аз всеки ден трябва да се преборя за моето и успявам, но съм изтощена до смърт. Може да съм с едно момиченце, но това не означава, че задължително е кротко, тихо, мило и си играе с куклички на земята.
Няма перфектна среда, а и нямам желание за такава.

Те хубаво изпускат парата вкъщи ама тая "пара" прави моята глава тенджера под налягане 

И моята прегръща и целува повече баща си, даже имаше период, в който мен мен само ме блъскаше. Ами няма как, като ми се налага да съм лоша, така е. Той я вижда само вечер за час и половина (сутрин за 5 - 10 минути) и събота и неделя, но тогава сме всички заедно. Напоследък обаче започна да ме прегръща и мен, идва и ми се умилква и ми се радва. Не знам на какво се дължи, а дори се държа по - строго от преди, защото колкото и да не ми се иска при нея само това работи. За толерантното родителство съм по принцип, демократична съм (да не излезе, че съм някакво чудовище и го оставям детето само да реве и да се оправя само ), но пробвам ли да се държа малко по - меко с нея и ми се качва на главата. При нея няма средно положение - или става на нейното и ме разиграва като маймуна или ми се налага да я стягам и да й се карам много често за да имаме горе - долу нормално ежедневие...

То това е нормално с прегръщането и влюбваното в бащата. Мен са ме гонили и от леглото даже, за да спи с баща си и думи от сорта, че съм най-ужасната и лоша, няма как да ме трогнат, даже ме радват- всичко е в норми. Минава и това, период на развитие е.

Явно пак е валидно в случая- Зора е докато откачиш, после става лесно! В момента в който спреш да се впрягаш и да приемаш всичко лично, стават лесни и дори смешни и най-трудните моменти.

Чудя се какво толкова ще стане като се овъргаля 15 минути и попищи, света ли ще свърши, някой ще умре ли  и при все, че нищо му няма на детето аз да седя и да се пенкам, че и да полудявам..... 

Аз напълно го осъзнавам като моя "грешка". Баща и например няма проблем да я остави за 5 минути, но в никакъв случай не повече, да пореве и тогава тръгва да гушка и успокоява. Неговата идея е, че не може при първото мрън да се втурваме да успокояваме.
Аз обаче не мога така. Като заплаче на момента гушкам и успокоявам, тя вече знае, че при мама минава номерът.

Не знам защо се хвана за пищенето? Изобщо избирателно четеш и коментираш.

Умерено трябва да се оставят да се тръшкат децата. Моето в пристъп на бяс си извади ръката, а отделно много силно си удряше главата в стената. Сега е много добро и послушно дете, та има надежда, мили дами !

Иначе за по- големи деца съм напълно съгласна с Уиш, държанието им е провокирано от това насреща си какво имат. Аз като малка при баба се държат като войник. Без да ме наказва, само с поглед ми респектираше да степен да знам как да се държа без и дума да е казала. Ама жената беше педагог с 30 години опит към момента на моето отглеждане.
Вкъщи ги правих луди калинки.

Едната ми баба, на която съм кръстена я правех дива и щастлива, другата при която ходехме 10 братовчеди всяко лято ни държеше с желязна ръка. Факт!

При нас се заформя не лоша тенденция - с мен е кротък и спокоен и знае, че тръшкане и реване не ме размекват ама хич даже При другите "гледачи" повече се опитва да се налага, но и те много не го глезят. Засега ме обича и иска да се гушка в мен, но предпочитам да си спестя нерви и сцени, дори и с цената на няколко прегръдки, колкото и да ми е мило :/ Пълно щастие няма!

От няколко дни чета темата и се чудех дали да пиша, но заради авторката и други потребителки, споделящи за кошмарни периоди, ще се включа. НЕ сте единствени, НЕ сте сами и НЕ сте повредени, сбъркани, луди, неблагодарни, мрънкала и каквито още ви изкарват разни перфектни майки. Мислите, които понякога ви спохождат са напълно нормални и обясними, предвид напрежението, на което сте подложени. Някои потребителки пропускат факта, че всеки човек е различен и по различен начин възприема и преработва случващото му се. Няма правилен и грешен начин, има различен. И когато това се схване, може би на някои ще им бъде една идея по-лесно да не съдят и да размахват пръстче, а да приемат, че хората сме различни и няма нужда да се опитваме да се вкараме едни други в калъпа.

Аз  родих в 33 г.с. след третия опит ин витро. Отне ми 5 години. В тази връзка, би следвало също като Чери Блосъм да гледам на нещата. Обаче не. Въпреки годините, в които се подготвях, мечтах, ревах и се тръшках да стана майка, не бях подготвена за това, което ми се случи. Изобщо не съм си правила илюзии, че ще е лесно, напротив. Подготвях се, че ще бъде трудно, че известно време няма да спя, че ще има ревове, тръшкане, зор, преумора и т.н., но това са нормални неща, минават и заминават. Велико е да си майка и въпреки всички трудности, аз ще бъда една щастлива, доволна майка, която с усмивка на уста и безмерно щастие и стоизицъм ще посрещам и преживявам всяка трудност, пред която се изправя. Че как иначе, нали е велико да си майка, нали с години го чакам това дете, няма начин да съществува и момент на отчаяние, в никакъв случай! Пък и постоянно слушам от другите майки как всичко е прекрасно и коооолкото и да не са спали, не им пречело, защото само като погледнели в двете очички и всичко се изпарявало и забравяло. Гневно скастрях осмелилите се да ми кажат истината, че не е баш така, с вечното клише "ееее, айде стига сте се оплаквали, сякаш само ви е сте майки и само на вас ви е трудно". Голяма патка съм била, ама голяма. Сега го осъзнавам и си признавам, че не съм била права да гледам отвисоко на тези, които са се оплаквали. Допреди да имам дете и аз така надменно използвах аргумента "не знаеш какво е да не можеш да имаш деца, затова така говориш", което сега си давам сетка, че е много гадно и неправилно. Някои жени, забременели след стерилитет, обаче, все още си мислят, че само те ги разбират нещата и смело размахват пръст използвайки този пасивно-агресивен психологически похват. Аз, слава богу, слязох на земята и си дадох сметка колко тъпо съм се държала и съм разсъждавала.
Детето ми, да е живо и здраво, ми съкрати животеца с не знам колко години. Инато, тръшкащо се, истерясващо и т.н. по много, ама много. Имало е моменти, в които съм си мислела, че съм на ръба на разума си и още капка и край - ще превъртя. Мразела съм живота си, себе си, обвинявала съм се, че не съм майката, която смятах да бъда, майката, която трябва да бъда, абе.... не е за разправяне през какви фази съм минала. Много пъти ме е било срам от самата мен и това още ме дърпаше надолу. И по психолози, психиатри и невролози я водих, всичко й било наред, характер било това. Мдамммм, ами характер, аз да му мисля. На 1,5 години беше като започна ужаса и продължи..... ами някои неща още продължават, а е вече на 6г. и 8 м. Да, характер е и още как. И като ми изпаднеше в някакво състояние на амок и не успявах да я изкарам от него по 30 минути, точно ми трябваше някоя перфектна майчица да дойде и да ми каже как то било до нагласата и ай стига съм мрънкала. Чисто й скършвах вратленцето на такава. Не да мрънкам, да се метна през балкона ми е идвало. Никакво щастие не можех да изпитвам в такива моменти. Уточнявам, че под амок нямам предвид просто 30 минути рев, а издаване на някакви нечленоразделни животински звуци, гледане с празен обезумял поглед, отказ за какъвто и да било физически контакт, почти посиняване, извиване и тръшкане във всички посоки, с опасност да се самонарани, а при опит да я хвана, за да не се претрепе или просто, за да гушна или успокоя, ставаше още по-зле. На никого не пожелавам да става свидетел на такова нещо никога, аз бях ежедневно, поне по 2 пъти, понякога и по-често. Отделните тръшкания и ревове за щяло и нещяло, като например защо съ, стъпила с левия, а не с десния крак, изобщо не ги слагам. Способна беше да се тръшне за абсолютно всичко и нищо не можеше да я утеши, докато просто не й мине. Не знам дали съм сбъркана, неблагодарна и мрънкаща, но това, което преживяхме с мъжа ми между 1,5 г и 5-тата година на дъщеря ни, беше много далече от щастие. Съжалявам, ако на някого му се струва брутално и неприемливо. Не че не е имало и щастливи моменти, когато сме се обнадеждавали, че ето, може и другояче да е, ще преживеем някак гадостите, само жива и здрава да е, но бяха точно това - моменти. Пък нека някой ми разправя, че майчинството било щастие основно. Ми хубу, радвам се за него

Сега, да не излезе, че не си обичам детето. Обожавам я, но да се правя на луда и да твърдя как то цветя и рози, ми няма как. Жива и здрава да е, ще порастне, ще помъдрее, ще минат и тия периоди някой ден /ама надали /, но дали ще мрънкам по тоя повод си е лично моя работа. Ако на някой не му харесва - моля, свободен е да не ме слуша/чете. Но да ми дава наклони и да ме квалифицира - няма да стане. Да върви да се прави на по-по-най там, където има кой да му се върже.

Един от проблемите е, че някои задачи около майчинството в миналото са се смятали за супер маловажни, тривиални и е можело да се делегират без чувство за вина. Дойките в историята са били масово явление. И после идва психологията, която ти казва, че ако сама и лично не извършиш всички тривиални слугинажи, като се почне с кърмене, смяна на памперси, бърсане, манджички и други щуротии, то връзката ти с детето ще пострада, никаква майка не си и изобщо защо си раждала. А имам усещането, че под натиска да изпълним всички тривиални задачи пропускаме нещо важно като майки- да предадем цивилизационни ценности. Ако са останали такива де...и ако не си мислим, че само с организация, логистика и хепи събития ще отгледаме хора, от които става нещо повече от чеп за зеле.

Аз лично чакам със затаен дъх щерката на Контесата да излекува рака, да стане космонавт, доктор на науките, археолог, принцеса, балерина и още 2-3 неща, но само като хобита...така де, с толкова родителска инвестиция, какъв е смисълът, ако накрая просто отгледаш поредния потребител, конформист и желе без оригинални мисли в главата...

С това съм на 1000% съгласна. От жените се очаква да бъдат свръх човеци и от постоянния натиск в тази посока, сами си поставяме безумни изисквания към самите себе си. Оттам се тръгва по спиралата. И аз я допуснах тази грешка, но в един момент се усетих някак и се спрях. Трудно ми беше и още ми е трудно, но като се научих да не се обвинявам, ми стана по-лесно за много неща. Затова и съм толкова много против това някой да размахва пръст и да порицава, пасивно-агресивно да се опитва да вмени вина, че щом не изпиташ щастие от всяка гадост, която ти се сервира, значи нещо не си по реда си. Защото това не помага, само повече вреди. Ама тия перфектните /приличат ми на Степфордски съпруги/ не го сгряват това, че не помагат, а вредят с поведението си.

Sixsens, говори ми, говори...
Ние сега сме в джаза с амока, нощния терор, психолозите и всичко, което описваш. Взех я в 12.00 от яслата, ревяща, умряла за сън. В къщи се тръшка, удря се по главата, хвърля играчки и какво ли още не до 14.10. Накрая просто припадна от умора.
Сега е 14.38. Ми не мога да заспя. А не съм спала. Снощи дрането беше от 23.30 до 01.00 и после от 05.00 до 06.00 пак. В 07.00 станахме за ясла.
Май ми трябва екзорсист...

Имаше едно риалити навремето - Supernanny. Намерете го и гледайте как бавачката се справя с такива 'характери'.