"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Много хубава тема!

На прима виста :

1. Малко над 2 г възраст - и моля баба си да ме вдигне на ръце на терасата, за да видя на двора кучето Динго.
2. Когато майка ми ме заключваше за наказание на тъмно в килера, а аз започвах да пея - защото това беше начинът да ме извади оттам.
3. Когато в първи клас, "приятелката" ми - библиотекарка на у-щето, ми прерязала връвта на ключа и после ни окрадоха жестоко.
4. Първото влюбване - на 14.г, в съученик. Беше като гръм. И доста години ме държа.
5. Когато същият този младеж, въпреки че си имаше сериозна приятелка - ме търсеше мен постоянно.
6. На 20 г съм, в чужбина. Пак луда любов с едно момче. И един ден той просто "изчезна". Оказа се после, че доброжелателка му е наговорила лъжи за мен.
7. На 21 г, на един купон с приятели - видях много смешен, пълничък мъж, с риза на кученца..
8. Когато той седмици по-късно пламенно ми заяви, че ме обича и заряза всичко заради мен.
9. Първата ни квартира и броенето на стотинките - дали да си купим кафе или картофи.
10. Предложението за брак и сватбата
11. Когато разбрах, че съм бременна и погледа му.
12. Катастрофата..Болницата, ПА, среща с другата.
13. Очите на следващият - горящи, като въглени.
14. Истериите на детето ми.
15. Целият свят на длан и безкрайната му красота, която той ми подари.
16. Лудостта, ревността, страхът и оглушаването.
17. Решението да си тръгна.
18. Самоизграждането отново.
19.Синът ми, който казва че знае какво иска и го постига.
20. Усещането за сродна душа, когато се видяхме за пръв път с ММ..

Лъки плам, просто невероятно!Все едно чета сюжет на филм!Бъди щастлива!

Разчуствахте ме ,събота сутрин...
Много истинска тема. И много силни хора в нея.

Мигът, в който осъзнах с пълна сила, че някак съм си самодостатъчна. Че вече не копнея така жадно и болезнено за любов. Че мога и без нея. Не, че искам, но мога. Този миг беше момент на осъзнаване на моята лична сила. Сега се чувствам силна и в същото време щастлива, приемаща и оценяваща всичко такова, каквото е. На 38 години съм. Много по-добре ми е на тази възраст, отколкото да кажем примерно преди 10 години. Чета всички в тази тема от години. Плача и се радвам заедно с тях. За мен лично точно тази тема е най-хубавата и стойностна, дълбока и чисто човешка тема в целия форум! 

Допълвам се...

Две години по-късно. Отново положителен тест. Обвзема ме страх, че всичко ще се повтори. Стоя пред същия кабинет и сърцето ми бие лудо. Този път малката точица има тупкащо сърчице. И сега, няколко месеца по-късно моето момче спи върху гърдите ми. И той е дори още по-прекрасен от това, което съм си представяла. Още не ми се вярва, че и на мен се случи това щастие. 

Да ти е живо и здраво слънчицето, само радост да ви носи 

Писала съм тук, дасе допълня:

- от скоро женени. Мъжът ми отново заминава... гадния август месец, миналата година. Обажда се по скайп, говорим говорим, не искам да свършва разговора... Сякаш нещо съм предчувствала. На другия ден не се обажда, а звъни дори и за 30 сек. да пита за децата. Лошоот предчувствие ме обзема, а по обед се и потвърждава-катастрофа, блъснали са го по време на работа, докато е шофирал....
Той на 2000 км, аз тука не знам как е, стреса е невероятен... Сълзите не спират. Звънят ми, уж е добре,успокоявам се.
- евентуално се налага да замина при него, да му помагам. Реакцията на майка ми, става ми още по-мъчно
- прибирането му в България. Първите му думи: щях да ви загубя. радостта в очите на децата, че го виждат. Сълзите, когато трябва пак да замине.
- първия полет със самолет, отивам с него на преглед. Ходенето по учреждения в чужбина. да говориш чужд език-безценно, винаги можеш да се оправиш.
- първите опити на баткото да се научи да пише,
Страхотна тема, пожелавам на всички повече положителни емоции и по-малко сълзи

Най-любимата ми тема във форума...
Аз съм на 31 год, срещам в семейно-приятелска обстановка най-страхотното и добро момче на света, той е на 18 год., но завършен мъж и кавалер отвсякъде!
Поредица от непреднамерени срещи, той се влюбва безумно, аз - не, разбира се...никога дотогава не ми се е случвало да бъда с по-млад от мен мъж, тъпо ми е като виждам колко е увлечен, всячески не допускам нещата да се задълбочават...просто не си представям подобна връзка!
Минава време, по стечение на обстоятелствата се виждаме често...и това момче незнайно за мен как, неусетно ми показа, че е най-страхотния мъж, който съм срещала в 30-год. си живот...с невероятна увереност, постоянство и нежна настоятелност!
Днес, той е баща на двете ми деца – момче и момиче на 13 год. и на 7 год. и е най-обожаваният татко и най-всеотдайният съпруг!
Той е човекът, който ме дари с щастието да бъда майка и той е най-голямата ми опора във всичко!
Не ме интересува какво ще се случи в бъдеще, както пророкуват болшинството от околните, не мисля за разликата във възрастта ни и съм наистина щастлива, че не пропуснах тези прекрасни 14-години досега!

Преди една година на този ден получавам съобщение във ФБ от страницата "Търсим се" -  "Вие видяхте ли си съобщението, май току що си намерихте куп роднини", а аз пъпля по склона на Витоша към любимата хижа и очите ми се пълнят със сълзи, защото не мога да осъзная какво точно ми казват. Стигам хижата и чета: здравей, аз съм брат ти; здравей, аз съм сестра ти; здравей, ти си моя леля; здравей, здравей... здравей! Цяла една фамилия, която е търсила мен, докато аз не знаех коя съм. Часове разговори - по скайп, по телефон и всички ми звучат толкова познато, толкова мои, сякаш цял живот сме били заедно, а не се познаваме едва от днес. Голям род, сплотен и щастлив, и аз се оказвам част от тях, и те са ме търсили цял живот и ме искат! Трима братя и две сестри, а до вчера не знаех коя съм! Намерих се!
После, 13 дни по-късно, първата среща с единия от по-големите ми братя. Незабравима... Първата прегръдка, сълзите, душата ми познава този човек. Кръвта ни говори! Колко е малък света... Той живее само на 70 км от мен и неговото семейство са добри приятели с родителите на една от най-близките ми приятелки(батко е с 18 години по-голям от мен), аз дори знам за тях, но не знам, че това е моят брат!
Чувствам се като у дома си в неговия дом. Приета съм като че до вчера сме били заедно. Уникално ми е и съм щастлива.
После срещата със сестра ми. Толкова си приличаме - усмивката, висока е като мен, със същата коса, прегръща ме, обичам я. Гласът и е същия...
Родният ми град, където никога не бях стъпвала. Болницата,в която съм се родила и се връщам след 46 години тук! Гробът на майка ми... До нея този на баща ми... Брат ми ме пита: сърдиш ли и се? Не! Така е трябвало да стане...
Срещата с другата ми сестра. Като по-млади е могло да ни объркат, такава прилика! Тя казва: ти най-много приличаш на майка ни... Плача, защото вече знам на кого приличам, на кого приличат синовете ми, защо съм с този огнен характер - смесена арменска, гръцка и македонска кръв...
След няколко месеца другият ми брат се прибира от Италия. Първата ни среща след 6 месеца разговори. Братчето ми! Висок, красив и добър, само четири години по-голям от мен. Чувствам го толкова близък и ми е толкова мило. Връщаме се заедно в родния ни град и няма човек, когото срещаме и на когото да не разкажат коя съм. Толкова ми е хубаво и съм си у дома...
И така започна новият ми живот! Имам голям род, прекрасни, слънчеви, усмихнати, гостоприемни и щедри хора, които ме заливат с обич, която са пазили за мен 46 години и нито един от тях не ми е чужд. Имам прекрасни племенници, имам внуци  6 годишната дъщеря на единия ми племенник ми вика бабо и на мен ми е толкова забавно и приятно! Какви красиви, високи, усмихнати хора и всичките те са моето семейство! Чувствам се благословена и днес става една година откакто се случи това. Все едно се родих за втори път на този ден. И не вярвам колко невероятна и голяма може да е добрината на съдбата... Само да сме здрави и Бог да ни пази! 

Бижу, стопли ми сърцето. От години те усещам близка, искрено се радвам за теб и новия ти път!

Бижу, радвам се, че си открила произхода си, а и семейство. Само във фейс бук ли търси?

Аз не съм сигурна дали искам да се ровя, а и съм далече, което затруднява.

Благодаря, Данчето, Doun under,  
Doun, през март м.г. научих в кой град съм родена и пред август писах на страницата, никакви други подробности не знаех, освен че съм шесто дете в семейството и някои от братята ми са много по-големи от мен. Публикацията се прави от администраторите на страницата, излезе на 5-ти септември в 11 часа, в 13 те вече ми пишеха един след друг. Търсили са ме, следяли са тази страница, но рожденото ми име е сменено и не са знаели как се казвам сега. Буквално стана за два часа след като инфото излезе... Беше голям шок!

ю

Страхотно  . Знам, че ти беше тежко и се радвам на развръзката. Аз просто не искам да се "изплякам" там с имената си и снимките си. Може би и нямам нужда, защото обожжавах родителите си, но дълбоко някъде има едно любопитство.

Бижу, вече си цяла, семейният пъзел е нареден и няма частица, която да липсва. Дори не мога да си представя какво е усещането ей така, за час-два, да откриеш хора, с които вероятно цял живот сте се обичали, макар и без да се познавате. Пожелавам ви от сега нататък да споделяте много хубави моменти заедно, имате да наваксвате.

Да, така се чувствам! Чуваме се редовно, ходя им на гости често. Сега предстои да идем пак при сестра ми за няколко дни. Хубаво е... 
Благодаря!