Angel и аз това се зачудих, очевидно е сгрешил, но аз първоначално не мога да повярвам, че Кас е допуснал Балти да направи такъв голям гаф, само заради душите. Просто не е в негов стил, незнам 
- Публикувана: 16 апр. 2011, 04:29 ч.
- Последно мнение: 4 май 2011, 17:38 ч.
SUPERNATURAL – Bobby Singer: The closest thing Sam and Dean have to a father
за вс случай в бяло...Аз се зачудих Кас в какви мизерии се е забъркал с душите.... явно ще има защо да е в огненият кръг.
Ами явно битката е в някаква финална фаза и Кас е решил да ползва всякакви средства, за да спечели...Докато говореше със съдбата и тя го "хокаше" за допълнителните 50000 душИ, които бил създал, Кас изглеждаше притеснен някак...Може хорските души да притежават сили някакви, които да подхранват мощта на ангелите
Едно разказче, което писах доооста време. Кросоувър е с Хари Потър, действието се развива между трети и четвърти епизод на втори сезон, а Айви съм аз... в много изменен вариант. 
Надявам се да ви хареса, дългичък е, но... В момента пиша и друг, но поради недостиг на време и известно количество мързел, все още не е до никъде. Докато тук главното действие е съсредоточено върху случая и Дийн, в следващия разказ ще има повечко Сам.
Приятно четене!
И да дам малко снимков материал.
Айви
Дийн
Сам
Тойотата на Айви
Пак тя
Импалата на Дийн
Ножа за убиване на демони
Къщата с "духовете"
Чо
Апартаментът на Потърови
Тя се огледа притеснено и направи крачка напред. Наруга се наум, че е допуснала да се страхува. Всички тези глупости за прокълнати къщи ... Просто измислици, нещо нереално. Нямаше духове и всякакви подобни същества.
„Ами Почтибезглавия Ник? Ами другите?” обади се предателско гласче в главата й. Постара се да не му обръща внимание и продължи нататък. Беше тъмно и не виждаше дори ръката си, когато я вдигнеше пред лицето си. Препъна се в нещо и й се прииска да не се е хващала на глупавия бас. Без пръчката си се чувстваше напълно безпомощна и безсилна.
Чу шумове. Може би стъпки. Сърцето й подскочи. Защо беше толкова глупава, че да не се довери на инстиктите си?! Ако не се беше направила на интересна пред онези фукльовци, сега щеше да си е вкъщи и да вечеря със семейството си. Майка й сигурно щеше да умре от притеснение.
Тогава отново чу стъпките и осъзна, че я следят. Вече не беше просто въображението й. В тази къща имаше някого. Не бяха съучениците й, защото те я зарязаха и се магипортираха. Една нощ в къщата и щеше да свърши. Трябваше да издържи, но толкова се страхуваше…
По принцип не се страхуваше от нищо. Не си позволяваше да изпитва чувства като страх, самота…. Не изпитваше друго, освен гордост … и любов. Към самата себе си, разбира се. Унесена в мислите си, тя не усети, че нещото се е приближило. Или по – скоро нещата.
Когато се осъзна, беше прекалено късно. Не видя нападателите, но дори и да беше, нищо не можеше да направи. Ледени ръце я дърпаха. Тя изпищя. Същетвата я понесоха на някъде, а писъците й отекваха в празната къща, но никой не ги чу. Нито пък чу гласа й отново.
Сам вдигна глва от вестника и погледна Дийн.
- Трима изчезнали души за по – малко от месец. Влезли в изоставена къща и никой не ги видял повече.
Дийн спря колата пред една бензиностанция и погледна брат си.
- Някакви предположения? – попита Сам. Брат му беше мълчал през цялото време. От както му призна, че се смята за виновен за смъртта на баща им, не бе обелил и дума. Дийн сви рамене. А на Сам започваше да му писва от едносричните, нечленоразделни или липсващи отговори на брат му.
- Човече, докога ще продължаваме така? Не си виновен ти - приеми го! Омръзна ми, Дийн. Отакакто татко умря се опитваш да скриеш чувствата си, а когато най – накрая ми каза всичко, отказваш да говориш с мен!
- Как са изчезнали? – отклони се от темата Дийн. Защо Сам не го разбереше? Вината беше негова. Мъртъв. Той беше мъртъв и такъв трябваше да си остане. Трябваше да се посвети на следващия случай и да забрави всичко останало. – Не мога да ти кажа нищо, докато не разбера повече за обстоятелствата.
Този път Сам сви рамене.
- Нищо повече. Пише, че някакво момиче Алейн Чан е изчезнала… - момчето хвърли бърз поглед на статията. – и че е третата, изчезнала в тази къща.
Дийн го погледна учудено. След това попита какво прави полицията и дали са разследвали случая, но брат му не отговори.
- Та, къде отиваме? – усмихна се Дийн.
- Дийн… Трябва да… - започна Сам, но беше рязко прекъснат от брат си.
- Да, трябва да се отбием в някой бар, съгласен съм. Липсата на нощен живот направо ме убива. А после ще отидем във….?
- Флорида. – предаде се Сам. Беше живял достатъчно дълго с Дийн, за да знае, че вече няма смисъл да се мъчи да го накара да изплюе камъчето.
Двамата братя се качиха отново в Импалата и Дийн запали двигателя. Пусна музиката и двамата потеглиха към неизвестното.
-Хубав град, а? – подметна Сам, докато оглеждаше околността. Намираха се в Орландо, Флорида.
-Да, страхотен. Жалко, че не е по крайбрежието - по това време плажовете са населени с готини мацки по бански. – подхвърли Дийн.
Брат му се изкикоти – понякога шегите на Дийн не бяха особено подходящи, но това не ги правеше по – малко забавни. Телефонът на по – малкия брат звънна и той взе лист и химикал, за да запише координатите на най – близкия роднина на изчезналото момиче – сестра й. Батко му надникна в листа и подхвърли:
-Чо Чан, значи.
Нямаше нищо особено смешно, но начинът, по който го каза, накара Сам отново да се разсмее. Този Дийн, който често пускаше шегички и се заяждаше непрекъснато, му липсваше през изминалите мълчаливи дни.
Дийн паркира пред голяма къща с добре поддържан двор, какъвто рядко можеш да видиш в Щатите. Двамата слязоха от колата, прекосиха двора и почукаха на голямата махагонова врата.
Отвори им млада жена от азиатски произход, с дълга черна коса и порцеланова кожа. Имаше прекрасни шоколадови очи, които сега бяха зачервени от сълзите.
-Добър ден, аз съм Сам, а това е Дийн. Ние сме… - започна Сам, но не можа да измисли някакво обяснение за това кои по – точно са те.
-Ъъъм…ами… - заекна и брат му. – Ние сме приятели на Лийни.
-Алейн. – сръчка го Сами. Дийн се засмя глуповато, но по – малкият му брат го изгледа на кръв, за да му покаже, че не е момент за шеги.
-Всъщност, Сами й беше приятел. Много ми говореше за нея…
Братята веднага се престориха на особено тъжни.
-Алейн беше… е прекрасна. – каза Сам. – Сигурен съм, че ще я открият.
Жената ги подкани да влязат като бършеше очите си с ръка. Въведе ги в широка и луксозно обзаведена всекидневна, чиито стени бяха украсени с портрети.
- Полицията не си върши работата, но не съм и очаквала мъгъ.. да я открият веднага. Но се страхувам, че – жената се разплака и се отпусна на рамото на Дийн, който беше по – близо до нея. Той очевидно се почувства малко неудобно, но я потупа успокоително по рамото. – Страхувам се, че повече няма да я видя. Алейн е всичко за мен. Всичко. Бих се жертвала заради нея. Не бих го преживяла… ако тя… ако не я видя отново…
Тя също се почувства неудобно, когато се поуспокои. Затова се отдръпна от Дийн и седна на кожения диван.
-Разкажи ни какво се случи. – подкани я Сам.
-И аз не знам много. – изхлипа Чо. – Знам само, че се хванала на някакъв бас със съучениците си. Те я видели как влиза в къщата, но не й позволили да си вземе магическата пръчка… Поне така ми казаха… Било част от облога.
Двамата братя се спогледаха учудено. Думите „магическа” и „пръчка” в едно изречение звучаха повече от странно. Определено имаше нещо нередно тук и те щяха да разберат.
- Благодаря ви, че дойдохте. Хубаво е да знам, че още някой, освен мен и мама се моли Алейн да е жива. – каза им Чо, когато те си тръгваха.
На вратата се почука и влезе мъж около тридесетте, с черна рошава коса, хубави зелени очи и кръгли очилца.
-Хари, благодаря, че дойде! – жената го помоли да седне и да я изчака, а тя изпрати Сам и Дийн.
- Кои бяха тези? – попита Хари, когато Чо се върна.
- Приятели на Алейн. – отговори му тя. – Защо?
- Магьосници?
- Алейн няма приятели мъгъли. – Чо беше малко объркана. Какво му ставаше на Хари, че да задава такива въпроси?!
- Единият имаше мъгълско оръжие. Ако е магьосник няма нужда от пистолет.
Жената го погледна ужасена. Ако не бяха магьосници, кои бяха тогава? И какво искаха от нея и от Алейн?
Джини седеше на бара и чакаше Хари. Беше се съгласила да дойдат тук за годишнината от сватбата, не да киснат по баровете. Облечена в една от най – хубавите си рокли и с коса падаща свободно по раменете й, госпожа Потър осъзнаваше, че няма да остане незабелязана от някой мъж и се надяваше съпругът й да се върне по – скоро.
Не очакваше предположението й да се сбъдне толкова бързо. Мъж, среден на ръст, със светло кестенява коса и хубава усмивка седна на бара до нея. Джини си помисли, че ако не беше омъжена вероятно щеше да се влюби.
-Едно питие за прекрасната дама. – обърна се той към бармана и се обърна към госпожа Потър. – Какво прави красива млада жена като вас сама на бара?
Джини се усмихна в отговор и отметна кичур коса от лицето си.
-Всъщност, не съм сама. – тя вдигна лявата си ръка и посочи халката на безименния си пръст.
-Жалко, защото не съм виждал по – хубава…
Но Джини така и не разбра какво точно ще й каже, защото Хари, който се бе появил отнякъде, обърна мъжа към себе си и заби юмрук право в лицето му. Госпожа Потър изпищя, а висок мъж с дълга чорлава коса и остри черти скочи от мястото си и се опита да разтърве Хари и мистериозния обожател на съпругата му.
Обожателят се опита да се изтръгне от хватката на брат си - мъжът, който ги беше укротил временно, и да избие зъбите на нападателя си.
-Дийн, успокой се! – изкрещя високият и разтърси батко си.
-Точно така! - обади се и Хари – И ще ми обясните кои сте вие и какво точно правехте в къщата на Чо.
-Знам, че звучи странно. - Започна Сам. – Но в същност това ни е работата. Е, не ни плащат, но с това се занимаваме – убиваме всичко зло и свръхестествено, което наранява невинни хора.
Хари ги погледна сякаш бяха откачени.
-Как така свръхестествено?
-Ами, Уиндиго, духове, вампири, върколаци, демони… Такива работи. – каза Дийн сякаш диктуваше списък с покупки, после вдигна рамене, за да покаже, че това не е нищо особено.
Потър реши, че се шегуват. Тези двамата вероятно бяха луди. Да, имаше вампири, върколаци, духове… Но демони? И какво, по дяволите, беше Уиндиго?
Високият мъж, който беше разтървал Хари и Дийн се обади.
-Вижте, господин…
-Потър.
-Господин Потър, знам, че е странно, но е истина и ако ни помогнете, можем да спрем онова, което отвлича или убива онези хора. Ако са живи – дори да ги спасим. Затова трябва да се успокоите и да ни повярвате. Става ли?
Мъжът говореше бавно и спокойно и Хари разбра, че тези мъже наистина искат да помогнат. Той си нямаше ни най – малка представа какво е нещото, отвлякло онези хора, но ако имаше дори и малка надежда те да бъдат спасени, той щеше да опита.
-Хари Потър, аврор, на вашите услуги.
-Аз съм Сам, а това е брат ми Дийн. Сега, бихте ли ни казали какво знаете за изчезналите хора? Дали имат някаква връзка помежду си? Каквото и да е.
Магьосникът поклати глава. Той познаваше единствено Лийни, а за другите жертви знаеше само, че са мъгъли.
-Няма никаква логика в изчезванията… Тоест, момичето, което изчезна последно, Лийни, няма никаква връзка с другите две момичета…
Дийн прекъсна Хари.
-Момичета? Искаш да кажеш, че това нещо отвлича само момичета?
Братята се спогледаха многозначително, което обърка Потър.
-Имате ли някакви предположения?
-Би могло да е отмъстителен дух, но трябва да проверим някои неща преди да го заявим със сигурност. Благодаря, че все пак ни помогнахте.
Дийн и Сам седяха в едно кафене. Сам беше доста развълнуван и изглеждаше доста по – енергичен от Дийн, който едвам държеше очите си отворени. Той се беше вкопчил в чашата с кафето като за спасителен пояс и се опитваше да отпие измежду безспирните прозявки.
Докато Дийн водеше вътрешна борба със себе си дали да заспи на масата, или да се опита да изпие кафето, брат му се беше посветил на откриването на призрака. Но с всяка изминала минута усмиваката слизаше от лицето на Сам.
-Какво има? – попита Дийн, когато най – сетне се посъвзе от полузаспалото си състояние.
-Нищо. – каза Сам. – Абсолютно нищо. И в това е проблемът. Няма призрак.
-Как така няма призрак?! – повтори Дийн, за да се увери, че е чул правилно.
-Проверих архивите. Къщата е принадлежала на древен род. Всички до един са измрели… някакъв вирус от миналия век. Няма кости, защото телата са били изгорени… Тоест, оставаме без следи по случая…
-Сам? Дийн? Сам и Дийн Уинчестър? – нечий глас прекъсна разсъжденията на Сам. Гласът принадлежеше на млада жена, може би около двадесет и пет годишна, с дълга чуплива кестенява коса и шоколадви очи. Имаше светла кожа и розови устни.
-Да, Дийн и Сам, готови на всичко за теб. – усмихна се широко Дийн и покани жената да седне до тях. – А ти си?
-Айви. Айви Паркър. – братята понечиха да я попитат нещо, но тя ги отряза. – Това е всичко, което ще ви кажа за сега.
След като видя израженията им, приабви:
-Не съм демон, ако искате можете да вземете светената вода от чантата ми, за да се уверите. Тук съм, за да ви помогна, не за да ви убия… - Дийн отпи шумно от кафето си и Айви му хвърли убийствен поглед. – Но ако продължава така, заклевам се, ще го убия.
По – големият брат я погледна невинно, а тя се обърна към Сам, игнорирайки Дийн.
-Имате ли предположения какво може да е?
-Мислехме, че е призрак, но се оказва, че всчки обитатели на тази къща са мъртви и не са били убити. Няма кости, няма призраци, както казах на Дийн. – обясни Сам и подаде на Айви документите, които беше взел по – рано тази сутрин, преди да събуди брат си. Жената огледа смъртните актове, после и всичко останало, което Сам беше открил.
-Ами земята, на която е построена къщата? Провери ли?
Сам и подаде няколко папки.
-Отново нищо. Всичко е чисто….
-Мисля, че е време да проверим тази къща. Какво ще кажете?
Сам започна да събира нещата в чантата си, готов да я последва. Тогава се намеси и Дийн.
-Чакай малко. Виждаш секси задник и си готов да я слушаш и да изпълняваш като кученце?
Айви му хвърли изпепеляващ поглед.
-Ако това беше комплимент, определено не си особено опитен с жените. – подхврли тя. – И ако искате да ви помогна, трябва да побързате.
След което се обърна към вратата и излезе.
-Е, май си имаме работа с отровен бръшлян.* - ухили се Дийн. После се обърна към Сам. – И не ме гледай така. Това момиче си го бива, Сами.
Сам удари Дийн на шега, при което получи юмрук в рамото като отговор. Двамата се засмяха и излязоха от кафенето.
На вратата се позвъни и Чо изтича да отвори. Чудеше се кой ли може да е по това време – вече минаваше десет. Беше Хари и изглеждаше много по – спокоен от последния път, в който се бяха видели.
-Какво има Хари? Разбра ли кои бяха онези мъже?
Потър кимна и я попита може ли да влезе. Чо го покани и му каза да се чувства като у дома си. След като се настаниха на дивана, Хари се обърна към нея.
-Надявам се, че не те притеснявам… но както виждам, въобще не си се канела да си лягаш, а? – мъжът се усмихна и продължи. – Няма да те бавя, само исках да ти кажа да не се тревожиш за Сам и Дийн. Те искат да помогнат….
Хари спря да говори. Беше видял края на пътното наметало на Чан да се подава зад един фотьойл. Аврорът се изправи и извади наметало. То не беше измачкано, въпреки че Хари го намери свито на топка. Вероятно Чо го беше напъхала там, когато чу, че някой звъни.
-Не отиваш на среща, нали?
Чо поклати глава.
-Отивам да спася сестра си, защото никой не се опитва да я открие или да направи нещо! Тя може да е в опасност, може дори да е мъртва! Не очаквай от мен просто да си седя тук и да чакам някой да я потърси, когато мога и сама!
-Не, не можеш! Аз съм тук, за да спася сестра ти, а ти рискуваш живота си от инат! Няма да мърдаш от тук, аз ще се обадя на Джини и ще отидем заедно. Няма да те оставим да се излагаш на опасности. – Потър извади от джоба си мобилен телефон и отиде в другата стая, за да звънне на Джини.
Чо изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си. Замисли се как може да извлече нещо полезно от ситуацията и изчака Хари да се върне в хола след разговора със съпругата си. Когато той се върна, азиатката се усмихна и се обърна към него.
-Винаги съм се чудела, Хари, какво толкова видя в нея? Какво има тя, което аз нямам? С какво е по – добра от мен?
Беше ред на Хари да изсумти. Беше минавал през това хиляди пъти. „Хари, остави я и ела с мен…”, „Хари, знам, че не я обичаш, защо се самозалъгваш?!” … Чо беше толкова настоятелна, че аврорът беше принуден да я заплаши, за да бъде оставен на мира. А сега всичко започваше отначало.
За щастие, Джини не се забави и след малко тримата вече пътуваха към изоставената къща.
Айви отвори багажника на електриково синята си Тойота Карина и извади от там пушка. Зареди я със специалните гилзи със сол, после извади фенерче и сребърен нож. Пушката и фенерчето остави навън, а ножа пъхна в ботуша си. Затвори багажника, облегна се на Тойотата и извади от чантата си пакетче M&M’s.
До нейната кола спря черна Шевролет Импала`67. От нея слязоха Сам и Дийн, отвориха багажника и повториха процедурата. Братята поздравиха Айви и Дийн видя пакетчето с бонбони.
-Имаш вкус. – посочи го той, а момичето само отмена кичур кестенява коса от лицето си и се усмихна.
-Съмняваш ли се?
Тримата се засмяха, после взеха оръжията си и се приближиха до сградата. Беше забутана в самия край на града, отдалечена от цивилзацията – като провинило се дете. Зад къщата се простираше гъста мрачна гора. На небето грееше луната и се отразяваше в повърхността на черното езеро, което вдъхваше допълнителна призрачност на мястото с гладката си сияеща повърхност. Вледеняващият вятър яростно шибаше клоните на дърветата в прозорците на къщата... поне където бяха останали такива. Повърхността на езерото оставаше недокосната и гладка като стъкло.
Братята Уинчестър и Айви влязоха в порутената сграда, въоръжени и готови да стрелят, ако бъдат нападнати. Тримата се движеха тихо и осветяваха ъглите с фенерчетата си, в опит да открият нещо нередно.
Дийн се приближи до единствената врата, която бяха видели до сега и предпазливо я отвори. Тя изскърца зловещо и откри широк, прашен коридор без прозорци. Сам пусна Айви да мине и я последва, след тях тръгна и Дийн. Дъските под краката им скърцаха, но прахта, събирана по пода с години, заглушаваше звука от стъпките им като пухкав килим.
Дийн сръчка Сам. Двамата изостанаха от Айви и Сам погледна брат си.
-Какво има?
-Какво правим, Сам? – по-малкият се намръщи и се втренчи учудено в батко си. – Искам да кажа… От кога се доверяваме така сляпо на ловци… или на когото и да било? Просто… не е правилно, Сами.
-Знам, Дийн. Точно за това си мислех. Но какво можем да направим? Да я ударим с нещо тежко по главата, да я отведем някъде и да я накараме да ни каже какво иска от нас?
Дийн сви рамене така, сякаш казваше, че е готов да го направи.
-Защо не? – в следващия момент чуха ужасен писък и оставиха всякакви планове относто Айви. Хукнаха по посока на писъка и, когато срещу тях, като преграда, се изправи една заключена врата, по – големият от братята не се поколеба да я разбие. Азиатката, която бяха срещнали предишния ден, пищеше от ужас, а червенокосата жена, с която Дийн се сваляше снощи, беше вдигнала магическата си пръчка и обстрелваше с огнени кълбета слузести същества, подобни на хора. Те бяха бели, облечени в мокри дрипи, с тънки кокалести ръце. Тези същества бяха с празни изцъклени очи и изпити ухилени лица.
Дийн и Сам се спогледаха ужасени. Не бяха подготвени да за подобно нещо. Съществата – по всяка вероятност зомбита, изглежда се страхуваха от огъня, който червенокоската изпращаше срещу тях.
В стаята влеетя и Айви. Тя сякаш се вкамени и застана до двамата Уинчестър, неспособна да помръдне.
-Какво, по дяволите, е това?! – изкрещя жената и ужасено се вгледа в езерото отвън. Гладката, до преди няколко минути, повърхност сега кипеше и от водата излизаха мъже, жени и деца - всички призначно бели и покрити с дрипи, подобно на съществата в къщата.
Докато Сам, Дийн и Айви се чудеха какво се случва пред очите им, Чо Чан беше спряла да пищи. Тя взе една дъска, която се беше вземала от незнайно къде и я стовари върху главата на Джини и се магипортира.
Преди да изчезне, Айви видя очите й – те бяха изгубили шоколадовия си цвят и бяха станали черни като крилца на бръмбар.
Паркър изръмжа.
-Демонска кучка! И удари стената с юмрук.
-Не знам за какво говориш, но това не е най – големият ти проблем, повярвай ми!- изкрещя Дийн и жената се обърна. Тълпите от дрипави „хора” се движеха към тях с празните си погледи, а няколко от тях бяха заловили Джини Потър и влачеха тялото й към езерото.
Сам се прицели в едно от зомбитата, но Дийн го спря.
-Не прави глупости Сам, така ще раздразниш проклетото нещо и само ще влошиш положението!
-О, нима може да стане по – лошо?! – попита Айви, но по – добре да не го беше правила. Една слузеста, смъртно студена ръка се вкопчи в нея и започна да я дърпа.
Тя извади ножа от ботуша си със свободната си ръка и отсече ръката на инферия.Съществото я пусна, но нови и нови зомбита прииждаха към братята и Айви. Отвън се чуха крясъци и след малко Хари и Джини влязоха в къщата. И двамата изкрещя едновременно:
-ИНСЕНДИО!
Инфериите отскочиха назад от пламъците, Хари стисна здраво ръката на Айви, а Джини хвана ръцете на двамата Уинчестър и петимата се магипортираха.
******
Когато Дийн отново стъпи на краката си, почувства, че ще повърне. Сякаш току – що го бяха прекарали през много тесен гумен маркуч. Едвам се държеше на краката си и предположи, че вътрешностите му са станали на пихтия. Опита се да си поеме въздух и очите му се насълзиха.
Когато усети, че вече може да диша и да се движи нормално, се огледа. Сам и Айви още се възстановяваха, а Хари и Джини се прегръщаха, щастливи, че са цели.
Намираха се в апартамент с мебели от тъмно лакирано дърво. По стените висяха снимки на щастливото семейство Потър, а на масичката лежеше отворен вестник, в който снимките се движеха. Диванът и двата фотьола бяха кожени, а подът беше постлан с персийски килим. Хари обясни, че това е техният дом в Щатите.
- Зомбита… Чудесно, те са ми любимите. – изръмжа Дийн след малко.
- Инферии. – поправи го Джини. – Трупове, контролирани от черен магьосник…
- Което е абсолютно същото. Зомбитата са мъртъвци, контролирани чрез черна магия – некромансия. – намеси се и Сам.
Айви не беше особено заинтересована от разговора и това не убягна на Дийн, който я наблюдаваше от известно време. Двамата със Сам нямаха време да решат какво да правят с нея, а и изобщо не очакваха, че си имат работа с армия от зомбита.
- Не само тези инферии са проблема в момента. – обади се най – сетне Айви, която седеше на ръба на леглото. - Изглежда, никой от вас не осъзнава, че си имаме работа с демон, който освен това разполага с магическа пръчка и контролира стотици ходещи мъртъвци, които могат да бъдат спрени единствено с огън.
Говореше изключително спокойно, но отвътре й кипеше. Тя стисна силно ножа в ръката си и после го пъхна в ботуша си, за да е на сигурно място. Айви отметна кичур коса от челото си и едва тогава забеляза, че всички я гледат странно. Дийн се обърна към Сам и му каза да се обади на Боби, за да видят какво могат да разберат за тези инферии или, по – точно, как да убият стотици зомбита наведнъж. После се приближи към жената на леглото и вдигна едната си вежда.
- Мисля, че е време да ни кажеш коя точно си ти какво искаш.
- А аз мисля, че е време да открием онази кучка и да ми позволиш да й прережа гърлото.- отвърна му нагло тя.
Дийн започваше да се ядосва - това момиче сериозно го изнервяше. Хари и Джини бяха объркани. И идея си нямаха за какво спорят тези хора, защо намесват Чо и защо тази Айви праве планове да я убие.
- Как така ще й прережеш гърлото? Как си мислиш, че можеш да убиеш демон?!
Айви извади ножа и му го подаде. Той беше с костена дръжка и метално острие, назъбено от едната страна.
- От къде взе този нож? – попита я Дийн и се опита да овладее гнева в гласа си. После взе шишенце със светена вода от вътрешния джоб на якето си и я напръска. Нищо не се случи. – Не си демон. Обясни ми от къде имаш ножа.
- Много си проницателен, умнико. Мразя да се повтарям, но вече ти казах, че ще отговарям на въпроси, след като убия демона.
Джини наостри слух. Вече беше чула тази дума два пъти, но нямаше никаква представа за какво говорят. До колкото разбираше, тази жена искаше да убие Чо. Знаеше, че Хари няма да им позволи, а и тя също не беше съгласна, въпреки, че кучката едва ли не бе оставила Джини на сигурна смърт. Да, госпожа Потър бе бясна, но не смяташе, че трябва да убият Чо. Самата тя не искаше да се среща с нея, защото не знаеше какво може да й стори, ако я види. И все пак не виждаше как Чо може да представлява опасност. А жената на дивана сякаш ужасно много се страхуваше от нея и бързаше да се отърве.
- Защо искате да убиете Чо? – обади се съпругът на Джини войнствено. Колкото и да не можеше да понася бившата си, Хари не смяташе, че тя заслужава да умре и също като любимата си не разбираше какво толкова е сторила рейвънклоуката. – Какво ви е направила?
- Това – започна Айви, която вече губеше търпение, - не е приятелката ви, а една кучка, която имах нещастието да срещна. Изпратих я обратно в Ада, но тя е решила да ми съсипе живота.
- Чо е била в Ада?! – Джини изгледа жената така, сякаш току що й е съобщила, че има нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.
- Господи, не! Обладана е от демон! – Паркър се ядоса. Не беше моментът да се разправя със заблудени магьосници.
- А какво, по дяволите, е демон?! – обади се и Хари, който така и не беше попитал братята предишната вечер. Айви забели очи и въздъхна дълбоко, изправи се и започна да обикаля из апартамента, за да успокои нервите си.
- Демоните са създания на Ада. Едни от първите демони са падналите ангели, подкрепили Луцифер в бунта му срещу Бог. Луцифер бил меко казано недоволен от създаването на хората, защото е смятал, че сме недостойни за любовта на Бог. Не е можел да преглътне гордостта си и да се подчини на Бог, който искал децата му да обичат хората, повече отколкото обичат него самия. Луцифер бил бесен и създал първия демон в историята – Лилит. Някои легенди казват, че тя е била змията изкушила Ева да отхапе от ябълката и причината Бог да изгони Адам и Ева от Градината на живота. Това е била и причината Бог да нареди на най-големия си син - Майкъл да прокуди брат си. Много ангели смятали, че Луцифер е прав и го подкрепили във войната му срещу Бог, но били победени и запратени в Ада. Те, заедно с Лилит, били първите демони. – намеси се в разговора Сам, който току що беше влязъл в стаята. – Сега всеки, който попадне в Ада, рано или късно се превръща в демон. Демоните обсебват хората и едиственият начин демонът да бъде прогонен е с екзорсизъм или ако бъде убит докато е в тялото.
- Само че не е толкова лесно да убиеш демон. – допълни и Дийн. – Единственият начин е с едно оръжие, наречено Колт, с което не разполагаме. По принцип този пистолет е способен да убие всяко свръхестествено същество на този свят, но има пет същества, които не може. За съжаление не знаем кои са тези пет същества, но в момента това няма особено голямо значение. Другият начин да убием демон е с този нож от Ада, който Айви отказва да ми обясни откъде е взела.
След като каза последното, Дийн се обърна към жената и я изгледа изпод вежда. Тя изсумтя вместо отговор и погледна през прозореца. Навън мракът вече се разсейваше и отстъпваше пред светлината, обагряйки небето в кърваво червено. Паркър се бореше със себе си дали да разкрие това, което така дълго бе таила в себе си и което никой друг не знаеше. Миналото, от което я болеше; миналото, което я измъчваше; миналото, което искаше да забрави.
- Искаш да знаеш коя съм и защо ловувам?
Дийн кимна.
- Започнах да ловувам, когато бях на четиринайсет. Убиха родителите ми, когато бях на седем. Пред мен. Бях там, виждах всичко, но бях безсилна да направя каквото и да било. Трябваше да се крия, за да се спася. Демоните, които ги убиха, попаднаха в дяволски капан, иначе не биха се спрели пред нищо, за да унищожат и последния жив човек от нашето семейство. Дължа живота си на Катрин Сънрайз… - сълзи напираха в очите на Айви. В главата си виждаше окървавените тела на родителите си и се чувстваше отново като малкото седемгодишно момиченце, свряно в тайника. – Тя откри демоните и ги изпрати в Ада, където би трябвало да горят за вечността. Отгледа ме, обучи мен и Даян - дъщеря й, да прогонваме тези дяволски изчадия.
Тъмната коса на Айви падаше по раменете й, които потрепваха леко. Сълзите в очите й почти преливаха. Тя запримига ядно в опит да ги спре. Мразеше да плаче.
- Но тя не успя да се спаси. Демоните убиха и Катрин. Не спрях да се обвинявам, никога. Не посмях да погледна Даян в очите. Можех да спася майка й! Имах ножа, можех да убия проклетите кучи синове! А аз просто седях там, неспособна да помръдна. Не знаете какво е… Да преживееш кошмара отново, най – ужасните ти спомени…
Паркър не издържа, облегна гръб на стената и се свлече на пода. Дийн и Сам се спогледаха виновно. И двамата си мислеха едно и също – че не е трябвало да пресилват нещата, че би било по – добре да изчакат подходящия момент.Осъзнаваха колко трудно е било за Айви да си спомни отново това. Те бяха видели болката в очите й, ужаса, който тя беше преживяла. Но не можеха да си представят каква травма е оставило преживяването върху невинното създание.
Никой не смееше да проговори. Ситуацията бе меко казано неловка.
Айви изтри сълзите от очите си и се изправи, изпълнена с решителност. Колкото и странно да звучеше, чувстваше се по – добре. Беше казала това, което беше таила толкова дълго.
Но вината…. Вината никога нямаше да изчезне. Айви Паркър щеше да се обвинява цял живот за смъртта на жената, която обичаше като своя майка.
Тя се насили да се усмхне, както правеше през последните шест години.
- Хайде, имаме работа. Да хванем проклетия демон и да го върнем обратно в Ада.
- Няма ли да го убиеш? – попитя я Дийн. След като беше чул историята на Айви не беше сигурен какво трябва да направят с демона.
- Не. – отговори тя решително. Тази жена имаше семейство, а Айви нямаше намерението да разбие още едно такова. Тя преметна чантата си през рамо и се обърна към тримата мъже и жената, които бяха навели глави. После се усмихна. – Идвате ли? Къса ми се сърцето, че оставих колата си на онези зомбита.
- И сега какво? – попита Дийн. – Някакви идеи?
Хари и Джини свиха рамене.
- Ами, говорих с Боби. Според него бихме могли да ги спрем само с огън… вероятно ще трябва да ги изгорим. – каза Сам.
Петимата се бяха събрали пред изоставената къща. Слънцето беше изгряло преди няколко часа, но въпреки това тук беше мрачно, студено, а езерото отново оставаше недокоснато от вятъра, който духаше почти постоянно.
- Значи трябва да съберем инфериите в къщата и да ги подпалим. Предполагам, че няма да излязат до довечера, така че имаме време да се подготвим. С малко късмет можем да унищожим зомбитата и да върнем онзи демон обратно в Ада. – присъедини се към разговора Айви. Тя се държеше така, сякаш нищо не се е случило, а Сам и Дийн не изгаряха от желание да подхващат темата, особено след като бяха научили повече от необходимото.
- Аз ще отида в апартамента и в къщата на Чан, трябва да хванем проклетия демон… Дяволски капан.
Братята Уинчестър се спогледаха. Това им звучеше като добър план.
- Добре… Значи залавяш кучката, изгаряме тези кучи синове тук, после връщаме демона там, откъдето е изпълзял. – Дийн пусна една от своите специални усмивки. – Харесва ми.
Айви се засмя, после отвори багажника на колата си и огледа всичко вътре. Сребърни ножове, пистолети със сребърни куршуми, пушки и гилзи, пълни със сол, фенерчета, уредът за измерване на електромагнитно поле, светена вода… Хари, който любопитно надничаше, остана шашнат, когато видя пълния арсенал, скрит в багажника на жената. Тя извади две шишенца със светена вода и ги подхвърли на семейство Потър.
- Не е много, но пак е нещо. – каза тя. – Не са много нещата, които могат да ви защитят от демони.
Паркър махна на братята с ръка и се качи в колата, подканвайки Хари и Джини да я последват. И двамата разбираха защо тя не иска да се магипортира, така че я последваха и влязоха в автомобила.
Сам и Дийн останаха сами на безлюдната поляна.
- Е, изглежда за нас остава тежката работа. – опита да се засмее Сам. И двамата мълчаха – никой не знаеше какво да каже. Решиха да се заловят за работа, за да избегнат неловкото мълчание. Извадиха пакети с каменна сол от багажника на Импалата и обиколиха къщата с кръг от солта. Оставиха място само пред вратата. Когато инфериите влезеха в къщата, щяха изцяло да завършат кръга и да го подпалят – щяха да ги вкарат в капан.
- А как точно ще подпалим къщата? – Сам най - сетне се опита да заговори брат си. Това не можеше да продължава вечно. Защо Дийн беше такъв?! Защо винаги мислеше за доброто на по – малкото си братче и никога не го натоварваше със собствените си чувства?! Защо криеше всичко вътре в себе си? Но той беше такъв. Беше казал веднъж това, което наистина чувстваше и погледът в очите на Сами му беше достатъчен, за да разбере, че повече не трябва да говори за себе си.
- Пич, остави това на Фокус – мокус хората с магическите пръчици. – отговори Дийн типично в негов стил.
Знаеше, че брат му иска да каже нещо, но просто не знае какво. Колко пъти бяха подхващали тази тема по време на пътуването? А Дийн винаги подхващаше друг разговор и никога не отговаряше на въпросите на Сам. Малкото му братче… Той толкова искаше да помогне на брат си, а не знаеше как. И батко му нямаше намерение да му говори за своите проблеми, когато разбираше, че Сами приема смъртта на баща им също толкова тежко, колкото и Дийн.
- По дяволите, Дийн! – изведнъж каза Сам. Той наистина се тревожеше за брат си, не можеше да го гледа такъв. А и осъзнаваше, че брат му се обвинява за смъртта на Джон. Само да знаеше как да му помогне! Нямаше представа как да го успокои. – До кога ще го криеш в себе си?
- Какво искаш, Сами?! Да се разплача, да кажа, че предпочитам татко да ме беше оставил да умра?! Колко пъти говорихме за това?! Казах ти, че ще се оправя. Аз трябва да се грижа за теб, а не обратното! Можем ли да приключим с това? Наистина започва да ми омръзва. Ще го преживея, Сам! Без твоята помощ. – Дийн прибра останалата каменна сол в багажника на колата и до края на деня не погледна брат си в очите.
-Знаеш ли, май ни дойде в повече… С тези зомбита, искам да кажа. – по – големият брат се засмя. – Първо онази кучка, която ти счупи ръката… Сега тези. Нашествие на живите мъртви.
Както винаги – Дийн винаги се шегуваше, преструваше се, че нищо не се е случило… Но до кога?
********
Айви приключи с последния дяволски капан и върна килима на мястото му. Под всеки прозорец и пред всяка врата в апартамента на Потърови и в къщата на Чан имаше по един – от където и да влезеше демона, щеше да се окаже затоврен, безсилен и безпомощен.
Телефонът на жената звънна и тя вдигна.
- Да? Готова съм, при вас как е? – тя кимна. – Не, няма следа от нея. Добре, идваме.
Паркър затвори телефона и се обърна към Хари и Джини. Тя им бе показала как да изписват някои от капаните и те й бяха помогнали. Сега я изчакваха да приключи, за да се върнат при „обитаваната от духове” къща и да изпържат инфериите.
- Сам и Дийн се обадиха. Те са готови. Можем да вървим. – обърна се Айви към двамата, разположили са на дивана в къщата на Чо. Вече беше почти залез слънце, което значеше, че няма да имат време да отидат до там с колата. Жената изобщо не се радваше от факта, че ще трябва да се магипортира, но не можеше да направи нищо друго, освен да хване ръката на Джини и да си мисли за всичко друго, но не и за неприятното усещане на магипортирането.
Когато отново отвори очи, с радост устнави, че вече са пред къщата. За разлика от останалите два пъти, чувството бе малко по – приятно, но Айви се съмняваше, че някога ще й хареса.
Двамата братя се бяха облегнали на Импалата и не се поглеждаха. Жената усещаше напрежението помежду им, но реши, че сега не е моментът за разговори, а за действие. Обърна се към двамата магьосници, които си говореха тихо и се прегръщаха.
- Ще се справите ли?
Двамата кимнаха уверено. Бяха решили, че няма друг начин да вкарат инфериите в къщата, освен да ги примамят. Хари и Джини щяхада влязат вътре, зомбитата да ги последват, а братята Уинчестър и Паркър щяха да затворят кръга от каменна сол, за да вкарат инфериите в капан. Потърови щяха да подпалят къщата и да се магипортират, а в момента, в който сградата пламнеше, Сам, Дийн и Айви щяха да се качат в колите и да потеглят. Нямаше начин Чо да не е или в апартамента, или в къщата си, затова Хари и съпругата му щяха да се приберат у дома, а братята и жената щяха да проверят къщата на семейство Чан.
Слънцето се скри зад хоризонта и Потърови се приготвиха да задействат плана. След като съвсем се стъмни, водата закипя и армия от инферии започна да излиза бавно от езерото. Някои изпълзяваха от водата, други се изправяха и излизаха навън. Бяха стотици.
Сам, Дийн и Айви влязоха в къщата заднишком, насочили пистолети към зомбитата. И тримата започнаха да стрелят по тях, за да ги раздразнят. След това се насочиха към различни части на къщата и излязоха през зеещите вместо прозорци дупки. Разярените зомбита понечиха да излязат, но срещнаха пречка – пръстенът откаменна сол, обграждащ къщата. Кръгът беше затворен, нямаше път навън. Инфериите започнаха да обикалят, търсейки пролука.
Братята се качиха в Импалата, Айви се качи в Тойотата си. Дийн и жената запалиха двигателите и се приготвиха да потеглят. Къщата зад тях избухна в пламъци и това подейства като стартов сигнал за шофьорите.
Малко след като бяха потеглили, по – големият брат набра номера на Айви и изчака тя да вдигне. Преди той да има възможност да каже каквото и да било, жената почти изкрещя.
- В апартамента е! Проклетата кучка е паднала в капана.
Тримата влязоха в апартамента на Потърови. В средата на хола, завързана за един стол, седеше Чо Чан. По лицето й се стичаше вода, а тя се дърпаше от въжетата като обезумяла. Магическата й пръчка се търкаляше далеч от дяволския капан, празните шишенца от светена вода бяха захвърлени на дивана.
- Браво, добра работа. – подсвирна Айви, а Джини се усмихна.
- Здравей, Паркър. Мина доста време, а? – Чо се ухили зловещо, очите й бяха черни. Говореше демонът вътре в нея. – Когато те видях за последен път…
Преди да успее да довърши изречението, Дийн я поля със светена вода. Жената изкрещя, а Джини подскочи. Съпругът й прошепна, че всичко е наред, че не нараняват Чо. Госпожа Потър го знаеше, но особено след като разбра, че Чо всъщност не я е оставила на инфериите, не можеше да слуша писъците на азиатката.
- Скъпа… Това е просто вода… Поне за Чо. – Докато изписваха дяволските капани, Айви им беше обяснила някои неща за демоните, просто в случай, че съпрузите се окажат сами с демона.
- Знаеш ли, кръвта на родителите ти… - отново заговори Чо, но Айви отвори устата й и изсипа вътре сол. Чан извика от болка, а Дийн продължи да я полива със светената вода.
- Exorcizamus te, omnis immundus spiritus, omnis satanica potestas, omnis incursio infernalis adversarii, omnis legio, omnis congregatio et secta diabolica, in nomine et virtute Domini Nostri Jesu… - Айви и Дийн се отдръпнаха от демона и оставиха Сам да си свърши работата. Той напръска Чо със светена вода и продължи с ритуала. - Christi, eradicare et effugare a Dei Ecclesia, ab animabus ad imaginem Dei conditis ac pretioso divini Agni sanguine redemptis.
Столът, за който беше завързна Чо, започна да обикаля по пентаграма, изипсан в дяволския капан. Жената вместо да изкрещи се засмя.
- Давай, изпрати ме в Ада. Но каквото трябваше да бъде направено, е направено. Дори да ме убиете, не можете да спрете това, което беше започнато.
Айви стисна здраво ножа в ръката си, но Дийн я докосна успокоително и я погледна в очите. Тя кимна и отпусна хватката си около оръжието.
- …qui pro salute generis nostri tua invidia perditi, humiliavit semetipsum facfus hobediens usque ad mortem; qui Ecclesiam suam Ãdificavit supra firmam petram, et portas inferi adversus eam nunquam esse prÃvalituras edixit, cum ea ipse permansurus omnibus diebus usque ad consummationem sà culi. Imperat tibi sacramentum Crucis… - Сам продължаваше да изрича думите, да пръска демона със светена вода.
Чо отметна косата от челото си и закрещя от болка. След малко отново се обърна към Паркър. По – големият от братята Уинчестър внимателно наблюдаваше всяко действие на Айви, готов да я спре, ако опита да убие демона, а с него и рейвънклоуката.
- Чудя се… какво изпитваше тогава, Паркър… Малкото, безпомощно момиченце… А аз.. аз бях там, усещах кръвта на родителите ти, стичаше се по ръцете ми… - Айви отново стисна ножа, този път по – решително. – А след това… убих и Катрин… убих всички, които някога си обичала. Ти не можа да ме спреш, нали малка Айви!?
Чо се разсмя зловещо. После всичко стана прекалено бързо. Паркър се хвърли към демона, вдигнала ножа в дясната си ръка. Дийн изби оръжието от ръката й и я притисна към стената, а Хари и Джини вдигнаха магическите си пръчки, готови да предпазят Чан.
- Сигурно се чудите защо избрах това тяло, а? – подметна демона.
- Не се интересуваме особено. – изсъска Дийн, докато се бореше с Айви. Тя се дърпаше и крещеше, отчаяно се опитваше да се отскубне от хватката му и да пререже гърлото на азиатката.
- Може би ще се заинтересуваш, когато разбереш, че тази кукличка тук искаше да сключи сделка… - Чо повдигна вежда. – Убивам червенокосата сладурана, а тя ме приютява в тялото си.
Този път Хари се хвърли към ножа, но Дийн подвикна.
- Не я слушай, ДЕМОНИТЕ ЛЪЖАТ!
После се обърна към Айви, която продължаваше да се дърпа. Той стисна китките й и я притисна към стената.
- Чуй ме… успокой се, Айви.
- ПУСНИ МЕ! – изкрещя тя и опита да се освободи от ръцете на Дийн. – Пусни ме, ще убия проклетата кучка и ще свършим с това веднъж завинаги, пусни ме! ПУСНИ МЕ!
Тя изкрещя и се опита да ритне мъжа, но той не й позволи да помръдне. Зашепна й успокоително, а тя продължаваше да се дърпа. Най – сетне Дийн успя да я успокои и я пусна. Айви отпусна глава назад и се опита да спре сълзите, напиращи в очите й.
- Ab insidiis diaboli, libera nos, Domine.
Ut Ecclesiam tuam secura tibi facias libertate servire, te rogamus, audi nos.
Ut inimicos sanctà Ecclesià humiliare digneris, te rogamus audi nos.
Et aspergatur locus aqua benedicta
Сам изрече последните думи и Чо отметна глава назад. Устата й се отвори и излезе черен дим, който изчезна в тавана. Хари взе ножа и сряза въжетата, с които беше завързана. Сам я вдигна на ръце и я пренесе в спалнята, за да може да си легне. Джини отиде да се погрижи за нея.
Когато Сами се върна, видя Дийн да говори с Айви. От кафевите й очи се стичаха сълзи, тя беше отпуснала глава върху рамото на по – големия брат и му разказваше нещо. Той я галеше по главата и й шепнеше нещо. Дийн се обърна към Сам и му подхвърли ключовете от Импалата и младият Уинчестър отиде в спалнята, за да говори с Потърови.
~ ~ ~
Айви влезе в стаята, която беше наела преди няколко дни, а Дийн я последва. Двамата се погледнаха в очите и се усмихнаха. После тя седна на един стол, а мъжа извади малка бутилка уиски и я подаде на Паркър, а тя отпи.
- Най – добрият приятел на ловеца. – усмихна се Уинчестър и добави – След светената вода.
Жената се разсмя и отметна кичур коса от лицето си. Благодарение на Дийн се чувстваше много по – добре и беше успяла да успокои яростта, ужаса и болката, които демонът беше предизвикал в нея. Ако не беше по – големият брат на Сам, вероятно до сега щеше да е убила демона и самата себе си. Стана й приятно, че има някой, който може да я накара да се усмихне дори, когато й идва да крещи и да плаче.
Двамта известно време си подаваха бутилката, докато най – сетне изпразниха съдържанието й. Беше им необходимо, за да се съвземат след тежката нощ.
- Благодаря… - започна Айви. Не знаеше какво да каже, защото нямаше думи, които да изразят чувствата й към Дийн. Не го познаваше добре, но не й пукаше. Може би алкохолът беше помогнал да придобие смелостта да направи това, което всъщност не би направила. Прибилижи се до Уинчестър и го целуна. - ..за всичко, което стори за мен…
„Не е алкохола, Айви, не бъди глупава” помисли си тя. „Почти не си пила. Признай пред себе си, че наистина го харесваш и не си търси глупави оправдания.”
Жената реши да се съгласи с вътрешния си глас и отново целуна Дийн. Той обви ръце около кръста й и отвърна на целувката й. Прокара силните си ръце по гърба й и Айви си помисли, че ще се разтопи от докосването му. Зарови пръсти в косата му, докато устните й галеха неговите. Ръцете й се заеха със свалянето на ризата му, а той съблече коженото й яке. Отдръпна се от нея, отърва се от тениската си и вдигна Айви на ръце. Отново докосна устните й, прокара ръка по лицето й, спусна я надолу по шията й. Положи я нежно на леглото и тя свали блузата си. Дийн се наведе над нея и покри всеки сантиметър от тялото й с целувки.
- Надявам се, че няма да съжаляваме за това… - прошепна той в ухото й.
- Изобщо… - отвърна Айви и отново го целуна. Уинчестър прокара ръка по тялото й с копнеж. Тя се изви на дъга под него и притисна тялото си силно към неговото. Желанието я изгаряше и тя не мислеше за последствията. Още в мига, в който беше видяла Дийн, беше усетила, че е по – различен. Не знаеше какво изпитва към него, но беше сигурна, че не е само изпепеляващата страст. Копнееше той да е с нея… завинаги. Не искаше нищо друго, освен да усеща силните му ръце, нежните му устни... да вижда огъня, горящ в прекрасните му зелени очи…
Той зарови лице в косата й, вдиша аромата й. После покри цялото й тяло с целувките й. Кожата й изгаряше, тя беше готова за него. Дийн се надигна и я погледна право в очите. Айви си пое дълбоко дъх и отново го придърпа към себе си.
~ ~ ~
Айви Паркър се събуди с мисълта, че всички събития от предишната нощ са били само сън, но ръката, прегърнала я силно, веднага й припомни, че е било истина. Тя се усмихна и се обърна към Дийн. Той я целуна по челото и я придърпа по – близо до себе си. Айви отпусна глава на гърдите му и се заслуша в биенето на сърцето му.
Уинчестър се размърда и погледна часовника на стената. Приближаваше пладне и двамата решиха, че ще е по – добре да прекратят излежаването в леглото. Дийн влезе в банята, а Айви облече тениската му и седна на ръба на леглото.
На вратата се почука и жената отвори. Сам не беше особено учуден, че вижда жената, облечена с тениската на Дийн. Младият Уинчестър се усмихна широко и показа двете чаши с кафе, които носеше.
- Може ли да вляза? – попита той и Паркър кимна. Сам подаде едвата чаша на Айви и тя му благодари. Беше леко смутена от факта, че е само по боксерки и черна тениска, с няколко размера по – голяма. За щастие Дийн излезе от банята и тя влезе да си вземе душ, дарявайки баткото на Сам с невинна целувка по бузата.
Чу, че вратата се затваря и предположи, че по – малкият брат е излязъл навън. След като приключи с банята и се облече, сгъна тениската на Дийн и понечи да му я върне. Той се усмихна и целуна Айви по челото.
- Задръж я.
Паркър седна на ръба на леглото и го погледна сериозно. И двамата започнаха в един глас.
- Трябва да ти кажа нещо… Ти първо..
Засмяха се и Дийн остави Айви да говори.
- Искам да знаеш, че… ами, изпитвам нещо към теб, Дийн, и не е само привличане. Знам, че дори не се познаваме и… и искам да се получи нещо между нас, наистина искам, но…
- Но нямаме шанс. – довърши Уинчестър и стисна леко ръката й. – Аз също не съм безразличен към теб. - започна той и с всяка следваща дума сърцето му се късаше. За пръв път изпитваше нещо подобно и фактът, че трябва да се откаже от щастието го побъркваше. – Но и двамата знаем, че просто не ни е писано. Ние сме ловци. Не какви да е ловци, а такива, които са се забъркали с демони и то доста сериозно. Те ще използват… чувствата ни един към друг, за да получат, каквото искат.
- Знам това. – Айви вдигна поглед и видя тъгата в зелените му очи. Той страдаше и тя искаше да е до него, когато се нуждае от утеха, да е единствената, която да го подкрепи, която да сподели болката му. А знаеше, че ще му донесе още болка, ако остане с него.
Дийн я придърпа в прегръдките си и тя се опита да сдържи сълзите си. Осъзнаваше какво ще му причини, ако се разплаче.
- Аз няма да те забравя, Айви. Понякога ми се иска нещата да не стояха така… Но, когато... ако... всичко свърши… и ако ти все още искаш да си с мен… Ще те потърся и… ще се опитаме да бъдем щастливи.
Тя го целуна и стисна очи, за да задържи напиращите сълзи. Те надделяваха над нея и искаха да потекат по лицето й, за да облекчат болката. Въпреки това, Паркър се пребори с тях и отпусна глава върху рамото на Дийн. Усещаше, че той също копнее да успокои болката със сълзите си. Как само се мразеше за това, което трябваше да му причини...
Двамата се изправиха от леглото и Айви взе двете чанти с багажа си. Уинчестър излезе след нея и затвори вратата. Жената отвори багажника на Тойотата си и пусна вътре чантите. После се облегна на колата, а Дийн обви ръка около кръста й. Паркър отпусна глава на рамото му и затвори очите си.
Сам се приближи към тях.
- Семейство Потър поискаха да се видим преди да напуснем града. – каза той. Не задаваше излишни въпроси. Може би беше прочел по лицето на брат си всичко, което му беше необходимо да знае. А може би просто не смяташе за подходящ момента да попита.
Айви и Дийн кимнаха и тъкмо по – големият брат щеше да попита къде ще се срещнат, когато Хари и Джини се магипортираха пред колата на Паркър. Младият Уинчестър обясни, че малко по – рано тази сутрин магьосниците му се обадили и попитали къде могат да се видят, за да поговорят.
- Добро утро… по – скоро, добър ден. – поздрави Хари. – Исках да ви предложа да работите за Министерството на магията – започна той без да протака. – като… ловци, както го наричате.
- Ние не искаме пари за това, което вършим, господин Потър. – отряза го Дийн. – Вярно е, че начинът, по който изкарваме парите си не е от най – почтените, но за нищо на света не бихме искали да ни плащат, за да спасяваме човешки животи.
- Тогава… няма да ви плащам, но искам да знам, че някой защитава сънародниците ми и наистина знае какво прави. Ще осигуря… фалшиви документи, магическо подкрепление… каквото е нужно. Но вие тримата спасихте живота на съпругата ми и моя собствен и съм ви задължен.
Айви кимна.
- Аз… имам да свърша нещо в добрата стара Англия. Благодарение на разговора ни снощи… - тя се обърна към Дийн - …взех важно решение. Трябва да си простя преди да говоря с Даян, но да отида по – близо до нея ще е първата крачка. И благодаря, господин Потър. Важно е да си подкрепян от закона при работа като нашата.
Паркър погали лицето на по – големия от братята Уинчестър и после го целуна. Знаеше, че най – вероятно това е последният път, в който го вижда. Прегърна го силно и прошепна тихо, така че само той да я чуе.
- Обичам те. Сбогом, Дийн.
Дийн за последно докосна устните си до нейните, после взе ключовете за Импалата от Сам и се качи в колата.
Айви чу как мотора запали, но, заслепена от сълзите, не видя как колата се отдалечава.
Някои хора задържат всичко в себе си и не споделят с никого чувствата си. Тяхната болка е много, много по – голяма, защото никой не знае за нея. Но Дийн Уинчестър знаеше, че днес, макар и без думи, той бе споделил болката си, беше се почувствал разбран. И, въпреки че в замяна на това бе дал късче от сърцето си, той знаеше, че един ден може би ще бъде щастлив. И за момента това му беше достатъчно.
*Ivy - от английски език - бръшлян.
poisonous ivy - отрвен бръшлян
Надявам се да ви хареса, дългичък е, но... В момента пиша и друг, но поради недостиг на време и известно количество мързел, все още не е до никъде. Докато тук главното действие е съсредоточено върху случая и Дийн, в следващия разказ ще има повечко Сам.Приятно четене!
И да дам малко снимков материал.
Айви
Дийн
Сам
Тойотата на Айви
Пак тя
Импалата на Дийн
Ножа за убиване на демони
Къщата с "духовете"
Чо
Апартаментът на Потърови
Тя се огледа притеснено и направи крачка напред. Наруга се наум, че е допуснала да се страхува. Всички тези глупости за прокълнати къщи ... Просто измислици, нещо нереално. Нямаше духове и всякакви подобни същества.
„Ами Почтибезглавия Ник? Ами другите?” обади се предателско гласче в главата й. Постара се да не му обръща внимание и продължи нататък. Беше тъмно и не виждаше дори ръката си, когато я вдигнеше пред лицето си. Препъна се в нещо и й се прииска да не се е хващала на глупавия бас. Без пръчката си се чувстваше напълно безпомощна и безсилна.
Чу шумове. Може би стъпки. Сърцето й подскочи. Защо беше толкова глупава, че да не се довери на инстиктите си?! Ако не се беше направила на интересна пред онези фукльовци, сега щеше да си е вкъщи и да вечеря със семейството си. Майка й сигурно щеше да умре от притеснение.
Тогава отново чу стъпките и осъзна, че я следят. Вече не беше просто въображението й. В тази къща имаше някого. Не бяха съучениците й, защото те я зарязаха и се магипортираха. Една нощ в къщата и щеше да свърши. Трябваше да издържи, но толкова се страхуваше…
По принцип не се страхуваше от нищо. Не си позволяваше да изпитва чувства като страх, самота…. Не изпитваше друго, освен гордост … и любов. Към самата себе си, разбира се. Унесена в мислите си, тя не усети, че нещото се е приближило. Или по – скоро нещата.
Когато се осъзна, беше прекалено късно. Не видя нападателите, но дори и да беше, нищо не можеше да направи. Ледени ръце я дърпаха. Тя изпищя. Същетвата я понесоха на някъде, а писъците й отекваха в празната къща, но никой не ги чу. Нито пък чу гласа й отново.
Сам вдигна глва от вестника и погледна Дийн.
- Трима изчезнали души за по – малко от месец. Влезли в изоставена къща и никой не ги видял повече.
Дийн спря колата пред една бензиностанция и погледна брат си.
- Някакви предположения? – попита Сам. Брат му беше мълчал през цялото време. От както му призна, че се смята за виновен за смъртта на баща им, не бе обелил и дума. Дийн сви рамене. А на Сам започваше да му писва от едносричните, нечленоразделни или липсващи отговори на брат му.
- Човече, докога ще продължаваме така? Не си виновен ти - приеми го! Омръзна ми, Дийн. Отакакто татко умря се опитваш да скриеш чувствата си, а когато най – накрая ми каза всичко, отказваш да говориш с мен!
- Как са изчезнали? – отклони се от темата Дийн. Защо Сам не го разбереше? Вината беше негова. Мъртъв. Той беше мъртъв и такъв трябваше да си остане. Трябваше да се посвети на следващия случай и да забрави всичко останало. – Не мога да ти кажа нищо, докато не разбера повече за обстоятелствата.
Този път Сам сви рамене.
- Нищо повече. Пише, че някакво момиче Алейн Чан е изчезнала… - момчето хвърли бърз поглед на статията. – и че е третата, изчезнала в тази къща.
Дийн го погледна учудено. След това попита какво прави полицията и дали са разследвали случая, но брат му не отговори.
- Та, къде отиваме? – усмихна се Дийн.
- Дийн… Трябва да… - започна Сам, но беше рязко прекъснат от брат си.
- Да, трябва да се отбием в някой бар, съгласен съм. Липсата на нощен живот направо ме убива. А после ще отидем във….?
- Флорида. – предаде се Сам. Беше живял достатъчно дълго с Дийн, за да знае, че вече няма смисъл да се мъчи да го накара да изплюе камъчето.
Двамата братя се качиха отново в Импалата и Дийн запали двигателя. Пусна музиката и двамата потеглиха към неизвестното.
-Хубав град, а? – подметна Сам, докато оглеждаше околността. Намираха се в Орландо, Флорида.
-Да, страхотен. Жалко, че не е по крайбрежието - по това време плажовете са населени с готини мацки по бански. – подхвърли Дийн.
Брат му се изкикоти – понякога шегите на Дийн не бяха особено подходящи, но това не ги правеше по – малко забавни. Телефонът на по – малкия брат звънна и той взе лист и химикал, за да запише координатите на най – близкия роднина на изчезналото момиче – сестра й. Батко му надникна в листа и подхвърли:
-Чо Чан, значи.
Нямаше нищо особено смешно, но начинът, по който го каза, накара Сам отново да се разсмее. Този Дийн, който често пускаше шегички и се заяждаше непрекъснато, му липсваше през изминалите мълчаливи дни.
Дийн паркира пред голяма къща с добре поддържан двор, какъвто рядко можеш да видиш в Щатите. Двамата слязоха от колата, прекосиха двора и почукаха на голямата махагонова врата.
Отвори им млада жена от азиатски произход, с дълга черна коса и порцеланова кожа. Имаше прекрасни шоколадови очи, които сега бяха зачервени от сълзите.
-Добър ден, аз съм Сам, а това е Дийн. Ние сме… - започна Сам, но не можа да измисли някакво обяснение за това кои по – точно са те.
-Ъъъм…ами… - заекна и брат му. – Ние сме приятели на Лийни.
-Алейн. – сръчка го Сами. Дийн се засмя глуповато, но по – малкият му брат го изгледа на кръв, за да му покаже, че не е момент за шеги.
-Всъщност, Сами й беше приятел. Много ми говореше за нея…
Братята веднага се престориха на особено тъжни.
-Алейн беше… е прекрасна. – каза Сам. – Сигурен съм, че ще я открият.
Жената ги подкани да влязат като бършеше очите си с ръка. Въведе ги в широка и луксозно обзаведена всекидневна, чиито стени бяха украсени с портрети.
- Полицията не си върши работата, но не съм и очаквала мъгъ.. да я открият веднага. Но се страхувам, че – жената се разплака и се отпусна на рамото на Дийн, който беше по – близо до нея. Той очевидно се почувства малко неудобно, но я потупа успокоително по рамото. – Страхувам се, че повече няма да я видя. Алейн е всичко за мен. Всичко. Бих се жертвала заради нея. Не бих го преживяла… ако тя… ако не я видя отново…
Тя също се почувства неудобно, когато се поуспокои. Затова се отдръпна от Дийн и седна на кожения диван.
-Разкажи ни какво се случи. – подкани я Сам.
-И аз не знам много. – изхлипа Чо. – Знам само, че се хванала на някакъв бас със съучениците си. Те я видели как влиза в къщата, но не й позволили да си вземе магическата пръчка… Поне така ми казаха… Било част от облога.
Двамата братя се спогледаха учудено. Думите „магическа” и „пръчка” в едно изречение звучаха повече от странно. Определено имаше нещо нередно тук и те щяха да разберат.
- Благодаря ви, че дойдохте. Хубаво е да знам, че още някой, освен мен и мама се моли Алейн да е жива. – каза им Чо, когато те си тръгваха.
На вратата се почука и влезе мъж около тридесетте, с черна рошава коса, хубави зелени очи и кръгли очилца.
-Хари, благодаря, че дойде! – жената го помоли да седне и да я изчака, а тя изпрати Сам и Дийн.
- Кои бяха тези? – попита Хари, когато Чо се върна.
- Приятели на Алейн. – отговори му тя. – Защо?
- Магьосници?
- Алейн няма приятели мъгъли. – Чо беше малко объркана. Какво му ставаше на Хари, че да задава такива въпроси?!
- Единият имаше мъгълско оръжие. Ако е магьосник няма нужда от пистолет.
Жената го погледна ужасена. Ако не бяха магьосници, кои бяха тогава? И какво искаха от нея и от Алейн?
Джини седеше на бара и чакаше Хари. Беше се съгласила да дойдат тук за годишнината от сватбата, не да киснат по баровете. Облечена в една от най – хубавите си рокли и с коса падаща свободно по раменете й, госпожа Потър осъзнаваше, че няма да остане незабелязана от някой мъж и се надяваше съпругът й да се върне по – скоро.
Не очакваше предположението й да се сбъдне толкова бързо. Мъж, среден на ръст, със светло кестенява коса и хубава усмивка седна на бара до нея. Джини си помисли, че ако не беше омъжена вероятно щеше да се влюби.
-Едно питие за прекрасната дама. – обърна се той към бармана и се обърна към госпожа Потър. – Какво прави красива млада жена като вас сама на бара?
Джини се усмихна в отговор и отметна кичур коса от лицето си.
-Всъщност, не съм сама. – тя вдигна лявата си ръка и посочи халката на безименния си пръст.
-Жалко, защото не съм виждал по – хубава…
Но Джини така и не разбра какво точно ще й каже, защото Хари, който се бе появил отнякъде, обърна мъжа към себе си и заби юмрук право в лицето му. Госпожа Потър изпищя, а висок мъж с дълга чорлава коса и остри черти скочи от мястото си и се опита да разтърве Хари и мистериозния обожател на съпругата му.
Обожателят се опита да се изтръгне от хватката на брат си - мъжът, който ги беше укротил временно, и да избие зъбите на нападателя си.
-Дийн, успокой се! – изкрещя високият и разтърси батко си.
-Точно така! - обади се и Хари – И ще ми обясните кои сте вие и какво точно правехте в къщата на Чо.
-Знам, че звучи странно. - Започна Сам. – Но в същност това ни е работата. Е, не ни плащат, но с това се занимаваме – убиваме всичко зло и свръхестествено, което наранява невинни хора.
Хари ги погледна сякаш бяха откачени.
-Как така свръхестествено?
-Ами, Уиндиго, духове, вампири, върколаци, демони… Такива работи. – каза Дийн сякаш диктуваше списък с покупки, после вдигна рамене, за да покаже, че това не е нищо особено.
Потър реши, че се шегуват. Тези двамата вероятно бяха луди. Да, имаше вампири, върколаци, духове… Но демони? И какво, по дяволите, беше Уиндиго?
Високият мъж, който беше разтървал Хари и Дийн се обади.
-Вижте, господин…
-Потър.
-Господин Потър, знам, че е странно, но е истина и ако ни помогнете, можем да спрем онова, което отвлича или убива онези хора. Ако са живи – дори да ги спасим. Затова трябва да се успокоите и да ни повярвате. Става ли?
Мъжът говореше бавно и спокойно и Хари разбра, че тези мъже наистина искат да помогнат. Той си нямаше ни най – малка представа какво е нещото, отвлякло онези хора, но ако имаше дори и малка надежда те да бъдат спасени, той щеше да опита.
-Хари Потър, аврор, на вашите услуги.
-Аз съм Сам, а това е брат ми Дийн. Сега, бихте ли ни казали какво знаете за изчезналите хора? Дали имат някаква връзка помежду си? Каквото и да е.
Магьосникът поклати глава. Той познаваше единствено Лийни, а за другите жертви знаеше само, че са мъгъли.
-Няма никаква логика в изчезванията… Тоест, момичето, което изчезна последно, Лийни, няма никаква връзка с другите две момичета…
Дийн прекъсна Хари.
-Момичета? Искаш да кажеш, че това нещо отвлича само момичета?
Братята се спогледаха многозначително, което обърка Потър.
-Имате ли някакви предположения?
-Би могло да е отмъстителен дух, но трябва да проверим някои неща преди да го заявим със сигурност. Благодаря, че все пак ни помогнахте.
Дийн и Сам седяха в едно кафене. Сам беше доста развълнуван и изглеждаше доста по – енергичен от Дийн, който едвам държеше очите си отворени. Той се беше вкопчил в чашата с кафето като за спасителен пояс и се опитваше да отпие измежду безспирните прозявки.
Докато Дийн водеше вътрешна борба със себе си дали да заспи на масата, или да се опита да изпие кафето, брат му се беше посветил на откриването на призрака. Но с всяка изминала минута усмиваката слизаше от лицето на Сам.
-Какво има? – попита Дийн, когато най – сетне се посъвзе от полузаспалото си състояние.
-Нищо. – каза Сам. – Абсолютно нищо. И в това е проблемът. Няма призрак.
-Как така няма призрак?! – повтори Дийн, за да се увери, че е чул правилно.
-Проверих архивите. Къщата е принадлежала на древен род. Всички до един са измрели… някакъв вирус от миналия век. Няма кости, защото телата са били изгорени… Тоест, оставаме без следи по случая…
-Сам? Дийн? Сам и Дийн Уинчестър? – нечий глас прекъсна разсъжденията на Сам. Гласът принадлежеше на млада жена, може би около двадесет и пет годишна, с дълга чуплива кестенява коса и шоколадви очи. Имаше светла кожа и розови устни.
-Да, Дийн и Сам, готови на всичко за теб. – усмихна се широко Дийн и покани жената да седне до тях. – А ти си?
-Айви. Айви Паркър. – братята понечиха да я попитат нещо, но тя ги отряза. – Това е всичко, което ще ви кажа за сега.
След като видя израженията им, приабви:
-Не съм демон, ако искате можете да вземете светената вода от чантата ми, за да се уверите. Тук съм, за да ви помогна, не за да ви убия… - Дийн отпи шумно от кафето си и Айви му хвърли убийствен поглед. – Но ако продължава така, заклевам се, ще го убия.
По – големият брат я погледна невинно, а тя се обърна към Сам, игнорирайки Дийн.
-Имате ли предположения какво може да е?
-Мислехме, че е призрак, но се оказва, че всчки обитатели на тази къща са мъртви и не са били убити. Няма кости, няма призраци, както казах на Дийн. – обясни Сам и подаде на Айви документите, които беше взел по – рано тази сутрин, преди да събуди брат си. Жената огледа смъртните актове, после и всичко останало, което Сам беше открил.
-Ами земята, на която е построена къщата? Провери ли?
Сам и подаде няколко папки.
-Отново нищо. Всичко е чисто….
-Мисля, че е време да проверим тази къща. Какво ще кажете?
Сам започна да събира нещата в чантата си, готов да я последва. Тогава се намеси и Дийн.
-Чакай малко. Виждаш секси задник и си готов да я слушаш и да изпълняваш като кученце?
Айви му хвърли изпепеляващ поглед.
-Ако това беше комплимент, определено не си особено опитен с жените. – подхврли тя. – И ако искате да ви помогна, трябва да побързате.
След което се обърна към вратата и излезе.
-Е, май си имаме работа с отровен бръшлян.* - ухили се Дийн. После се обърна към Сам. – И не ме гледай така. Това момиче си го бива, Сами.
Сам удари Дийн на шега, при което получи юмрук в рамото като отговор. Двамата се засмяха и излязоха от кафенето.
На вратата се позвъни и Чо изтича да отвори. Чудеше се кой ли може да е по това време – вече минаваше десет. Беше Хари и изглеждаше много по – спокоен от последния път, в който се бяха видели.
-Какво има Хари? Разбра ли кои бяха онези мъже?
Потър кимна и я попита може ли да влезе. Чо го покани и му каза да се чувства като у дома си. След като се настаниха на дивана, Хари се обърна към нея.
-Надявам се, че не те притеснявам… но както виждам, въобще не си се канела да си лягаш, а? – мъжът се усмихна и продължи. – Няма да те бавя, само исках да ти кажа да не се тревожиш за Сам и Дийн. Те искат да помогнат….
Хари спря да говори. Беше видял края на пътното наметало на Чан да се подава зад един фотьойл. Аврорът се изправи и извади наметало. То не беше измачкано, въпреки че Хари го намери свито на топка. Вероятно Чо го беше напъхала там, когато чу, че някой звъни.
-Не отиваш на среща, нали?
Чо поклати глава.
-Отивам да спася сестра си, защото никой не се опитва да я открие или да направи нещо! Тя може да е в опасност, може дори да е мъртва! Не очаквай от мен просто да си седя тук и да чакам някой да я потърси, когато мога и сама!
-Не, не можеш! Аз съм тук, за да спася сестра ти, а ти рискуваш живота си от инат! Няма да мърдаш от тук, аз ще се обадя на Джини и ще отидем заедно. Няма да те оставим да се излагаш на опасности. – Потър извади от джоба си мобилен телефон и отиде в другата стая, за да звънне на Джини.
Чо изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си. Замисли се как може да извлече нещо полезно от ситуацията и изчака Хари да се върне в хола след разговора със съпругата си. Когато той се върна, азиатката се усмихна и се обърна към него.
-Винаги съм се чудела, Хари, какво толкова видя в нея? Какво има тя, което аз нямам? С какво е по – добра от мен?
Беше ред на Хари да изсумти. Беше минавал през това хиляди пъти. „Хари, остави я и ела с мен…”, „Хари, знам, че не я обичаш, защо се самозалъгваш?!” … Чо беше толкова настоятелна, че аврорът беше принуден да я заплаши, за да бъде оставен на мира. А сега всичко започваше отначало.
За щастие, Джини не се забави и след малко тримата вече пътуваха към изоставената къща.
Айви отвори багажника на електриково синята си Тойота Карина и извади от там пушка. Зареди я със специалните гилзи със сол, после извади фенерче и сребърен нож. Пушката и фенерчето остави навън, а ножа пъхна в ботуша си. Затвори багажника, облегна се на Тойотата и извади от чантата си пакетче M&M’s.
До нейната кола спря черна Шевролет Импала`67. От нея слязоха Сам и Дийн, отвориха багажника и повториха процедурата. Братята поздравиха Айви и Дийн видя пакетчето с бонбони.
-Имаш вкус. – посочи го той, а момичето само отмена кичур кестенява коса от лицето си и се усмихна.
-Съмняваш ли се?
Тримата се засмяха, после взеха оръжията си и се приближиха до сградата. Беше забутана в самия край на града, отдалечена от цивилзацията – като провинило се дете. Зад къщата се простираше гъста мрачна гора. На небето грееше луната и се отразяваше в повърхността на черното езеро, което вдъхваше допълнителна призрачност на мястото с гладката си сияеща повърхност. Вледеняващият вятър яростно шибаше клоните на дърветата в прозорците на къщата... поне където бяха останали такива. Повърхността на езерото оставаше недокосната и гладка като стъкло.
Братята Уинчестър и Айви влязоха в порутената сграда, въоръжени и готови да стрелят, ако бъдат нападнати. Тримата се движеха тихо и осветяваха ъглите с фенерчетата си, в опит да открият нещо нередно.
Дийн се приближи до единствената врата, която бяха видели до сега и предпазливо я отвори. Тя изскърца зловещо и откри широк, прашен коридор без прозорци. Сам пусна Айви да мине и я последва, след тях тръгна и Дийн. Дъските под краката им скърцаха, но прахта, събирана по пода с години, заглушаваше звука от стъпките им като пухкав килим.
Дийн сръчка Сам. Двамата изостанаха от Айви и Сам погледна брат си.
-Какво има?
-Какво правим, Сам? – по-малкият се намръщи и се втренчи учудено в батко си. – Искам да кажа… От кога се доверяваме така сляпо на ловци… или на когото и да било? Просто… не е правилно, Сами.
-Знам, Дийн. Точно за това си мислех. Но какво можем да направим? Да я ударим с нещо тежко по главата, да я отведем някъде и да я накараме да ни каже какво иска от нас?
Дийн сви рамене така, сякаш казваше, че е готов да го направи.
-Защо не? – в следващия момент чуха ужасен писък и оставиха всякакви планове относто Айви. Хукнаха по посока на писъка и, когато срещу тях, като преграда, се изправи една заключена врата, по – големият от братята не се поколеба да я разбие. Азиатката, която бяха срещнали предишния ден, пищеше от ужас, а червенокосата жена, с която Дийн се сваляше снощи, беше вдигнала магическата си пръчка и обстрелваше с огнени кълбета слузести същества, подобни на хора. Те бяха бели, облечени в мокри дрипи, с тънки кокалести ръце. Тези същества бяха с празни изцъклени очи и изпити ухилени лица.
Дийн и Сам се спогледаха ужасени. Не бяха подготвени да за подобно нещо. Съществата – по всяка вероятност зомбита, изглежда се страхуваха от огъня, който червенокоската изпращаше срещу тях.
В стаята влеетя и Айви. Тя сякаш се вкамени и застана до двамата Уинчестър, неспособна да помръдне.
-Какво, по дяволите, е това?! – изкрещя жената и ужасено се вгледа в езерото отвън. Гладката, до преди няколко минути, повърхност сега кипеше и от водата излизаха мъже, жени и деца - всички призначно бели и покрити с дрипи, подобно на съществата в къщата.
Докато Сам, Дийн и Айви се чудеха какво се случва пред очите им, Чо Чан беше спряла да пищи. Тя взе една дъска, която се беше вземала от незнайно къде и я стовари върху главата на Джини и се магипортира.
Преди да изчезне, Айви видя очите й – те бяха изгубили шоколадовия си цвят и бяха станали черни като крилца на бръмбар.
Паркър изръмжа.
-Демонска кучка! И удари стената с юмрук.
-Не знам за какво говориш, но това не е най – големият ти проблем, повярвай ми!- изкрещя Дийн и жената се обърна. Тълпите от дрипави „хора” се движеха към тях с празните си погледи, а няколко от тях бяха заловили Джини Потър и влачеха тялото й към езерото.
Сам се прицели в едно от зомбитата, но Дийн го спря.
-Не прави глупости Сам, така ще раздразниш проклетото нещо и само ще влошиш положението!
-О, нима може да стане по – лошо?! – попита Айви, но по – добре да не го беше правила. Една слузеста, смъртно студена ръка се вкопчи в нея и започна да я дърпа.
Тя извади ножа от ботуша си със свободната си ръка и отсече ръката на инферия.Съществото я пусна, но нови и нови зомбита прииждаха към братята и Айви. Отвън се чуха крясъци и след малко Хари и Джини влязоха в къщата. И двамата изкрещя едновременно:
-ИНСЕНДИО!
Инфериите отскочиха назад от пламъците, Хари стисна здраво ръката на Айви, а Джини хвана ръцете на двамата Уинчестър и петимата се магипортираха.
******
Когато Дийн отново стъпи на краката си, почувства, че ще повърне. Сякаш току – що го бяха прекарали през много тесен гумен маркуч. Едвам се държеше на краката си и предположи, че вътрешностите му са станали на пихтия. Опита се да си поеме въздух и очите му се насълзиха.
Когато усети, че вече може да диша и да се движи нормално, се огледа. Сам и Айви още се възстановяваха, а Хари и Джини се прегръщаха, щастливи, че са цели.
Намираха се в апартамент с мебели от тъмно лакирано дърво. По стените висяха снимки на щастливото семейство Потър, а на масичката лежеше отворен вестник, в който снимките се движеха. Диванът и двата фотьола бяха кожени, а подът беше постлан с персийски килим. Хари обясни, че това е техният дом в Щатите.
- Зомбита… Чудесно, те са ми любимите. – изръмжа Дийн след малко.
- Инферии. – поправи го Джини. – Трупове, контролирани от черен магьосник…
- Което е абсолютно същото. Зомбитата са мъртъвци, контролирани чрез черна магия – некромансия. – намеси се и Сам.
Айви не беше особено заинтересована от разговора и това не убягна на Дийн, който я наблюдаваше от известно време. Двамата със Сам нямаха време да решат какво да правят с нея, а и изобщо не очакваха, че си имат работа с армия от зомбита.
- Не само тези инферии са проблема в момента. – обади се най – сетне Айви, която седеше на ръба на леглото. - Изглежда, никой от вас не осъзнава, че си имаме работа с демон, който освен това разполага с магическа пръчка и контролира стотици ходещи мъртъвци, които могат да бъдат спрени единствено с огън.
Говореше изключително спокойно, но отвътре й кипеше. Тя стисна силно ножа в ръката си и после го пъхна в ботуша си, за да е на сигурно място. Айви отметна кичур коса от челото си и едва тогава забеляза, че всички я гледат странно. Дийн се обърна към Сам и му каза да се обади на Боби, за да видят какво могат да разберат за тези инферии или, по – точно, как да убият стотици зомбита наведнъж. После се приближи към жената на леглото и вдигна едната си вежда.
- Мисля, че е време да ни кажеш коя точно си ти какво искаш.
- А аз мисля, че е време да открием онази кучка и да ми позволиш да й прережа гърлото.- отвърна му нагло тя.
Дийн започваше да се ядосва - това момиче сериозно го изнервяше. Хари и Джини бяха объркани. И идея си нямаха за какво спорят тези хора, защо намесват Чо и защо тази Айви праве планове да я убие.
- Как така ще й прережеш гърлото? Как си мислиш, че можеш да убиеш демон?!
Айви извади ножа и му го подаде. Той беше с костена дръжка и метално острие, назъбено от едната страна.
- От къде взе този нож? – попита я Дийн и се опита да овладее гнева в гласа си. После взе шишенце със светена вода от вътрешния джоб на якето си и я напръска. Нищо не се случи. – Не си демон. Обясни ми от къде имаш ножа.
- Много си проницателен, умнико. Мразя да се повтарям, но вече ти казах, че ще отговарям на въпроси, след като убия демона.
Джини наостри слух. Вече беше чула тази дума два пъти, но нямаше никаква представа за какво говорят. До колкото разбираше, тази жена искаше да убие Чо. Знаеше, че Хари няма да им позволи, а и тя също не беше съгласна, въпреки, че кучката едва ли не бе оставила Джини на сигурна смърт. Да, госпожа Потър бе бясна, но не смяташе, че трябва да убият Чо. Самата тя не искаше да се среща с нея, защото не знаеше какво може да й стори, ако я види. И все пак не виждаше как Чо може да представлява опасност. А жената на дивана сякаш ужасно много се страхуваше от нея и бързаше да се отърве.
- Защо искате да убиете Чо? – обади се съпругът на Джини войнствено. Колкото и да не можеше да понася бившата си, Хари не смяташе, че тя заслужава да умре и също като любимата си не разбираше какво толкова е сторила рейвънклоуката. – Какво ви е направила?
- Това – започна Айви, която вече губеше търпение, - не е приятелката ви, а една кучка, която имах нещастието да срещна. Изпратих я обратно в Ада, но тя е решила да ми съсипе живота.
- Чо е била в Ада?! – Джини изгледа жената така, сякаш току що й е съобщила, че има нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.
- Господи, не! Обладана е от демон! – Паркър се ядоса. Не беше моментът да се разправя със заблудени магьосници.
- А какво, по дяволите, е демон?! – обади се и Хари, който така и не беше попитал братята предишната вечер. Айви забели очи и въздъхна дълбоко, изправи се и започна да обикаля из апартамента, за да успокои нервите си.
- Демоните са създания на Ада. Едни от първите демони са падналите ангели, подкрепили Луцифер в бунта му срещу Бог. Луцифер бил меко казано недоволен от създаването на хората, защото е смятал, че сме недостойни за любовта на Бог. Не е можел да преглътне гордостта си и да се подчини на Бог, който искал децата му да обичат хората, повече отколкото обичат него самия. Луцифер бил бесен и създал първия демон в историята – Лилит. Някои легенди казват, че тя е била змията изкушила Ева да отхапе от ябълката и причината Бог да изгони Адам и Ева от Градината на живота. Това е била и причината Бог да нареди на най-големия си син - Майкъл да прокуди брат си. Много ангели смятали, че Луцифер е прав и го подкрепили във войната му срещу Бог, но били победени и запратени в Ада. Те, заедно с Лилит, били първите демони. – намеси се в разговора Сам, който току що беше влязъл в стаята. – Сега всеки, който попадне в Ада, рано или късно се превръща в демон. Демоните обсебват хората и едиственият начин демонът да бъде прогонен е с екзорсизъм или ако бъде убит докато е в тялото.
- Само че не е толкова лесно да убиеш демон. – допълни и Дийн. – Единственият начин е с едно оръжие, наречено Колт, с което не разполагаме. По принцип този пистолет е способен да убие всяко свръхестествено същество на този свят, но има пет същества, които не може. За съжаление не знаем кои са тези пет същества, но в момента това няма особено голямо значение. Другият начин да убием демон е с този нож от Ада, който Айви отказва да ми обясни откъде е взела.
След като каза последното, Дийн се обърна към жената и я изгледа изпод вежда. Тя изсумтя вместо отговор и погледна през прозореца. Навън мракът вече се разсейваше и отстъпваше пред светлината, обагряйки небето в кърваво червено. Паркър се бореше със себе си дали да разкрие това, което така дълго бе таила в себе си и което никой друг не знаеше. Миналото, от което я болеше; миналото, което я измъчваше; миналото, което искаше да забрави.
- Искаш да знаеш коя съм и защо ловувам?
Дийн кимна.
- Започнах да ловувам, когато бях на четиринайсет. Убиха родителите ми, когато бях на седем. Пред мен. Бях там, виждах всичко, но бях безсилна да направя каквото и да било. Трябваше да се крия, за да се спася. Демоните, които ги убиха, попаднаха в дяволски капан, иначе не биха се спрели пред нищо, за да унищожат и последния жив човек от нашето семейство. Дължа живота си на Катрин Сънрайз… - сълзи напираха в очите на Айви. В главата си виждаше окървавените тела на родителите си и се чувстваше отново като малкото седемгодишно момиченце, свряно в тайника. – Тя откри демоните и ги изпрати в Ада, където би трябвало да горят за вечността. Отгледа ме, обучи мен и Даян - дъщеря й, да прогонваме тези дяволски изчадия.
Тъмната коса на Айви падаше по раменете й, които потрепваха леко. Сълзите в очите й почти преливаха. Тя запримига ядно в опит да ги спре. Мразеше да плаче.
- Но тя не успя да се спаси. Демоните убиха и Катрин. Не спрях да се обвинявам, никога. Не посмях да погледна Даян в очите. Можех да спася майка й! Имах ножа, можех да убия проклетите кучи синове! А аз просто седях там, неспособна да помръдна. Не знаете какво е… Да преживееш кошмара отново, най – ужасните ти спомени…
Паркър не издържа, облегна гръб на стената и се свлече на пода. Дийн и Сам се спогледаха виновно. И двамата си мислеха едно и също – че не е трябвало да пресилват нещата, че би било по – добре да изчакат подходящия момент.Осъзнаваха колко трудно е било за Айви да си спомни отново това. Те бяха видели болката в очите й, ужаса, който тя беше преживяла. Но не можеха да си представят каква травма е оставило преживяването върху невинното създание.
Никой не смееше да проговори. Ситуацията бе меко казано неловка.
Айви изтри сълзите от очите си и се изправи, изпълнена с решителност. Колкото и странно да звучеше, чувстваше се по – добре. Беше казала това, което беше таила толкова дълго.
Но вината…. Вината никога нямаше да изчезне. Айви Паркър щеше да се обвинява цял живот за смъртта на жената, която обичаше като своя майка.
Тя се насили да се усмхне, както правеше през последните шест години.
- Хайде, имаме работа. Да хванем проклетия демон и да го върнем обратно в Ада.
- Няма ли да го убиеш? – попитя я Дийн. След като беше чул историята на Айви не беше сигурен какво трябва да направят с демона.
- Не. – отговори тя решително. Тази жена имаше семейство, а Айви нямаше намерението да разбие още едно такова. Тя преметна чантата си през рамо и се обърна към тримата мъже и жената, които бяха навели глави. После се усмихна. – Идвате ли? Къса ми се сърцето, че оставих колата си на онези зомбита.
- И сега какво? – попита Дийн. – Някакви идеи?
Хари и Джини свиха рамене.
- Ами, говорих с Боби. Според него бихме могли да ги спрем само с огън… вероятно ще трябва да ги изгорим. – каза Сам.
Петимата се бяха събрали пред изоставената къща. Слънцето беше изгряло преди няколко часа, но въпреки това тук беше мрачно, студено, а езерото отново оставаше недокоснато от вятъра, който духаше почти постоянно.
- Значи трябва да съберем инфериите в къщата и да ги подпалим. Предполагам, че няма да излязат до довечера, така че имаме време да се подготвим. С малко късмет можем да унищожим зомбитата и да върнем онзи демон обратно в Ада. – присъедини се към разговора Айви. Тя се държеше така, сякаш нищо не се е случило, а Сам и Дийн не изгаряха от желание да подхващат темата, особено след като бяха научили повече от необходимото.
- Аз ще отида в апартамента и в къщата на Чан, трябва да хванем проклетия демон… Дяволски капан.
Братята Уинчестър се спогледаха. Това им звучеше като добър план.
- Добре… Значи залавяш кучката, изгаряме тези кучи синове тук, после връщаме демона там, откъдето е изпълзял. – Дийн пусна една от своите специални усмивки. – Харесва ми.
Айви се засмя, после отвори багажника на колата си и огледа всичко вътре. Сребърни ножове, пистолети със сребърни куршуми, пушки и гилзи, пълни със сол, фенерчета, уредът за измерване на електромагнитно поле, светена вода… Хари, който любопитно надничаше, остана шашнат, когато видя пълния арсенал, скрит в багажника на жената. Тя извади две шишенца със светена вода и ги подхвърли на семейство Потър.
- Не е много, но пак е нещо. – каза тя. – Не са много нещата, които могат да ви защитят от демони.
Паркър махна на братята с ръка и се качи в колата, подканвайки Хари и Джини да я последват. И двамата разбираха защо тя не иска да се магипортира, така че я последваха и влязоха в автомобила.
Сам и Дийн останаха сами на безлюдната поляна.
- Е, изглежда за нас остава тежката работа. – опита да се засмее Сам. И двамата мълчаха – никой не знаеше какво да каже. Решиха да се заловят за работа, за да избегнат неловкото мълчание. Извадиха пакети с каменна сол от багажника на Импалата и обиколиха къщата с кръг от солта. Оставиха място само пред вратата. Когато инфериите влезеха в къщата, щяха изцяло да завършат кръга и да го подпалят – щяха да ги вкарат в капан.
- А как точно ще подпалим къщата? – Сам най - сетне се опита да заговори брат си. Това не можеше да продължава вечно. Защо Дийн беше такъв?! Защо винаги мислеше за доброто на по – малкото си братче и никога не го натоварваше със собствените си чувства?! Защо криеше всичко вътре в себе си? Но той беше такъв. Беше казал веднъж това, което наистина чувстваше и погледът в очите на Сами му беше достатъчен, за да разбере, че повече не трябва да говори за себе си.
- Пич, остави това на Фокус – мокус хората с магическите пръчици. – отговори Дийн типично в негов стил.
Знаеше, че брат му иска да каже нещо, но просто не знае какво. Колко пъти бяха подхващали тази тема по време на пътуването? А Дийн винаги подхващаше друг разговор и никога не отговаряше на въпросите на Сам. Малкото му братче… Той толкова искаше да помогне на брат си, а не знаеше как. И батко му нямаше намерение да му говори за своите проблеми, когато разбираше, че Сами приема смъртта на баща им също толкова тежко, колкото и Дийн.
- По дяволите, Дийн! – изведнъж каза Сам. Той наистина се тревожеше за брат си, не можеше да го гледа такъв. А и осъзнаваше, че брат му се обвинява за смъртта на Джон. Само да знаеше как да му помогне! Нямаше представа как да го успокои. – До кога ще го криеш в себе си?
- Какво искаш, Сами?! Да се разплача, да кажа, че предпочитам татко да ме беше оставил да умра?! Колко пъти говорихме за това?! Казах ти, че ще се оправя. Аз трябва да се грижа за теб, а не обратното! Можем ли да приключим с това? Наистина започва да ми омръзва. Ще го преживея, Сам! Без твоята помощ. – Дийн прибра останалата каменна сол в багажника на колата и до края на деня не погледна брат си в очите.
-Знаеш ли, май ни дойде в повече… С тези зомбита, искам да кажа. – по – големият брат се засмя. – Първо онази кучка, която ти счупи ръката… Сега тези. Нашествие на живите мъртви.
Както винаги – Дийн винаги се шегуваше, преструваше се, че нищо не се е случило… Но до кога?
********
Айви приключи с последния дяволски капан и върна килима на мястото му. Под всеки прозорец и пред всяка врата в апартамента на Потърови и в къщата на Чан имаше по един – от където и да влезеше демона, щеше да се окаже затоврен, безсилен и безпомощен.
Телефонът на жената звънна и тя вдигна.
- Да? Готова съм, при вас как е? – тя кимна. – Не, няма следа от нея. Добре, идваме.
Паркър затвори телефона и се обърна към Хари и Джини. Тя им бе показала как да изписват някои от капаните и те й бяха помогнали. Сега я изчакваха да приключи, за да се върнат при „обитаваната от духове” къща и да изпържат инфериите.
- Сам и Дийн се обадиха. Те са готови. Можем да вървим. – обърна се Айви към двамата, разположили са на дивана в къщата на Чо. Вече беше почти залез слънце, което значеше, че няма да имат време да отидат до там с колата. Жената изобщо не се радваше от факта, че ще трябва да се магипортира, но не можеше да направи нищо друго, освен да хване ръката на Джини и да си мисли за всичко друго, но не и за неприятното усещане на магипортирането.
Когато отново отвори очи, с радост устнави, че вече са пред къщата. За разлика от останалите два пъти, чувството бе малко по – приятно, но Айви се съмняваше, че някога ще й хареса.
Двамата братя се бяха облегнали на Импалата и не се поглеждаха. Жената усещаше напрежението помежду им, но реши, че сега не е моментът за разговори, а за действие. Обърна се към двамата магьосници, които си говореха тихо и се прегръщаха.
- Ще се справите ли?
Двамата кимнаха уверено. Бяха решили, че няма друг начин да вкарат инфериите в къщата, освен да ги примамят. Хари и Джини щяхада влязат вътре, зомбитата да ги последват, а братята Уинчестър и Паркър щяха да затворят кръга от каменна сол, за да вкарат инфериите в капан. Потърови щяха да подпалят къщата и да се магипортират, а в момента, в който сградата пламнеше, Сам, Дийн и Айви щяха да се качат в колите и да потеглят. Нямаше начин Чо да не е или в апартамента, или в къщата си, затова Хари и съпругата му щяха да се приберат у дома, а братята и жената щяха да проверят къщата на семейство Чан.
Слънцето се скри зад хоризонта и Потърови се приготвиха да задействат плана. След като съвсем се стъмни, водата закипя и армия от инферии започна да излиза бавно от езерото. Някои изпълзяваха от водата, други се изправяха и излизаха навън. Бяха стотици.
Сам, Дийн и Айви влязоха в къщата заднишком, насочили пистолети към зомбитата. И тримата започнаха да стрелят по тях, за да ги раздразнят. След това се насочиха към различни части на къщата и излязоха през зеещите вместо прозорци дупки. Разярените зомбита понечиха да излязат, но срещнаха пречка – пръстенът откаменна сол, обграждащ къщата. Кръгът беше затворен, нямаше път навън. Инфериите започнаха да обикалят, търсейки пролука.
Братята се качиха в Импалата, Айви се качи в Тойотата си. Дийн и жената запалиха двигателите и се приготвиха да потеглят. Къщата зад тях избухна в пламъци и това подейства като стартов сигнал за шофьорите.
Малко след като бяха потеглили, по – големият брат набра номера на Айви и изчака тя да вдигне. Преди той да има възможност да каже каквото и да било, жената почти изкрещя.
- В апартамента е! Проклетата кучка е паднала в капана.
Тримата влязоха в апартамента на Потърови. В средата на хола, завързана за един стол, седеше Чо Чан. По лицето й се стичаше вода, а тя се дърпаше от въжетата като обезумяла. Магическата й пръчка се търкаляше далеч от дяволския капан, празните шишенца от светена вода бяха захвърлени на дивана.
- Браво, добра работа. – подсвирна Айви, а Джини се усмихна.
- Здравей, Паркър. Мина доста време, а? – Чо се ухили зловещо, очите й бяха черни. Говореше демонът вътре в нея. – Когато те видях за последен път…
Преди да успее да довърши изречението, Дийн я поля със светена вода. Жената изкрещя, а Джини подскочи. Съпругът й прошепна, че всичко е наред, че не нараняват Чо. Госпожа Потър го знаеше, но особено след като разбра, че Чо всъщност не я е оставила на инфериите, не можеше да слуша писъците на азиатката.
- Скъпа… Това е просто вода… Поне за Чо. – Докато изписваха дяволските капани, Айви им беше обяснила някои неща за демоните, просто в случай, че съпрузите се окажат сами с демона.
- Знаеш ли, кръвта на родителите ти… - отново заговори Чо, но Айви отвори устата й и изсипа вътре сол. Чан извика от болка, а Дийн продължи да я полива със светената вода.
- Exorcizamus te, omnis immundus spiritus, omnis satanica potestas, omnis incursio infernalis adversarii, omnis legio, omnis congregatio et secta diabolica, in nomine et virtute Domini Nostri Jesu… - Айви и Дийн се отдръпнаха от демона и оставиха Сам да си свърши работата. Той напръска Чо със светена вода и продължи с ритуала. - Christi, eradicare et effugare a Dei Ecclesia, ab animabus ad imaginem Dei conditis ac pretioso divini Agni sanguine redemptis.
Столът, за който беше завързна Чо, започна да обикаля по пентаграма, изипсан в дяволския капан. Жената вместо да изкрещи се засмя.
- Давай, изпрати ме в Ада. Но каквото трябваше да бъде направено, е направено. Дори да ме убиете, не можете да спрете това, което беше започнато.
Айви стисна здраво ножа в ръката си, но Дийн я докосна успокоително и я погледна в очите. Тя кимна и отпусна хватката си около оръжието.
- …qui pro salute generis nostri tua invidia perditi, humiliavit semetipsum facfus hobediens usque ad mortem; qui Ecclesiam suam Ãdificavit supra firmam petram, et portas inferi adversus eam nunquam esse prÃvalituras edixit, cum ea ipse permansurus omnibus diebus usque ad consummationem sà culi. Imperat tibi sacramentum Crucis… - Сам продължаваше да изрича думите, да пръска демона със светена вода.
Чо отметна косата от челото си и закрещя от болка. След малко отново се обърна към Паркър. По – големият от братята Уинчестър внимателно наблюдаваше всяко действие на Айви, готов да я спре, ако опита да убие демона, а с него и рейвънклоуката.
- Чудя се… какво изпитваше тогава, Паркър… Малкото, безпомощно момиченце… А аз.. аз бях там, усещах кръвта на родителите ти, стичаше се по ръцете ми… - Айви отново стисна ножа, този път по – решително. – А след това… убих и Катрин… убих всички, които някога си обичала. Ти не можа да ме спреш, нали малка Айви!?
Чо се разсмя зловещо. После всичко стана прекалено бързо. Паркър се хвърли към демона, вдигнала ножа в дясната си ръка. Дийн изби оръжието от ръката й и я притисна към стената, а Хари и Джини вдигнаха магическите си пръчки, готови да предпазят Чан.
- Сигурно се чудите защо избрах това тяло, а? – подметна демона.
- Не се интересуваме особено. – изсъска Дийн, докато се бореше с Айви. Тя се дърпаше и крещеше, отчаяно се опитваше да се отскубне от хватката му и да пререже гърлото на азиатката.
- Може би ще се заинтересуваш, когато разбереш, че тази кукличка тук искаше да сключи сделка… - Чо повдигна вежда. – Убивам червенокосата сладурана, а тя ме приютява в тялото си.
Този път Хари се хвърли към ножа, но Дийн подвикна.
- Не я слушай, ДЕМОНИТЕ ЛЪЖАТ!
После се обърна към Айви, която продължаваше да се дърпа. Той стисна китките й и я притисна към стената.
- Чуй ме… успокой се, Айви.
- ПУСНИ МЕ! – изкрещя тя и опита да се освободи от ръцете на Дийн. – Пусни ме, ще убия проклетата кучка и ще свършим с това веднъж завинаги, пусни ме! ПУСНИ МЕ!
Тя изкрещя и се опита да ритне мъжа, но той не й позволи да помръдне. Зашепна й успокоително, а тя продължаваше да се дърпа. Най – сетне Дийн успя да я успокои и я пусна. Айви отпусна глава назад и се опита да спре сълзите, напиращи в очите й.
- Ab insidiis diaboli, libera nos, Domine.
Ut Ecclesiam tuam secura tibi facias libertate servire, te rogamus, audi nos.
Ut inimicos sanctà Ecclesià humiliare digneris, te rogamus audi nos.
Et aspergatur locus aqua benedicta
Сам изрече последните думи и Чо отметна глава назад. Устата й се отвори и излезе черен дим, който изчезна в тавана. Хари взе ножа и сряза въжетата, с които беше завързана. Сам я вдигна на ръце и я пренесе в спалнята, за да може да си легне. Джини отиде да се погрижи за нея.
Когато Сами се върна, видя Дийн да говори с Айви. От кафевите й очи се стичаха сълзи, тя беше отпуснала глава върху рамото на по – големия брат и му разказваше нещо. Той я галеше по главата и й шепнеше нещо. Дийн се обърна към Сам и му подхвърли ключовете от Импалата и младият Уинчестър отиде в спалнята, за да говори с Потърови.
~ ~ ~
Айви влезе в стаята, която беше наела преди няколко дни, а Дийн я последва. Двамата се погледнаха в очите и се усмихнаха. После тя седна на един стол, а мъжа извади малка бутилка уиски и я подаде на Паркър, а тя отпи.
- Най – добрият приятел на ловеца. – усмихна се Уинчестър и добави – След светената вода.
Жената се разсмя и отметна кичур коса от лицето си. Благодарение на Дийн се чувстваше много по – добре и беше успяла да успокои яростта, ужаса и болката, които демонът беше предизвикал в нея. Ако не беше по – големият брат на Сам, вероятно до сега щеше да е убила демона и самата себе си. Стана й приятно, че има някой, който може да я накара да се усмихне дори, когато й идва да крещи и да плаче.
Двамта известно време си подаваха бутилката, докато най – сетне изпразниха съдържанието й. Беше им необходимо, за да се съвземат след тежката нощ.
- Благодаря… - започна Айви. Не знаеше какво да каже, защото нямаше думи, които да изразят чувствата й към Дийн. Не го познаваше добре, но не й пукаше. Може би алкохолът беше помогнал да придобие смелостта да направи това, което всъщност не би направила. Прибилижи се до Уинчестър и го целуна. - ..за всичко, което стори за мен…
„Не е алкохола, Айви, не бъди глупава” помисли си тя. „Почти не си пила. Признай пред себе си, че наистина го харесваш и не си търси глупави оправдания.”
Жената реши да се съгласи с вътрешния си глас и отново целуна Дийн. Той обви ръце около кръста й и отвърна на целувката й. Прокара силните си ръце по гърба й и Айви си помисли, че ще се разтопи от докосването му. Зарови пръсти в косата му, докато устните й галеха неговите. Ръцете й се заеха със свалянето на ризата му, а той съблече коженото й яке. Отдръпна се от нея, отърва се от тениската си и вдигна Айви на ръце. Отново докосна устните й, прокара ръка по лицето й, спусна я надолу по шията й. Положи я нежно на леглото и тя свали блузата си. Дийн се наведе над нея и покри всеки сантиметър от тялото й с целувки.
- Надявам се, че няма да съжаляваме за това… - прошепна той в ухото й.
- Изобщо… - отвърна Айви и отново го целуна. Уинчестър прокара ръка по тялото й с копнеж. Тя се изви на дъга под него и притисна тялото си силно към неговото. Желанието я изгаряше и тя не мислеше за последствията. Още в мига, в който беше видяла Дийн, беше усетила, че е по – различен. Не знаеше какво изпитва към него, но беше сигурна, че не е само изпепеляващата страст. Копнееше той да е с нея… завинаги. Не искаше нищо друго, освен да усеща силните му ръце, нежните му устни... да вижда огъня, горящ в прекрасните му зелени очи…
Той зарови лице в косата й, вдиша аромата й. После покри цялото й тяло с целувките й. Кожата й изгаряше, тя беше готова за него. Дийн се надигна и я погледна право в очите. Айви си пое дълбоко дъх и отново го придърпа към себе си.
~ ~ ~
Айви Паркър се събуди с мисълта, че всички събития от предишната нощ са били само сън, но ръката, прегърнала я силно, веднага й припомни, че е било истина. Тя се усмихна и се обърна към Дийн. Той я целуна по челото и я придърпа по – близо до себе си. Айви отпусна глава на гърдите му и се заслуша в биенето на сърцето му.
Уинчестър се размърда и погледна часовника на стената. Приближаваше пладне и двамата решиха, че ще е по – добре да прекратят излежаването в леглото. Дийн влезе в банята, а Айви облече тениската му и седна на ръба на леглото.
На вратата се почука и жената отвори. Сам не беше особено учуден, че вижда жената, облечена с тениската на Дийн. Младият Уинчестър се усмихна широко и показа двете чаши с кафе, които носеше.
- Може ли да вляза? – попита той и Паркър кимна. Сам подаде едвата чаша на Айви и тя му благодари. Беше леко смутена от факта, че е само по боксерки и черна тениска, с няколко размера по – голяма. За щастие Дийн излезе от банята и тя влезе да си вземе душ, дарявайки баткото на Сам с невинна целувка по бузата.
Чу, че вратата се затваря и предположи, че по – малкият брат е излязъл навън. След като приключи с банята и се облече, сгъна тениската на Дийн и понечи да му я върне. Той се усмихна и целуна Айви по челото.
- Задръж я.
Паркър седна на ръба на леглото и го погледна сериозно. И двамата започнаха в един глас.
- Трябва да ти кажа нещо… Ти първо..
Засмяха се и Дийн остави Айви да говори.
- Искам да знаеш, че… ами, изпитвам нещо към теб, Дийн, и не е само привличане. Знам, че дори не се познаваме и… и искам да се получи нещо между нас, наистина искам, но…
- Но нямаме шанс. – довърши Уинчестър и стисна леко ръката й. – Аз също не съм безразличен към теб. - започна той и с всяка следваща дума сърцето му се късаше. За пръв път изпитваше нещо подобно и фактът, че трябва да се откаже от щастието го побъркваше. – Но и двамата знаем, че просто не ни е писано. Ние сме ловци. Не какви да е ловци, а такива, които са се забъркали с демони и то доста сериозно. Те ще използват… чувствата ни един към друг, за да получат, каквото искат.
- Знам това. – Айви вдигна поглед и видя тъгата в зелените му очи. Той страдаше и тя искаше да е до него, когато се нуждае от утеха, да е единствената, която да го подкрепи, която да сподели болката му. А знаеше, че ще му донесе още болка, ако остане с него.
Дийн я придърпа в прегръдките си и тя се опита да сдържи сълзите си. Осъзнаваше какво ще му причини, ако се разплаче.
- Аз няма да те забравя, Айви. Понякога ми се иска нещата да не стояха така… Но, когато... ако... всичко свърши… и ако ти все още искаш да си с мен… Ще те потърся и… ще се опитаме да бъдем щастливи.
Тя го целуна и стисна очи, за да задържи напиращите сълзи. Те надделяваха над нея и искаха да потекат по лицето й, за да облекчат болката. Въпреки това, Паркър се пребори с тях и отпусна глава върху рамото на Дийн. Усещаше, че той също копнее да успокои болката със сълзите си. Как само се мразеше за това, което трябваше да му причини...
Двамата се изправиха от леглото и Айви взе двете чанти с багажа си. Уинчестър излезе след нея и затвори вратата. Жената отвори багажника на Тойотата си и пусна вътре чантите. После се облегна на колата, а Дийн обви ръка около кръста й. Паркър отпусна глава на рамото му и затвори очите си.
Сам се приближи към тях.
- Семейство Потър поискаха да се видим преди да напуснем града. – каза той. Не задаваше излишни въпроси. Може би беше прочел по лицето на брат си всичко, което му беше необходимо да знае. А може би просто не смяташе за подходящ момента да попита.
Айви и Дийн кимнаха и тъкмо по – големият брат щеше да попита къде ще се срещнат, когато Хари и Джини се магипортираха пред колата на Паркър. Младият Уинчестър обясни, че малко по – рано тази сутрин магьосниците му се обадили и попитали къде могат да се видят, за да поговорят.
- Добро утро… по – скоро, добър ден. – поздрави Хари. – Исках да ви предложа да работите за Министерството на магията – започна той без да протака. – като… ловци, както го наричате.
- Ние не искаме пари за това, което вършим, господин Потър. – отряза го Дийн. – Вярно е, че начинът, по който изкарваме парите си не е от най – почтените, но за нищо на света не бихме искали да ни плащат, за да спасяваме човешки животи.
- Тогава… няма да ви плащам, но искам да знам, че някой защитава сънародниците ми и наистина знае какво прави. Ще осигуря… фалшиви документи, магическо подкрепление… каквото е нужно. Но вие тримата спасихте живота на съпругата ми и моя собствен и съм ви задължен.
Айви кимна.
- Аз… имам да свърша нещо в добрата стара Англия. Благодарение на разговора ни снощи… - тя се обърна към Дийн - …взех важно решение. Трябва да си простя преди да говоря с Даян, но да отида по – близо до нея ще е първата крачка. И благодаря, господин Потър. Важно е да си подкрепян от закона при работа като нашата.
Паркър погали лицето на по – големия от братята Уинчестър и после го целуна. Знаеше, че най – вероятно това е последният път, в който го вижда. Прегърна го силно и прошепна тихо, така че само той да я чуе.
- Обичам те. Сбогом, Дийн.
Дийн за последно докосна устните си до нейните, после взе ключовете за Импалата от Сам и се качи в колата.
Айви чу как мотора запали, но, заслепена от сълзите, не видя как колата се отдалечава.
Някои хора задържат всичко в себе си и не споделят с никого чувствата си. Тяхната болка е много, много по – голяма, защото никой не знае за нея. Но Дийн Уинчестър знаеше, че днес, макар и без думи, той бе споделил болката си, беше се почувствал разбран. И, въпреки че в замяна на това бе дал късче от сърцето си, той знаеше, че един ден може би ще бъде щастлив. И за момента това му беше достатъчно.
*Ivy - от английски език - бръшлян.
poisonous ivy - отрвен бръшлян
Добро утро и честит празник на всички цветя! Специално за Цве и за Розето, ако има други именици да се черпят и те 
Да ви метна и едни еклерчета, колективно творчество, за здравето на племенницата ми. Едва намерих що-годе прилична снимка на Дийн да я поздравя, щото на моя комп са все неприлични
Salt and Burn е на това се вика продуктивност. Ще си го копна да го прочета, когато ми остане повече време. Благодаря
Да ви метна и едни еклерчета, колективно творчество, за здравето на племенницата ми. Едва намерих що-годе прилична снимка на Дийн да я поздравя, щото на моя комп са все неприлични
Salt and Burn е на това се вика продуктивност. Ще си го копна да го прочета, когато ми остане повече време. Благодаря
Привет и Честит Имен ден на всички цветенца тук
Бичи, много си права и май вече ще следвам твоя начин - ще гледам на всяка серия като сама за себе си, както "Приятели" и "Хаус" 
Така че сега пак ще си пусна най-ценните моменти от вчерашната.
Балтазар наистина много готин
Salt and Burn - добре дошла и браво за разказа, давай все така!
Бичи, много си права и май вече ще следвам твоя начин - ще гледам на всяка серия като сама за себе си, както "Приятели" и "Хаус"
Така че сега пак ще си пусна най-ценните моменти от вчерашната.
Балтазар наистина много готин
Salt and Burn - добре дошла и браво за разказа, давай все така!
Честит имен ден на всички празнуващи!!!!!
Salt and Burn добре дошла! Вииждам, че направо с летящ старт влизаш. Страхотно клипче. Разказът е записан, но все още не е прочетен, че наистина е доста дълъг!
Специален поздрав за теб (това ми беше аватар до скоро)
иначе идвам да ви покажа едни снимки
Salt and Burn добре дошла! Вииждам, че направо с летящ старт влизаш. Страхотно клипче. Разказът е записан, но все още не е прочетен, че наистина е доста дълъг!
Специален поздрав за теб (това ми беше аватар до скоро)
иначе идвам да ви покажа едни снимки
Salt and Burn, обре дошла Разказа не съм го чела още, но ми хареса апартамента на Потърови 
, както и къщата с'духовете". Детайлите са важни винаги.
Честит имен ден на всички празнуващи днес! Да са щастливи и с късмет!
Гале, еклерите изглеждат много апетитно Колектива се е справил 
Да обсъждаме вече, а?
Разказа не съм го чела още, но ми хареса апартамента на Потърови , както и къщата с'духовете". Детайлите са важни винаги. Честит имен ден на всички празнуващи днес!
Да са щастливи и с късмет! Гале, еклерите изглеждат много апетитно
Колектива се е справил Да обсъждаме вече, а?
Честит Имен Ден на Всички цветя (Цве , Розе )
Бъдете живи и здрави и винаги най красивите цветя в градината.
Salt and Burn, УАУ за разказа .... сега се връЩам да го дочета, че стигнах до половината, но исках да изкажа възхиЩението си от начина ти на писане. Надявам се да се присъединиш към нас и нашите малки епизоди (колективно творчество, което в последно време много, много не върви
) които пишем за да запълваме времето м/у паузите , а и иначе, че ни е гот
Ама заЩо не обсъждате вече ?????????
Гале ... лоша жена си, как се пази така диета. Тъй като мога само виртуално да се почерпя от твоите, сега съм принудена да ги правя 
.
От мен едно Ягодово парфе ... ама Ще го кача в ФБ-то
, Розе ) Бъдете живи и здрави и винаги най красивите цветя в градината.
Salt and Burn, УАУ за разказа .... сега се връЩам да го дочета, че стигнах до половината, но исках да изкажа възхиЩението си от начина ти на писане. Надявам се да се присъединиш към нас и нашите малки епизоди (колективно творчество, което в последно време много, много не върви
) които пишем за да запълваме времето м/у паузите , а и иначе, че ни е гот Ама заЩо не обсъждате вече ?????????
Гале ... лоша жена си
, как се пази така диета. Тъй като мога само виртуално да се почерпя от твоите, сега съм принудена да ги правя .От мен едно Ягодово парфе ... ама Ще го кача в ФБ-то
не знам, от много време наистина се чудя как точно използват душите...и ангелите и демоните...все за това се борят....
Души за военната машина...странно звучи....
Обаче ме кефи Кас колко самоотвержено защитава Сам и Дийн.... те да са му по-ценни от 50 хил души.... от победата във войната??? дали няма още нещо там..приготвено за тях....или е само от приятелски чувства и симпатии....
Души за военната машина...странно звучи....
Обаче ме кефи Кас колко самоотвержено защитава Сам и Дийн.... те да са му по-ценни от 50 хил души.... от победата във войната??? дали няма още нещо там..приготвено за тях....или е само от приятелски чувства и симпатии....
дали няма още нещо там..приготвено за тях....или е само от приятелски чувства и симпатии....
Освен това дето Кас били влюбен в Дийн, според Балтазар ли?
Кас много се промени от как взе да се меша с хората
Поразболя се от хорски "слабости". Кас може да боледува от съвест 
. Ясно му е, че тези 50000 изобщо не е трябвало да се раждат. Докато да умрат Сам и Дийн заради неговото и на Балтазар заиграване с миналото...съвсем друго е. Т. е той просто поправи грешката в системата. Предполагам, че иначе дугото (да жертва двамата братя) би се отразило много по-катастрофално на всичко. Знам ли...
Според мен, както винаги се оказва, братята ще са ключов елемент и в тази война, както и в Апокалипсиса. Нещо темата за стената и душата на Сам напълно замря. Видя се, че Кас излъга и двамата за това, че Балти е спасил Титаник само заради филма.
Кас е рискувал много с тази операция, и е пристъпил разбиранията си, а това обикновено той го прави само заради Дийн и Сам. Има нещо друго, свързано с душите и войната и си мисля, че има връзка и с душата на Сам, която е изстрадала долу при Луци и Майки. Може би е още по -ценна? Има нещо там като връзка, която може би ще се развие нататък. Според мен и появата на мамето не е случайна. Просто накрая ще навържат райската война+ душата на Сам + мамето, така си мисля аз
Видя се, че Кас излъга и двамата за това, че Балти е спасил Титаник само заради филма. Кас е рискувал много с тази операция, и е пристъпил разбиранията си, а това обикновено той го прави само заради Дийн и Сам. Има нещо друго, свързано с душите и войната и си мисля, че има връзка и с душата на Сам, която е изстрадала долу при Луци и Майки. Може би е още по -ценна? Има нещо там като връзка, която може би ще се развие нататък. Според мен и появата на мамето не е случайна. Просто накрая ще навържат райската война+ душата на Сам + мамето, така си мисля аз