Аз скромно се целя между твоя подпис и този на Инчето. В един момент почти съвпадат и направо ме омагьосват 
- Публикувана: 16 апр. 2011, 04:29 ч.
- Последно мнение: 4 май 2011, 17:38 ч.
SUPERNATURAL – Bobby Singer: The closest thing Sam and Dean have to a father
О, вярно. Аmore, с една и съща цел ли хоризонталваме Самито?
От един час търся да ви покажа моя библиотекар. Много е строг и наказва
неуморно за всеки просрочен ден за връщане на книга. Засега съм 20 дни назад с поредицата 'Автобусни и жп спирки в Китай'. Мммм...
От един час търся да ви покажа моя библиотекар. Много е строг и наказва
неуморно за всеки просрочен ден за връщане на книга. Засега съм 20 дни назад с поредицата 'Автобусни и жп спирки в Китай'. Мммм... 
Стич, приятно моренце 
сигурна съм, че ако пуснеш това във водата, ще повиши температурата поне с 10 градуса. А ти няма да си топнеш само пръстчето
сигурна съм, че ако пуснеш това във водата, ще повиши температурата поне с 10 градуса. А ти няма да си топнеш само пръстчето
Ако това го пусна във водата мисля, че ще минем на друго ниво на топване 
Инче, сега като ти гледам аватара и направо физическа болка ми причинява.Импалка, всички хоризонталват Сами с една и съща цел.
Ей, най-накрая да стигна и аз днес да се разпиша в темата...
друг път ви пускам по едно добро утро поне, ама днес...не
сега направо лека нощ
Цял ден чистя и приготвям разни неща и все не мога да ви изчета
но много целувки за всички
Импала, добре дошла!
виждам, че добре се забавлявате и искате на някакви столове да сядате с гърб , с лице.... аз за столовете нямам претенции, искам другаде да сядам и с гръб и с лице...
но хайде отивам да казвам молитвата за сънищата на Розето... (велико стихотворение, направо настръхнах...)
и се надявам сънищата да са супернатурални, а пък после момчетата да се питат един друг
хайде готови ли сте за лягане
ако ви е горещо, охлаждайте
друг път ви пускам по едно добро утро поне, ама днес...не
сега направо лека нощ
Цял ден чистя и приготвям разни неща и все не мога да ви изчета
но много целувки за всички
Импала, добре дошла!
виждам, че добре се забавлявате и искате на някакви столове да сядате с гърб , с лице.... аз за столовете нямам претенции, искам другаде да сядам и с гръб и с лице...
но хайде отивам да казвам молитвата за сънищата на Розето... (велико стихотворение, направо настръхнах...)
и се надявам сънищата да са супернатурални, а пък после момчетата да се питат един друг
хайде готови ли сте за лягане
ако ви е горещо, охлаждайте
Ах, какъв приятен еротично-(не)двусмислен уклон в темата Целево хоизонтиране, топване, сядане с гръб и с лице, но не върху столове 
Съседния форум цял ще се пренесе тук, ако подозираше за съществуването ни И понеже "охлаждането" от Белс, хич няма да насмогне, ето нещо разсейващо
Нали знаете за Икарус, песа на тренера.
Ето го и новото попълнение - Оскар
Целево хоизонтиране, топване, сядане с гръб и с лице, но не върху столове Съседния форум цял ще се пренесе тук, ако подозираше за съществуването ни И понеже "охлаждането" от Белс, хич няма да насмогне, ето нещо разсейващо Нали знаете за Икарус, песа на тренера.
Ето го и новото попълнение - Оскар
и ако и толкова сладко пак не ви стига...
ето ви нещо уникално, велико, страхотно
написано от Розето
специално за мен
Розе благодаря ти от цялото си сърце! Това е най-хубавият подарък! (единственото по-хубаво би било, ако се случи наистина....
Най-неочакваният подарък
Всичко беше отвратително – и времето на тръгване, и полетът до Рим, и придвижването от летището до хотела в нечовешкото задръстване. Когато най-накрая успя да се добере до стаята си, Бела с облекчение захвърли куфара на пода и се бухна по гръб на леглото, затваряйки очи.
Най-сетне! Рим! Конвенцията! Дженсън на живо!
Беше не просто уморена, а направо смачкана, но мисълта, че едно денонощие я дели от срещата с него й вдъхваше сили. Представи си го – висок, красив, с дяволски зелени очи. Ако я погледнеше сигурно щеше да загуби ума и дума. А устните му? Дали щяха да са същите като в сериала? Същите като на хилядите снимки, които беше гледала? Мисълта, че той щеше да й се усмихне я караше да потрепери. Истинска усмивка. На живо. Само за нея. Изскимтя тихо и покри лицето си с възглавницата. Каква щастливка беше тя! Щеше да преживее нещо, за което милиони жени само си бяха мечтали...
След малко се надигна, взе бърз душ, преоблече се и тръгна на разходка да разгледа града. Направи цяла купчина снимки, които по-късно щяха да й напомнят какво е видяла, тъй като в този момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия ден и предстоящата среща с НЕГО.
Прибра се рано в хотела. Във фоайето вече беше започнала подготовката за конвенцията. Хора от екипа поставяха указателни табели, разнасяха камери, микрофони, осветителни тела. Навсякъде имаше опънати кабели.
Осем часа. Някакви си смешни осем часа само! Дланите й се изпотиха при тази мисъл. Бела се огледа смутено и ги изтри в джинсите си. Трябваше й валериан, при това веднага!
Не мигна цяла нощ. Не беше и очаквала друго. Рано сутринта отметна одеялото, разтърка очи и стана. Трябваше бързо да се приготви. Имаше още време до началото на конвенцията, но тя знаеше, че феновете вече са започнали да се събират. Нямаше да отиде последна, я!
Беше си приготвила специални дрехи за случая – хубава рокля – нито прекалено официална, нито твърде ежедневна – лилава на цвят, дълга до малко над коляното и с презрамки, удобни обувки с лек ток, все пак доста щеше да се реди по опашки за снимки и автографи, не можеше да си позволи да я заболят краката, и мрежеста жилетка за в случай, че организаторите прекалят с климатика.
Гримира се леко, но достатъчно забележимо. Хубавото й лице светна. Среса гъстата си коса и тя се разстла по раменете й. Никакви специални прически – косата й беше достатъчно красива, за да говори сама за себе си.
Погледна се за последно в огледалото. Красива както и очакваше! Взе си чантичката и излезе от стаята. Сърцето й биеше като камбана.
Фоайето на хотела беше претъпкано с народ въпреки ранния час. Ентусиазирани фенове говореха високо и оживено, подскачаха нетърпеливо, развяваха плакати, смееха се, снимаха се. Бела не познаваше никого от тях. Беше дошла сама. Това й решение беше странно дори за самата нея. Винаги беше обичала да има с кого да сподели вълнуващите моменти в своя живот, но този път беше пожелала да изживее всичко сама. Да не го споделя. Да го запази ревниво в сърцето си, далеч от останалите хора. Само за себе си.
Чакането й се стори цяла вечност. Когато най-сетне залата беше отворена, Бела с облекчение влезе и се настани на първия ред. Беше направила всичко възможно да се сдобие с пропуск за най-доброто място. Хвърли поглед към сцената. Близо беше. Сигурно щеше да види дори и луничките му.
Ах, луничките! С удоволствие би ги преброила всичките, докосвайки всяка от тях с върха на пръста си. Знаеше, че това няма как да стане, но какво пък, можеше поне да си помечтае.
Не след дълго страничната врата се отвори и под истеричните писъци на жените в залата по пътеката към сцената се зададоха Джаред и....ДЖЕНСЪН!
ТОЙ! Боже господи! Жив! Истински! Махащ с ръка! Усмихващ се! Ето го, качва се по стълбата...Застава пред микрофона... HELLO!!!
Бела усети как е започнала да диша като астматичка. Дъхът й излизаше от гърлото с хриптене, а сърцето й...сърцето й сякаш се удряше в брадичката, така силно биеше. Тя механично извади фотоапарата от чантата си. Снимките щяха да са криви. Нямаше как да спре треперенето на ръцете си.
Слушаше ги как говорят, как се смеят, как се шегуват един с друг и с публиката. Всичко беше като в някакъв магичен транс, като в сън. Дори собственият й смях звучеше така, сякаш идва от тунел.
Когато се изправи, за да зададе въпроса си, Бела впрегна всичките си сили, за да накара гласа си да спре да трепери.
- Въпросът ми е и към двамата – започна тя. - Кои са най-неочакваните подаръци от фенове, които сте получавали?
Беше репетирала пред огледалото как задава въпроса си. Знаеше, че английският й е блестящ. Притесняваше се само да не се изчерви като ученичка докато говори и да не й трепери гласът.
- Сутиен – отговори Джаред и се засмя. Трапчинките на лицето му накараха публиката да въздъхне шумно. Из залата се понесоха сподавени писъци и смях.
Дженсън прехапа устни. Сякаш се замисли за миг. След това погледна към Бела, лявата му вежда се повдигна и на устните му заигра усмивка.
- Аз все още чакам най-неочаквания си подарък.
Докато казваше това той не откъсваше очи от очите на Бела. Коленете й затрепериха. Изобщо не чу писъците в залата. Виждаше само очите му. Устните. Усмивката. Дяволски хубав беше!
По-късно, докато се редеше на опашката за снимки, тя мислеше само за него. За изражението му. За плътния му глас. Облегна се на стената, защото й се стори, че ще се разтопи. Скришом си взе един валериан. Не можеше да си представи, че той ще я прегърне за снимката, а тя ще остане спокойна. Прекалено дълго беше чакала този момент. Прекалено чувствителна беше....и може би...малко влюбена.
Веднага изблъска последната мисъл дълбоко в съзнанието си и я затрупа с други мисли. Не можеше да си позволи да чувства това. Той беше актьор, звезда, работата му беше да омагьосва публиката, особено жените, двамата живееха в съвсем различни светове.
Когато пристъпи към него за снимката мислено се поздрави за предвидливостта си по отношение на валериана. Макар че мисълта да припадне в ръцете му никак не беше лоша, Бела предпочиташе да е в кондиция и да изживее пълноценно всеки един миг от досега си с Дженсън.
Застана до него. Беше си мислила как в този момент ще го прегърне или поне ще го хване под ръка, но сега не посмя.
Той я погледна с присвити очи.
- Най-неочакваният ми подарък? – каза й Дженсън и се засмя.
Мили боже! Беше я запомнил!
Той сложи ръката си на кръста й, придърпа я към себе си и се усмихна за снимката.
Бела примря. Нейното тяло, залепено за неговото. Усети мириса на парфюма му. Пръстите му изгаряха ханша й. Насили се за нещо като усмивка.
Да живее валерианът!
След това снимката с Джаред. И с Миша.
Главата й се въртеше. Чувстваше гръдния си кош стегнат като в менгеме, а стомахът свит. Наистина ли всичко беше реално? Дали не сънуваше?
Без да знае на кой свят се намира тя излезе навън и се нареди на опашката за автографи. Щеше доста да почака, тъй като автографите бяха планирани за след снимките, а чакащите да се снимат бяха стотици. Тъкмо щеше да събере парченцата от себе си отново в едно цяло. Седна на пода и се опита да успокои дишането си. Загриза вафлата, която предвидливо си беше взела. Имаше нужда от малко допълнителни сили.
Когато дойде редът й за автограф, Бела подаде снимката, а заедно с нея и една книга за България, написана на английски и с много информация и снимки. Беше донесла със себе си три такива - по една за Джаред, Дженсън и Миша. Искаше да подари нещо стойностно, нещо, което да се различи от подаръците на останалите фенове. Беше надписала първите страници. Кой знае, можеше пък да дойдат на снимки в България.
- Най-неочакваният ми подарък – каза й отново Дженсън, когато тя застана пред него.
Бела потръпна, но се насили да отговори:
- Запомнил си ме.
Той понижи глас.
- Никога не забравям красивите рокли, както и красивите жени, които ги носят.
Какво беше това, което се появи на гърба й? Крила ли? Не можеше да е друго.
Видя как той драсва нещо на малко листче и бързо го пъхва под снимката. После й я подаде, намигна й и насочи вниманието към следващия на опашката.
Бела се отдалечи и погледна листчето. Надписът беше кратък: „23:00. Фоайето на третия етаж”.
Среща ли й беше определил? Среща! На нея!
Гърбът й намери близката стена и се смъкна надолу по нея. Слепоочията й туптяха до пръсване. Поседя на пода десетина минути докато дойде на себе си. След това без изобщо да усеща пода под краката си полетя към стаята си.
Когато се прибра Бела се тръшна на леглото и заплака истерично, след това започна да се смее през сълзи, а после пак заплака. Гледаше малкото жълто листче и не можеше да спре нито да плаче, нито да се смее. Чувстваше се като полудяла. От радост. От вълнение. От ужас.
Да, ужас. Защото мисълта, че ще се срещне отново с Дженсън просто я изкарваше от релси. Сама с него. Това щеше да съкрати живота й с няколко години.
Тя полежа докато чувствата й утихнат, след което стана и отиде в банята да измие разтеклия се по лицето й грим. Погледна се в огледалото. Никакви сълзи повече. Никакви припадъци. Предстоеше й нещо важно и тя щеше да се постарае да не го провали.
Не усети как премина остатъка от деня й. Къпа се, хапна набързо, лежа на леглото със забит в тавана поглед. А времето сякаш пълзеше. Като че ли никога нямаше да стане двадесет и три часа.
Когато все пак моментът дойде, Бела с трепет се отправи към третия етаж. В асансьора потисна желанието си отново да се огледа. Знаеше, че е хубава. Знаеше, че роклята, с която беше заменила лилавата рокля от сутринта, й стоеше перфектно. Знаеше, че косата й е точно такава, каквато трябваше да бъде. Въпреки това сърцето й леко се беше свило.
Слезе на третия етаж. Малкото фоайе беше празно. Часовникът на стената показваше точно двадесет и три часа. Бела се огледа. Не се чуваха стъпки, никой не идваше. Почака малко. Наистина ли беше повярвала, че той ще дойде? След цялата суетня и ангажименти? Вероятно беше забравил, а тя като последна глупачка се беше вързала.
Петнадесет минути по-късно Бела натисна копчето на асансьора и зачака. Щеше да се прибере в стаята си, да си легне, а на сутринта да си опакова нещата и да си замине.
Сведе поглед. Опита се да потисне сълзите. Наистина ли му беше повярвала? Голяма глупост от нейна страна.
Асансьорът безшумно спря и отвори врати пред нея. Тя направи една крачка напред, но в този момент усети как някой я хваща за лакътя и я дръпва обратно назад. Извърна се стреснато и лицето й се озова на сантиметри от лицето на този, когото беше чакала.
- Тръгваше ли си? – попита я Дженсън.
- Мислех, че си се пошегувал с мен и няма да дойдеш – отвърна тя, отстъпвайки леко встрани.
- Едва се измъкнах. Замалко да се разминем.
Бела мълчеше. Какво можеше да каже.
- Искаш ли да излезем? – попита я той.
Тя го погледна изненадано.
- Знаеш ли каква истерия ще предизвика появата ти навън?
- Попитах те искаш ли да излезем – повтори той със сериозен глас.
Бела кимна.
- Слез долу и ме чакай пред хотела. Идвам след пет минути.
Бела отново кимна. Този път вече знаеше, че е истина.
Излезе навън в прохладната нощ. Небето беше ясно, а луната почти пълна. Във фоайето на хотела и отвън на тротоара все още имаше много хора от конвенцията. Не искаха да си тръгнат, смятаха, че ако останат ще могат отново да зърнат любимците си.
Докато се тя чудеше как ли Дженсън ще мине покрай тях, някой я хвана за ръката и каза в ухото й:
- Да тръгваме.
Бела се обърна и едва не извика от удивление. До нея стоеше някакъв невзрачен мъж с брада, шапка и старомодни очила. Никога не би го познала, ако не знаеше кой е. Макар че зелените му очи не би объркала.
Взеха такси и не след дълго седяха на маса на терасата на един ресторант. След втората чаша вино Бела попита:
- Защо поиска това?
- Ти ми кажи – отвърна Дженсън.
- Аз ли? – изненада се тя.
- Аха. Ти. Не е като да не съм срещал красиви жени, но ти си втората, която така неустоимо ме привлича.
- А коя е първата?
- Данийл.
Да, трябваше и сама да се досети. Жена му.
- Исках на всяка цена да узная какво е толкова специално в теб – продължи той.
Бела отпи от чашата си и се замисли. Нямаше да му се върже. Сигурно правеше така на всяка конвенция. На колко ли момичета беше казвал същото? За бога! Та той беше актьор, при това добър, можеше да каже каквото си поиска и то щеше да звучи достатъчно искрено. Тя обаче нямаше да се остави да бъде заблудена.
Без да издава тези си мисли Бела го погледна и му се усмихна широко. Щом той искаше да играе тази игра, тя щеше с удоволствие да се включи. Щеше да му покаже, че може да е отлична актриса и без да е завършила актьорско майсторство.
Тръгнаха от ресторанта късно след полунощ. Улиците бяха пусти и само такситата прехвърчаха в разни посоки. Спряха си едно и се настаниха на задната седалка. В момента, в който таксито потегли, Дженсън придърпа Бела към себе си, обхвана лицето й с длан и я целуна.
Стори й се, че се понася в небето. Беше сигурна, че сънува. Прекалено хубаво беше, за да е истина. Нещо обаче й подсказваше, че всичко е реално. Тя се отдръпна и тихо каза:
- Спри, женен си.
Кога пък беше станала така съвестна? Само до преди ден си беше представяла стотици пъти как прави това.
- Недей да ме привличаш толкова и ще спра – отвърна той и отново я притегли.
Тя сложи пръст на устните му.
- Не съм глупачка, Дженсън. Сигурно правиш това на всяка конвенция, нали?
Той поклати глава.
- Никога не го бях правил до сега.
- Не ти вярвам. Но не ме интересува....
Тя се притисна към него и устните й сами потърсиха неговите. Чувстваше се като наркоманка, просто не можеше да спре да го целува. На живо беше хиляди пъти по-хубаво отколкото дори и в най-дръзките й мечти. Усещаше аромата на кожата му, мекотата на косата, в която пръстите й се бяха заровили, силата на ръцете му, които я прегръщаха.
Когато пристигнаха в хотела Бела с облекчение забеляза, че фоайето е празно. Нямаше никого. Качиха се в асансьора и Дженсън попита:
- На кой етаж е стаята ти?
- На осмия – отвърна тя.
Той натисна бутона и се обърна към нея.
- Моята стаята е страхотна, но е безумие да отидем там...
Тя го дръпна за яката и преди да го целуне измърмори:
- Моята е още по-хубава. Сам ще се убедиш след малко.
Бела никога нямаше да разбере дали той наистина се е убедил в това, но докато седеше в чакалнята на летището на следващия ден тя усещаше горещите гейзери, които избухваха в тялото й при мисълта за отминалата нощ. Това беше нещо, което винаги щеше да помни и което нямаше да сподели с никого. И само сънищата щяха да я връщат отново и отново към очите, тялото, устните и ръцете на този, който до преди два дни беше си представяла като нещо далечно и невъзможно. Вече знаеше какъв е най-неочакваният подарък, който той е получавал от фен. Тя самата.
ето ви нещо уникално, велико, страхотно
написано от Розето
специално за мен
Розе благодаря ти от цялото си сърце! Това е най-хубавият подарък! (единственото по-хубаво би било, ако се случи наистина....
Най-неочакваният подарък
Всичко беше отвратително – и времето на тръгване, и полетът до Рим, и придвижването от летището до хотела в нечовешкото задръстване. Когато най-накрая успя да се добере до стаята си, Бела с облекчение захвърли куфара на пода и се бухна по гръб на леглото, затваряйки очи.
Най-сетне! Рим! Конвенцията! Дженсън на живо!
Беше не просто уморена, а направо смачкана, но мисълта, че едно денонощие я дели от срещата с него й вдъхваше сили. Представи си го – висок, красив, с дяволски зелени очи. Ако я погледнеше сигурно щеше да загуби ума и дума. А устните му? Дали щяха да са същите като в сериала? Същите като на хилядите снимки, които беше гледала? Мисълта, че той щеше да й се усмихне я караше да потрепери. Истинска усмивка. На живо. Само за нея. Изскимтя тихо и покри лицето си с възглавницата. Каква щастливка беше тя! Щеше да преживее нещо, за което милиони жени само си бяха мечтали...
След малко се надигна, взе бърз душ, преоблече се и тръгна на разходка да разгледа града. Направи цяла купчина снимки, които по-късно щяха да й напомнят какво е видяла, тъй като в този момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия ден и предстоящата среща с НЕГО.
Прибра се рано в хотела. Във фоайето вече беше започнала подготовката за конвенцията. Хора от екипа поставяха указателни табели, разнасяха камери, микрофони, осветителни тела. Навсякъде имаше опънати кабели.
Осем часа. Някакви си смешни осем часа само! Дланите й се изпотиха при тази мисъл. Бела се огледа смутено и ги изтри в джинсите си. Трябваше й валериан, при това веднага!
Не мигна цяла нощ. Не беше и очаквала друго. Рано сутринта отметна одеялото, разтърка очи и стана. Трябваше бързо да се приготви. Имаше още време до началото на конвенцията, но тя знаеше, че феновете вече са започнали да се събират. Нямаше да отиде последна, я!
Беше си приготвила специални дрехи за случая – хубава рокля – нито прекалено официална, нито твърде ежедневна – лилава на цвят, дълга до малко над коляното и с презрамки, удобни обувки с лек ток, все пак доста щеше да се реди по опашки за снимки и автографи, не можеше да си позволи да я заболят краката, и мрежеста жилетка за в случай, че организаторите прекалят с климатика.
Гримира се леко, но достатъчно забележимо. Хубавото й лице светна. Среса гъстата си коса и тя се разстла по раменете й. Никакви специални прически – косата й беше достатъчно красива, за да говори сама за себе си.
Погледна се за последно в огледалото. Красива както и очакваше! Взе си чантичката и излезе от стаята. Сърцето й биеше като камбана.
Фоайето на хотела беше претъпкано с народ въпреки ранния час. Ентусиазирани фенове говореха високо и оживено, подскачаха нетърпеливо, развяваха плакати, смееха се, снимаха се. Бела не познаваше никого от тях. Беше дошла сама. Това й решение беше странно дори за самата нея. Винаги беше обичала да има с кого да сподели вълнуващите моменти в своя живот, но този път беше пожелала да изживее всичко сама. Да не го споделя. Да го запази ревниво в сърцето си, далеч от останалите хора. Само за себе си.
Чакането й се стори цяла вечност. Когато най-сетне залата беше отворена, Бела с облекчение влезе и се настани на първия ред. Беше направила всичко възможно да се сдобие с пропуск за най-доброто място. Хвърли поглед към сцената. Близо беше. Сигурно щеше да види дори и луничките му.
Ах, луничките! С удоволствие би ги преброила всичките, докосвайки всяка от тях с върха на пръста си. Знаеше, че това няма как да стане, но какво пък, можеше поне да си помечтае.
Не след дълго страничната врата се отвори и под истеричните писъци на жените в залата по пътеката към сцената се зададоха Джаред и....ДЖЕНСЪН!
ТОЙ! Боже господи! Жив! Истински! Махащ с ръка! Усмихващ се! Ето го, качва се по стълбата...Застава пред микрофона... HELLO!!!
Бела усети как е започнала да диша като астматичка. Дъхът й излизаше от гърлото с хриптене, а сърцето й...сърцето й сякаш се удряше в брадичката, така силно биеше. Тя механично извади фотоапарата от чантата си. Снимките щяха да са криви. Нямаше как да спре треперенето на ръцете си.
Слушаше ги как говорят, как се смеят, как се шегуват един с друг и с публиката. Всичко беше като в някакъв магичен транс, като в сън. Дори собственият й смях звучеше така, сякаш идва от тунел.
Когато се изправи, за да зададе въпроса си, Бела впрегна всичките си сили, за да накара гласа си да спре да трепери.
- Въпросът ми е и към двамата – започна тя. - Кои са най-неочакваните подаръци от фенове, които сте получавали?
Беше репетирала пред огледалото как задава въпроса си. Знаеше, че английският й е блестящ. Притесняваше се само да не се изчерви като ученичка докато говори и да не й трепери гласът.
- Сутиен – отговори Джаред и се засмя. Трапчинките на лицето му накараха публиката да въздъхне шумно. Из залата се понесоха сподавени писъци и смях.
Дженсън прехапа устни. Сякаш се замисли за миг. След това погледна към Бела, лявата му вежда се повдигна и на устните му заигра усмивка.
- Аз все още чакам най-неочаквания си подарък.
Докато казваше това той не откъсваше очи от очите на Бела. Коленете й затрепериха. Изобщо не чу писъците в залата. Виждаше само очите му. Устните. Усмивката. Дяволски хубав беше!
По-късно, докато се редеше на опашката за снимки, тя мислеше само за него. За изражението му. За плътния му глас. Облегна се на стената, защото й се стори, че ще се разтопи. Скришом си взе един валериан. Не можеше да си представи, че той ще я прегърне за снимката, а тя ще остане спокойна. Прекалено дълго беше чакала този момент. Прекалено чувствителна беше....и може би...малко влюбена.
Веднага изблъска последната мисъл дълбоко в съзнанието си и я затрупа с други мисли. Не можеше да си позволи да чувства това. Той беше актьор, звезда, работата му беше да омагьосва публиката, особено жените, двамата живееха в съвсем различни светове.
Когато пристъпи към него за снимката мислено се поздрави за предвидливостта си по отношение на валериана. Макар че мисълта да припадне в ръцете му никак не беше лоша, Бела предпочиташе да е в кондиция и да изживее пълноценно всеки един миг от досега си с Дженсън.
Застана до него. Беше си мислила как в този момент ще го прегърне или поне ще го хване под ръка, но сега не посмя.
Той я погледна с присвити очи.
- Най-неочакваният ми подарък? – каза й Дженсън и се засмя.
Мили боже! Беше я запомнил!
Той сложи ръката си на кръста й, придърпа я към себе си и се усмихна за снимката.
Бела примря. Нейното тяло, залепено за неговото. Усети мириса на парфюма му. Пръстите му изгаряха ханша й. Насили се за нещо като усмивка.
Да живее валерианът!
След това снимката с Джаред. И с Миша.
Главата й се въртеше. Чувстваше гръдния си кош стегнат като в менгеме, а стомахът свит. Наистина ли всичко беше реално? Дали не сънуваше?
Без да знае на кой свят се намира тя излезе навън и се нареди на опашката за автографи. Щеше доста да почака, тъй като автографите бяха планирани за след снимките, а чакащите да се снимат бяха стотици. Тъкмо щеше да събере парченцата от себе си отново в едно цяло. Седна на пода и се опита да успокои дишането си. Загриза вафлата, която предвидливо си беше взела. Имаше нужда от малко допълнителни сили.
Когато дойде редът й за автограф, Бела подаде снимката, а заедно с нея и една книга за България, написана на английски и с много информация и снимки. Беше донесла със себе си три такива - по една за Джаред, Дженсън и Миша. Искаше да подари нещо стойностно, нещо, което да се различи от подаръците на останалите фенове. Беше надписала първите страници. Кой знае, можеше пък да дойдат на снимки в България.
- Най-неочакваният ми подарък – каза й отново Дженсън, когато тя застана пред него.
Бела потръпна, но се насили да отговори:
- Запомнил си ме.
Той понижи глас.
- Никога не забравям красивите рокли, както и красивите жени, които ги носят.
Какво беше това, което се появи на гърба й? Крила ли? Не можеше да е друго.
Видя как той драсва нещо на малко листче и бързо го пъхва под снимката. После й я подаде, намигна й и насочи вниманието към следващия на опашката.
Бела се отдалечи и погледна листчето. Надписът беше кратък: „23:00. Фоайето на третия етаж”.
Среща ли й беше определил? Среща! На нея!
Гърбът й намери близката стена и се смъкна надолу по нея. Слепоочията й туптяха до пръсване. Поседя на пода десетина минути докато дойде на себе си. След това без изобщо да усеща пода под краката си полетя към стаята си.
Когато се прибра Бела се тръшна на леглото и заплака истерично, след това започна да се смее през сълзи, а после пак заплака. Гледаше малкото жълто листче и не можеше да спре нито да плаче, нито да се смее. Чувстваше се като полудяла. От радост. От вълнение. От ужас.
Да, ужас. Защото мисълта, че ще се срещне отново с Дженсън просто я изкарваше от релси. Сама с него. Това щеше да съкрати живота й с няколко години.
Тя полежа докато чувствата й утихнат, след което стана и отиде в банята да измие разтеклия се по лицето й грим. Погледна се в огледалото. Никакви сълзи повече. Никакви припадъци. Предстоеше й нещо важно и тя щеше да се постарае да не го провали.
Не усети как премина остатъка от деня й. Къпа се, хапна набързо, лежа на леглото със забит в тавана поглед. А времето сякаш пълзеше. Като че ли никога нямаше да стане двадесет и три часа.
Когато все пак моментът дойде, Бела с трепет се отправи към третия етаж. В асансьора потисна желанието си отново да се огледа. Знаеше, че е хубава. Знаеше, че роклята, с която беше заменила лилавата рокля от сутринта, й стоеше перфектно. Знаеше, че косата й е точно такава, каквато трябваше да бъде. Въпреки това сърцето й леко се беше свило.
Слезе на третия етаж. Малкото фоайе беше празно. Часовникът на стената показваше точно двадесет и три часа. Бела се огледа. Не се чуваха стъпки, никой не идваше. Почака малко. Наистина ли беше повярвала, че той ще дойде? След цялата суетня и ангажименти? Вероятно беше забравил, а тя като последна глупачка се беше вързала.
Петнадесет минути по-късно Бела натисна копчето на асансьора и зачака. Щеше да се прибере в стаята си, да си легне, а на сутринта да си опакова нещата и да си замине.
Сведе поглед. Опита се да потисне сълзите. Наистина ли му беше повярвала? Голяма глупост от нейна страна.
Асансьорът безшумно спря и отвори врати пред нея. Тя направи една крачка напред, но в този момент усети как някой я хваща за лакътя и я дръпва обратно назад. Извърна се стреснато и лицето й се озова на сантиметри от лицето на този, когото беше чакала.
- Тръгваше ли си? – попита я Дженсън.
- Мислех, че си се пошегувал с мен и няма да дойдеш – отвърна тя, отстъпвайки леко встрани.
- Едва се измъкнах. Замалко да се разминем.
Бела мълчеше. Какво можеше да каже.
- Искаш ли да излезем? – попита я той.
Тя го погледна изненадано.
- Знаеш ли каква истерия ще предизвика появата ти навън?
- Попитах те искаш ли да излезем – повтори той със сериозен глас.
Бела кимна.
- Слез долу и ме чакай пред хотела. Идвам след пет минути.
Бела отново кимна. Този път вече знаеше, че е истина.
Излезе навън в прохладната нощ. Небето беше ясно, а луната почти пълна. Във фоайето на хотела и отвън на тротоара все още имаше много хора от конвенцията. Не искаха да си тръгнат, смятаха, че ако останат ще могат отново да зърнат любимците си.
Докато се тя чудеше как ли Дженсън ще мине покрай тях, някой я хвана за ръката и каза в ухото й:
- Да тръгваме.
Бела се обърна и едва не извика от удивление. До нея стоеше някакъв невзрачен мъж с брада, шапка и старомодни очила. Никога не би го познала, ако не знаеше кой е. Макар че зелените му очи не би объркала.
Взеха такси и не след дълго седяха на маса на терасата на един ресторант. След втората чаша вино Бела попита:
- Защо поиска това?
- Ти ми кажи – отвърна Дженсън.
- Аз ли? – изненада се тя.
- Аха. Ти. Не е като да не съм срещал красиви жени, но ти си втората, която така неустоимо ме привлича.
- А коя е първата?
- Данийл.
Да, трябваше и сама да се досети. Жена му.
- Исках на всяка цена да узная какво е толкова специално в теб – продължи той.
Бела отпи от чашата си и се замисли. Нямаше да му се върже. Сигурно правеше така на всяка конвенция. На колко ли момичета беше казвал същото? За бога! Та той беше актьор, при това добър, можеше да каже каквото си поиска и то щеше да звучи достатъчно искрено. Тя обаче нямаше да се остави да бъде заблудена.
Без да издава тези си мисли Бела го погледна и му се усмихна широко. Щом той искаше да играе тази игра, тя щеше с удоволствие да се включи. Щеше да му покаже, че може да е отлична актриса и без да е завършила актьорско майсторство.
Тръгнаха от ресторанта късно след полунощ. Улиците бяха пусти и само такситата прехвърчаха в разни посоки. Спряха си едно и се настаниха на задната седалка. В момента, в който таксито потегли, Дженсън придърпа Бела към себе си, обхвана лицето й с длан и я целуна.
Стори й се, че се понася в небето. Беше сигурна, че сънува. Прекалено хубаво беше, за да е истина. Нещо обаче й подсказваше, че всичко е реално. Тя се отдръпна и тихо каза:
- Спри, женен си.
Кога пък беше станала така съвестна? Само до преди ден си беше представяла стотици пъти как прави това.
- Недей да ме привличаш толкова и ще спра – отвърна той и отново я притегли.
Тя сложи пръст на устните му.
- Не съм глупачка, Дженсън. Сигурно правиш това на всяка конвенция, нали?
Той поклати глава.
- Никога не го бях правил до сега.
- Не ти вярвам. Но не ме интересува....
Тя се притисна към него и устните й сами потърсиха неговите. Чувстваше се като наркоманка, просто не можеше да спре да го целува. На живо беше хиляди пъти по-хубаво отколкото дори и в най-дръзките й мечти. Усещаше аромата на кожата му, мекотата на косата, в която пръстите й се бяха заровили, силата на ръцете му, които я прегръщаха.
Когато пристигнаха в хотела Бела с облекчение забеляза, че фоайето е празно. Нямаше никого. Качиха се в асансьора и Дженсън попита:
- На кой етаж е стаята ти?
- На осмия – отвърна тя.
Той натисна бутона и се обърна към нея.
- Моята стаята е страхотна, но е безумие да отидем там...
Тя го дръпна за яката и преди да го целуне измърмори:
- Моята е още по-хубава. Сам ще се убедиш след малко.
Бела никога нямаше да разбере дали той наистина се е убедил в това, но докато седеше в чакалнята на летището на следващия ден тя усещаше горещите гейзери, които избухваха в тялото й при мисълта за отминалата нощ. Това беше нещо, което винаги щеше да помни и което нямаше да сподели с никого. И само сънищата щяха да я връщат отново и отново към очите, тялото, устните и ръцете на този, който до преди два дни беше си представяла като нещо далечно и невъзможно. Вече знаеше какъв е най-неочакваният подарък, който той е получавал от фен. Тя самата.
Bella, 
Честит рожден ден, мила! Желая ти много да обичаш и безкрайно много да бъдеш обичана в реалния живот и още толкова и от двете във фантазиите ти. Целувки!
Подаръкът ти от Розето е невероятен.
и baci и за нея.
PS. Ще искам разрешение от двете ви да го сложа в първи пост.
За 6.18:
Представяне от Сара Гембъл: http://www.youtube.com/watch?v=B34xGA-5QQ4
Early review: http://www.spoilertv.com/2011/04/supernatural-618-frontierland-early.html
Още спойлери: http://blog.zap2it.com/frominsidethebox/2011/04/supernatural-goe … frontierland.html
‘5 забавни неща в епизода’: http://www.buddytv.com/articles/supernatural/supernatural-review … n-thin-40026.aspx
‘6 причини да не [го] пропускаме’: http://www.tvsquad.com/2011/04/20/supernatural-preview-6-reasons … -miss-this-weeks/
И още спойлери: http://insidetv.ew.com/2011/04/19/smallville-supernatural-burn-n … the-spoiler-room/
Цитат: ‘SUPERNATURAL’: WELCOME TO THE OLD WEST
A few weeks back, I laughed out loud when I first read the loglines for “Frontierland,” the highly anticipated episode of Supernatural that takes Dean and Sam on a search for Samuel Colt, because it said Dean was “beside himself with excitement” at the prospect of time traveling to the Old West. I remembered that line as I watched the episode, and I couldn’t have put it better myself. It’s hard not to smile a little as the boys head back to the 1800s, zarapes and all. The episode also marks the introduction of Castiel’s angel lieutenant, Rachel. And for those of you who pondered: No; she’s definitely not a romantic companion. Sorry, the real love-fest in this episode is between Cas and Bobby, who share some really great moments, particularly when one of them finds themselves caring for the other. (D’awww.) The real hero of this episode, however? Sam’s thingamajig. You’ll have to watch to see what I mean by that (…perv). Bonus scoop: Dean has a “fetish,” and we learn what that is. It might be related to something I already mentioned.
За 6.19: http://www.examiner.com/tv-insider-in-los-angeles/photos-samanth … s-to-supernatural
Дълго интервю с J2 за Сезон 6: http://www.tvsquad.com/2011/04/20/exclusive-jensen-ackles-and-ja … alk-supernatural/
Честит рожден ден, мила! Желая ти много да обичаш и безкрайно много да бъдеш обичана в реалния живот и още толкова и от двете във фантазиите ти. Целувки!
Подаръкът ти от Розето е невероятен.
и baci и за нея.PS. Ще искам разрешение от двете ви да го сложа в първи пост.
За 6.18:
Представяне от Сара Гембъл: http://www.youtube.com/watch?v=B34xGA-5QQ4
Early review: http://www.spoilertv.com/2011/04/supernatural-618-frontierland-early.html
Още спойлери: http://blog.zap2it.com/frominsidethebox/2011/04/supernatural-goe … frontierland.html
‘5 забавни неща в епизода’: http://www.buddytv.com/articles/supernatural/supernatural-review … n-thin-40026.aspx
‘6 причини да не [го] пропускаме’: http://www.tvsquad.com/2011/04/20/supernatural-preview-6-reasons … -miss-this-weeks/
И още спойлери: http://insidetv.ew.com/2011/04/19/smallville-supernatural-burn-n … the-spoiler-room/
Цитат: ‘SUPERNATURAL’: WELCOME TO THE OLD WEST
A few weeks back, I laughed out loud when I first read the loglines for “Frontierland,” the highly anticipated episode of Supernatural that takes Dean and Sam on a search for Samuel Colt, because it said Dean was “beside himself with excitement” at the prospect of time traveling to the Old West. I remembered that line as I watched the episode, and I couldn’t have put it better myself. It’s hard not to smile a little as the boys head back to the 1800s, zarapes and all. The episode also marks the introduction of Castiel’s angel lieutenant, Rachel. And for those of you who pondered: No; she’s definitely not a romantic companion. Sorry, the real love-fest in this episode is between Cas and Bobby, who share some really great moments, particularly when one of them finds themselves caring for the other. (D’awww.) The real hero of this episode, however? Sam’s thingamajig. You’ll have to watch to see what I mean by that (…perv). Bonus scoop: Dean has a “fetish,” and we learn what that is. It might be related to something I already mentioned.
За 6.19: http://www.examiner.com/tv-insider-in-los-angeles/photos-samanth … s-to-supernatural
Дълго интервю с J2 за Сезон 6: http://www.tvsquad.com/2011/04/20/exclusive-jensen-ackles-and-ja … alk-supernatural/
