Keep calm and watch SUPERNATURAL

Айде, Солти 


Моя бяла страна подхранена. И използва на воля навсякъде. Идва с мир при Хамериканците и прави любов. Аз казах 

Сигурно ви е писнало от мен днес, но обещавам повече да не пускам, поне утре до обед

Малко снимки от вчерашния среднощен сет

Охх, милото ми сърдито тоооо! Под голямо напрежение ще да е, бих желала да му го снема 

Дийн разклати чашата с уиски и изпи съдържанието й на един дъх, след това си наля още от почти празното шише на масата. Мислите му отново и отново се връщаха към Мария, не можеше да мисли за нищо друго освен за прекрасната й мека коса, за ясните й, красиви очи и за всяка извивка от изумителното й тяло. Не можеше да си го е представял. Мария беше истинска. Той го знаеше, вътре в себе си го знаеше и не искаше, нямаше да се откаже от нея.
Отпивайки отново от изгарящата гърлото му течност, Дийн се вгледа в чашата. Квадратна стъклена чаша за уиски. Отпечатъци от пръстите и устните му по нея. Прашасала, стара чаша за уиски. Ако я счупеше, на никого нямаше да му липсва. Никой нямаше да помни, че някога в някакъв английски бар един американски ловец на свръхестествени същества е счупил стара чаша за уиски.
А на него ужасно много му се искаше да я счупи.
Прогонвайки всякакви глупави мисли от главата си, Дийн отново пресуши чашата и наля каквото беше останало от уискито. Чувстваше се ужасно.
Огледа бара. Беше малка стаичка под земята и се намираше точно срещу хотела, в който бяха отседнали. Не беше нищо особено, долнопробна английска кръчма, пълна със стари пияници. Помещението беше тясно и задимено, пълно с малки кръгли масички с по два стола около всяка. Масичките бяха разнебитени, тапицерията на столовете стара и протрита.
Дийн беше седнал на една маса в ъгъла, възможно най – далеч от бара и от останалите заети маси. Пред него имаше пеплник, пълен с отдавна изгасени фасове. Повърхността на масата беше покрита с прах и петна, които барманката вероятно не бе успяла да изчисти.
След малко се появи и Сам, приближи се към Дийн с неодобрителен поглед и седна срещу него, поставяйки купчина листи на масата. След него веднага дотича барманката, очевидно единственият човек, който в момента работеше в заведението.
Беше хубавичко момиченце, на не повече от деветнайсет и на ръст едвам стигаше до гърдите на Сам. Имаше кръгло лице, покрито с лунички и хубава усмивка, въпреки разстоянието между предните й зъби, а дългата й до кръста къдрава коса беше кестенява.
Тя ги поздрави весело с британския си акцент и се усмихна още по – широко.
- Какво да бъде за вас? – ясните й зелени очички светнаха, когато Сам отвърна на усмивката й с нещо усмивкоподобно.
- Още една бутилка уиски за мен – обади се Дийн.
- Има ли вино? – попита Сам вдигайки поглед от листите, които беше започнал да разглежда. Момичето поклати глава отрицателно и Дийн можеше да се закълне, че е готова да отиде накрай света, за да донесе на брат му, каквото той поиска. – Тогава бира.
След като момичето, облечено с джинси и бяла тениска, отиде да им донесе поръчката, Сам отново заби поглед в листите, а Дийн допи и малкото останал алкохол в чашата си.
- Какво е това? – попита той, а брат му вдигна глава и го погледна объркано.
- О, листите ли? За Лейди Карълайн и гроба й. Има няколко предположения относно къде е погребана, но повечето източници сочат едно и също място. Както и архивите.
Барманката се върна, остави бутилката с уиски на масата, както и халбата с бира. Докато се връщаше към бара, „неволно” се блъсна в Сам.
- Момчето си има приятелка, миличка. – подхвърли й Дийн, а брат му го погледна объркано. Когато момичето бе достатъчно далеч, за да не го чуе, по – големият брат се наведе напред. – Стига де, Сам, момичето е лудо по теб от момента, в който те видя!
Сами се изчерви, а Дийн си наля от новата бутилка, отново пресушавайки чашата на един дъх.
- Значи утре отиваме на гробището, връщаме медальона на Лейди Скелет и се прибираме вкъщи? – попита той, захващайки се с новата чаша. Брат му не изглеждаше доволен, че Дийн пие толкова много, но знаеше, че не може да направи нищо по въпроса. Това си беше Дийн Уинчестър – никой не му казваше колко да пие.
- Сам... Искам да отида до България. – изстреля баткото, а Сам, който тъкмо отпиваше от бирата си, се задави и я изплю на пода, който не беше по – чист от всичко останало наоколо.
- Моля?!
- Искам да отида до България. Трябва да разбера какво се е случило с Мария. – той отпи от чашата с уиски и продължи да говори. – Моля те, Сам. Трябва да отида.


Портата на гробището беше красива. Метална и лъскава, наскоро боядисана, а не ръждясала както повечето порти на гробища, които бяха виждали. Слънцето, изгряло едва преди час, минаваше през нея и светлината си играеше с фигурите, украсяващи портата.
Когато опитаха да я отворят, се оказа заключена.
- Прескачаме? – казаха в един глас и се спогледаха, след което метнаха двете лопати през портата, покатериха се по нея и скочиха на земята от другата страна.
Тревата около гробовете бе прясно окосена, надгробните плочи бяха от бял мрамор и искряха на слънцето. Мястото изглеждаше много по – красиво, отколкото се полагаше на едно гробище.
Братята Уинчестър тръгнаха по пътеката между гробовете, търсейки този, който им трябваше.
Надгробната плоча беше много по – стара от останалите, надписът почти не се четеше. Двамата започнаха да копаят, за да извадят ковчега. Бяха решили, че трябва да бъде рано сутринта.
Копаеха мълчаливо под облачното небе, на което от време на време се мяркаше слънцето.
- Дийн, сигурен ли си? – попита Сам, подпирайки се на лопатата си.
- Да, Сам. Трябва да отида. Боби е достатъчно добър ловец, за да се справи с някакъв демон, а аз знам, че Мария беше истинска. Е, някои от нещата, които правехме не изглеждаха никак истински, но... – на лицето му само за секунда се появи дяволитата усмивка, присъща само за него, но след малко и тя угасна, оставяйки само бръчка на загриженост на челото му. – Повярвай ми, тя беше истинска. Не знам какво стана, не знам защо никой не я помни, но трябва да разбера.
Дълго след това никой от двамата не проговори. Продължиха да копаят, докато не удариха нещо твърдо. Отвориха ковчега и вътре намериха костите на Лейди Карълайн.
- Оставяме колието, затваряме ковчега и пак го заравяме, нали? – попита Дийн, а Сам кимна. – И тя няма да се върне повече, а ще почива в мир.
По – големият брат бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади колието и го постави в ковчега, до черепа на жената. След това затвориха капака и отново запълниха дупката с пръст.
- Свърши се. – обяви Сам и отново потъна в мислите си за Хербьорг, която му липсваше до болка. Болеше го, че не я усеща в прегръдките си. Болеше го, че сутрин я нямаше в леглото му. Липсваше му толкова, толкова много.
- Да отидем да поспим, имаме да хващаме самолет. – обади се Дийн, опитвайки се да звучи бодро.
Отново прескочиха портата на гробищата, сложиха лопатите в багажника на наетата кола („Ах, как ми липсва Импалата!” – въздъхна по – големият брат) и се върнаха в хотела.

Прибраха се в хотела, взеха си багажа и го прибраха в колата, след което Сам щофира близо час до летището. Купиха си два билета за България („София, хубаво име...” – подметна Дийн) и изчакаха да обявят полета им.
Този път Дийн дори не трепна, докато летяха, мислите му бяха прекалено заети с Мария. За нищо друго не можеше да мисли.
За последните й думи.
Виж, Дийн. Ще бъде искрена. Знаеш какъв е нашият живот. Ние, дори и да искаме, не можем да имаме нормални връзки. Започвам да се привързвам към теб, а това ме плаши. Не мога да си позволя никаква слабост. Време е да си отида, докато още мога. Видя какво се беше случило с Роза, защото се бе отдала единствено на чувствата си. Аз съм реалист и взимам решения предимно с разума си. Така че ще тръгвам. Не казвай нищо. Ако имаш възможност да дойдеш някой път в България, ще се радвам да се обадиш. Но в момента наистина имам нужда да бъда за малко сама. Вината не е в теб, а в мен.
Господи, какво се бе случило?! Но защо правеше това, тя очевидно не го искаше до себе си. Явно й беше по – добре без него... „Ако изобщо е била истинска, а не плод на въображението ти.” – помсли си Дийн, но веднага прогони предателската мисъл от главата си. Вярваше, че всичко е било реално, че не си го е измислил. А когато я откриеше, щеше да говори с нея. Щеше да я убеди, че с него ще е в безопасност, че нищо няма да им попречи да бъдат щастливи. Че всичко ще бъде наред. Знаеше, че е така. Знаеше го и щеше да й го каже.
Когато кацнаха на летище София, времето беше мрачно. Скоро беше валяло и сиви облаци покриваха небето. Беше хладно и духаше вятър, въздухът беше тежък.
- Ще ни чака ли някой на летището? – попита Дийн.
- Да, свързах се с една жена. И тя е ловец. – отговори Сам разсеяно, докато оглеждаше хората наоколо.
Висока жена, на ръст почти колкото Сам, им помаха и те се приближиха към нея. Беше слаба, елегантна и руса, със сини очи и красива усмивка. Когато я видя, Дийн се ококори.
- Сам и Дийн Уинчестър, нали? Аз съм Елена.
- Да не би случайно фамилията ти да е Петрова? – попита Дийн, все така зяпайки я. Тя потвърди. – И случайно да имаш сестра на име Мария?
- Как... – тя не можа да довърши изречението.
- Познах по очите. (бел. авт. Не помня какви очи имаше Мария, нито дали беше Петрова, ако има нещо дето не е в ред, кажете и ще се поправя.) – отвърна Дийн. – Кажи ми къде е и дали мога да се срещна с нея...
- Не можеш, Дийн. Аз дори не съм сигурна, че имам сестра... Никой освен мен не помни, че тя съществува. - очите на Елена се напълниха със сълзи и тя го погледна отчаяно.

Солти, страхотно! Заслужена награда и на теб се пада  Цък-цък. Сега ми е много интересно какво ще ги правим на родна почва 

Мерси за наградата!   

Ааа, не знам, другите да се оправят, да ги видя сега какво ще правят в България... 

  Галче, недей толкова скромно, че за нас не остана, ако случайно има класация за скромност 

Ам то да ти кажа, и момчето скромно и притеснително

 

Солти 
Комитета по раздаване на наградите не знам дали ме е одобрил, ма да се присъединя към раздаващите награди 

Епизодите от 1 до 9

7x01 - Meet the New Boss
7x02 - Hello, Cruel World
7x03 - The Girl Next Door
7x04 - Defending Your Life
7x05 - Shut Up, Dr. Phil
7x06 - Slash Fiction
7x07 - All in the Family
7x08 - The Mentalists
7x09 - Season Seven, Time for a Wedding

Добро утро и хубав ден на всички

Добро утро мили мои, време е за кафенце ...
и две бисквитки ...

Солти, супер се е получило продължението.
Но скъпи мои, не ме бийте, не ме псувайте, много ви моля, не ме мразете .... но историята не беше ли по добре да свърши с Лейди Карълайн и нейния медальон, а Мария и България да са като .... to be continued с нова история ?!?!?!?!?!? , че иначе така разтяга ме локума и от епизод, ще стане цяла книга ... ох моля ви не ми се сърдете, но това е мое мнение.

Лека седмица ви пожелавам   

Добро утро и от мен

Най-сетне ги доведохте в България. От кога го чакам...

...кой ли ще се жени в 9-ти епизод на сез. 7?

Бичи, и аз съм съгласна, че трябва да започнем нов епизод...

Да, бе, кой ще се жени?!
А това Slash Fiction ми звучи... много страшно.

А на мен ми звучи като голям смях 

Да прибавим още 2 бисквитки към тези на Би, м?



Абе я цяла кутия "Орео"



Готови за потапяне....облизване....

Момичета, я да ви покажа мойте патЕта 

Аз не харесвам "Орео", предпочитам вафли "Боровец"

И аз Орео не харесвам, ама предпочитам "Фокус"