the Game, а езиковата бариера. Твоя син ли четеше английските думи буквално както се пишат. Не че те разколебавам - разсъждавам просто 
- Публикувана: 3 фев. 2012, 08:45 ч.
- Последно мнение: 15 авг. 2012, 17:59 ч.
Аутистичен спектър. Аутизъм - тема 18
mina.e, за Биомедицинското учение, написала съм достатъчно мнението си в последните постинги в биохимичната темата. Има много неясноти в това учение. На мен ми трябваше 1 година време да чета, не че го отричам, но видях доста странни неща или такива, за които не си заслужава да се говори. Хората като четат виждат по различни начини, за това всеки си казва мнението.
И от толкова разговори не разбрах как помощта за ниско функциониращите аутисти и "родителските амбиции" са в такава зависимост, че трябва специалисти да взимат окончателните решения за всички деца.
ellis, сега прочетох написаното за посещението ми от 30 мин. в Тацитус. Повечето неща, който си описала са преувеличени. Не си спомням да съм получавала съвети по е-майл. Получава съм съвети свързани с една добавка на ЛС тук. Същата добавка Мина ми предложи в ЛС да ми я достави. Добавката в последстиве не ми понесе и от тогава си извади поука да чета повече и че страничните реакции се случват. Ще взема пак да прегледам ЛС-тата.
Не съм казала нищо лошо за центъра ви, но не мога да кажа, че е по-различен от Пумпелина, другият център за целодневен престои. Аз видях за 5 мин как се работи с едно дете, така че впечатленията от краткото ми пребиваване са основно от базата и кратък разговор с основателката. Другите ми мнения са от резултатите и изявите. А пък "зли" не си спомням да съм написала някъде.
Вие си работете по вашите методи, ние гледаме резултатите и отношението на другите специалисти. Все пак аз съм само майка, не съм особено компетентна и ще следя реакциите на другите специалисти.
По-свързани се чувствахме с организацията на Владислава, защото тя тръгна от този форум. Но това не значи, че нещата не се променят.
Аз лично разбрах достатъчно за намеренията на двете организации, дори и с цената на доста сложна дискусия.
Да, време е да се връщаме към темата на обикновенни майки...
И от толкова разговори не разбрах как помощта за ниско функциониращите аутисти и "родителските амбиции" са в такава зависимост, че трябва специалисти да взимат окончателните решения за всички деца.
ellis, сега прочетох написаното за посещението ми от 30 мин. в Тацитус. Повечето неща, който си описала са преувеличени. Не си спомням да съм получавала съвети по е-майл. Получава съм съвети свързани с една добавка на ЛС тук. Същата добавка Мина ми предложи в ЛС да ми я достави. Добавката в последстиве не ми понесе и от тогава си извади поука да чета повече и че страничните реакции се случват. Ще взема пак да прегледам ЛС-тата.
Не съм казала нищо лошо за центъра ви, но не мога да кажа, че е по-различен от Пумпелина, другият център за целодневен престои. Аз видях за 5 мин как се работи с едно дете, така че впечатленията от краткото ми пребиваване са основно от базата и кратък разговор с основателката. Другите ми мнения са от резултатите и изявите. А пък "зли" не си спомням да съм написала някъде.
Вие си работете по вашите методи, ние гледаме резултатите и отношението на другите специалисти. Все пак аз съм само майка, не съм особено компетентна и ще следя реакциите на другите специалисти.
По-свързани се чувствахме с организацията на Владислава, защото тя тръгна от този форум. Но това не значи, че нещата не се променят.
Аз лично разбрах достатъчно за намеренията на двете организации, дори и с цената на доста сложна дискусия.
Да, време е да се връщаме към темата на обикновенни майки...
Катина,
твоето виждане за картичка за информационна кампания е хубаво.
Само би трябвало да се помисли върху избягване на стигматизиращо противопоставяне. Има начини нещо да се каже с други думи и пак да означава същото. Аз лично съм за послания, които водят към приемане на аутистичните като просто различни, а аутистичното мислене като нещо естествено, съществуващо паралелно с невротипичното. И съм убедена, че значителна част от децата от спектъра могат с времето да бъдат приемани само като ексцентрични. Ще помисля върху твоята идея.
твоето виждане за картичка за информационна кампания е хубаво.
Само би трябвало да се помисли върху избягване на стигматизиращо противопоставяне. Има начини нещо да се каже с други думи и пак да означава същото. Аз лично съм за послания, които водят към приемане на аутистичните като просто различни, а аутистичното мислене като нещо естествено, съществуващо паралелно с невротипичното. И съм убедена, че значителна част от децата от спектъра могат с времето да бъдат приемани само като ексцентрични. Ще помисля върху твоята идея.
Тя е моя, идеята за разпространение само, но го преписах от сайта който съм дала по долу с признаците, но в опция разлики. Превод е отнякъде и е едно от първите неща които прочетох откакто проимах интернет. Много е вярно, и не знам как би могла да промениш думите без да развалиш идеята? Опитай - може пък да стане. И на мен не ми се иска да придаваме на аутистите нещастен облик и да им слагаме унижаващи или обиждащи ги етикети.
Момичета,помните ли писмото ,което получихме във фондацията преди година от Жени Попова,която работи в Канада като програмен асистент на деца с аутизъм към специализирано училище ?Публикувахме го на страницата във фейсбук.Тогава много хора може да не са го видяли ,а смятам ,че е много полезно да се прочете.Ще го публикувам тук да си го припомним и ще ме извините затова,че е доста дълго.Дано някой ден и тук има такова място .
Здравейте, мили мами!
Казвам се Жени Попова и съм завършила логопедия и психология към СУ. Имам 7 годишен опит в БГ като логопед, работещ най-вече с тежка речева патология и деца с аутизъм и 2 години опит в Канада като програмен асистент на... деца с аутизъм към специализирано училище за деца с аутизъм.
Писмото, което ви изпращам, написах подтикната от темата за деца с аутизъм в бгмама, но реших, че ми се иска първо към вас да го отнеса особено след като съвсем скоро открих, че сред вас, майките на специалните дечица, е и една мама на детенце с което се познаваме от преди 5 години. Става въпрос за мама Любка на Дани.
Осъзнавам, че писмото ми е много дълго, но ми се иска да ви разкажа много неща. Знам, че сте изчели всичко на тема Аутизъм и едва ли ще ви кажа нещо ново, но се надявам, че все пак с нещичко моят разказ ще ви е интересен.
Първо нека да разкажа как функционира училището, в което работя и да подчертая, че тук интеграцията се разбира не като поставяне на детето със специални нужди в масовия клас и то на всяка цена, а по-скоро като включване (то така и се нарича - inclusion) на детето в определени подходящи за него дейности на масовия клас. Образователната системата в Канада предполага децата със специални нужди (за по-кратко ДСН) да посещават специализирани, а не масови училища, а децата с по-леки проблеми се насочват към специализирани класове в масовото училище.
Та за моето училище, чието име е Giants Steps Toronto:
На специална среща с родителите и директорката преди приемане на детето се вземат документите му, включващи диагнозата и заключенията на лекари. Прави се комисия от нашия терапевтичен екип - психолози, логопед, социален работник, окюпейшанъл терапевт, музикотерапевт, програмни асистенти и директорката. Дава се мнение от екипа и документите се препращат за субсидиране от правителството. Истината е, че много от нашите деца са с диагноза Аутизъм, а всъщност не са с Аутизъм, а само с подобно поведение. Примерно - с Умствена Изостаналост (вече се избягва така да се етикетират) или с генетичен синдром, или с неврологично заболяване. Тези деца поради водещата си диагноза често придобиват поведение като това при Аутизма, защото когато първично има интелектуални проблеми страдат речта, когнитивните процеси, общуването, социалните способности са занижени или липсват и в крайна сметка поведението се оценява като абнормно. Знае се примерно, че децата с Умствена Изостаналост не развиват способностите си (речеви, интелектуални , поведенчески и социални) в норма. При тях са налице характерни стеръотипии и част от клиничните симптоми до някъде се припокриват с тези на аутизма, но това не означава, че дете с Умствена Изостаналост има Аутизъм. Много от родителите обаче нямат нищо против диагнозата Аутизъм и дори я приемат много по-лесно отколкото Умствена Изостаналост.
От друга страна това, че попадат под шапката на Аутизма, е добре за тези деца, защото така те успяват да получат огромни ресурси, не само финансови, а примерно се ползват от материалната база, които специализираните училища като нашето пред...лагат. И не на последно място Диагноза Аутизъм им осигурява бърз достъп без списък на чакащите (чака се с години понякга) до специалисти.
Всъщност на индивидите със специални нужди независимо от диагнозата в Канада се гледа като на хора, които са част от обществото и то е такова каквото е и няма нужда от никаква изкуствена и принудена интеграция. Тук просто има толерантност и разбиране и най-важното гражданска и държавна подкрепа. Вероятно това е постигнато с много усилия на родители и специалисти и нещата, за да са такива каквито са, са в следствие на дългогодишни усилия подобни на тези, които вие, българските майки и специалисти, в момента полагате.
Тук за най-важно се счита ДСН не да се научат примерно на цифри, букви, цветове и т.н., а да се съхрани личността им, да се приучат на основни битови умения, да се намерят интересите им, да им се създават забавления и те да живеят щастлив и пълноценен живот.
Страхът на всеки родител, не само на родителя на ДСН, е какво би се случило с детето му, ако него го няма. Предполагам, че страхът на родителя на ДСН е още по-голям и това е именно нещото, към което се стремят да работят и специалисти, и родители, и институции тук. Децата от малки се настаняват в училища като нашето, където да се научат да живеят сред други дечица с подобни проблеми и да бъдат обгрижвани от подготвени специалисти, защото един огромен процент след 18тата си година биват настанявани в специализирани домове за хора със специални нужди. Родителят разбира, че само подобни специализирани заведения биха могли да предложат на детето му добро качество на живот и само там, то би имало интереси, би създавало приятелства, би се влюбвало, би се чувствало спокойно. Това са места, където за тези хора се създават условия да живеят достойно.
Тук към ДСН се прави опит до колкото е възможно да се отнасят като към обикновени деца. Държавното училище има специализирани класове за ДСН. Всяко едно ДСН има индивидуален план за обучение, а също така и индивидуален подход за включване с...поред способностите му в живота на масовия клас. Примерно влиза в определени часове с деца от масовия клас, а в часове като математика и английски си е в специалния клас, където има програмни асистенти, който да посрещне нуждите му.
В моето училище, което е частно (но родителите не плащат, а разходите се поемат от правителството), е специализирано за деца с аутизъм. Имаме 26 деца и 36 преподаватели. Децата са разделени в 4 класа по възраст, а не по способности. Децата са от 4 до 14 години. Към всяко дете има програмен асистент, но асистентите от всеки клас се въртят на ротационен принцип между децата от съответния клас. Има назначени 2 учителки (Special Needs Teachers), всяка от които отговаря за по 2 класа. Учителките изготвят индивидуалната програма на детето, а асистентите я прилагат.
Денят започва с Физкултура в гимнастическия салон за всички. Правят се не само спорни, но и занимателни игри, а също и обучителни. Примерно:"Колко е часът, г-н Вълк?" - И когато вълкът отговори, всички трябва да отброят на глас толкова стъпки, колкото е часът. Децата в моето училище знаят около 20ина подобни игри и ги играят с огромно удоволствие. Децата в БГ, с които съм работила ми се струва, че и в една такава игра не са участвали по ред причини.
После следва математика и английски, които са в сутрешния блок и музика и готварство в следобедния блок. Има 2 излизания навън като първото е 15 мин., а второто 30мин. и само при обявено предупреждение за населението за много студено (под минус 20 градуса) или топло време (над 33 градуса), само тогава не се излиза навън. Няма дъжд, няма сняг, няма вятър - ние сме навън!
Всяко дете има индивидуален план за седмицата и прави по една терапия по музика, една с логопед, една с окюпейшанъл терапевт, една с социален педагог и посещава две занимания по катерене на стена в самото училище.
Имаме и сензорна зала, която се дава за награда, но се внимава да се дава около 2 пъти в седмицата. Поне веднъж в седмицата се ходи до близкия мол и се пазарува с пари на класа. Купуват се вестници и книжки за класната стая. Децата, които купуват се редуват. Поне веднъж седмично се ходи до една градинка, която общината е дала на децата от училището да засаждат и отглеждат цветя, плодове и зеленчуци. Поне 2 пъти седмично се прави разходка в квартала наоколо и се учат правилата за движение по улицата.
Веднъж седмично се ходи на кънки през зимата и на плуване през пролетта и лятото. Всички деца, дори и тези с двигателни проблеми, умеят да карат кънки, което за мен не беше за вярване в самото начало. Всички деца обичат плуването и се учат ...да плуват. Повечето умеят.
Веднъж месечно се прави пътуване извън училището - зоопарк, музеи, кино, библиотеки и т.н.. Имаме празненства и фестивали за всеки случай по календара - Halloween, Коледа, Ханука, Свети Валентин, Великден. Отбелязват се рождените дни на децата....
Темпото и настроението на работа в училището е отлично. Никой никого не гони, но всичко така е организирано и има традиции и рутина, че те нещата сами си се случват.
Всяка сутрин едно дете съобщава по уредбата какво ще се случи през деня в училище и казва шега за деня. После звучи химнът и всички са прави, а които могат пеят.
Децата сами си подреждат трапезарията за хранене с покривки, салфетки и прибори. Сами си сервират храната и после сами си отсервират. Всяка седмица различен клас е дежурен да почисти трапезарията, да подреди столовете и да помете и да пусне миялната машина. В начлото аз лично се чувствах много странно, даже ми беше неприятно просто да стоя и да давам инструкции какво да се върши, а децата да се налага да метат и то често с темпо, което никак не ми пасва на темперамента. Искаше ми се да хвана аз метлата, а децата да си седнат и.... какво всъщност да правят?! С времето осъзнах всъщност, че моята задача е не да върша всичко заради тях, а да съм до тях, докато те сами се учат на елементарни битови умения. Разбрах, че за никъде не се бърза и че най-важното е тези дечица да са заети с дейност през цялото време, защото иначе се изнервят, стават агресивни, непослушни, което всъщност е нормално, защото те както всеки човек имат просто нужда от организирано ежедневие, в което да правят нещо.
Веднъж седмично имат посещение на библиотеката в самото училище и се учат как се търси книга в библиотека. Всеки следобед с помощта на програмния асистент те пишат на индивидуални компютри, полагащи им се и дадени им от правителството. Разказват какво са правили и как са прекарали деня и го изпращат на и-мейла на мама и тате.
Нашите деца ги водим в Safety Village (място направено като малко градче, нещо като макетни къщички и улички, на открито е). Там ги учим на правилата на движение и на противопожарна безопасност. Излизаме през прозорец на тренировъчна сграда с истински дим, от който не виждаш почти нищо и децата добиват представа какво е да си в пожар. Учат ги да си помагат, да не се блъскат, да няма паника и на много според мен полезни неща. Отделно в самото ни училище всеки месец има по една Пожарна Аларма (алармата се включва и ние се евакуираме.)
Децата придобиват много умения в ежедневието си и животът им е организиран така, че да нямат свободна минута и да скучаят. Постоянно нещо се случва около тях и всичко, което придобиват като умения и знания се получава спонтанно като че ли б...ез усилие.
В самото начало на мен самата ми се струваше, че темпото е много бавно, че не се прави достатъчно, че може и повече, но с времето видях, че всъщност всичко се случва и то заради рутината, в която растат тези дечица и заради постоянството и последователността на възрастните, които ги обгрижват.
Едно от децата (10г.) примерно много обичаше да удря клавиатурата на компютъра. Буквално цяла година всеки ден по 20тина мин. детето и програмният асистент работеха върху това да не удря по клавиатурата, а да напише и-мейл на майка си със съдържание: "Здравей, мамо. Това съм аз. Обичам те." В края на годината той наистина можеше да направи това съвсем сам. И за много хора това ще се стори губене на време и ще го отдадат на наизустяване на движенията без да влага смисъл в това, което прави и пише, но за дето това означава най-малкото достатъчна концентрация на вниманието, за да извърши тези действия. Да не говорим какво означава това за родителя. За някои родители това е единственият начин да бъдат наречени Мамо и да чуят Обичам те. Майката на това дете знае, че той е написал тези 3 изречения и за нея те са безценни.
За да добиете по-добра представа ще кажа, че училището иам 4 класни стаи и 4 специализирани кабинета - логопед, социални умения (психолог), окюпейшънъл терапевт, музикотерапевт. Няма обаче индивидуални занимания. Заниманията на децата винаги са в група. Индивидуално те са ангажирани само, когато изпълняват някаква задача с програмния си асистент. Музикотерапията примерно един свири на барабани, друг на пиано и т.н. Така те се научават да изпълняват задачите си в група и най-важното да изчакват реда си. На това най-много се набляга - да са внимателни и толерантни към останалите и да си изчакват реда и в играта, и при миенето на ръцете и зъбите, и при качването в училищния автобус, навсякъде.
Тук са известни всякакви модерни терапии и методи, за които виждам напоследък се заговори и в БГ, но интересното е, че повечето от програмните ни асистенти не знаят какво е пясъчна терапия или барабанотерапия, но блестящо занимават децата в пясъчника, който го има в класните стаи и отлично участват в заниманията с удърни инструменти по време на музикотерапията и нещата се получават чудесно, само защото екипът следва рутина и всеки прави едно и също. То и затова се сменят асистентите на ротационен принцип. Целта е детето да не свиква само и единствено с един човек, защото така то става зависимо и когато този човек го няма детето е безпомощно. Но когато всички асистенти макар и различни правят едно исъщо с определеното дете се получава системност и последователност, които водят до желаните постижения.
Още нещо, на което искам да обърна внимание. Напоследък много се заговори за нещо, което в никакъв случай не е ново, но все пак сега се чувства, че доста от усилията на научните екипи са насочени в тази посока. Става въпрос за аутизма като генетичен проблем. Аз уча една следдипломна програма за психолози наречена Аутизъм и Поведенчески Науки и там все почесто се цитират научни изследвания в подкрепа на тезата за генетичния произход на аутизма. Не съм в кухнята на нещата, не съм в екипите правещи подобни изследвания и заключения, но мога да кажа, че в нашето
училище имаме 1 двойка близнаци, и няколко дечица, чиито братя без да са наши ученици са също в спектъра на аутизма. Тези примери, които споделям всъщност са дечица, които аз самата смятам, че са типичен Аутизъм, а не са от децата, за които по-рано споменах, че само са получили диагноза аутизъм на хартия. Истината е някъде наблизо според мен и дано е въпрос на много кратко време, за да се намерят причините за отключването на аутизма.
Още нещо важно според мен. Все по-често се споделя от родители, че на големите си деца (от спектъра) са поставяли ваксини, а на малките не са и всъщност малките деца отново са развили симптоми на аутизъм независимо от липсата на ваксина. Пр...и теорията с ваксините най-неудобната част за точни и коректни анализи и търсене на истината е фактът, че аутизмът се проявява отчетливо най-често след първата и преди 3тата година от живота на детето, когато е най-интензивния период на ваксинация.
По темата с ваксините не бих искала нищо да внушавам, а само споделям. Аз самата слагам ваксини на детето си с доза страх. Не бих могла да съм сигурна в нещо освен ако не съм в кухнята на нещата - примерно при направата на ваксината или пък ако мога лично да проследявам във времето децата, при които се поставят ваксините. Всичко друго - родителски мнения, статистики и високопарни изказвания на учените са толкова противоречеви и субективни, че човек най-вероятно взема решение на какво точно да повярва и на коя теория да симпатизира отново по личните си субективни причини!
Осъзнавам колко дълго стана писмото ми и се ориентирам към приключване макар да имам още много неща, които ми се иска да ви напиша.
Изказвам сърдечни благодарност на отделилите време да ме прочетат!
В заключение само бих допълнила, че за съжаление в БГ до скоро на семействата на ДСН се втълпяваше, че детето е с ограничени възможности и да не се очаква много нито от него самото, нито от учителя, защото "знаете ли колко трудно се работи с такива деца?". Едва напоследък родителят си търси (вече и на частно) специалисти, които да искат и да вярват, че могат да помогнат и на детето, и на семейството.
Само че в проблемът за мен все още стои защото виждам, че за да се помогне качествено на ДСН е нужна работа в екип. И този екип да е добре сработен. Не единият специалист да е на единия край на София, а друят на другия. Не в понеделник да е на логопед детето, а във вторник на музикотерапия.
Виждам с очите си, че моделът на специализираното училище работи тук отлично и ми се иска да вярвам, че няма причина това да не може да се случи за децата в БГ. Знам, че се закриват помощни училища и не се гледа с добро око на специализирани струкрури за работа с деца с проблеми. Знам, че примерно в логопедичната детска градина в София на един логопед се падат 30тина деца. Знам, че по този начин се върши едно огромно нищо. Искрено се надявам обществото да се промени и да се намери път и посока свободни и приветстващи малките стъпчици на Специалните Дечица на България. Тези малки стъпчици разчитат на възрастния да ги заведе в правилната посока и заедно ръка за ръка да извървят дълъг път, който за дечицата трябва да е приятно приключение. Само тогава всичко, което се прави за и в името на ДСН може да се нарече успех!
Здравейте, мили мами!
Казвам се Жени Попова и съм завършила логопедия и психология към СУ. Имам 7 годишен опит в БГ като логопед, работещ най-вече с тежка речева патология и деца с аутизъм и 2 години опит в Канада като програмен асистент на... деца с аутизъм към специализирано училище за деца с аутизъм.
Писмото, което ви изпращам, написах подтикната от темата за деца с аутизъм в бгмама, но реших, че ми се иска първо към вас да го отнеса особено след като съвсем скоро открих, че сред вас, майките на специалните дечица, е и една мама на детенце с което се познаваме от преди 5 години. Става въпрос за мама Любка на Дани.
Осъзнавам, че писмото ми е много дълго, но ми се иска да ви разкажа много неща. Знам, че сте изчели всичко на тема Аутизъм и едва ли ще ви кажа нещо ново, но се надявам, че все пак с нещичко моят разказ ще ви е интересен.
Първо нека да разкажа как функционира училището, в което работя и да подчертая, че тук интеграцията се разбира не като поставяне на детето със специални нужди в масовия клас и то на всяка цена, а по-скоро като включване (то така и се нарича - inclusion) на детето в определени подходящи за него дейности на масовия клас. Образователната системата в Канада предполага децата със специални нужди (за по-кратко ДСН) да посещават специализирани, а не масови училища, а децата с по-леки проблеми се насочват към специализирани класове в масовото училище.
Та за моето училище, чието име е Giants Steps Toronto:
На специална среща с родителите и директорката преди приемане на детето се вземат документите му, включващи диагнозата и заключенията на лекари. Прави се комисия от нашия терапевтичен екип - психолози, логопед, социален работник, окюпейшанъл терапевт, музикотерапевт, програмни асистенти и директорката. Дава се мнение от екипа и документите се препращат за субсидиране от правителството. Истината е, че много от нашите деца са с диагноза Аутизъм, а всъщност не са с Аутизъм, а само с подобно поведение. Примерно - с Умствена Изостаналост (вече се избягва така да се етикетират) или с генетичен синдром, или с неврологично заболяване. Тези деца поради водещата си диагноза често придобиват поведение като това при Аутизма, защото когато първично има интелектуални проблеми страдат речта, когнитивните процеси, общуването, социалните способности са занижени или липсват и в крайна сметка поведението се оценява като абнормно. Знае се примерно, че децата с Умствена Изостаналост не развиват способностите си (речеви, интелектуални , поведенчески и социални) в норма. При тях са налице характерни стеръотипии и част от клиничните симптоми до някъде се припокриват с тези на аутизма, но това не означава, че дете с Умствена Изостаналост има Аутизъм. Много от родителите обаче нямат нищо против диагнозата Аутизъм и дори я приемат много по-лесно отколкото Умствена Изостаналост.
От друга страна това, че попадат под шапката на Аутизма, е добре за тези деца, защото така те успяват да получат огромни ресурси, не само финансови, а примерно се ползват от материалната база, които специализираните училища като нашето пред...лагат. И не на последно място Диагноза Аутизъм им осигурява бърз достъп без списък на чакащите (чака се с години понякга) до специалисти.
Всъщност на индивидите със специални нужди независимо от диагнозата в Канада се гледа като на хора, които са част от обществото и то е такова каквото е и няма нужда от никаква изкуствена и принудена интеграция. Тук просто има толерантност и разбиране и най-важното гражданска и държавна подкрепа. Вероятно това е постигнато с много усилия на родители и специалисти и нещата, за да са такива каквито са, са в следствие на дългогодишни усилия подобни на тези, които вие, българските майки и специалисти, в момента полагате.
Тук за най-важно се счита ДСН не да се научат примерно на цифри, букви, цветове и т.н., а да се съхрани личността им, да се приучат на основни битови умения, да се намерят интересите им, да им се създават забавления и те да живеят щастлив и пълноценен живот.
Страхът на всеки родител, не само на родителя на ДСН, е какво би се случило с детето му, ако него го няма. Предполагам, че страхът на родителя на ДСН е още по-голям и това е именно нещото, към което се стремят да работят и специалисти, и родители, и институции тук. Децата от малки се настаняват в училища като нашето, където да се научат да живеят сред други дечица с подобни проблеми и да бъдат обгрижвани от подготвени специалисти, защото един огромен процент след 18тата си година биват настанявани в специализирани домове за хора със специални нужди. Родителят разбира, че само подобни специализирани заведения биха могли да предложат на детето му добро качество на живот и само там, то би имало интереси, би създавало приятелства, би се влюбвало, би се чувствало спокойно. Това са места, където за тези хора се създават условия да живеят достойно.
Тук към ДСН се прави опит до колкото е възможно да се отнасят като към обикновени деца. Държавното училище има специализирани класове за ДСН. Всяко едно ДСН има индивидуален план за обучение, а също така и индивидуален подход за включване с...поред способностите му в живота на масовия клас. Примерно влиза в определени часове с деца от масовия клас, а в часове като математика и английски си е в специалния клас, където има програмни асистенти, който да посрещне нуждите му.
В моето училище, което е частно (но родителите не плащат, а разходите се поемат от правителството), е специализирано за деца с аутизъм. Имаме 26 деца и 36 преподаватели. Децата са разделени в 4 класа по възраст, а не по способности. Децата са от 4 до 14 години. Към всяко дете има програмен асистент, но асистентите от всеки клас се въртят на ротационен принцип между децата от съответния клас. Има назначени 2 учителки (Special Needs Teachers), всяка от които отговаря за по 2 класа. Учителките изготвят индивидуалната програма на детето, а асистентите я прилагат.
Денят започва с Физкултура в гимнастическия салон за всички. Правят се не само спорни, но и занимателни игри, а също и обучителни. Примерно:"Колко е часът, г-н Вълк?" - И когато вълкът отговори, всички трябва да отброят на глас толкова стъпки, колкото е часът. Децата в моето училище знаят около 20ина подобни игри и ги играят с огромно удоволствие. Децата в БГ, с които съм работила ми се струва, че и в една такава игра не са участвали по ред причини.
После следва математика и английски, които са в сутрешния блок и музика и готварство в следобедния блок. Има 2 излизания навън като първото е 15 мин., а второто 30мин. и само при обявено предупреждение за населението за много студено (под минус 20 градуса) или топло време (над 33 градуса), само тогава не се излиза навън. Няма дъжд, няма сняг, няма вятър - ние сме навън!
Всяко дете има индивидуален план за седмицата и прави по една терапия по музика, една с логопед, една с окюпейшанъл терапевт, една с социален педагог и посещава две занимания по катерене на стена в самото училище.
Имаме и сензорна зала, която се дава за награда, но се внимава да се дава около 2 пъти в седмицата. Поне веднъж в седмицата се ходи до близкия мол и се пазарува с пари на класа. Купуват се вестници и книжки за класната стая. Децата, които купуват се редуват. Поне веднъж седмично се ходи до една градинка, която общината е дала на децата от училището да засаждат и отглеждат цветя, плодове и зеленчуци. Поне 2 пъти седмично се прави разходка в квартала наоколо и се учат правилата за движение по улицата.
Веднъж седмично се ходи на кънки през зимата и на плуване през пролетта и лятото. Всички деца, дори и тези с двигателни проблеми, умеят да карат кънки, което за мен не беше за вярване в самото начало. Всички деца обичат плуването и се учат ...да плуват. Повечето умеят.
Веднъж месечно се прави пътуване извън училището - зоопарк, музеи, кино, библиотеки и т.н.. Имаме празненства и фестивали за всеки случай по календара - Halloween, Коледа, Ханука, Свети Валентин, Великден. Отбелязват се рождените дни на децата....
Темпото и настроението на работа в училището е отлично. Никой никого не гони, но всичко така е организирано и има традиции и рутина, че те нещата сами си се случват.
Всяка сутрин едно дете съобщава по уредбата какво ще се случи през деня в училище и казва шега за деня. После звучи химнът и всички са прави, а които могат пеят.
Децата сами си подреждат трапезарията за хранене с покривки, салфетки и прибори. Сами си сервират храната и после сами си отсервират. Всяка седмица различен клас е дежурен да почисти трапезарията, да подреди столовете и да помете и да пусне миялната машина. В начлото аз лично се чувствах много странно, даже ми беше неприятно просто да стоя и да давам инструкции какво да се върши, а децата да се налага да метат и то често с темпо, което никак не ми пасва на темперамента. Искаше ми се да хвана аз метлата, а децата да си седнат и.... какво всъщност да правят?! С времето осъзнах всъщност, че моята задача е не да върша всичко заради тях, а да съм до тях, докато те сами се учат на елементарни битови умения. Разбрах, че за никъде не се бърза и че най-важното е тези дечица да са заети с дейност през цялото време, защото иначе се изнервят, стават агресивни, непослушни, което всъщност е нормално, защото те както всеки човек имат просто нужда от организирано ежедневие, в което да правят нещо.
Веднъж седмично имат посещение на библиотеката в самото училище и се учат как се търси книга в библиотека. Всеки следобед с помощта на програмния асистент те пишат на индивидуални компютри, полагащи им се и дадени им от правителството. Разказват какво са правили и как са прекарали деня и го изпращат на и-мейла на мама и тате.
Нашите деца ги водим в Safety Village (място направено като малко градче, нещо като макетни къщички и улички, на открито е). Там ги учим на правилата на движение и на противопожарна безопасност. Излизаме през прозорец на тренировъчна сграда с истински дим, от който не виждаш почти нищо и децата добиват представа какво е да си в пожар. Учат ги да си помагат, да не се блъскат, да няма паника и на много според мен полезни неща. Отделно в самото ни училище всеки месец има по една Пожарна Аларма (алармата се включва и ние се евакуираме.)
Децата придобиват много умения в ежедневието си и животът им е организиран така, че да нямат свободна минута и да скучаят. Постоянно нещо се случва около тях и всичко, което придобиват като умения и знания се получава спонтанно като че ли б...ез усилие.
В самото начало на мен самата ми се струваше, че темпото е много бавно, че не се прави достатъчно, че може и повече, но с времето видях, че всъщност всичко се случва и то заради рутината, в която растат тези дечица и заради постоянството и последователността на възрастните, които ги обгрижват.
Едно от децата (10г.) примерно много обичаше да удря клавиатурата на компютъра. Буквално цяла година всеки ден по 20тина мин. детето и програмният асистент работеха върху това да не удря по клавиатурата, а да напише и-мейл на майка си със съдържание: "Здравей, мамо. Това съм аз. Обичам те." В края на годината той наистина можеше да направи това съвсем сам. И за много хора това ще се стори губене на време и ще го отдадат на наизустяване на движенията без да влага смисъл в това, което прави и пише, но за дето това означава най-малкото достатъчна концентрация на вниманието, за да извърши тези действия. Да не говорим какво означава това за родителя. За някои родители това е единственият начин да бъдат наречени Мамо и да чуят Обичам те. Майката на това дете знае, че той е написал тези 3 изречения и за нея те са безценни.
За да добиете по-добра представа ще кажа, че училището иам 4 класни стаи и 4 специализирани кабинета - логопед, социални умения (психолог), окюпейшънъл терапевт, музикотерапевт. Няма обаче индивидуални занимания. Заниманията на децата винаги са в група. Индивидуално те са ангажирани само, когато изпълняват някаква задача с програмния си асистент. Музикотерапията примерно един свири на барабани, друг на пиано и т.н. Така те се научават да изпълняват задачите си в група и най-важното да изчакват реда си. На това най-много се набляга - да са внимателни и толерантни към останалите и да си изчакват реда и в играта, и при миенето на ръцете и зъбите, и при качването в училищния автобус, навсякъде.
Тук са известни всякакви модерни терапии и методи, за които виждам напоследък се заговори и в БГ, но интересното е, че повечето от програмните ни асистенти не знаят какво е пясъчна терапия или барабанотерапия, но блестящо занимават децата в пясъчника, който го има в класните стаи и отлично участват в заниманията с удърни инструменти по време на музикотерапията и нещата се получават чудесно, само защото екипът следва рутина и всеки прави едно и също. То и затова се сменят асистентите на ротационен принцип. Целта е детето да не свиква само и единствено с един човек, защото така то става зависимо и когато този човек го няма детето е безпомощно. Но когато всички асистенти макар и различни правят едно исъщо с определеното дете се получава системност и последователност, които водят до желаните постижения.
Още нещо, на което искам да обърна внимание. Напоследък много се заговори за нещо, което в никакъв случай не е ново, но все пак сега се чувства, че доста от усилията на научните екипи са насочени в тази посока. Става въпрос за аутизма като генетичен проблем. Аз уча една следдипломна програма за психолози наречена Аутизъм и Поведенчески Науки и там все почесто се цитират научни изследвания в подкрепа на тезата за генетичния произход на аутизма. Не съм в кухнята на нещата, не съм в екипите правещи подобни изследвания и заключения, но мога да кажа, че в нашето
училище имаме 1 двойка близнаци, и няколко дечица, чиито братя без да са наши ученици са също в спектъра на аутизма. Тези примери, които споделям всъщност са дечица, които аз самата смятам, че са типичен Аутизъм, а не са от децата, за които по-рано споменах, че само са получили диагноза аутизъм на хартия. Истината е някъде наблизо според мен и дано е въпрос на много кратко време, за да се намерят причините за отключването на аутизма.
Още нещо важно според мен. Все по-често се споделя от родители, че на големите си деца (от спектъра) са поставяли ваксини, а на малките не са и всъщност малките деца отново са развили симптоми на аутизъм независимо от липсата на ваксина. Пр...и теорията с ваксините най-неудобната част за точни и коректни анализи и търсене на истината е фактът, че аутизмът се проявява отчетливо най-често след първата и преди 3тата година от живота на детето, когато е най-интензивния период на ваксинация.
По темата с ваксините не бих искала нищо да внушавам, а само споделям. Аз самата слагам ваксини на детето си с доза страх. Не бих могла да съм сигурна в нещо освен ако не съм в кухнята на нещата - примерно при направата на ваксината или пък ако мога лично да проследявам във времето децата, при които се поставят ваксините. Всичко друго - родителски мнения, статистики и високопарни изказвания на учените са толкова противоречеви и субективни, че човек най-вероятно взема решение на какво точно да повярва и на коя теория да симпатизира отново по личните си субективни причини!
Осъзнавам колко дълго стана писмото ми и се ориентирам към приключване макар да имам още много неща, които ми се иска да ви напиша.
Изказвам сърдечни благодарност на отделилите време да ме прочетат!
В заключение само бих допълнила, че за съжаление в БГ до скоро на семействата на ДСН се втълпяваше, че детето е с ограничени възможности и да не се очаква много нито от него самото, нито от учителя, защото "знаете ли колко трудно се работи с такива деца?". Едва напоследък родителят си търси (вече и на частно) специалисти, които да искат и да вярват, че могат да помогнат и на детето, и на семейството.
Само че в проблемът за мен все още стои защото виждам, че за да се помогне качествено на ДСН е нужна работа в екип. И този екип да е добре сработен. Не единият специалист да е на единия край на София, а друят на другия. Не в понеделник да е на логопед детето, а във вторник на музикотерапия.
Виждам с очите си, че моделът на специализираното училище работи тук отлично и ми се иска да вярвам, че няма причина това да не може да се случи за децата в БГ. Знам, че се закриват помощни училища и не се гледа с добро око на специализирани струкрури за работа с деца с проблеми. Знам, че примерно в логопедичната детска градина в София на един логопед се падат 30тина деца. Знам, че по този начин се върши едно огромно нищо. Искрено се надявам обществото да се промени и да се намери път и посока свободни и приветстващи малките стъпчици на Специалните Дечица на България. Тези малки стъпчици разчитат на възрастния да ги заведе в правилната посока и заедно ръка за ръка да извървят дълъг път, който за дечицата трябва да е приятно приключение. Само тогава всичко, което се прави за и в името на ДСН може да се нарече успех!
Аз съм обикновена майка.
Пети ден чета и не знам какво да напиша.Може би защото моето дете за "щастие" е на една крачка от "нормалността".Не мога да си представя, какво е да си родител на детенце с далеч, по големи проблеми.Знам само, че на тези семейства трябва да се помага комплексно.Тук говорим главно за децата,но как физически и психически се справят хората около тях не е ничии проблем, освен на самите тях.
Катина, да , моето дете чете буквално английския.
Нито можеш да ме разубедиш, нито можеш да ме убедиш.Тези дни съм ей така
Лутам се в ужасна дилема.Веднъж си казвам,ето на детето му трябва още малко и ще е като всички други, в следващият момент си мисля, че се самозалъгвам и малката крачка, която ни трябва може и никога да не я направи.
Имам хиляди причини да не искам да замина и само една да го направя.
Имам дъщеря в 7 клас, майка с инсулт, много хора които обичам и ме подкрепят, работа, която ме удовлетворява.Трябва да загърбя всичко това заради другото си дете.Може и много да сбъркам, не знам как ще се отрази промяната на всички нас, но имам шанс и трябва да опитам.Перспективата да скоча в неизвестното ме плаши по-малко от това след години детето ми да вегетира у дома.
Въпреки разразилият се спор, много съм горда, че "познавам" всички ви виртуално.Нямате представа колко много сте ми помогнали.Сигурна съм, че действията на всички са продиктувани от най-чисти помисли и с идеята след години да няма лутащи се като мен сега родители
Пети ден чета и не знам какво да напиша.Може би защото моето дете за "щастие" е на една крачка от "нормалността".Не мога да си представя, какво е да си родител на детенце с далеч, по големи проблеми.Знам само, че на тези семейства трябва да се помага комплексно.Тук говорим главно за децата,но как физически и психически се справят хората около тях не е ничии проблем, освен на самите тях.
Катина, да , моето дете чете буквално английския.
Нито можеш да ме разубедиш, нито можеш да ме убедиш.Тези дни съм ей така
Лутам се в ужасна дилема.Веднъж си казвам,ето на детето му трябва още малко и ще е като всички други, в следващият момент си мисля, че се самозалъгвам и малката крачка, която ни трябва може и никога да не я направи.Имам хиляди причини да не искам да замина и само една да го направя.
Имам дъщеря в 7 клас, майка с инсулт, много хора които обичам и ме подкрепят, работа, която ме удовлетворява.Трябва да загърбя всичко това заради другото си дете.Може и много да сбъркам, не знам как ще се отрази промяната на всички нас, но имам шанс и трябва да опитам.Перспективата да скоча в неизвестното ме плаши по-малко от това след години детето ми да вегетира у дома.
Въпреки разразилият се спор, много съм горда, че "познавам" всички ви виртуално.Нямате представа колко много сте ми помогнали.Сигурна съм, че действията на всички са продиктувани от най-чисти помисли и с идеята след години да няма лутащи се като мен сега родители
Ето на това попаднах днес:
http://media.framar.bg/%D0%B7%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B … m_medium=facebook
http://media.framar.bg/%D0%B7%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B … m_medium=facebook
Любче,
Супер ценно е, че се сети за писмото, което получихме във Фондацията от Жени Попова от Канада, българска учителка.
Човек трябва да отдели време, за да го прочете и време, за да осмисли, но е много полезно, че е тук!
Почти всички родителски организации от последните 7-8- 9 години са тръгнали от бг мамма и бг мамма получават признание и адмирации в много отношения!
Супер ценно е, че се сети за писмото, което получихме във Фондацията от Жени Попова от Канада, българска учителка.
Човек трябва да отдели време, за да го прочете и време, за да осмисли, но е много полезно, че е тук!
Почти всички родителски организации от последните 7-8- 9 години са тръгнали от бг мамма и бг мамма получават признание и адмирации в много отношения!
Mомичета, моля да ме извините, че пак ще върна малко лентата назад.
Така или иначе и темата с предаването и фондациите скоро ще отшуми.
Като всяко нещо, като чудото за три дни.
Разбира се, че е добре екип от специалисти да видят и оценят възможностите на детето и да дадат насоки и препоръки къде (в какво училище или детска градина) да учи детето ви.
Умишлено използвам думата 'препоръка', защото никой не ви задължава, нито на сила, нито по закон вие да ги послушате.
Въпреки всичко изборът си остава ваш. Никой не иска да ви го отнеме.
И няма да го направи. Но е добре да се чуе мнението на специалистите, преди да вземете своето решение.
Таня, тогава, когато се борих Мими да постъпи в масово училище, взех под внимание не само собственото си мнение, но и това на психолога, който работи с детето.
За щастие тогава мненията ни съвпаднаха.
За тези, които не са гледали моята лична борба, която, повярвайте, не ми беше лесно да изкажа публично (но тогава нямах избор), предоставям линк:
http://vbox7.com/play:3fc4a211
И повярвайте, след като излязох от анонимност и показах дъщеря си като едно от многото тогава 'невидими деца' на България, получих много подкрепа и разбиране.
И от учителите, които ме поздравиха, и от родителите в класа на Мими.
Пеосто се увериха с очите си, че тя не е страшна.
Сега, след три години (тя е вече третокласничка), знам че направих правилния избор за нея.
Взаимнополезни сме си. Тя неволно учи децата на търпение и толерантност към различния, а те (децата) се учат как да протегнат ръка на нуждаещ се човек.
Разбира се, всеки родител най-добре знае кое е по-полезно за детето му - да скрие или покаже истината.
Затова и не обвинявам никой за личното му решение.
На The Game пожелавам успех от сърце!
Една от причините да не заминем и ние е именно притеснението от езиковата бариера.
От това, че детето учи български точно като чужд език, а какво би станало с втори?
Напук на опасенията ми, Мими се справя перфектно с немския.
Така че The Gamе, това може би няма да бъде проблем за дететнцето ти.
Разбирам другите ти опасения, но когато взимаме каквото и да е решение, винаги си задаваме купища въпроси.
Действай смело!
Така или иначе и темата с предаването и фондациите скоро ще отшуми.
Като всяко нещо, като чудото за три дни.
Разбира се, че е добре екип от специалисти да видят и оценят възможностите на детето и да дадат насоки и препоръки къде (в какво училище или детска градина) да учи детето ви.
Умишлено използвам думата 'препоръка', защото никой не ви задължава, нито на сила, нито по закон вие да ги послушате.
Въпреки всичко изборът си остава ваш. Никой не иска да ви го отнеме.
И няма да го направи. Но е добре да се чуе мнението на специалистите, преди да вземете своето решение.
Таня, тогава, когато се борих Мими да постъпи в масово училище, взех под внимание не само собственото си мнение, но и това на психолога, който работи с детето.
За щастие тогава мненията ни съвпаднаха.
За тези, които не са гледали моята лична борба, която, повярвайте, не ми беше лесно да изкажа публично (но тогава нямах избор), предоставям линк:
http://vbox7.com/play:3fc4a211
И повярвайте, след като излязох от анонимност и показах дъщеря си като едно от многото тогава 'невидими деца' на България, получих много подкрепа и разбиране.
И от учителите, които ме поздравиха, и от родителите в класа на Мими.
Пеосто се увериха с очите си, че тя не е страшна.
Сега, след три години (тя е вече третокласничка), знам че направих правилния избор за нея.
Взаимнополезни сме си. Тя неволно учи децата на търпение и толерантност към различния, а те (децата) се учат как да протегнат ръка на нуждаещ се човек.
Разбира се, всеки родител най-добре знае кое е по-полезно за детето му - да скрие или покаже истината.
Затова и не обвинявам никой за личното му решение.
На The Game пожелавам успех от сърце!
Една от причините да не заминем и ние е именно притеснението от езиковата бариера.
От това, че детето учи български точно като чужд език, а какво би станало с втори?
Напук на опасенията ми, Мими се справя перфектно с немския.
Така че The Gamе, това може би няма да бъде проблем за дететнцето ти.
Разбирам другите ти опасения, но когато взимаме каквото и да е решение, винаги си задаваме купища въпроси.
Действай смело!
The Game, сетих се нещо. Помисли си кое е мястото където познават всички деца от спектъра и имат най много информация и статистика за тях. Според мен това е клиника св. Никола. Аз ако бях на твое място бих опитала да поговоря с някой от лекарите там за консултация как би му се отразило на детето смяна на държавата на базата на техните наблюдения на подобни случаи. Аз съм изключително доволна от техните мнения и прогнози. Досега винаги са уцелвали. Имат много набито око и ясни и точни препоръки. Би могла, ако желаеш да поговориш с някого от лекарите - например д-р Терзиев или д-р Аврамова. ей тъй за свое успокоение - за презастраховане
Calathea
Calathea
гала,
Много полезна информация!
Но не може да не продължи научната разработка в посока- връзката между генетичния характер на аутизма и микробната зараза.
Защото в основата на генетичния характер в по- сериозната предразположеност към стрес при едни индивиди в сравнение с други, но пък не всички от по - преразположените отключват аутистични симтоми.., а пък всички носим аутизма в себе си...
А може би ще се окаже важен ключовият момент между генетичната предразположеност и микробната зараза.
Ако причината е изолирана само в специални микроби и бактерии, които преодоляват бариера към мозъчните клетки, като променят действието на постъпващите към мозъка сигнали и разрушават клетъчната структура, с което се променя функционирането на мозъка, то обаче защо това се случва на братя и сестри..и щом се случва на братя и сестри, дали задължително означава тогава, че е генетично...
при всички положения обаче се работи върху ново поколение лекарства..
Calathea,
Мими е голяма наша гордост и пример!
И ти също...и всичките ти усилия, си струват..и всичката борба и телевизионни предавания, в които Мими беше главен герой си заслужават!
И ключът към тайната е търпение..търпение..търпение.., много, много търпение....
Много ви обичаме!
Марти започна терапия при сексолог, заради тежкия пуберитет, в който навлезе, и сексолога работи колкото с младежа, толкова и със семейството...
Основната му цел е насочена към коригиращо поведение, но не на младежа, а на семейството:))
И в момента се учим да не поставяме правила и забрани вкъщи, които провокират противодействие, а всичко да става на принципа "Би ли направил това и това.., е, ако не искаш не го прави, но е по- добре да размислиш и го направиш.."
Вече трети ден сме на "би ли бил..." и още не се вижда ефекта, освен че отричането намаля...
Когато се обадя вкъщи, майка ми казва "тъкмо го питам би ли бил.."
И понеже сексолога му обясни, че пишката ще му трябва да има деца, когато порасне и се ожени и ако сега я дърпа много, ще я повреди и няма да има деца, той сам се убеждава и сам го е измислил"О, не, няма да я дърпам, че ако не слушам този сексолог, ще ме заведете при друг- по- лош и той ще ми сложи пълна упойка и после ще ми намаже пишката с нещо.."
а пълната анестезия е най- големия му страх.., понеже винаги му слагат, като ходим на заболекар...
Искам да споделя и за храненето, как започнаха да се получават нещата, но все още не смея, искам да се убедя и тогава публично ще развенчая един стар мой мит:))
Но пък в пуберитета започна много да се осъзнава и да ни манипулира..., много чувства слабите ни места и казва "О, не мога да се храня сам, защото сега съм на етап захранване" или "О, не мога да говоря с логопеда, защото сега съм на етап, в който разговарям само с вас..")
А преди последното ни влизане в болница преди Коледа, вечерта, Мина остави децата си вкъщи и дойде да помогне и види дали не може да се направи нещо, така че да избегнем влизането в болница...
Какво да кажа.., нямам коментар!
Много полезна информация!
Но не може да не продължи научната разработка в посока- връзката между генетичния характер на аутизма и микробната зараза.
Защото в основата на генетичния характер в по- сериозната предразположеност към стрес при едни индивиди в сравнение с други, но пък не всички от по - преразположените отключват аутистични симтоми.., а пък всички носим аутизма в себе си...
А може би ще се окаже важен ключовият момент между генетичната предразположеност и микробната зараза.
Ако причината е изолирана само в специални микроби и бактерии, които преодоляват бариера към мозъчните клетки, като променят действието на постъпващите към мозъка сигнали и разрушават клетъчната структура, с което се променя функционирането на мозъка, то обаче защо това се случва на братя и сестри..и щом се случва на братя и сестри, дали задължително означава тогава, че е генетично...
при всички положения обаче се работи върху ново поколение лекарства..
Calathea,
Мими е голяма наша гордост и пример!
И ти също...и всичките ти усилия, си струват..и всичката борба и телевизионни предавания, в които Мими беше главен герой си заслужават!
И ключът към тайната е търпение..търпение..търпение.., много, много търпение....
Много ви обичаме!
Марти започна терапия при сексолог, заради тежкия пуберитет, в който навлезе, и сексолога работи колкото с младежа, толкова и със семейството...
Основната му цел е насочена към коригиращо поведение, но не на младежа, а на семейството:))
И в момента се учим да не поставяме правила и забрани вкъщи, които провокират противодействие, а всичко да става на принципа "Би ли направил това и това.., е, ако не искаш не го прави, но е по- добре да размислиш и го направиш.."
Вече трети ден сме на "би ли бил..." и още не се вижда ефекта, освен че отричането намаля...
Когато се обадя вкъщи, майка ми казва "тъкмо го питам би ли бил.."
И понеже сексолога му обясни, че пишката ще му трябва да има деца, когато порасне и се ожени и ако сега я дърпа много, ще я повреди и няма да има деца, той сам се убеждава и сам го е измислил"О, не, няма да я дърпам, че ако не слушам този сексолог, ще ме заведете при друг- по- лош и той ще ми сложи пълна упойка и после ще ми намаже пишката с нещо.."
а пълната анестезия е най- големия му страх.., понеже винаги му слагат, като ходим на заболекар...
Искам да споделя и за храненето, как започнаха да се получават нещата, но все още не смея, искам да се убедя и тогава публично ще развенчая един стар мой мит:))
Но пък в пуберитета започна много да се осъзнава и да ни манипулира..., много чувства слабите ни места и казва "О, не мога да се храня сам, защото сега съм на етап захранване" или "О, не мога да говоря с логопеда, защото сега съм на етап, в който разговарям само с вас.."
)А преди последното ни влизане в болница преди Коледа, вечерта, Мина остави децата си вкъщи и дойде да помогне и види дали не може да се направи нещо, така че да избегнем влизането в болница...
Какво да кажа.., нямам коментар!
Шефче, чела съм писмото преди време и съм го коментирала в биохимичната тема. От писмото виждам, както и сега, че се прилагат най-обикновенни методи, които биха могли да се приложат и в помощно училище в БГ. А в много от помощните училища се прилагат. Преди време ми се видя странна тази част, че детето цяла година удря по клавиатурата, аз бих била по-настоятелна, поне с моето дете, да вземе да се научи за 3-4 месеца, а пък за останалите да научи други неща. Лично аз съм признателна на специалистката за отделеното време да разкаже и дано да го прочетат повече специалисти от ПУ, може да приложат някой неща.
Но да ти кажа, че съм чела една статия в темата на Дорка в дир-а, че в тамошните специални училища има нещо като тиха стая, където затварят децата, когато са изпаднали в криза. И някой вербални деца споделяли, че по цял ден слушат виковете. На други родители децата се прибирали със синини и от училището все казвали, че децата се били самонаранили. Но това не е причина за някаква параноя, а да се следи и този аспект, как се реагира, когата детето изпадне в криза. И не всичко се случва като с магическа пръчка. Сигурно отнема поне една година, докато детето влезе в ритъма, описан в писмото.
Гледала съм сайтовете на помощните училища в БГ - повечето от тях имат в галериите си снимки от посещения в музей, имаше участие в панаира на образованието, състезание по ориентиране, снимки от различни училищни кътове, ремонтирани салони, почти всички в СФ имат сензорна стая, едно училище видях има и микробус /надявам се да се ползва от децата/. Не е трудно да се приложи и тук част от опита, споделен в писмото на Жени.
А за ученето за пресичане - до нашият парк е първо помощно училище и аз съм виждала децата от там, извеждат ги към 14 часа да играят на площадката в парка, никой не ги закача, нито прави физиономии, играят си. А последният път ги видях хванати по 2 за ръка, ходят и пеят. Пеели са част от децаат, защото съм виждала на площадката, че има и невербални деца, но всички ходеха в такт. Малко казармено, но ми стана много някак мило, научили са ги хората. И винаги пресичат един голям белевард, така се учат как се пресича.
Майки тук са споделяли, че е недостатък това, че няма предучилищна група в ПУ. Добре е децата да започват от по-рано, а не от 7 или 8 години.
Но разбира се нямаме нищо притив да има и специално училище за аутисти. Хората са сътрадателни, разбират, че има различен тип деца, няма нужда да се засягат "родителсикте амбиции".
Ако си решила да направиш филм с Дани, направи го тактично. Най-силно впечатление ми направи при срещата с него, когато клекнах и го попитах "искаш ли да бъдеш като децата с колелетата", той се загледа замечтано към тях и съм сигурна, че разбра.
Но да ти кажа, че съм чела една статия в темата на Дорка в дир-а, че в тамошните специални училища има нещо като тиха стая, където затварят децата, когато са изпаднали в криза. И някой вербални деца споделяли, че по цял ден слушат виковете. На други родители децата се прибирали със синини и от училището все казвали, че децата се били самонаранили. Но това не е причина за някаква параноя, а да се следи и този аспект, как се реагира, когата детето изпадне в криза. И не всичко се случва като с магическа пръчка. Сигурно отнема поне една година, докато детето влезе в ритъма, описан в писмото.
Гледала съм сайтовете на помощните училища в БГ - повечето от тях имат в галериите си снимки от посещения в музей, имаше участие в панаира на образованието, състезание по ориентиране, снимки от различни училищни кътове, ремонтирани салони, почти всички в СФ имат сензорна стая, едно училище видях има и микробус /надявам се да се ползва от децата/. Не е трудно да се приложи и тук част от опита, споделен в писмото на Жени.
А за ученето за пресичане - до нашият парк е първо помощно училище и аз съм виждала децата от там, извеждат ги към 14 часа да играят на площадката в парка, никой не ги закача, нито прави физиономии, играят си. А последният път ги видях хванати по 2 за ръка, ходят и пеят. Пеели са част от децаат, защото съм виждала на площадката, че има и невербални деца, но всички ходеха в такт. Малко казармено, но ми стана много някак мило, научили са ги хората. И винаги пресичат един голям белевард, така се учат как се пресича.
Майки тук са споделяли, че е недостатък това, че няма предучилищна група в ПУ. Добре е децата да започват от по-рано, а не от 7 или 8 години.
Но разбира се нямаме нищо притив да има и специално училище за аутисти. Хората са сътрадателни, разбират, че има различен тип деца, няма нужда да се засягат "родителсикте амбиции".
Ако си решила да направиш филм с Дани, направи го тактично. Най-силно впечатление ми направи при срещата с него, когато клекнах и го попитах "искаш ли да бъдеш като децата с колелетата", той се загледа замечтано към тях и съм сигурна, че разбра.
Calathea,
прекрасно направен материал. Всичко е премерено, точно и върви към целта. Образец за профисионализъм. Не може да не въздейства и не може да не остави у всекиго заложеното в него послание.
Гала,
интересно е, но е като фантастика. Интересно ми е да прочета оригиналното съобщение и още повече – статията. Аз също съм си мислила, че в основата на явното разрастване на случаите на аутизъм може да е някой бавен вирус, който се закрепва за някоя хромозома на някой от родителите и след това попада в оплодената яйцеклетка. Може подобно на ХИВ да се разпространява по полов път. Не е невъзможно, но е засега толкова фантастично, както и това за микробите.
прекрасно направен материал. Всичко е премерено, точно и върви към целта. Образец за профисионализъм. Не може да не въздейства и не може да не остави у всекиго заложеното в него послание.
Гала,
интересно е, но е като фантастика. Интересно ми е да прочета оригиналното съобщение и още повече – статията. Аз също съм си мислила, че в основата на явното разрастване на случаите на аутизъм може да е някой бавен вирус, който се закрепва за някоя хромозома на някой от родителите и след това попада в оплодената яйцеклетка. Може подобно на ХИВ да се разпространява по полов път. Не е невъзможно, но е засега толкова фантастично, както и това за микробите.
Танче, зная ,че си чела писмото на Жени и много майки от тази тема също.Публикувах го тук ,защото сигурно има и родители,които не са го чели.Тези най-обикновенни методи биха могли да се приложат и в помощните училища,но не се прилагат.
Не съм решила да правя филм за Дани въпреки,че съвсем скоро имах предложение от една медия.
Отказах ,защото от няколко месеца той проявява силна автоагресия и се беше обезобразил .В Св.Никола се уплашиха като го видяха.Беше ужасно превъзбуден и от филма нямаше да излезе нищо.След време може да реша друго,но на този етап спокойствието му ми е най-важно.Не успяха специалистите да се справят с автоагресията и се наложи да започне медикаменти.Не ми се искаше да давам лекарства ,защото съм опитвала най -различни неща,които сме коментирали тук ,но от тях се превъзбуждаше още повече.Преди месец започна да взима Рисполепт. Доктор Аврамова каза,че веднага трябва да го започне ,защото беше ад за детето и за нас.
Аз и преди години съм настоявала в Св. Никола ,че според мен трябва да взима лекарства ,но те ме разубеждаваха.В момента е на минимална доза и взима 1 мг. общо за 24 часа.Зная ,че Рисполепта не лекува ,а само подтиска симптомите ,но на детето му олекна щом започна приема.Изведнъж забеляза играчките,които от години са под носа му,но той не ги виждаше.Стана му интересно дори да разглеждаме книжки .Сега е удобен момент да се работи по-сериозно .Не си мисли,че ние с баща му не се опитваме непрекъснато да работим с него.Борим се и няма да се откажем ,но умората е толкова голяма ,че се наложи да се редуваме за да може един от нас да почине няколко часа и да има свое лично време иначе няма да издържим дълго на това темпо.Не бих направила нищо за него,което смятам,че ще му навреди.
Дани е втори клас в първо помощно училище.Две години беше предучилищна в центъра,който посещава.Ти знаеш тези неща,но ги припомням.
Не съм решила да правя филм за Дани въпреки,че съвсем скоро имах предложение от една медия.
Отказах ,защото от няколко месеца той проявява силна автоагресия и се беше обезобразил .В Св.Никола се уплашиха като го видяха.Беше ужасно превъзбуден и от филма нямаше да излезе нищо.След време може да реша друго,но на този етап спокойствието му ми е най-важно.Не успяха специалистите да се справят с автоагресията и се наложи да започне медикаменти.Не ми се искаше да давам лекарства ,защото съм опитвала най -различни неща,които сме коментирали тук ,но от тях се превъзбуждаше още повече.Преди месец започна да взима Рисполепт. Доктор Аврамова каза,че веднага трябва да го започне ,защото беше ад за детето и за нас.
Аз и преди години съм настоявала в Св. Никола ,че според мен трябва да взима лекарства ,но те ме разубеждаваха.В момента е на минимална доза и взима 1 мг. общо за 24 часа.Зная ,че Рисполепта не лекува ,а само подтиска симптомите ,но на детето му олекна щом започна приема.Изведнъж забеляза играчките,които от години са под носа му,но той не ги виждаше.Стана му интересно дори да разглеждаме книжки .Сега е удобен момент да се работи по-сериозно .Не си мисли,че ние с баща му не се опитваме непрекъснато да работим с него.Борим се и няма да се откажем ,но умората е толкова голяма ,че се наложи да се редуваме за да може един от нас да почине няколко часа и да има свое лично време иначе няма да издържим дълго на това темпо.Не бих направила нищо за него,което смятам,че ще му навреди.
Дани е втори клас в първо помощно училище.Две години беше предучилищна в центъра,който посещава.Ти знаеш тези неща,но ги припомням.