Здравейте дами,
Бих искала да ви разкажа една история и ви моля да коментирате! Историята е съвсем истинска, информацията е от първо лице.
Какво ме подтикна да я разкажа:
Един спор с две категорично различни гледни точки към ситуацията. Интересува ме какво мислят други майки и жени, а също и тинейджърки, защото знам, че и такива пишат и четат тук.
Историята:
Семейство: майка, баща, момиче 7-ми клас и момиче 8-ми клас. В един момент и двете момичета спират да ходят на училище, и естествено крият от родителите си. Бащата е постоянно зает с мисли за работа, затова и няма да го коментирам. Не че омаловажавам неговата роля или пасивност, но не това е предмет на питането ми. Майката от време на време пита момичетата как върви училище, те отговарят, че всичко е наред. Тя пита понякога къде са бележниците им, те казват, че са при класната. Тя пита дали няма родителски срещи, те отговарят, че ако има, ще й кажат. Естествено не казват нищо, защото не посещават училището изобщо. Свършва учебната година. Голямото завършва някак и се се мести в друго училище, само, без знанието на родителите (вижте коментара под текста). Малкото фалшифицира бележника си, уж е завършило, но също се мести в друго училище, като този път това става със знанието на родителите (мести се с бащата в друг град). В началото на следващата година директорът на училището на малкото момиче вика бащата и му съобщава, че документите на дъщеря му са фалшиви и че тя изобщо не е завършила 7-ми клас. Повтаря класа.. и т.н. ...
Историята се развива началото на 90те години, училищата няма да споменавам, но са в центъра на София.
Гледните точки:
Майката: Огорчена съм, че са ме лъгали и не са ми казали, че не ходят на училище, чеса крили бележниците си, че не са ми казвали за родителските срещи. Аз им вярвах, а те злоупотребих с доверието ми!
Дъщерите, вече големи: Не е нормално една майка да не се поинтересува от децата си, как им върви училището, да не се свърже с класната и т.н. Не е нормално родителят да има сляпо доверие на дете в пубертета. То не е още завършена личност и не може да носи пълна отговорност за поведението си, следва да бъде напътствано (и отчасти контролирано). Лъжата в тази възраст е удобно решение и не е и изкристализирала в ценностната система на децата като нещо негативно.
Ще бъда благодарна да коментирате ситуацията и всяка от гледните точки!
Благодаря ви предварително!
Коментар: Аз сама си давам сметка, че е абсурдно дете самичко да си вземе документите и само да се запише в друго училище. Но е факт, при това 2 пъти – от 7-ми за 8-ми клас, в последствие от 8-ми за 9-ти клас. Моля не подлагайте под съмнение това!
Бих искала да ви разкажа една история и ви моля да коментирате! Историята е съвсем истинска, информацията е от първо лице.
Какво ме подтикна да я разкажа:
Един спор с две категорично различни гледни точки към ситуацията. Интересува ме какво мислят други майки и жени, а също и тинейджърки, защото знам, че и такива пишат и четат тук.
Историята:
Семейство: майка, баща, момиче 7-ми клас и момиче 8-ми клас. В един момент и двете момичета спират да ходят на училище, и естествено крият от родителите си. Бащата е постоянно зает с мисли за работа, затова и няма да го коментирам. Не че омаловажавам неговата роля или пасивност, но не това е предмет на питането ми. Майката от време на време пита момичетата как върви училище, те отговарят, че всичко е наред. Тя пита понякога къде са бележниците им, те казват, че са при класната. Тя пита дали няма родителски срещи, те отговарят, че ако има, ще й кажат. Естествено не казват нищо, защото не посещават училището изобщо. Свършва учебната година. Голямото завършва някак и се се мести в друго училище, само, без знанието на родителите (вижте коментара под текста). Малкото фалшифицира бележника си, уж е завършило, но също се мести в друго училище, като този път това става със знанието на родителите (мести се с бащата в друг град). В началото на следващата година директорът на училището на малкото момиче вика бащата и му съобщава, че документите на дъщеря му са фалшиви и че тя изобщо не е завършила 7-ми клас. Повтаря класа.. и т.н. ...
Историята се развива началото на 90те години, училищата няма да споменавам, но са в центъра на София.
Гледните точки:
Майката: Огорчена съм, че са ме лъгали и не са ми казали, че не ходят на училище, чеса крили бележниците си, че не са ми казвали за родителските срещи. Аз им вярвах, а те злоупотребих с доверието ми!
Дъщерите, вече големи: Не е нормално една майка да не се поинтересува от децата си, как им върви училището, да не се свърже с класната и т.н. Не е нормално родителят да има сляпо доверие на дете в пубертета. То не е още завършена личност и не може да носи пълна отговорност за поведението си, следва да бъде напътствано (и отчасти контролирано). Лъжата в тази възраст е удобно решение и не е и изкристализирала в ценностната система на децата като нещо негативно.
Ще бъда благодарна да коментирате ситуацията и всяка от гледните точки!
Благодаря ви предварително!
Коментар: Аз сама си давам сметка, че е абсурдно дете самичко да си вземе документите и само да се запише в друго училище. Но е факт, при това 2 пъти – от 7-ми за 8-ми клас, в последствие от 8-ми за 9-ти клас. Моля не подлагайте под съмнение това!
Понякога и сам войнът е войн. 
При теб не се ли оправдават, че не могат да си вдигнат главата от работа, пък ти и домашни на децата даваш. 
. Но да се стигне до ситуация децата да подправят бележници, явно доста неща в семейството не са били наред. 
Абсолютно неглижиране е. А последващото поведение - "Аз им вярвах, а те злоупотребиха" пък си е жива манипулация - чрез чувството за вина у децата, да се извини собственото бездействие 
Да делегираш безконтролно прекалено големи права и отговорности на незрели личности, не е доверие, а прехвърляне на топката и измиване на ръцете.
По-скоро си мисля, че майката е знаела какво се случва и под предлог, че е "демократичен родител", е оставила нещата така. Не мисля, че един родител може да е много изненадан от детето си - за всяка постъпка си има обяснение и то се корени в думи и действия на родителя. 
