Песен за огън и лед 21 There is a tool for every task, and a task for every tool

По цялото протежение на южния бряг на нос Гняв се издигаха рушащи се каменни наблюдателници построени в древни времена, за да предупреждават за дорнски нападения откъм морето. Около кулите се бяха издигнали села, а няколко от тях се бяха развили в градове. Перегрин беше акостирал в един от тях, Плачещия град, където някога тялото на Младия Дракон било оставено за три дни по пътя си от Дорн към дома. Знамената плющящи от здравите дървени стени на града, все още бяха с елена и лъва на крал Томен, което поне предполагаше, че тук Железния трон все още може да се разпорежда.
    - Дръжте си езиците,- предупреди Ариан спътниците си, докато слизаха от кораба – най-добре ще бъде ако Кралски чертог никога не научи, че сме минали оттук.
 Ако бунтът на лорд Конингтън не биваше да получи подкрепа, щеше да бъде лошо за тях да се знае, че Доран я е изпратил да преговаря с него и претендента му. Това беше още един болезнен урок, който беше научила от баща си. Внимателно избирай на чия страна ще застанеш и то само ако те имат шанс за победа.
Плачещия град беше достатъчно голям, така че нямаха проблеми с купуването на коне, макар цената им да беше 5 пъти по-висока от тази миналата година.

  - Стари са, но са здрави,- твърдеше стопанинът им. – а и няма да намерите по-добри от тази страна на Бурен край. Хората на Грифона присвояват всеки кон или муле, на които се натъкнат. Волове също. Някои поставят знаците си на лист, ако ги попиташ за плащане. Но има и други, които по-скоро просто ще те разпорят и ще ти платят с шепа от собствените ти вътрешности. Ако налетите на такива, дръжте езиците си и дайте конете.

 Градът беше достатъчно голям да поддържа три хана и в залите на  всеки от тях се ширеха слухове. Ариан изпрати свои хора във всеки хан, за да слушат всичко, което може да се чуе. В Счупения щит, на Демън Пясък беше казано, че голямата септа на the Hauff of Men е изгорена и разграбена при нападение от морето, а стотина млади послушници  от Дома на Майката на Девичи остров са отвлечени в робство.
 
В Стана, Джос Хууд научи, че 50 мъже и момчета от Плачещия град са тръгнали на на север, за да се присъединят към Джон Конингтън при Грифонов полог, включително и младия сир Адам, син и наследник на стария лорд Уайтхед.
Но в хана удачно наречен Пияните дорнци, Перата чул мъжете да мърморят, че Грифона убил брата на Червения Ронет и изнасилил девствената му сестра. Самият Ронет, казвали, се бил втурнал на юг за  да отмъсти за смъртта на брат си и позора на сестра си. Тази нощ Ариан отправи първия от гарваните си обратно в Дорн, съобщавайки на баща си всичко, което бяха видели и чули.

На следващата сутрин,когато първите лъчи на издигащото се  слънце огряха острите покриви и кривите улички на Плачещия град, групата им потегли към Мъглив лес. Лек дъжд заваля в предиобеда, докато пътуваха на север, минавайки през зелени полета и малки села. Все още не бяха забелязали някакви следи от сражения, но всички останали пътници по изровения път изглежда пътуваха в обратната посока. А жените в селцата ги гледаха с втренчени очи и притискаха децата си.

Още по на север полетата отстъпиха място на хълмисти възвишения и гъсти гори от стари дървета. Пътят се стесни до пътека, а селца се срещаха по-рядко. Здрачът ги свари в периферията на Дъждовен лес, влажно зелен свят, където поточетата и реките течаха през тъмна гора, а почвата се състоеше от кал и гниещи листа. Покрай водните потоци растяха грамадни върби, по-големи от всички, които Ариан бе виждала някога, техните огромни стволове бяха чепати и усукани като лице на старец и окичени с бради от сребрист мъх. Притиснали пътя от всяка страна, дърветата затъмняваха слънцето. Ели и червени кедри, бели дъбове, войнишки борове, които стояха високи и изправени като кули, великолепни смърчове, едролистни кленове, секвои, каталпи и дори тук-там диви язови дървета. Под преплетените им клони растяха в изобилие цветя и папрати: мечовидна папрат, дамска папрат,камбанки, магнолии, вечерни звезди и отровни целувки, гълъбови очи, медуница, роголистник.  Гъби никнеха измежду корените на дърветата, както и от стволовете им. Бледо-петнисти ръце, които улавяха дъжда. Други дървета бяха обвити с мъх, зелен или сив или с червени краища, а веднъж и ярколилави. Лишеи покриваха всяка скала и камък, отровни гъби бяха избуяли сред гниещите дънери. Самият въздух изглеждаше зелен.

Веднъж Ариан беше чула как баща й и майстер Келион спореха с един септон, защо северната и южната част на Дорнското море са толкова различни. Септонът смяташе, че е заради Дюран Божията скръб, първият бурен крал, който откраднал дъщерята на Морския бог и Богинята на вятъра, с което заслужил тяхната вечна омраза. Принц Доран и майстера клоняха повече за вятъра и водата и това как големите бури, които се формират надолу в Лятното море, могат да пренесат влага движейки се на север докато се ударят в нос Гняв. „По някаква причина, изглежда, че бурите никога не удрят Дорн.“, тя си спомни как казва баща й. „Знам каква е причината.“ беше отговорил септонът. „Никой дорнец не е отвличал дъщерята на двама богове.

 Преходът тук беше много по-бавен отколкото в Дорн. Вместо по  прилични пътища те се спускаха през коварни просеки, които се извиваха насам и натам, през цепнатини в огромни покрити с мъх скали и през дъната на дълбоки долове, задръстени от къпинови храсти.
 Понякога пътеката се изгубваше напълно, потъвайки в блата или изчезвайки сред папрати, оставяйки Ариан и спътниците й да намират свой собствен път сред мълчаливите дървета. Дъждът все още валеше, постоянно и равномерно. Звукът на стичащата се от листата влага беше навсякъде около тях и почти на всяка миля, звукът на още един малък водопад ги призоваваше. Лесът беше пълен също и с пещери. Първата вечер, те се приютиха в една от тях, за да избягат от влагата.
В Дорн те често пътуваха след здрач, когато луната превръщаше навяващите пясъци в сребро. Но в Дъждовен лес беше пълно с тресавища, клисури и подземни ями, и най-черния мрак под дърветата, където луната беше само спомен.


Перата накладе огън и сготви няколко заека, които сир Гарибалд беше взел, заедно с малко див лук и гъби,които бяха намерили по пътя. След като ядоха, Елия Пясък превърна пръчка и малко сух мъх във факла и отиде да изследва по-навътре в пещерата.
   - Гледай да не отидеш твърде далеч. - и каза Ариан. - някои от тези пещери са много дълбоки; лесно е да се загубиш.
Принцесата загуби още една игра на киваси от Демън Пясък, спечели една от Джос Хууд, после се оттегли, когато двамата започнаха да учат Джейни Лейдибрайт на правилата. Тя беше уморена от такива игри. Ним и Тиен може би вече са пристигнали в  Кралски чертог си помисли тя,  докато сядаше с кръстосани крака до входа на пещерата за да наблюдава падащите дъждове. Ако не са, то трябва да пристигнат скоро. Триста опитни копиеносеца бяха тръгнали с тях по Пътя на костите, покрай руините на Летен замък и нагоре по Кралския път. Ако Ланистърите се опитаха да задвижат малкия си капан в кралския лес, лейди Ним щеше да се погрижи това да завърши зле. Горските разбойници нямаше да получат плячката си. Принц Тристан беше останал в безопасност в Слънчево копие след сълзлива раздяла с принцеса Мирцела.

 Това се отнася за единия брат, мислеше Ариан. Но къде е Куентин? Не е с Грифона. Дали се е оженил за драконовата кралица? Крал Куентин? Все още звучеше нелепо. Тази нова Денерис Таргариен беше по-млада от Ариан с шест години. Какво девойка на тази възраст може да иска от нейния скучен, педантичен брат? Младите момичета мечтаят за елегантни рицари с нечестиви усмивки, не за сериозни момчета, които винаги изпълняват дълга си. Макар, че тя сигурно ще иска Дорн. Ако се надява да седне на Железния трон, тя трябва да има Слънчево копие. Ако Куентин е цената за това, тази драконова кралица ще я плати.
И какво ако тя не беше в Грифонов полог с Конингтън и всичко това за издигането на  друг Таргариен е една хитра уловка? Нейният брат спокойно би могъл да бъде с него. Крал Куентин, трябва ли да коленича пред него? Ах, нищо добро няма да излезе ако се чудя за това. Куентин ще бъде крал или няма да бъде. Ще се моля Денерис да се отнася с него по-мило, отколкото със собствения си брат.
  
Беше време за сън. Утре щяха да яздят много левги. Едва, когато си легна Ариан осъзна, че Елия не се е върнала от изследването на пещерата. Сестрите й ще ме убят по седем различни начина ако нещо се случи с нея. Лейди Джейни Лейдибрайт се закле, че момичето изобщо не е напускало пещерата, което означаваше, че то все още беше вътре, бродейки в тъмното. Когато виковете не я върнаха, нямаше какво друго да се стори, освен да се направят факли и да тръгнат да я търсят.

Пещерата се оказа много по-дълбока, отколкото всеки от тях бе очаквал. Отвъд каменното предверие, където групата им беше направила лагера си и спънала конете имаше поредица от криволичещи проходи с тъмни отверстия от всяка страна, които  водеха надолу и надолу. По-нататък, стените се отваряха отново и търсачите се озоваха в огромна варовикова пещера, по-голяма от главната зала в замък. Техните викове обезпокоиха семейство прилепи, които шумно запърпориха около тях, но само далечното ехо им отговаряше.  Бавната обиколка на на залата им разкри три допълнителни прохода – единият толкова малък, че трябваше да се придвижват на ръце и колене.
   - Първо ще проверим другите. - каза принцесата. - Демън, ела с мен. Гарибалд, Джос вие проверете другия.
Проходът, който беше си избрала Ариан стана стръмен и мокър след стотина стъпки. Придвижването стана несигурно. Веднъж се спъна и трябваше да се хване за да не падне. Неведнъж тя възнамеряваше да се върне. Но виждаше факлата на сир Демън напред и го чуваше как вика Елия, така че си наложи да продължи.

И изведнъж тя се озова в друга пещера, пет пъти по-голяма отколкото последната, заобиколена от гора от каменни колони. Демън Пясък застана до нея и вдигна факлата.
  - Погледни как е оформен този камък, - каза той. - тези колони в стената там. Виждаш ли ги?
    - Лица, - каза Ариан. - толкова много втренчени тъжни очи.
    - Това място е принадлежало на Горските чеда.
    - Преди хиляди години.
 Ариан завъртя главата си.
    - Чуй, това Джос ли е?
Беше той. Другите бяха намерили Елия, както тя и Демън научиха докато се връщаха по хлъзгавата кал към последния отвор. Техният проход се спускал до спокойно, тъмно езеро, където те открили момичето до кръста във водата да лови бяла , сляпа риба с голи ръце, а факлата й червенеела и пушела в пясъка, където била забита.

    - Можеше да умреш! - й каза Ариан, когато чу историята. Сграбчи Елия за ръката и я разтърси. - Ако факлата беше изгаснала, ти щеше да си сама в тъмното като слепец.-  Какво си мислеше, че правиш?
   - Хванах две две риби – каза Елия Пясък
   - Можеше да умреш! - повтори Ариан.
Думите отекнаха в стените на пещерата, Умреш...умреш... умреш... По-късно, когато двете се връщаха към повърхността и гневът и беше охладнял, принцесата дръпна момичето настрана и я накара да седне.
   - Елия, това трябва да престане. - и каза тя – Сега не сме в Дорн, не сме със сестрите ти. Това не е игра. Искам да ми обещаеш, че ще играеш прислужница, докато не се върнем безопасно в Слънчево копие. Искам те кротка, мека и послушна. Трябва да сдържаш езика си. Не искам да чувам повече приказки за лейди Копие или дуелиране. Не споменавай баща си или сестрите си. Мъжете, с които се налага да преговарям са наемници. Днес те служат на мъжа, който нарича себе си Джон Конингтън, но щом дойде утре, те могат също толкова лесно да служат на Ланистър. Това, което е необходимо за да се спечели сърцето на наемник е злато, а на Скалата на Кастърли то не липсва. Ако погрешния човек научи кои сме, ти може да бъдеш отвлечена и задържана за откуп.
   - Не, - прекъсна я Елия, - ти си тази, която биха задържали за откуп. Ти си наследницата на Дорн. Аз съм само копелдачка. Твоят баща би дал сандък със злато за теб, моят баща е мъртъв.
   - Мъртъв, но не забравен, - каза Ариан, която беше прекарала половината от живота си мечтаейки принц Оберин да е неин баща. - ти си Пясъчна змия и принц Доран ще плати за теб всякаква цена за да опази теб и сестрите ти от беда.
Това поне накара хлапето да се усмихне.
  - Ще ми се закълнеш ли или да те изпращам обратно?
  - Кълна се.- Елия не звучеше щастлива.
  - В костите на баща си.
  - В костите на баща ми.
Тази клетва ще се спази, реши Ариан. Тя целуна братовчедка си по бузата и я прати да спи. Може би от този инцидент, ще произлезе нещо хубаво.
   - Не съм знаела досега колко е дива. - оплака се  Ариан по късно на Демън Пясък. - Защо баща ми ми я натресе?
   - Отмъщение? - предположи рицаря.

Пристигнаха в Мъглив лес късно на третия ден. Сир Демън изпрати Джос Хууд да разузнае и разбере кой държи в момента замъка.
   - Двадесет мъже патрулират по стените, може и да са повече. - докладва той при връщането си. - много каруци и оръжия. Влизат добре натоварени, а излизат празни. Пазачи на всяка порта.
   - Знамена? - каза Ариан.
   - Златисти. На портата и цитаделата.
   - Какви емблеми имаше върху тях?
   - Не успях да видя. Нямаше вятър и знамената висяха отпуснати по щабовете.
 
Това беше неприятно. Знамената на Златната дружина бяха златисти парчета плат без гербове и орнаменти, но знамената на дома Баратеон бяха също златисти, макар на тях да беше и коронованият елен на Бурен край. Отпуснати златисти знамена, можеше да бъдат и двете.
   - Имаше ли и други знамена? Сребристосиви?
   - Единствените, които видях бяха златисти, принцесо.
Тя кимна. Мъглив лес беше седалището на дома Мертинс, чиито гербове бяха с огромен рогат бухал, бяло и сиво. Ако техните знамена не са се веели, то изглежда казаното е вярно и замъка наистина е паднал в ръцете на Джон Конингтън и неговите наемници.
   - Ние трябва да поемем риска. - каза тя на спътниците си
Предпазливостта на баща й беше служила добре на Дорн, тя трябваше да го признае, но сега беше време за смелостта на чичо й. Към замъка.

   - Трябва ли да развеем вашите знамена? - попита Джос Хууд.
   - Не още. - каза Ариан
На повечето места и беше изгодно да играе принцеса, но имаше и такива на които не беше. На половин миля от вратите на  замъка трима мъже в кожени елеци с шипове и стоманени полушлемове излязоха иззад дърветата за да препречат пътя им.
Двама от тях носеха назъбени арбалети. Третият беше въоръжен само с гадна усмивка.
  - Накъде сте тръгнали, красавци? - попита той.
  - Към Мъглив лес, при твоя господар. - отговори Демън Пясък
  - Добър отговор. - каза ухиления. - Идвате с нас.

Новите господари на Мъглив лес бяха наемници и наричаха себе си Младия Джон Мъд и Веригите.  И двамата казваха, че са рицари, но никой от тях не се държеше като рицарите, които Ариан беше виждала. Мъд носеше кафяво от главата до петите, в същия нюанс като кожата му, а чифт златни монети висяха от ушите му. Мъд са били крале на Тризъбеца преди хиляда години, това Ариан го знаеше, но в този нямаше нищо кралско. Нито пък беше особено млад. Изглежда, че баща му също беше служил в Златната дружина, но е бил познат като „Стария Джон Мъд“. Веригите беше наполовина на ръста на Мъд, на  широките му гърди бяха кръстосани чифт ръждиви вериги, които минаваха от кръста към рамената.
Докато Мъд имаше меч и кинжал, Веригите носеше вместо оръжия 5 стъпки дълги железни брънки, два пъти по-дебели и тежки от тези, които бяха кръстосани на гърдите му. Размахваше ги като камшик.  Те бяха корави мъже, безцеремонни и брутални, лошо изразяващи се, с белези и обветрени лица, което свидетелстваше за дълга служба в Свободните дружини.

    - Сержанти, -  прошепна й сир Демън щом ги видя. - виждал съм такива преди.
 След като Ариан им съобщи името и целта си, двамата сержанти се показаха достатъчно гостоприемни.
  - Ще пренощувате, - каза Мъд – тук има легла за всички вас. На сутринта ще вземете отпочинали коне и каквито провизии са ви нужни. Майстерът на милейди може да прати гарван до Грифонов полог, за да ги извести, че идвате.
   - И кои ще бъдат „те“? - каза Ариан, - Лорд Конингтън?
Наемниците се спогледаха.
   - Полумайстера, - каза Джон Мъд. - него ще намерите в Полога.
   - Грифона потегли в поход, - каза Веригите.
   - Накъде? - попита Демън.
   - Не сме ние, които ще кажем,  отговори Мъд. - Вериги, ти си дръж езика.
Веригите изсумтя:
  - Тя е Дорн, защо да не научи? Дойде за да се присъединиш към нас , нали?

Все още трябва да преценя, помисли Ариан. Но усети, че е най-добре да не.. бърза с това. Привечер им беше сервирана изискана вечеря в солария, високо в Кулата на бухалите, където те се присъединиха към вдовстващата лейди Мертинс и нейния майстер. Макар и пленница в собствения си замък, старата дама изглеждаше бодра и весела.
   - Синовете и внуците ми заминаха, когато лорд Ренли свика знамената си, - каза тя на принцесата и нейните придружители. - Не съм ги виждала оттогава, но отвреме-навреме изпращат гарван. Единият от внуците ми беше ранен при Черна вода, но се оправил бързо. Очаквам да се върнат скоро с достатъчно мъже за да обесят тази шайка крадци. - тя махна с патешки бут през масата към Мъд и Веригите
   - Ние не сме крадци. - каза Мъд. - ние събираме реколтата.
   - Купихте ли всичката тази храна в двора?
   - Ние я събрахме. Хората ви могат да отгледат още. Ние служим на твоя законен крал, древна старице. - Изглежда, че това го забавляваше. - би трябвало да се научите да говорите по-учтиво с рицари.
   - Ако вие двамата сте рицари, то аз още съм девица, - каза лейди Мертинс. - и ще говоря както ми харесва. Какво ще направите, ще ме убиете? Живях твърде дълго вече.

Принцеса Ариан пита:
  - Добре ли се отнасяха с вас, милейди?
  - Не съм била изнасилена, ако това питате, - каза старата жена. - някои от прислужниците имаха по-малко късмет. Омъжени или неомъжени, мъжете не правят разлика.
  - Никой не е изнасилвал, - каза Младия Джон Мъд, - Конингтън не прави така. Ние следваме заповеди.
Веригите кимна:
  - Някои момичета бяха склонени, вероятно.
  - Аах, по същия начин, по който хората ми бяха склонени да ви дадат цялата си реколта. Пъпеши или девственост, едно и също е за хора като вас. Ако го искате, го вземате.- лейди Мертинс се обърна към Ариан, - ако ще се срещате с този лорд Конингтън, кажете му, че познавах майка му, и че тя щеше да се срамува.
Може би трябва, помисли принцесата. Тази вечер тя изпрати втори гарван до баща си.
Ариан беше тръгнала към покоите си, когато чу приглушен смях идващ от съседната стая. Тя спря и се заслуша за момент, след това отвори вратата и намери Елия Пясък свита до прозореца да целува Перата. Щом Перата видя принцесата изправена там, скочи на крака и започна да заеква. И двамата бяха още облечени. Това малко успокои Ариан, когато отпрати Перата с остър поглед и:
  - Тръгвай.  - После се обърна към Елия. - той е два пъти на годините ти. Прислужник. Почиства птичи курешки за майстера. Елия, какво си мислеше?
  - Само се целувахме. Няма да се омъжвам за него. - Елия скръсти предизвикателно ръце под гърдите си. - Мислиш ли, че не съм целувала момче и преди? Перата е мъж. Прислужник, но пак е мъж.

 Не беше убягнало на принцесата, че Елия беше на същата възраст, на която самата тя даде девствеността си на Демън Пясък.
  - Не съм ти майка, целувай всички момчета, които пожелаеш, когато се върнеш в Дорн. Но не тук и сега. Това не е място за целувки, Елия. Кротка, мека и послушна, ти обеща. Трябва ли да добавя „целомъдрена“ към това? Ти се закле в костите на баща си.
   - Помня, - каза Елия, звучаща сериозно. - Кротка, мека и послушна. Няма да го целуна повече.

Най-краткият път от Мъглив лес до Грифонов полог беше през зелената, влажна част на Дъждовен лес. Придвижваха се бавно почти през цялото време. Пътуването на Ариан и спътниците й им отне почти осем дни. Те яздеха сред музиката на постоянно валящите дъждове, които трополяха по върховете на дърветата над тях.
Въпреки това, под големия, зелен балдахин на листата, тя и спътниците й оставаха изненадващо сухи.

Веригите ги придружаваше през първите четири дни на тяхното пътуване, заедно с дълга върволица от фургони и десет негови мъже. Далеч от Мъд той се оказа по-словоохотлив и Ариан успя да измъкне от него историята на живота му. Най-голямата му гордост беше неговия пра-прадядо, който се сражавал на страната на Черния дракон на Полето Червена трева и прекосил Тясното море с Горчивата стомана. Самият Вериги беше роден в дружината, дете на лагерна курва и наемник. Въпреки, че бил възпитан да говори на общия език и да се смята за вестеросец, никога не бил стъпвал в Седемте кралства, до сега. Тъжна история, и позната, помисли Ариан. Неговият живот беше ясен, дълъг лист с места, на които се е сражавал, врагове, които е срещнал и убил, раните, които е получил.

Принцесата го остави да говори, отвреме-навреме го окуражаваше със смях, докосване, или въпрос, преструвайки се на очарована. Научи повече отколкото и бе нужно за способностите на Мъд със заровете, Два меча и слабостта му към червенокоси жени, времето, когато някой откраднал любимия слон на Хари Стрикланд, Малкото коте и неговата късметлийска котка, както и други подвизи и слабости на мъжете и офицерите от Златната дружина.
На четвъртият ден, в момент на непредпазливост, Веригите се подхлъзна:
   - Веднъж да вземем Бурен край.
Принцесата остави това без коментар, макар да направи значителна пауза. Бурен край? Този Грифон е дързък, както изглежда. Или пък глупак. Седалище на дома Баратеон от три века, а преди това на древните Бурни крале от хилядолетия, Бурен край бе наричан от някои непревземаем. Ариан беше чувала мъжете да спорят за това кой е най-якият замък в кралството. Някои казваха Скалата на Кастръли, някои Орлово гнездо на Арин, някои Зимен хребет в замръзналия Север. Винаги споменаваха и Бурен край. Легендите разказваха, че бил построен от Брандън Строителя за да устои на яростта на ощетения бог.

Неговите фасадни стени бяха най - високите и най-яките в целите Седем кралства. Между 40 и 80 стъпки дебели. Огромната Барабанна кула, която нямаше прозорци беше наполовина по-ниска от Високата кула на Староград, но се  издигаше на постамента си със стени три пъти по-дебели от тези, които могат да се намерят в Староград.
Нямаше толкова висока обсадна кула, която да достигне бойниците на Бурен край, нито скорпион или требушет могат да се надяват да пробият масивните му стени. Смяташе ли Конингтън да направи обсада?, чудеше се тя. Колко мъже трябва да има?
Много преди замъка да падне, Ланистърите щяха да изпратят армия, която да прекъсне обсадата, ахх този вариант е също безнадежден.

Тази вечер, когато тя каза на сир Демън какво е казал Веригите, копелето от Божия милост изглеждаше объркан като нея.

   - Бурен край все още се държи от мъже верни на Станис, според последното, което чух. Може да си помислиш, че е по-добре Конингтън да обедини каузата си с друг бунтовник, отколкото също да поведе война с него.

   - Станис е твърде далеч, за да му бъде от някаква помощ. - разсъждаваше Ариан. - да превземе няколко малки замъка, докато господарите и гарнизона им водят войни надалеч... е едно. Ако лорд Конингтън и неговия дракон любимец успеят някакси да превземат една от великите крепости в кралството...
  - ... кралството ще трябва да ги вземе насериозно. - довърши сир Демън. - и някои от тези, които не обичат Ланистър биха могли да се застанат под знамената им.
 
Тази нощ Ариан написа друга кратка бележка до баща си и Перата я изпрати с третия от нейните гарвани. Младия Джон Мъд изглежда също изпращаше птици. На здрачаване на четвъртия ден, малко след като Веригите и неговите фургони ги бяха напуснали, групата на Ариан срещна колона от наемници надолу от пътя за към Грифонов полог. Те бяха водени от най-екзотичното създание, което принцесата беше виждала, с оцветени нокти и уши , в които блестяха скъпоценни камъни. Лисоно Маар говореше Общия език много добре.

    - Имам честта да съм очите и ушите на Златната дружина, принцесо.
    - Изглеждаш като.. -тя се поколеба.
    - Като жена? - засмя се той. - не съм това.
    - Като Таргариен. - настоя Ариан.

Очите му бяха бледолилави, косата му водопад от бяло и златно. Въпреки това в него имаше нещо, което от което я побиваха тръпки. Така ли е изглеждал Визерис, чудеше се тя. Ако е така, може би е добре, че е мъртъв.

   - Поласкан съм. Казват, че жените от дома Таргариен нямат равни по света.
   - А мъжете от дома Таргариен?
   - О, дори по-красиви. Макар, да си призная съм виждал само един.

Маар взе ръката й в своята и я целуна леко по китката.
    - Дъждовен лес извести за вашето пристигане, сладка принцесо. За нас е чест да ви придружим до Полога, но се страхувам, че изпуснахте лорд Конингтън и нашия млад принц.
    - Заминали са на война? Заминали са за Бурен край?
    - Ммм, точно така.

Лисенецът беше съвсем различен тип човек в сравнение с Веригите. Този не позволява нищо да му се изплъзне, осъзна тя само след няколко часа в неговата компания. Маар беше достатъчно словоохотлив, но перфектно владееше изкуството да говори много без да казва нищо. Колкото до останалите ездачи, които ги придружаваха, спокойно можеше да са неми, ако се съди по това, което собствените й хора бяха могли да измъкнат от тях. Така,че Ариан реши да го предизвика открито. Вечерта на петия ден откакто бяха напуснали Дъждовен лес, докато приготвяха лагера си до разрушените останки на стара кула, обрасла с растения и мъх, тя седна до него и каза:

   - Вярно ли е, че имате слонове с вас?
   - Няколко. - каза Лисоно Маар с усмивка и свиване на раменете.
   - А дракони? Колко дракона имате?
   - Един.
   - С което имате предвид момчето?
   - Принц Егон е пораснал мъж, принцесо.
   - Той може ли да лети? Да бълва огън?

Лисенецът се засмя, но люляковите му очи останаха студени.
 - Играете ли киваси, милорд? – попита Ариан. - Баща ми ме учеше. Трябва да призная, че не съм много добра, но знам, че драконът е по-силен от слона.
 - Златната дружина е основана от дракон.
 - Горчива стомана е бил  наполовина дракон и напълно копеле. Не съм майстер, но знам малко история. Вие си оставате наемници.
 - Както пожелаете, принцесо, - каза Маар, с прекалена учтивост. – Ние предпочитаме да се наричаме свободно братство в изгнание.
 - Както желаете. Както се полага, свободните братя стоят над останалите, признавам. И все пак, Златната дружина губи всеки път когато стъпи във Вестерос. Загубиха, когато Горчивата стомана ги командваше, провалиха претендентите Блекфир, уплашиха се, когато Мелис Чудовищният ги поведе.

Това, изглежда, го забавляваше.
    - Поне сме упорити, трябва да ни го признаете. И все пак, някои от тези загуби бяха почти победи.
    - Или пък не. И тези, които загиват в почти победите не са по-малко мъртви от тези, които загиват в разгромите. Принц Доран, моят баща, е мъдър човек и участва само във войни, които може да спечели. Ако ходът на войната се обърне срещу вашия дракон, несъмнено Златната дружина ще избяга през Тясното море, както всеки друг път. Както направи и самият лорд Конингтън, когато Робърт го победи в Битката на камбаните. Дорн не е такова убежище. Защо трябва да заложим мечовете и копията си… на вашата несигурна кауза?
    - Принц Егон е от вашата кръв, принцесо. Син на принц Регар и Елия Дорнска, сестрата на вашия баща.
   - Денерис Таргариен също е от нашата кръв. Дъщеря на крал Ерис, сестра на Регар. И тя има дракони. – Или поне в това приказките ни накараха да вярваме. Огън и кръв.
   - Къде е тя? На половин свят от тук, в Робския залив, - каза Лисоно Маар. – А колкото до тези предполагаеми дракони, аз не съм ги виждал. В играта на киваси, драконът е по-могъщ от слона. На бойното поле? Дай ми слонове, които мога да видя, докосна и изпратя срещу враговете ми. Не дракони, направени от думи и слухове.

Принцесата потъна в замислено мълчание. Същата нощ изпрати  четвъртия гарван към баща си. И най-накрая, Грифонов полог се показа сред морската мъгла, в сивия влажен ден, докато дъждът се сипеше слаб и студен. Лисоно Маар вдигна ръка, звук на тръба отекна от чукарите и вратите на замъка зейнаха отворени пред тях. Подгизналото от дъжда знаме, което висеше над портата беше бяло и червено, забеляза принцесата. Цветовете на дома Конингтън. Но освен него се виждаха и златистите знамена на Дружината. Яздеха в двойна колона по рифа, познат като Гърлото на грифона, докато водите на залива на Коработрошача се удряха в скалите от двете им  страни. Вътре в замъка дузина командири от Златната дружина се бяха събрали, за да приветстват дорнската принцеса. Един по един те коленичеха пред нея и допираха устните си до ръката и, докато Лисоно Маар ги представяше. Повечето имена излетяха от главата и веднага щом ги чу. Главният измежду тях беше по-възрастен мъж с слабо, сбръчкано и добре избръснато лице, който носеше дългата си коса вързана. Този не е боец, усети Ариан.

Лисенецът потвърди преценката и, когато го представи като Халдон Полумайстера.

 - Приготвили сме стаи за вас и вашите хора, принцесо. – каза Халдон, когато представянето най-накрая свърши. – Вярвам, че ще ви бъдат удобни. Зная, че ще търсите лорд Конингтън и той също желае да говори с вас, възможно най-скоро. Ако това ви удовлетворява, утре сутрин ще ви чака кораб, който да ви отведе при него.
 - Къде? – запита Ариан.
 - Никой ли не ви е казал? – Халдон Полумайстера я удостои с усмивка, тънка и твърда като кама. – Бурен край е наш, Ръката ви чака там.

Демън Пясък пристъпи до нея.
   - Заливът на Коработрошача може да бъде опасен дори в спокоен слънчев ден. По-безопасният път до Бурен край е по суша.
   - Дъждовете превърнаха пътищата в тиня. Пътуването ще отнеме два дни, а може би дори три, - каза Халдон Полумайстера. – С кораб принцесата ще пристигне там за половин ден, а дори и по-малко. Има армия, идваща към Бурен край от Кралски чертог. Ще искате да бъдете на безопасно място зад стените преди битката.
 
Ще бъдем ли, зачуди се Ариан.

 -Битката или обсадата? – тя нямаше намерение да позволи да бъде хваната в капан в Бурен край.
 -О, битките, - каза Халдон твърдо. – Принц Егон смята да смаже враговете си на бойното поле.
Ариан и Демън Пясък се спогледаха.
 -Ще бъдете ли така добър да ни покажете стаите ни? Бих желала да се освежа и да се преоблека в сухи дрехи.
Халдон се поклони.
     -Веднага.
Нейните хора бяха настанени в източната кула, където стреловидните прозорци гледаха към залива на Коработрошача.
     - Вашият брат не е в Бурен край, сега вече знаем това - каза сир Демън веднага щом останаха сами. – Ако Денерис Таргериен има дракони, те са на половин свят път и нямат полза за Дорн. Няма нищо за нас в Бурен край, принцесо. Ако принц Доран е целял да ви изпрати в сърцето на битката, той щеше да ви даде три хиляди рицари, не трима.

Аз не бих била толкова сигурна, сир, помисли тя. Той изпрати брат ми в Робския залив с петима рицари и майстер.
 
    - Трябва да говоря с Конингтън. – Ариан разкопча преплетените на шията си слънце и копие и остави напоената си от дъжда дреха да се изхлузи от раменете и и да падне на пода. – И искам да видя този негов драконов принц. Ако той наистина е син на Елия…
 - ... без значение чий син е, ако Конингтън предизвика Мейс Тирел в открита битка, той може скоро да стане пленник или труп.
 - Не, Тирел не е човек, от когото да се страхуваш. Чичо ми Оберин…
 - ... е мъртъв, принцесо. И десет хиляди мъже се равняват на силата на Златната дружина.
 - Лорд Конингтън знае силата си, със сигурност. Ако рискува с битка, значи вярва, че ще я спечели.
 - Колко мъже са умрели в битки, които са вярвали, че могат да спечелят? – попита я сир Демън. – Откажете им, принцесо. Не вярвам на тези наемници. Не отивайте в Бурен край.
   - Какво ни кара да мислим, че ще ми оставят избор?
Тя имаше лошо предчувствие, че Халдон Полумайстера и Лисоно Маар ще я накарат да се качи на онзи кораб, без значение дали го иска или не. Най-добре беше да не се опитва да разбере.

 - Сир Демън, ти беше скуайър на чичо ми Оберин, - каза му тя. – Ако беше с него сега, също ли щеше ли да го посъветваш да откаже?
Тя не изчака да и отговори.
 - Знам отговора. И ако сте на път да ми напомните, че аз не съм Червената усойница, и това го знам. Принц Оберин е мъртъв. Принц Доран е стар и болен. А аз съм наследницата на Дорн.
 - И точно заради това не бива да се излагате на опасност, - каза Демън. След това рицарят коленичи. – Изпратете ме вместо вас в Бурен край. Тогава, ако планът на Грифона се провали и Мейс Тирел превземе замъка, аз ще бъда просто поредният рицар без земя, който е заклел меча си на претендента с надежда за победа и слава.
   -Докато ако аз бъда заловена, Железният трон ще приеме това за доказателство, че Дорн заговорничи с наемници и осигурява помощ на нашественици. Много е смело от ваша страна да искате да ме предпазите, сир. Благодаря ви за това.
Тя пое ръката му и го изправи на крака.
   - Но баща ми повери тази задача на мен, не на вас. И щом дойде утрешният ден, ще отплавам, за да се изправя срещу дракона в леговището му.