Прекалено и постоянно критичните хора, раздаващите непоискани съвети критикуват, за да утвърдят собствените си несигурности и негативна представа за себе си и света. Всъщност живеят е някакъв малък ад, но им е по-лесно да критикуват детето или който и да е друг, отколкото да се вземат в ръце и да подобрят живота си. Също имам приятелки с такива родители и последиците за психичното им здраве и живота са сериозни, но не се оплакват, не обвиняват, в един момент осъзнаха защо цял живот са се чувствали по определен начин и работят, за да променят нещата.
- Публикувана: 1 ян. 2024, 00:46 ч.
- Последно мнение: 3 ян. 2024, 11:24 ч.
За емоционалната еманципация от родителите
Няма родител на света, който осъзнато да желае да навреди на детето си, да изгради отровни отношения с него, да бъде стопиращ фактор в емоционалния му живот и избори. В обичайния случай родителят се опитва да даде най-доброто от себе си, съгласно собствените си възпитание, ценности, интелигентност и емоционалност. Когато човек анализира безпристрастно и отстрани действията на т.нар. "отровни" родители, се вижда ясно, че по-голямата част са продиктувани от добри намерения.
Смисълът на порастването е, човек да осъзнае това - че родителите дават това, което носят в себе си, и няма как да дадат нещо различно. Вече решението какво от това ще вземем и какво ще изградим наново, е съвършено лично. Никой родител не може да спре дете или млад човек, който е решил да поеме път, различен от приетия в семейството. Стига да го иска истински и от сърце. Повечето хора, които не го правят, а цял живот мрънкат и обвиняват родителите си за своите неудачи, според мен така само извиняват собствената си нерешителност и инертност.
Смисълът на порастването е, човек да осъзнае това - че родителите дават това, което носят в себе си, и няма как да дадат нещо различно. Вече решението какво от това ще вземем и какво ще изградим наново, е съвършено лично. Никой родител не може да спре дете или млад човек, който е решил да поеме път, различен от приетия в семейството. Стига да го иска истински и от сърце. Повечето хора, които не го правят, а цял живот мрънкат и обвиняват родителите си за своите неудачи, според мен така само извиняват собствената си нерешителност и инертност.
Наистина опира до капацитет, но това не значи, че на някои капацитетът (или липсата му) не води и до злонамерени действия. Но при всички положения, човек трябва да се еманципира емоционално от родителите си след определена възраст. Не може да си самостоятелна личност и да виниш други хора за неудачите си. Вземаш това, което ти е дадено, отхвърляш лошото и даваш напред. Между другото, добронамерените родители могат да са не по-малко вредни - често в желанието си да улеснят детето и да го предпазят, те го възпират да се развие, да изгради защитни средства, и да порасне. За мен ролята на родителите трябва да се изразява в постепенно оттегляне, докато останат една опора, а не да са цялата конструкция.
Между другото, добронамерените родители могат да са не по-малко вредни
Родителите винаги са вредни, ама винаги. И всеки един човек има какво да разкаже на психотерапевта си.
Скрит текст:
Някога ще ми се роди син и аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му твърдя: „Миличък! Не си длъжен да ставаш инженер. Нито пък юрист. Това не е важно – какъв ще станеш като пораснеш. Искаш да си патоанатом? Разбира се, както желаеш! Футболен коментатор? Чудесно. Клоун в мола? Прекрасен избор!“
И когато навърши 30, ще дойде при мен този плешивеещ клоун с потекъл по лицето грим и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30! И съм клоун в мола! Такъв ли живот искаше за мен? С какво си мислила, когато ми говореше, че изобщо не е нужно на всяка цена да завърша висше образование? Какво си искала, мамо, когато ми разрешаваше да ритам топка с момчетата, вместо да ходя на уроци по математика?“
А аз ще отговоря: „Миличък, но аз вървях след теб във всичко, не исках да те притискам. Ти не обичаше математика, обичаше да си играеш с децата“.
И той ще продължи: „Не знаех до какво ще доведе това, все пак бях дете, не можех да вземам решения, а ти – ти ми съсипа живота“ - и ще си размаже грима по лицето с мръсния си ръкав.
Тогава ще се изправя, ще го погледна в очите и внимателно ще му кажа: „Ето какво. На света има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновни. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...
Или пък не, не така. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му повтарям: „Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето. Учи математика, Владик, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център“.
На 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки по измореното си лице и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Работя в „Гугъл“. Блъскам по 20 часа в денонощието, мамо. Нямам семейство. С какво си мислила, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си целяла, когато ме накара да уча математика?“
А аз ще отговоря: „Скъпи мой, но аз исках ти да получиш добро образование! Исках да имаш много възможности, всички възможности“. Ще отвърне: „За какво, по дяволите, са ми тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, им завиждам. Те са щастливи, мамо. Бих могъл да съм на тяхното място, но ти ми разби живота“ — и ще си потърка с пръст междувеждието под очилата.
Аз ще се изправя, ще го погледна внимателно в очите и ще кажа: „Ето какво. На света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ох!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...
Или друг вариант. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишен ще му твърдя: „Аз не съм тук, за да твърдя каквото и да било. Бог ме е изпратил на тази земя, за да те обичам. Върви при баща си, сине, попитай него, аз не искам да съм крайна отново“.
И на 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този оплешивяващ режисьор с тежка мъка в очите и ще каже: „Мамо! Аз съм на 30. Вече 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. Но на мен ми се струва, че ти е все едно. Защо ти никога, през всичките тези години, не изказа поне веднъж мнението си? Защо през цялото време ме препращаше към баща ми?“
Аз ще отвърна: „Скъпи мой, но аз не исках да вземам решения вместо теб! Просто те обичах, миличък, а за съветите си имаме татенце“. Той ще каже: „За какво, по дяволите, са ми съветите на баща ми, аз питах теб, мамо, теб? Цял живот драпам за вниманието ти. Побъркан съм на тема „майка ми". Готов съм да дам всичко, само поне веднъж, само веднъж да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание и безпристрастност ти ми съсипа живота“ — и театрално ще докосне челото си с длан.
Ще се изправя, ще го погледна внимателно право в очите и ще кажа: „Ето как стоят нещата. На света има два типа хора – едните живеят, а другите – през цялото време очакват нещо. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...
Този текст е добра профилактика на майчинския перфекционизъм. Стремежът да сме идеалните майки ни побърква. Отпуснете се. Колкото и да сме се старали са спечелим титлата „Майка на столетието", нашите деца все едно ще имат какво да разкажат на психотерапевта си.
Източник
И когато навърши 30, ще дойде при мен този плешивеещ клоун с потекъл по лицето грим и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30! И съм клоун в мола! Такъв ли живот искаше за мен? С какво си мислила, когато ми говореше, че изобщо не е нужно на всяка цена да завърша висше образование? Какво си искала, мамо, когато ми разрешаваше да ритам топка с момчетата, вместо да ходя на уроци по математика?“
А аз ще отговоря: „Миличък, но аз вървях след теб във всичко, не исках да те притискам. Ти не обичаше математика, обичаше да си играеш с децата“.
И той ще продължи: „Не знаех до какво ще доведе това, все пак бях дете, не можех да вземам решения, а ти – ти ми съсипа живота“ - и ще си размаже грима по лицето с мръсния си ръкав.
Тогава ще се изправя, ще го погледна в очите и внимателно ще му кажа: „Ето какво. На света има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновни. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...
Или пък не, не така. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му повтарям: „Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето. Учи математика, Владик, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център“.
На 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки по измореното си лице и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Работя в „Гугъл“. Блъскам по 20 часа в денонощието, мамо. Нямам семейство. С какво си мислила, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си целяла, когато ме накара да уча математика?“
А аз ще отговоря: „Скъпи мой, но аз исках ти да получиш добро образование! Исках да имаш много възможности, всички възможности“. Ще отвърне: „За какво, по дяволите, са ми тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, им завиждам. Те са щастливи, мамо. Бих могъл да съм на тяхното място, но ти ми разби живота“ — и ще си потърка с пръст междувеждието под очилата.
Аз ще се изправя, ще го погледна внимателно в очите и ще кажа: „Ето какво. На света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ох!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...
Или друг вариант. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишен ще му твърдя: „Аз не съм тук, за да твърдя каквото и да било. Бог ме е изпратил на тази земя, за да те обичам. Върви при баща си, сине, попитай него, аз не искам да съм крайна отново“.
И на 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този оплешивяващ режисьор с тежка мъка в очите и ще каже: „Мамо! Аз съм на 30. Вече 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. Но на мен ми се струва, че ти е все едно. Защо ти никога, през всичките тези години, не изказа поне веднъж мнението си? Защо през цялото време ме препращаше към баща ми?“
Аз ще отвърна: „Скъпи мой, но аз не исках да вземам решения вместо теб! Просто те обичах, миличък, а за съветите си имаме татенце“. Той ще каже: „За какво, по дяволите, са ми съветите на баща ми, аз питах теб, мамо, теб? Цял живот драпам за вниманието ти. Побъркан съм на тема „майка ми". Готов съм да дам всичко, само поне веднъж, само веднъж да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание и безпристрастност ти ми съсипа живота“ — и театрално ще докосне челото си с длан.
Ще се изправя, ще го погледна внимателно право в очите и ще кажа: „Ето как стоят нещата. На света има два типа хора – едните живеят, а другите – през цялото време очакват нещо. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години...
Този текст е добра профилактика на майчинския перфекционизъм. Стремежът да сме идеалните майки ни побърква. Отпуснете се. Колкото и да сме се старали са спечелим титлата „Майка на столетието", нашите деца все едно ще имат какво да разкажат на психотерапевта си.
Източник
Тогава сигурно за друго ще хукнат. Родителите са причина за много неща, но и те са хора, с всичките си несъвършенства. Може да ги виним, или можем да вземем живота си в ръце и да работим над това, което не ни кара да не се чувстваме добре. Тях няма да променим, но можем да се научим да стъпваме на собствените си крака, да изградим собствена ценностна система, да поставим свои граници, които да отстояваме, а не да чакаме, другите да не престъпват. Общо взето, да поемем отговорност за живота си, както правят зрелите и самостоятелни хора.
Това, което чета за майките, от кото се оплаквате, важи и за моята. Тя не е одобрявала нито едно мое решение, вечно съм слушала критики, практически за всичко. Особено за килограмите! Ако я слушах, досега нямаше да съм се омъжвала и да имам деца, защото и принц Уилям нямаше сигурно да е достоен за мен. Отделно майка ми уважава и одобрява само жени домакини, които се грижат за домашния уют. Работещите жени, към които се причислявам, са за нея едни провалили се жени. За мен това е просто един голям майтап. Казвам си, че тя не живее в реалния свят и затова така мисли. Никога не съм си го слагала на сърце.
Интересно ми е: Защо слушате тези неща и се вживявате? Аз винаги доста съм се забавлявала с мненията на майка ми, но и през ум не ми е минавало да слушам съветите й. Че пък и майките били виновни? Не, те просто са отделни хора, с други разбирания.От друго поколение са. Вие сте тези, които трябва да отстоявате това, което искате. И то не непременно пред майка си, а пред целия свят. Това е.
Ако я слушах, досега нямаше да съм се омъжвала и да имам деца, защото и принц Уилям нямаше сигурно да е достоен за мен. Отделно майка ми уважава и одобрява само жени домакини, които се грижат за домашния уют. Работещите жени, към които се причислявам, са за нея едни провалили се жени. За мен това е просто един голям майтап. Казвам си, че тя не живее в реалния свят и затова така мисли. Никога не съм си го слагала на сърце.Интересно ми е: Защо слушате тези неща и се вживявате? Аз винаги доста съм се забавлявала с мненията на майка ми, но и през ум не ми е минавало да слушам съветите й. Че пък и майките били виновни? Не, те просто са отделни хора, с други разбирания.От друго поколение са. Вие сте тези, които трябва да отстоявате това, което искате. И то не непременно пред майка си, а пред целия свят. Това е.
Ако сте ги прегръщали и целували и сте им казали една добра дума за тях и това какви са, както и сте показали, че могат да ви споделят проблемите си, без да бъдат овиквани все едно всичко е можело да бъде избегнато, едва ли ще хукнат по психотерапевти.
Ами не.
Моите родители са от онова старо поколение, което много-много не прегръщаха и целуваха децата, че да не се разглезели. Не са от типа родители, които са И приятели, никога не съм чувствала предразполагане от тяхна страна да си споделям с тях. По-строги, по-критични, по-авторитарни,... продукт на тяхното време и възпитание.
Е, до психотерапевт не съм стигнала до ден днешен. Смятам, че съм се изградила като емоционално зрял индивид, който не е зависим от мнението на родителите си.
Даже напротив, това някак кали характера ми. Не е проблем за мен да поставям граници, да казвам НЕ, да ограничавам достъпа и влиянието им в личния ми живот.
И виждам как постепенно с годините те се промениха спрямо мен и вече много се съобразяват как се държат и какво ми говорят.
Но пак казвам, аз съм силен характер и не допускам прекрачване на граници и налагане на чуждо мнение.
Уф, тези килограми. Майка ми и баба ми са дебели и допреди няколко години не са коментирали моето тегло. Преломният момент беше, когато за няколко месеца от около 57-8 кг качих до около 66-7. Тогава изкоментираха, че съм напълняла. Нямах мъж да ме успокоява, че и свинка ме обича, амбицирах се, почнах упражнения и свалих килата.
Сега съм 73-5 и ММ ми обяснява, че и такава ме обича. Мама и баба пак коментират, че съм напълняла. Естествено, че ще коментират и по-добре да го правят. Не искам да ставам дебела като тях, след като половината ми гени са за кльощавост. Пък ММ съм сигурна, че и с мъфин топ, и с огромен дирник пак ще ме обича, но за мен няма да е здравословно.
Сега съм 73-5 и ММ ми обяснява, че и такава ме обича. Мама и баба пак коментират, че съм напълняла. Естествено, че ще коментират и по-добре да го правят. Не искам да ставам дебела като тях, след като половината ми гени са за кльощавост. Пък ММ съм сигурна, че и с мъфин топ, и с огромен дирник пак ще ме обича, но за мен няма да е здравословно.
Не знам. Мъжете от коректност винаги ще кажат, че те обичат всякак. И моят така твърдеше. Но откак отслабнах не е спрял да се радва на този факт и постоянно да ми казва, че отслабнала съм много по-добре. Факт е, че и да бях качила 10 кг, вместо да сваля, сигурно пак щеше да ме успокоява, че съм си добре.
Поне за кг. имаме огледало да видим истината.
Поне за кг. имаме огледало да видим истината.
Значи, за да ни обичат, трябва винаги да сме перфектни. Ето това беше и моят извод и понеже съм тъпа, грозна, дебела и застаряваща, никога никой няма да ме обича.
Освен това тези, които казват, че могат да живеят щастливо сами, не ги разбирам. Не може да се живее щастливо сам, ако ще да запишеш 100 хиляди курса по езици, да се скъсаш от екскурзи и т.н. Мъжът е центърът на живота на една жена. Докато умра, ще вярвам в това. След това идват децата и те стават център, но без мъж не може да се живее щастливо.
Освен това тези, които казват, че могат да живеят щастливо сами, не ги разбирам. Не може да се живее щастливо сам, ако ще да запишеш 100 хиляди курса по езици, да се скъсаш от екскурзи и т.н. Мъжът е центърът на живота на една жена. Докато умра, ще вярвам в това. След това идват децата и те стават център, но без мъж не може да се живее щастливо.
Пълни глупости. Трябва ти да си се обичаш - такава каквато си.
Едва ли има човек, който не е чувал коментар за килограмите си, в този случай обаче явно става дума за често потъпкване на женското самочувствие, което не виждам по какъв начин помага?
Ако ти се набива в главата, че не си кой знае кво, ще се примиряваш и с връзки, в които те третират като нещо, което не е кой знае кво. Децата вярват на родителите си, и ако родителите ти кажат, че за нищо не ставаш, да, ще трябват години терапия, за да изтриеш този токсичен глас от главата си.
Ако ти се набива в главата, че не си кой знае кво, ще се примиряваш и с връзки, в които те третират като нещо, което не е кой знае кво. Децата вярват на родителите си, и ако родителите ти кажат, че за нищо не ставаш, да, ще трябват години терапия, за да изтриеш този токсичен глас от главата си.
Как ше ти се набива, ако не го изслушаш? Докога ще вярваш на родителите си? Къде остава твоето мнение?
Не мога да приема, че хора на 25+ години не се оглеждат никъде другаде, освен в очите на родителите си. Няма ли за тях приятели, колеги, друг живот?
Децата може да вярват на родителите си, в началото са малки деца, но но все в някакъв момент е добре да подложат на съмнение някои техни мнения. Иначе какво - целият свят с всичките му особности, поднесен на тепсия от мама и тати. Е няма начин просто...
Не мога да приема, че хора на 25+ години не се оглеждат никъде другаде, освен в очите на родителите си. Няма ли за тях приятели, колеги, друг живот?
Децата може да вярват на родителите си, в началото са малки деца, но но все в някакъв момент е добре да подложат на съмнение някои техни мнения. Иначе какво - целият свят с всичките му особности, поднесен на тепсия от мама и тати. Е няма начин просто...