За емоционалната еманципация от родителите

Когато си помислих - какво толкова ще стане?
Ми, нищо не стана.
Заживях си волно и спокойно и нищо не мож ме бутне. И не, нямам никакъв проблем по петилетка да не си говоря с никого от семейството, ако се налага.
Ама аз съм ранозрейка.
Страха ти е голям, но всъщност и мъж искат за теб и семейство и да си щастлива.

Джуд, до характер е. Аз съм израснала с двама тирани. Ама тирани като ти казвам, ако ти приведа няколко примера, ще кажеш, че си измислям, толкова са абсурдни.
Ами каквото кажеха, аз правех наобратно още от най-ранна възраст. Откарах с първия ми приятел почти десет години точно защото и двамата не го понасяха. Някои неща с ръка на сърцето признавам, че съм ги правела напук на тях. И са ме били, и не са ми говорили, и са ме наказвали, но проклетото си е проклето.
Спрях да им говоря в момента, в който излязох от къщи. С баща ми след години позатоплихме отношения по негова инициатива, с майка ми не говоря до ден днешен.

Нямам идея, много отдавна е било. И аз правех напук, но без ексцесии, просто не съм слушала много родителите си. Някъде в главата ми стои 22-25 год. като максимална граница, в която човек да се вслушва и да обсъжда с родители своите решения. След това ми се струва странно някой да го прави. Но аз съм в прекрасни отношения с родителите си, без да съм супер близка с тях.

Много искам да ти помогна с мнение, но няма да мога. Аз съм се родила емоционално еманципирана.  Винаги съм правила това, което на мен ми се харесва. И пет пари не съм давала затова, дали мен ме харесват. Не съм пречила на другите, не съм ровила в душите им, не съм създавала интриги. Но, каквото съм искала, аз съм го правила, без да ме интересува чуждото мнение. Така е било за чуждите, така е било и за близките ми хора. И много рано се отказаха да ми пречат, да ме съветват. То, как се съветва такова чудо? Аз съм благодарна на родителите си, че ме обичаха, обгрижваха и отгледаха старателно. Въпреки, че не винаги ме разбираха, подкрепата им беше безгранична. За детето е важно да го обичат, дори когато възгледите се разминават. Така че, винаги топката е у родителя. И важно е той как и накъде ще я запрати.

Странното е, че моите въобще не са тирани, просто са свръхпротективни. Поне аз така виждам нещата. Освен това баща ми цял живот работи в чужбина, и винаги времето ни заедно е било много ограничено и сме бързали да го прекараме хубаво. За проблеми почти не се говори, само майка ми е емоционалната, тази, която явно и гласно изговаря проблемите си. Баща ми е мълчалив и много мек, той крие чувствата си, аз съм същата. Обичаме се и сме близки, не само с тях, ами и с баби, дядовци, чичовци и т.н. Добро ми е семейството, обичам го. Сега усетих сякаш тази негова липса как е повлияла не само на мен, но и на майка ми, както и на неговите родители. Майка ми често казва неща като, "все съм сама", "това ми е съдбата", "всеки си живее живота". Като каже нещо такова и се чувствам много зле. На нея ѝ се наложи да поеме много грижи по семейни причини, свързани с гледане на болни родители. Това със сигурност ѝ се отразява много, защото баба ми и дядо ми се отнасят лошо с нея. Тя ми се оплаква на мен, още от малка ми е говорила неща, които според мен са проблеми на зрели хора и едва ли съм имала капацитет да ѝ помогна. Малко като отдушник съм била май. Също така винаги е била много критична, защото мисли, че това е правилния начин да ме възпита. "Браво" никога не съм чула, само някакви напътствия. Похвалите винаги са казвани с половин уста. Понякога имам чувството, че заради лошото отношение на баба ми прехвърля върху мен и баща ми огорчението си. Все се говори за "вашия род", "вашите гени". Това, че баба ми се държи като звяр с нея е истина, макар да не съм го видяла с очите си, защото го прави само когато са двете. Само че аз не знам какво да направя.
По отношение на преминаването на граници, свикнала съм от строгостта на майка ми да изпитвам някакъв страх от грешки и "излагация". Тя често гледа с един строг пронизващ поглед, и даже съм я питала защо така ме гледа и тя казва, че просто така си гледа. Което на моменти съм съгласна, че е така, но невинаги.
Правила е и продължава да ми прави коментари за теглото, за начина на обличане, за всичко, което касае женствеността. Дори директно ми е казвала как приличам на баба ми, понеже с нея сме нямали женското чувство да се нагласиш и да приличаш на жена. Като бях по-малка постоянно искаше да ходим по магазини за дрехи, а мен това ме отегчаваше, тя пък ми се дразнеше и ме сравняваше с баба ми. Казвала ми е директно, "е, не си най-хубавата, но не си и толкова зле". Всичко това много ме нарани и не мога да го забравя, въпреки че мисля, че съм стигнала до прошката и в момента наистина имам желание да се излекувам от всички рани.
От страна на баща ми винаги е имало топлина, любов, но точно пък неговото мълчание по всякакви важни въпроси ме обърква. Сякаш не мога никога да си споделя чувствата, така съм приела всичко. Ако ми се доплаче, стискам зъби и не плача пред тях, ако изпитвам огромна радост, също я стискам. Приела съм, че сякаш нямам право на негативна емоция. Включително е имало моменти, в които се разплаквам пред майка ми (не нарочно, а просто съм стигнала предела), очаквам някакво съчувствие, споделям колко ми е тежко и тя не реагира така, както бих искала. Не ми съчувства, не ме разбира. Така съм го чувствала... Може би не трябва да го очаквам, но кое дете не очаква това от майка си?
Знам, че искат да си намеря мъж, но все си мисля, че искат определен типаж и всякакъв друг ще е "излагация", ще е нещо лошо.
Майка ми е много критична към целия свят, тя вижда във всеки само недостатъци. В абсолютно всеки може да намери нещо, което не е хубаво, включително за дрехи и визия. Вероятно според нея трябва да съм до 55-56 кг и да не мърдам нагоре, защото когато бях толкова ми казваше, че съм "най-добре".
Видях я веднъж, че гледаше към екрана на телефона ми, което много ме подразни. Това лято пък бяхме тримата на море и аз станах от вечерята, за да говоря по телефона с приятелка. Нямаше ме повече от час и като се върнах, тя гледаше пак със строгия укоряващ поглед и направи забележка защо съм се бавила толкова. За мен това не е нормално. Чувствам го като контрол и капан, все едно вечно трябва да се държа по определен начин и да изпълнявам нещо.
Продължава да ме увещава да си купувам дрехи, постоянно ми казва как имам нужда от нови ботуши, от палто и т.н. Сега си намерих нова работа и тя веднага тръгна да казва, че ще имам нужда от сако и нов гардероб, защото вече ще съм в нова роля и искаше да ходим по магазините, за да си купя.
Когато съм се издънила с някоя покупка (с моите лични пари), тя казва в множествено число, "похарчихме еди колко си лева за това".
Може би издребнявам, просто искам да дам пример какво ме дразни и същевременно ме кара да чувствам отчаяние. Не искам никога да се карам с родителите си, мразя кавгите, а и вече минах през това много пъти, зверих се, държах се лошо, мръщих се и какво ли не. Няма добър ефект. Явно трябва просто да почна да правя каквото искам, пък да става каквото ще. Но кога ли ще събера смелост и как ще стане... те са свикнали по един начин да ме възприемат. Звучи абсурдно, но очаквам, ако им кажа, че съм си намерила приятел, да почнат да ми пречат по някакъв начин. Може и да не съм права, но не очаквам да мине гладко. Очаквам да има някакви коментари от нея, ако нещо не одобрява. Не знам...
Освен това аз искам да живея свободен живот, не искам с първия срещнат да почвам да мисля за сватба, защото това не е реалистично. Тя говори романтично за нещата, аз пък от моя опит гледам крайно песимистично на всякакви връзки. Ако започна някаква връзка, тя ще почне да ме разпитва за него, а аз не искам да запознавам никого с никого, освен ако няма да се женим или да живеем заедно. Никога не съм споделяла "женски" неща с нея, никога не съм споделяла, когато съм изживявала любовна мъка, всичко криех. И въобще крия всякакви емоции, а те бушуват в мен и излизат по грозни начини. Просто не мога да си позволя да бъда уязвима пред тях.

На каква възраст си? Да не си в училище или малко след това?
Моята майка също има строги правила и принципи по доста въпроси, не понася наднормени кг. и има много различни от моите виждания. Все пак родителите са отделни хора и това е ОК.

Не съм в ученическа възраст, на 30 съм. Живея отделно, но когато баща ми е в отпуск, гледам да прекарвам много време с тях. Сега започнах да се замислям, че това не е добре и трябва да спра. Много ми липсва, но няма какво да се направи.
P.S. Не мога да създам една нормална връзка, винаги са наситени с много драма, все изпитвам страхове, вина, срам. Не казвам, че е заради родителите, но се затвърждава като все по-голям проблем и търся причините. Като се запозная с някого, почвам да мисля дали е подходящ за съпруг, защото в моите очи само това е “чиста връзка” и така мога да избегна срама, но пък често имам неангажиращи връзки и то с мъже, които не харесвам. Нямам воля да спра да правя неща, които не са добри за мен. Другото е, че почвам да мисля дали въпросният е подходящ за представяне пред родителите и ако не е, почвам с опасенията. Пълна каша е.
Знам, че отговорът е да намаля престоя при тях, да работя още върху самостоятелността си и да правя крачки в личния живот без да чакам одобрение. И работа с терапевт. Вероятно родителите ми все пак ще ме подкрепят и едва ли ще ми крещят. Ама...  страх.
Имам и разни травми заради постоянната критика на майка ми. Примерно, почнах да се страхувам от критика в битово отношение от съквартирантката ми. Майка ми е много педантична домакиня и все прави забележки. И не припарвам в кухнята, а се затварям в стаята си. Знам, че тя нищо няма да ми каже, но вътрешно ми е неспокойно и не мога да се отпусна.

Е, вече си достатъчно голяма за да разбереш и приемеш, че имаш токсични отношения с твоята майка. Ако не можеш сама да скъсаш тази зависимост, обърни се към специалист. Съвет, за съжаление, не мога да ти дам, нямам такъв жизнен опит, но със сигурност това, което описваш са болни и вредни отношения. Майка ти може и да не е лош човек сама по себе си, но като родител е вредител в твоя живот.

Джуд, за съжаление не мога да ти помогна със съвет, просто искам да те поздравя за куража да търсиш спасение.
Понеже отблизо наблюдавам подобни отношения и пак детето не живее с тигровия родител, но е контролирано дистанционно и също съзнанието му е изкривено да мисли първо "как мама и тати ще приемат това", та резултат е счупен млад човек, който живее по-зле от самотен старец, не прави буквално нищо и само гние пред телевизора. Ти, щом търсиш вариант, не си се предала и имаш шанс.

Разбирам напълно ситуацията, аз минах и минавам през същото и то на сходна възраст. При мен се добавя и напредналага възраст + здравословни проблеми на родителите, които определено не подпомагат емоционалното отделяне от тях... Разликата е, че у нас майка ми мълчи и дума не обелва за нищо, докато вече не е станало късно; баща ми поне що-горе говори и тя на този фон още повече се настървява на тема "ти обичаш повече баща си" А аз просто с него успявам да комуникирам..
Съвет... не, но какво направих аз - с времето се отдалечих и отделих. Малко по малко се събираха много разминавания помежду ни, малко по малко аз пък събирах сили (и да, тези чувства на вина, срам и зависимост е важно да се преработят със специалист!). Имах и достатъчно живи примери наоколо какво ме чака, ако не се отделя. В момента живея достатъчно далеч физически и емоционално. Не че не ги обичам, не че не ме боли за тях, не че няма да помогна с каквото мога при нужда, и не че смятам, че съм напълно отделена (т.е не съм прекъснала всяка връзка, и не съм наваксала всяко забавяне). Но за моя живот знаят основно щрихи, проблемите, болките и радостите си ги живея сама. Просто се отделих, сама и самостоятелна не само физически, но именно емоционално. Не е лесно, особено ако искаш да запазиш някакви отношения, както аз, но това е моят избор. И пак, психотерапия за чувствата. По-добре това, отколкото заместване на една зависимост с друга..

Редактирам се, за да добавя още 1-2 конкретни неща. Едното е, че на мен много ми помага физическата дистанция. Поглеждайки назад виждам, че не е добре да живеем в един и същи град с нашите - в миналото, а вероятно дори и сега. Не е добре за мен като самостоятелен човек.

Другото - питаш кога човек започва да живее без страх и очакване да му се скарат Когато поеме отговорността за себе си. Когато опознае себе си, приеме нещата, които може и най-вече не може, и относно всяко свое действие е способен да отговори с "защото аз така реших/искам/мога". И не чака от никого помощ за действията си - тогава вече и "лошите погледи" губят сила

Впрягаш каруцата пред коня. Ти първо си намери мъж, после мисли как ще го представяш на родителите си.
Прочети цитата няколко пъти. Усещаш ли колко абсурдно звучи? Също като: „Няма да ям, защото ме е страх, че може да се накапя или даже задавя“, „Няма да излизам от вкъщи, защото ме е страх, че може да се спъна“, „Няма да дишам, защото ме е страх, че...“. Дотам ли искаш да се докараш? Да спреш да дишаш, защото вашите евентуално няма да одобрят начина, по който го правиш? Сериозно?
Ако не можеш да се справиш сама, потърси помощ от специалист. И побързай, защото времето лети и не след дълго този ти страх ще се превърне в омраза към родителите ти, защото заради тях си останала сама.
А това няма да е така. Няма да е заради тях, а заради теб самата. Не изкарвай тях виновни заради собствената ти нерешителност. Та вие дори не живеете заедно! И как така родителите ти излязоха виновни за това, че избираш неподходящи за теб мъже? Какво очакваш от тях – да ти намерят подходящ мъж и да те оженят, както се е правило в предишни времена?
Не, ти сама ще си го намериш. Просто хвани живота си в собствените си ръце и не се опитвай повече да хвърляш вината за объркания си личен живот на някой друг.

Все съм си мислила ,че съм правила всичко като родител, особено по темата тук. Сега по празниците стана въпрос за умни деца и казах, че не е достатъчно , има още много до успеха. И съм работила по това  за децата си.
 И синът ми ,който е доста успешен, над средно ниво според мен, ми изтърси :=  Работила си ти...
 След което си казах, че по-добре човек да няма деца, все недоволни от родителите и  все вината в тях. Като знам пък точно него как съм влачила напред, докато сам реши да потегли и смятах за успех, че не съм го провалила,  а се оказва друго. Другият беше като танк, само напред без проблеми и пак  е доста назад в доходите, това си избра ,дето е неплатено.
 Родител да не си , ако искате другата страна.
 И аз се оплаквах от моите родители ,не съм изключение, точно заради това исках от мен да не се оплакват,  ама не стана. Няма изключения.

Решението на всеки проблем е работата. Да си зает, това лекува всичко. Въртележката на живота да те върти яко и да нямаш време да мислиш за такива неща. И аз не израстнах с перфектното семейство, но не виня никого за нищо. Казвам си "такива са били, това са знаели и са реагирали според знанията си,  решенията им в дадени моменти са били правилни за тях, според възможностите им и времето и ситуацията". Смирение е нужно. Миналото няма да се промени, хората също. Смиряваш се и продължаваш напред. Така разсъждавам аз, но аз съм много зает човек и нямам време за нищо. Винаги съм гледала да работа на 2 места, да ми остава и време за детето ми и кучетата. Моля се само на Господ да съм мъдра майка и да съм жива по-дълго за да мога да гледам и внуци.

Добре, аз приемам тази критика. Може би сте прави. Дори да спра с хвърлянето на вина, оставам един самотен човек, който не знае как да се справя с живота, постоянно е тревожен, за всяко нещо, има фобии, изолира се и изпада в депресивни състояния, не може да има граници и се страхува да взема решения. И не мога да се оправя с тези неща.
P.S., ок, разбирам, но не става само с работа. Не искам само работата да е център на живота ми. Искам да имам човек до себе си, но съм неспособна и не ми се получава.