За емоционалната еманципация от родителите

Втория ми баща Бог да го прости, беше същия. С него бях до смърта му, но защото моята душа е такава. Не можех да го излекувам, не можах да го накарам да си пие хапчетата, но това което беше по силите ми е да не позволя да умре сам. Приех му избора и просто бях до него. Не одобрявах, че 9 години той живя с мъката по починалия ми брат,че тъпчеше в миналото и че не желаеше да живее и да се лекува, но се смирих, че не мога да го променя, просто мога да го приема.

Не съм била зависима, овен удря стени, но недоволна съм била. Чак като станах родител разбрах и простих в себе си ,приех, че са правили каквото могат, според техните дадености, не е било за лошо според тях.
 Разбрах ги и приех.
 Човек носи в гените си  от много предци, от много назад, тези комбинации не можеш възпита като родител, силни са даденостите.
  Винаги съм поощрявала в моите деца собствените решения, дори да ми струва скъпо , в пари, прахосвали са и  не съм спорила, въпреки нямане ,бедност. Лесно когато има. За да  стане тяхното ,не става моето, че не стигат пари. Носили са ми старите си дрехи, излишните си, колежки ,като ме гледат как се обличам. И до сега стискам, то е  като условен рефлекс станало. И се дразня  в себе си на тях ,че пилеят според мен. Друго ниво са. Но си мълча, надявам се де ,може да намеквам някак. Неусетно.
 Не е  емоционално ,но като пример го давам. Те  и  емоционално може да имат зависимост ,дето не съм искала и не знам.
 Одобрение всеки търси, независимо за какво и от кого. Най-малкото да спести конфликти.
 
 В тебе  е каквото  е.
И не е само до теб.
 Но така описано е прекалено, да го осъзнаеш е  прогрес ,стъпка напред. Нататък - както успееш. Може да търсиш несъзнателно решителен мъж, което да те доведе до  зависимост от него, отново.  И там е тънка линия, до властност, че и повече. Да те третира като даденост и  придатък.

 Опитвай ,греши, плащат се грешките, но са полезни.
 Да не стигаш да търсиш  одобрение от всеки и  да страдаш. Майната им , ти си важна.

Добре е, че искаш, но какво правиш, за да го получиш? Ти самата не се харесваш, как очакваш някой друг да те хареса?
Разбери се първо със себе си, харесай се, обикни се, пък чак след това очаквай същото и от околните.
Замисли се – като искаш, какво даваш насреща? Човекът насреща също ще иска, ще има очаквания. Ти какво ще му предложиш? Хленчене, оправдания, обвинения към родителите, кашата в главата?
Пак ще ти предложа – ако не можеш сама, помоли за помощ, не е срамно, даже днес е модерно. Изхвърли всички не-та (не мога, не съм способна, не ми се получава...) и защото-та (защото тя майка ми е виновна, че и баща ми покрай нея). Можеш. Само трябва да го поискаш, а и да поработиш върху себе си. Със или без чужда помощ, но ще трябва. Всичките ти проблеми са в главата ти, не извън теб. Ти си ги създаваш.

Това за обичането на себе си още не мога да го схвана напълно като концепция, но мисля, че разбирам вече повече. Преди напълно го отричах, вече поне имам желание да се уча. Благодаря.

Поне не се упреквай, обичане и аз не стигам чак. Но да кажем уважение, човек си, няма без грешка хора.

Бор_яна, ще кажа нещо за ситуацията, която споделихте със сина си. Може да не съм права, но мисля, че може да ви успокои. Да, наистина психотерапията стана мода и навсякъде е пълно с информация за травми, какви ли не разстройства и т.н. В социалните мрежи особено е пълно с такива и се изказват знайни и незнайни психолози и правят генерални заключения. Може би синът ви се е повлиял от тези неща, почнал е като мен да рови в такава информация, да се припознава и затова го е казал. Поне при мен се случва нещо такова, защото като се сетя как психологията все търси нещо назад в детството и почвам сама да търся и стигам дотук. Което е грешка, но си успокоявам съвестта, за да не се чувствам само аз виновна. Много често се чувствам сякаш нося някакво голямо огорчение и незарастваща рана в себе си. Може би не е заради мама, може би просто търся нещо, на което да се опра. Надявам се, че ме разбирате. Много съм емоционална и се обиждам лесно, но поне имам желанието да се поправям. Благодаря ви за всеки поглед и мнение.

Едва ли е това. Другият може , той дори учи малко психология  и се отказа. Заради себе си повече ,да се разбере.
 Няма човек да не рови в миналото. По един или друг начин, понякога тъпо ,понякога научно.

 Зарежи тези глупости по интернет.
Злодеида е права за работата, не съм имала време години наред да мисля, заспивах права. Не  еза хвалба.

Джуд, разбирам те.
Просто започни да вземаш решения, каквито и да е. Дори най-елементарни, като каква пола да си купиш, но базирани на това, което ти харесваш и искаш, а не на неодобряващия/одобряващия вътрешен глас в главата ти. Ще разбереш, че последиците са за теб и ще се справиш с тях каквито и да са.
При въпрос "защо" от страна на майка ти , отговаряш, че така си решила, а при коментар казваш "добре". С времето ще става все по-лесно вземането на решения и отстояването на лично пространство. В един момент казваш "знам, че го правите от загриженост и ви благодаря, но аз мога, трябва и ще се справя с това" и "както и да се справя, последиците са за мен и съм готова за тях". Спираш да се обясняваш и си гледаш живота, прави само това, което усещаш, че прави теб щастлива, без вътрешно да търсиш одобрението. Не се отчитай, дори заяви, че колко, кога, как, къде, с кого и какво правиш си е твоя работа и нямаш нужда от контрол. Че ако искаш те да знаят нещо, ще им споделиш.
Хората, които са преминали през това в пубертета не могат да разберат нас закъснелите. Да, ние не сме взели контрола над живота си навреме поради една или друга причина. Обикновено е от желание да угодиш на родителя, той да се чувства добре, да е доволен от теб. Вината е споделена - и негова, че е неспособен да пусне и подкрепи детето си, и на детето, че е неспособно да постави граници, да дефинира себе си и да се отстоява. И с времето става все по-трудно да се откъснеш.
Намали контактите с тях до такава честота и времетраене, че да не се подтискаш. Отказвай им. Научи се да казваш НЕ. Лесно е, повярвай ми. Няма никой да пострада от това. И да мрънкат, това е техния начин да асимилират нещата и не те засяга. И да неодобряват, казваш им, че имат право на това, но решението е твое. И, че ако имаш нужда от съвет или мнение, ще го потърсиш. И всичко това го прави спокойно, без викове и скандали. В началото е трудно, но после става по-лесно. Само трябва да отстояваш себе си и да заставаш зад решенията си. Те са си твои и са си за теб. Тях не ги засягат.
И внимавай за какъв човек ще се зажениш и защо. Дали не е защото така трябва, така очакват, защото изглежда подходящ, защото те го одобряват, защото е време вече, защото така те ще отдадат контрол и пр. Ти избираш! Това е твоят живот и ти ще живееш с твоя избор.

Сега ще напускам работата, в която се чувствах зле и ще почвам нова, която ще е изцяло присъствено, мисля, че ще ми се отрази добре.
Също така, има едно момче сега, с което общувам. Вече видя токсичната ми страна и въпреки това не ме отхвърли напълно. Когато ми каже нежно мила дума, ми става много хубаво. Не знам дали можем да бъдем заедно, не е точно мой тип визуално, но пък душата му е много добра и има нещо между нас, не знам какво е, но все пак има нещо, което ни свързва. Аз пак тръгнах с рогата напред и почнах да мисля за недостатъци, за неодобрение, за това как то няма да стане и т.н. И да се обвинявам, разбира се. Не знам, ще се опитам да бъда по-позитивна и да преработвам сама емоциите без да очаквам друг да е отговорен за тях. Не знам дали може да се получи между нас, чудя се да пробвам ли? Да направя ли всичко възможно да се освободя от страха и това да е пробата или да чакам, докато с терапевта почнем редовна работа.

Според мен: Пробвай, ако те влече. Ако ще се насилваш, само защото трябва и пр., по-добре остави.
От опит.

Ох, като започнете с това, че родителите не били виновни... Напротив, родителите имат най-голяма "вина" и отговорност за емоционалният ни профил. Те му поставят основите и го изграждат много преди да станем осъзнати личности. И какъв може да е резултата от някой, който си стъпквал при всеки удобен случай?

Да, виновни са, и да - после е наша отговорност да си "лекуваме" проблемите.

Никак не е трудно, само така изглежда. Трябва просто да се вгледаш в себе си. Да се приемеш такава, каквато си. Да откриеш добрите си качества. Да се харесаш. Да се грижиш повече за себе си и нямам предвид (само) външността, а най-вече вътрешното ти Аз, душевността ти. Да се стремиш да живееш в хармония със себе си, с възгледите си, с нуждите си. Да ги уважаваш и да се грижиш за тях, да не ги пренебрегваш заради чужди интереси. Това е да обичаш себе си – да осъзнаеш, че заслужаваш да бъдеш обичана и най-вече от самата себе си.
Естествено, напълно нормално е да откриеш черти, които не ти допадат. Всеки човек ги има, ,обикновено ги наричат слаби места. Някои може да промениш, други – да потиснеш, да не им позволяваш да съсипват живота ти, с трети да се научиш да се съобразяваш и да живееш с тях. По-лесно е, отколкото звучи.

Някои се съпротивляват, дори като се подчиняват, вътрешно си имат стени да ги пазят от обезличаване.
 А какъв е проблемът на тези ,дето нула внимание не получават  в смисъл на възпитание, оставят ги да водят,  вървят по тяхното,  като принцове и принцеси живеят и получават всичко желано. Пълна свобода. Както са повечето деца сега. Те каквото кажат става.
 След години ще ги четете .

Като прочетох първия ти пост помислих, че си 18- 20 годишна. За тази възраст би било( все още) нормално да си поставяш такива въпроси. Обаче на 30 би трябвало да си поела пътя си. Примерът ти как ставаш от масата и телефонираш 1 час показва неуважение към присъстващите на вечерята и недобро възпитание. Трябва да работиш върху себе си, много.  Родителите ти не са ти проблем. Приятел си нямала, предполагам.

Авторке, интересна ми е темата ти, по-късно ще прочета по-подробно. На първо впечатление - майка ти те контролира чрез срам и вина. Това е ужасно, но на 30, трябва да издрапаш със своята собствена воля, не да разчиташ те да променят нещо. Терапия би ти помогнала доста, има и много литература, която можеш да прочетеш. "Отровните родители", например. Хубаво е, че се замисляш по тези въпроси и искаш да промениш нещо.