За емоционалната еманципация от родителите

Когато си помислих - какво толкова ще стане?
Ми, нищо не стана.
Заживях си волно и спокойно и нищо не мож ме бутне. И не, нямам никакъв проблем по петилетка да не си говоря с никого от семейството, ако се налага.
Ама аз съм ранозрейка.
Страха ти е голям, но всъщност и мъж искат за теб и семейство и да си щастлива.

Джуд, до характер е. Аз съм израснала с двама тирани. Ама тирани като ти казвам, ако ти приведа няколко примера, ще кажеш, че си измислям, толкова са абсурдни.
Ами каквото кажеха, аз правех наобратно още от най-ранна възраст. Откарах с първия ми приятел почти десет години точно защото и двамата не го понасяха. Някои неща с ръка на сърцето признавам, че съм ги правела напук на тях. И са ме били, и не са ми говорили, и са ме наказвали, но проклетото си е проклето.
Спрях да им говоря в момента, в който излязох от къщи. С баща ми след години позатоплихме отношения по негова инициатива, с майка ми не говоря до ден днешен.

Нямам идея, много отдавна е било. И аз правех напук, но без ексцесии, просто не съм слушала много родителите си. Някъде в главата ми стои 22-25 год. като максимална граница, в която човек да се вслушва и да обсъжда с родители своите решения. След това ми се струва странно някой да го прави. Но аз съм в прекрасни отношения с родителите си, без да съм супер близка с тях.

Много искам да ти помогна с мнение, но няма да мога. Аз съм се родила емоционално еманципирана.  Винаги съм правила това, което на мен ми се харесва. И пет пари не съм давала затова, дали мен ме харесват. Не съм пречила на другите, не съм ровила в душите им, не съм създавала интриги. Но, каквото съм искала, аз съм го правила, без да ме интересува чуждото мнение. Така е било за чуждите, така е било и за близките ми хора. И много рано се отказаха да ми пречат, да ме съветват. То, как се съветва такова чудо? Аз съм благодарна на родителите си, че ме обичаха, обгрижваха и отгледаха старателно. Въпреки, че не винаги ме разбираха, подкрепата им беше безгранична. За детето е важно да го обичат, дори когато възгледите се разминават. Така че, винаги топката е у родителя. И важно е той как и накъде ще я запрати.

Странното е, че моите въобще не са тирани, просто са свръхпротективни. Поне аз така виждам нещата. Освен това баща ми цял живот работи в чужбина, и винаги времето ни заедно е било много ограничено и сме бързали да го прекараме хубаво. За проблеми почти не се говори, само майка ми е емоционалната, тази, която явно и гласно изговаря проблемите си. Баща ми е мълчалив и много мек, той крие чувствата си, аз съм същата. Обичаме се и сме близки, не само с тях, ами и с баби, дядовци, чичовци и т.н. Добро ми е семейството, обичам го. Сега усетих сякаш тази негова липса как е повлияла не само на мен, но и на майка ми, както и на неговите родители. Майка ми често казва неща като, "все съм сама", "това ми е съдбата", "всеки си живее живота". Като каже нещо такова и се чувствам много зле. На нея ѝ се наложи да поеме много грижи по семейни причини, свързани с гледане на болни родители. Това със сигурност ѝ се отразява много, защото баба ми и дядо ми се отнасят лошо с нея. Тя ми се оплаква на мен, още от малка ми е говорила неща, които според мен са проблеми на зрели хора и едва ли съм имала капацитет да ѝ помогна. Малко като отдушник съм била май. Също така винаги е била много критична, защото мисли, че това е правилния начин да ме възпита. "Браво" никога не съм чула, само някакви напътствия. Похвалите винаги са казвани с половин уста. Понякога имам чувството, че заради лошото отношение на баба ми прехвърля върху мен и баща ми огорчението си. Все се говори за "вашия род", "вашите гени". Това, че баба ми се държи като звяр с нея е истина, макар да не съм го видяла с очите си, защото го прави само когато са двете. Само че аз не знам какво да направя.
По отношение на преминаването на граници, свикнала съм от строгостта на майка ми да изпитвам някакъв страх от грешки и "излагация". Тя често гледа с един строг пронизващ поглед, и даже съм я питала защо така ме гледа и тя казва, че просто така си гледа. Което на моменти съм съгласна, че е така, но невинаги.
Правила е и продължава да ми прави коментари за теглото, за начина на обличане, за всичко, което касае женствеността. Дори директно ми е казвала как приличам на баба ми, понеже с нея сме нямали женското чувство да се нагласиш и да приличаш на жена. Като бях по-малка постоянно искаше да ходим по магазини за дрехи, а мен това ме отегчаваше, тя пък ми се дразнеше и ме сравняваше с баба ми. Казвала ми е директно, "е, не си най-хубавата, но не си и толкова зле". Всичко това много ме нарани и не мога да го забравя, въпреки че мисля, че съм стигнала до прошката и в момента наистина имам желание да се излекувам от всички рани.
От страна на баща ми винаги е имало топлина, любов, но точно пък неговото мълчание по всякакви важни въпроси ме обърква. Сякаш не мога никога да си споделя чувствата, така съм приела всичко. Ако ми се доплаче, стискам зъби и не плача пред тях, ако изпитвам огромна радост, също я стискам. Приела съм, че сякаш нямам право на негативна емоция. Включително е имало моменти, в които се разплаквам пред майка ми (не нарочно, а просто съм стигнала предела), очаквам някакво съчувствие, споделям колко ми е тежко и тя не реагира така, както бих искала. Не ми съчувства, не ме разбира. Така съм го чувствала... Може би не трябва да го очаквам, но кое дете не очаква това от майка си?
Знам, че искат да си намеря мъж, но все си мисля, че искат определен типаж и всякакъв друг ще е "излагация", ще е нещо лошо.
Майка ми е много критична към целия свят, тя вижда във всеки само недостатъци. В абсолютно всеки може да намери нещо, което не е хубаво, включително за дрехи и визия. Вероятно според нея трябва да съм до 55-56 кг и да не мърдам нагоре, защото когато бях толкова ми казваше, че съм "най-добре".
Видях я веднъж, че гледаше към екрана на телефона ми, което много ме подразни. Това лято пък бяхме тримата на море и аз станах от вечерята, за да говоря по телефона с приятелка. Нямаше ме повече от час и като се върнах, тя гледаше пак със строгия укоряващ поглед и направи забележка защо съм се бавила толкова. За мен това не е нормално. Чувствам го като контрол и капан, все едно вечно трябва да се държа по определен начин и да изпълнявам нещо.
Продължава да ме увещава да си купувам дрехи, постоянно ми казва как имам нужда от нови ботуши, от палто и т.н. Сега си намерих нова работа и тя веднага тръгна да казва, че ще имам нужда от сако и нов гардероб, защото вече ще съм в нова роля и искаше да ходим по магазините, за да си купя.
Когато съм се издънила с някоя покупка (с моите лични пари), тя казва в множествено число, "похарчихме еди колко си лева за това".
Може би издребнявам, просто искам да дам пример какво ме дразни и същевременно ме кара да чувствам отчаяние. Не искам никога да се карам с родителите си, мразя кавгите, а и вече минах през това много пъти, зверих се, държах се лошо, мръщих се и какво ли не. Няма добър ефект. Явно трябва просто да почна да правя каквото искам, пък да става каквото ще. Но кога ли ще събера смелост и как ще стане... те са свикнали по един начин да ме възприемат. Звучи абсурдно, но очаквам, ако им кажа, че съм си намерила приятел, да почнат да ми пречат по някакъв начин. Може и да не съм права, но не очаквам да мине гладко. Очаквам да има някакви коментари от нея, ако нещо не одобрява. Не знам...
Освен това аз искам да живея свободен живот, не искам с първия срещнат да почвам да мисля за сватба, защото това не е реалистично. Тя говори романтично за нещата, аз пък от моя опит гледам крайно песимистично на всякакви връзки. Ако започна някаква връзка, тя ще почне да ме разпитва за него, а аз не искам да запознавам никого с никого, освен ако няма да се женим или да живеем заедно. Никога не съм споделяла "женски" неща с нея, никога не съм споделяла, когато съм изживявала любовна мъка, всичко криех. И въобще крия всякакви емоции, а те бушуват в мен и излизат по грозни начини. Просто не мога да си позволя да бъда уязвима пред тях.

На каква възраст си? Да не си в училище или малко след това?
Моята майка също има строги правила и принципи по доста въпроси, не понася наднормени кг. и има много различни от моите виждания. Все пак родителите са отделни хора и това е ОК.

Не съм в ученическа възраст, на 30 съм. Живея отделно, но когато баща ми е в отпуск, гледам да прекарвам много време с тях. Сега започнах да се замислям, че това не е добре и трябва да спра. Много ми липсва, но няма какво да се направи.
P.S. Не мога да създам една нормална връзка, винаги са наситени с много драма, все изпитвам страхове, вина, срам. Не казвам, че е заради родителите, но се затвърждава като все по-голям проблем и търся причините. Като се запозная с някого, почвам да мисля дали е подходящ за съпруг, защото в моите очи само това е “чиста връзка” и така мога да избегна срама, но пък често имам неангажиращи връзки и то с мъже, които не харесвам. Нямам воля да спра да правя неща, които не са добри за мен. Другото е, че почвам да мисля дали въпросният е подходящ за представяне пред родителите и ако не е, почвам с опасенията. Пълна каша е.
Знам, че отговорът е да намаля престоя при тях, да работя още върху самостоятелността си и да правя крачки в личния живот без да чакам одобрение. И работа с терапевт. Вероятно родителите ми все пак ще ме подкрепят и едва ли ще ми крещят. Ама...  страх.
Имам и разни травми заради постоянната критика на майка ми. Примерно, почнах да се страхувам от критика в битово отношение от съквартирантката ми. Майка ми е много педантична домакиня и все прави забележки. И не припарвам в кухнята, а се затварям в стаята си. Знам, че тя нищо няма да ми каже, но вътрешно ми е неспокойно и не мога да се отпусна.

Е, вече си достатъчно голяма за да разбереш и приемеш, че имаш токсични отношения с твоята майка. Ако не можеш сама да скъсаш тази зависимост, обърни се към специалист. Съвет, за съжаление, не мога да ти дам, нямам такъв жизнен опит, но със сигурност това, което описваш са болни и вредни отношения. Майка ти може и да не е лош човек сама по себе си, но като родител е вредител в твоя живот.

Джуд, за съжаление не мога да ти помогна със съвет, просто искам да те поздравя за куража да търсиш спасение.
Понеже отблизо наблюдавам подобни отношения и пак детето не живее с тигровия родител, но е контролирано дистанционно и също съзнанието му е изкривено да мисли първо "как мама и тати ще приемат това", та резултат е счупен млад човек, който живее по-зле от самотен старец, не прави буквално нищо и само гние пред телевизора. Ти, щом търсиш вариант, не си се предала и имаш шанс.

Разбирам напълно ситуацията, аз минах и минавам през същото и то на сходна възраст. При мен се добавя и напредналага възраст + здравословни проблеми на родителите, които определено не подпомагат емоционалното отделяне от тях... Разликата е, че у нас майка ми мълчи и дума не обелва за нищо, докато вече не е станало късно; баща ми поне що-горе говори и тя на този фон още повече се настървява на тема "ти обичаш повече баща си" А аз просто с него успявам да комуникирам..
Съвет... не, но какво направих аз - с времето се отдалечих и отделих. Малко по малко се събираха много разминавания помежду ни, малко по малко аз пък събирах сили (и да, тези чувства на вина, срам и зависимост е важно да се преработят със специалист!). Имах и достатъчно живи примери наоколо какво ме чака, ако не се отделя. В момента живея достатъчно далеч физически и емоционално. Не че не ги обичам, не че не ме боли за тях, не че няма да помогна с каквото мога при нужда, и не че смятам, че съм напълно отделена (т.е не съм прекъснала всяка връзка, и не съм наваксала всяко забавяне). Но за моя живот знаят основно щрихи, проблемите, болките и радостите си ги живея сама. Просто се отделих, сама и самостоятелна не само физически, но именно емоционално. Не е лесно, особено ако искаш да запазиш някакви отношения, както аз, но това е моят избор. И пак, психотерапия за чувствата. По-добре това, отколкото заместване на една зависимост с друга..

Редактирам се, за да добавя още 1-2 конкретни неща. Едното е, че на мен много ми помага физическата дистанция. Поглеждайки назад виждам, че не е добре да живеем в един и същи град с нашите - в миналото, а вероятно дори и сега. Не е добре за мен като самостоятелен човек.

Другото - питаш кога човек започва да живее без страх и очакване да му се скарат Когато поеме отговорността за себе си. Когато опознае себе си, приеме нещата, които може и най-вече не може, и относно всяко свое действие е способен да отговори с "защото аз така реших/искам/мога". И не чака от никого помощ за действията си - тогава вече и "лошите погледи" губят сила

Впрягаш каруцата пред коня. Ти първо си намери мъж, после мисли как ще го представяш на родителите си.
Прочети цитата няколко пъти. Усещаш ли колко абсурдно звучи? Също като: „Няма да ям, защото ме е страх, че може да се накапя или даже задавя“, „Няма да излизам от вкъщи, защото ме е страх, че може да се спъна“, „Няма да дишам, защото ме е страх, че...“. Дотам ли искаш да се докараш? Да спреш да дишаш, защото вашите евентуално няма да одобрят начина, по който го правиш? Сериозно?
Ако не можеш да се справиш сама, потърси помощ от специалист. И побързай, защото времето лети и не след дълго този ти страх ще се превърне в омраза към родителите ти, защото заради тях си останала сама.
А това няма да е така. Няма да е заради тях, а заради теб самата. Не изкарвай тях виновни заради собствената ти нерешителност. Та вие дори не живеете заедно! И как така родителите ти излязоха виновни за това, че избираш неподходящи за теб мъже? Какво очакваш от тях – да ти намерят подходящ мъж и да те оженят, както се е правило в предишни времена?
Не, ти сама ще си го намериш. Просто хвани живота си в собствените си ръце и не се опитвай повече да хвърляш вината за объркания си личен живот на някой друг.

Все съм си мислила ,че съм правила всичко като родител, особено по темата тук. Сега по празниците стана въпрос за умни деца и казах, че не е достатъчно , има още много до успеха. И съм работила по това  за децата си.
 И синът ми ,който е доста успешен, над средно ниво според мен, ми изтърси :=  Работила си ти...
 След което си казах, че по-добре човек да няма деца, все недоволни от родителите и  все вината в тях. Като знам пък точно него как съм влачила напред, докато сам реши да потегли и смятах за успех, че не съм го провалила,  а се оказва друго. Другият беше като танк, само напред без проблеми и пак  е доста назад в доходите, това си избра ,дето е неплатено.
 Родител да не си , ако искате другата страна.
 И аз се оплаквах от моите родители ,не съм изключение, точно заради това исках от мен да не се оплакват,  ама не стана. Няма изключения.

Решението на всеки проблем е работата. Да си зает, това лекува всичко. Въртележката на живота да те върти яко и да нямаш време да мислиш за такива неща. И аз не израстнах с перфектното семейство, но не виня никого за нищо. Казвам си "такива са били, това са знаели и са реагирали според знанията си,  решенията им в дадени моменти са били правилни за тях, според възможностите им и времето и ситуацията". Смирение е нужно. Миналото няма да се промени, хората също. Смиряваш се и продължаваш напред. Така разсъждавам аз, но аз съм много зает човек и нямам време за нищо. Винаги съм гледала да работа на 2 места, да ми остава и време за детето ми и кучетата. Моля се само на Господ да съм мъдра майка и да съм жива по-дълго за да мога да гледам и внуци.

Добре, аз приемам тази критика. Може би сте прави. Дори да спра с хвърлянето на вина, оставам един самотен човек, който не знае как да се справя с живота, постоянно е тревожен, за всяко нещо, има фобии, изолира се и изпада в депресивни състояния, не може да има граници и се страхува да взема решения. И не мога да се оправя с тези неща.
P.S., ок, разбирам, но не става само с работа. Не искам само работата да е център на живота ми. Искам да имам човек до себе си, но съм неспособна и не ми се получава.

Втория ми баща Бог да го прости, беше същия. С него бях до смърта му, но защото моята душа е такава. Не можех да го излекувам, не можах да го накарам да си пие хапчетата, но това което беше по силите ми е да не позволя да умре сам. Приех му избора и просто бях до него. Не одобрявах, че 9 години той живя с мъката по починалия ми брат,че тъпчеше в миналото и че не желаеше да живее и да се лекува, но се смирих, че не мога да го променя, просто мога да го приема.

Не съм била зависима, овен удря стени, но недоволна съм била. Чак като станах родител разбрах и простих в себе си ,приех, че са правили каквото могат, според техните дадености, не е било за лошо според тях.
 Разбрах ги и приех.
 Човек носи в гените си  от много предци, от много назад, тези комбинации не можеш възпита като родител, силни са даденостите.
  Винаги съм поощрявала в моите деца собствените решения, дори да ми струва скъпо , в пари, прахосвали са и  не съм спорила, въпреки нямане ,бедност. Лесно когато има. За да  стане тяхното ,не става моето, че не стигат пари. Носили са ми старите си дрехи, излишните си, колежки ,като ме гледат как се обличам. И до сега стискам, то е  като условен рефлекс станало. И се дразня  в себе си на тях ,че пилеят според мен. Друго ниво са. Но си мълча, надявам се де ,може да намеквам някак. Неусетно.
 Не е  емоционално ,но като пример го давам. Те  и  емоционално може да имат зависимост ,дето не съм искала и не знам.
 Одобрение всеки търси, независимо за какво и от кого. Най-малкото да спести конфликти.
 
 В тебе  е каквото  е.
И не е само до теб.
 Но така описано е прекалено, да го осъзнаеш е  прогрес ,стъпка напред. Нататък - както успееш. Може да търсиш несъзнателно решителен мъж, което да те доведе до  зависимост от него, отново.  И там е тънка линия, до властност, че и повече. Да те третира като даденост и  придатък.

 Опитвай ,греши, плащат се грешките, но са полезни.
 Да не стигаш да търсиш  одобрение от всеки и  да страдаш. Майната им , ти си важна.

Добре е, че искаш, но какво правиш, за да го получиш? Ти самата не се харесваш, как очакваш някой друг да те хареса?
Разбери се първо със себе си, харесай се, обикни се, пък чак след това очаквай същото и от околните.
Замисли се – като искаш, какво даваш насреща? Човекът насреща също ще иска, ще има очаквания. Ти какво ще му предложиш? Хленчене, оправдания, обвинения към родителите, кашата в главата?
Пак ще ти предложа – ако не можеш сама, помоли за помощ, не е срамно, даже днес е модерно. Изхвърли всички не-та (не мога, не съм способна, не ми се получава...) и защото-та (защото тя майка ми е виновна, че и баща ми покрай нея). Можеш. Само трябва да го поискаш, а и да поработиш върху себе си. Със или без чужда помощ, но ще трябва. Всичките ти проблеми са в главата ти, не извън теб. Ти си ги създаваш.

Това за обичането на себе си още не мога да го схвана напълно като концепция, но мисля, че разбирам вече повече. Преди напълно го отричах, вече поне имам желание да се уча. Благодаря.

Поне не се упреквай, обичане и аз не стигам чак. Но да кажем уважение, човек си, няма без грешка хора.

Бор_яна, ще кажа нещо за ситуацията, която споделихте със сина си. Може да не съм права, но мисля, че може да ви успокои. Да, наистина психотерапията стана мода и навсякъде е пълно с информация за травми, какви ли не разстройства и т.н. В социалните мрежи особено е пълно с такива и се изказват знайни и незнайни психолози и правят генерални заключения. Може би синът ви се е повлиял от тези неща, почнал е като мен да рови в такава информация, да се припознава и затова го е казал. Поне при мен се случва нещо такова, защото като се сетя как психологията все търси нещо назад в детството и почвам сама да търся и стигам дотук. Което е грешка, но си успокоявам съвестта, за да не се чувствам само аз виновна. Много често се чувствам сякаш нося някакво голямо огорчение и незарастваща рана в себе си. Може би не е заради мама, може би просто търся нещо, на което да се опра. Надявам се, че ме разбирате. Много съм емоционална и се обиждам лесно, но поне имам желанието да се поправям. Благодаря ви за всеки поглед и мнение.

Едва ли е това. Другият може , той дори учи малко психология  и се отказа. Заради себе си повече ,да се разбере.
 Няма човек да не рови в миналото. По един или друг начин, понякога тъпо ,понякога научно.

 Зарежи тези глупости по интернет.
Злодеида е права за работата, не съм имала време години наред да мисля, заспивах права. Не  еза хвалба.

Джуд, разбирам те.
Просто започни да вземаш решения, каквито и да е. Дори най-елементарни, като каква пола да си купиш, но базирани на това, което ти харесваш и искаш, а не на неодобряващия/одобряващия вътрешен глас в главата ти. Ще разбереш, че последиците са за теб и ще се справиш с тях каквито и да са.
При въпрос "защо" от страна на майка ти , отговаряш, че така си решила, а при коментар казваш "добре". С времето ще става все по-лесно вземането на решения и отстояването на лично пространство. В един момент казваш "знам, че го правите от загриженост и ви благодаря, но аз мога, трябва и ще се справя с това" и "както и да се справя, последиците са за мен и съм готова за тях". Спираш да се обясняваш и си гледаш живота, прави само това, което усещаш, че прави теб щастлива, без вътрешно да търсиш одобрението. Не се отчитай, дори заяви, че колко, кога, как, къде, с кого и какво правиш си е твоя работа и нямаш нужда от контрол. Че ако искаш те да знаят нещо, ще им споделиш.
Хората, които са преминали през това в пубертета не могат да разберат нас закъснелите. Да, ние не сме взели контрола над живота си навреме поради една или друга причина. Обикновено е от желание да угодиш на родителя, той да се чувства добре, да е доволен от теб. Вината е споделена - и негова, че е неспособен да пусне и подкрепи детето си, и на детето, че е неспособно да постави граници, да дефинира себе си и да се отстоява. И с времето става все по-трудно да се откъснеш.
Намали контактите с тях до такава честота и времетраене, че да не се подтискаш. Отказвай им. Научи се да казваш НЕ. Лесно е, повярвай ми. Няма никой да пострада от това. И да мрънкат, това е техния начин да асимилират нещата и не те засяга. И да неодобряват, казваш им, че имат право на това, но решението е твое. И, че ако имаш нужда от съвет или мнение, ще го потърсиш. И всичко това го прави спокойно, без викове и скандали. В началото е трудно, но после става по-лесно. Само трябва да отстояваш себе си и да заставаш зад решенията си. Те са си твои и са си за теб. Тях не ги засягат.
И внимавай за какъв човек ще се зажениш и защо. Дали не е защото така трябва, така очакват, защото изглежда подходящ, защото те го одобряват, защото е време вече, защото така те ще отдадат контрол и пр. Ти избираш! Това е твоят живот и ти ще живееш с твоя избор.

Сега ще напускам работата, в която се чувствах зле и ще почвам нова, която ще е изцяло присъствено, мисля, че ще ми се отрази добре.
Също така, има едно момче сега, с което общувам. Вече видя токсичната ми страна и въпреки това не ме отхвърли напълно. Когато ми каже нежно мила дума, ми става много хубаво. Не знам дали можем да бъдем заедно, не е точно мой тип визуално, но пък душата му е много добра и има нещо между нас, не знам какво е, но все пак има нещо, което ни свързва. Аз пак тръгнах с рогата напред и почнах да мисля за недостатъци, за неодобрение, за това как то няма да стане и т.н. И да се обвинявам, разбира се. Не знам, ще се опитам да бъда по-позитивна и да преработвам сама емоциите без да очаквам друг да е отговорен за тях. Не знам дали може да се получи между нас, чудя се да пробвам ли? Да направя ли всичко възможно да се освободя от страха и това да е пробата или да чакам, докато с терапевта почнем редовна работа.

Според мен: Пробвай, ако те влече. Ако ще се насилваш, само защото трябва и пр., по-добре остави.
От опит.

Ох, като започнете с това, че родителите не били виновни... Напротив, родителите имат най-голяма "вина" и отговорност за емоционалният ни профил. Те му поставят основите и го изграждат много преди да станем осъзнати личности. И какъв може да е резултата от някой, който си стъпквал при всеки удобен случай?

Да, виновни са, и да - после е наша отговорност да си "лекуваме" проблемите.

Никак не е трудно, само така изглежда. Трябва просто да се вгледаш в себе си. Да се приемеш такава, каквато си. Да откриеш добрите си качества. Да се харесаш. Да се грижиш повече за себе си и нямам предвид (само) външността, а най-вече вътрешното ти Аз, душевността ти. Да се стремиш да живееш в хармония със себе си, с възгледите си, с нуждите си. Да ги уважаваш и да се грижиш за тях, да не ги пренебрегваш заради чужди интереси. Това е да обичаш себе си – да осъзнаеш, че заслужаваш да бъдеш обичана и най-вече от самата себе си.
Естествено, напълно нормално е да откриеш черти, които не ти допадат. Всеки човек ги има, ,обикновено ги наричат слаби места. Някои може да промениш, други – да потиснеш, да не им позволяваш да съсипват живота ти, с трети да се научиш да се съобразяваш и да живееш с тях. По-лесно е, отколкото звучи.

Някои се съпротивляват, дори като се подчиняват, вътрешно си имат стени да ги пазят от обезличаване.
 А какъв е проблемът на тези ,дето нула внимание не получават  в смисъл на възпитание, оставят ги да водят,  вървят по тяхното,  като принцове и принцеси живеят и получават всичко желано. Пълна свобода. Както са повечето деца сега. Те каквото кажат става.
 След години ще ги четете .

Като прочетох първия ти пост помислих, че си 18- 20 годишна. За тази възраст би било( все още) нормално да си поставяш такива въпроси. Обаче на 30 би трябвало да си поела пътя си. Примерът ти как ставаш от масата и телефонираш 1 час показва неуважение към присъстващите на вечерята и недобро възпитание. Трябва да работиш върху себе си, много.  Родителите ти не са ти проблем. Приятел си нямала, предполагам.

Авторке, интересна ми е темата ти, по-късно ще прочета по-подробно. На първо впечатление - майка ти те контролира чрез срам и вина. Това е ужасно, но на 30, трябва да издрапаш със своята собствена воля, не да разчиташ те да променят нещо. Терапия би ти помогнала доста, има и много литература, която можеш да прочетеш. "Отровните родители", например. Хубаво е, че се замисляш по тези въпроси и искаш да промениш нещо.

Там проблемите са други просто. Не означава, че ги няма. Принцовете и принцесите изпадат в големи кризи, когато разберат, че света не се върти около тях, и че освен мама, никой друг няма да им даде нищо наготово. И не е само това...

Е, защо да е неуважение, при положение, че всеки ден и вечер съм с тях и в една от въпросните вечери приятелка иска да ми каже нещо по телефона, а аз не говоря често по телефона? Разбирам да не сме се виждали от много време, но аз съм на почивка с тях цяла седмица, а и извън почивката пак съм прекарала много време вкъщи, и една от вечерите просто отивам да говоря, а те двамата си продължават вечерята. Какво неуважително има в това? Искаше да ми разкаже лични неща, не върви да седя на масата и да говоря за това. Освен това пак заради майка ми, когато съм вкъщи и някой приятел иска да се чуем за нещо, аз шептя и се крия в стаята си, за да не ме пита тя после какво сме говорили, защото го е правила. Пита с кого говоря, ако спомена въпросната приятелка или друга, тя пита какво е казала. В мен ли е неуважението?!

Наистина ли питаш защо е неуважение да станеш от масата по време на вечеря?

И според мен е така. В повечето случаи точно родителите имат (имаме) най-голяма вина. Травмата започва от ден първи, а има теории за наследствена травма. За повтарящи се модели в семейства и пренасяне на модели на зависимост и насилие. Тези, които са ни травмирали, са били счупени, травмирани хора. Тези, които ще травмираме несъзнателно - обичаме най-много на света. Мисля, че няма не травмирани хора. Просто има такива, които са научени да са гъвкави - да имат капацитета да устоят и да се възстановят бързо и такива, които не са.

Дълбоко в сърцето си вярвам, че разликата между двата вида е, дали детето се е чувствало обичано, въпреки слабостите и грешките на родителя. Дали се е усещало обичано, без значение какво се случва и въпреки действията му.

Може да греша, но се надявам детето ми поне да се чувства обичано и прието каквото  и да прави.

Хей, Джуд!
Много интересна тема.
Честно казано и аз съм била от бунтарите. Връвта се скъса през пубертета, но имах приятелка в университета като теб.
Много красиво момиче, но изключително затворено и с ниско самочувствие. Винаги съм се чудила защо? Нямаше никаква логика да изглежда така смачкано и да седи сама, предвид колко е красива и умна. Родителите ѝ са заможни. Майка ѝ е адвокатка. Баща ѝ е зъболекар. Изключително харизматични и интелигентни хора.
Беше ми странно като сме си говорили за израстването и пубертета как тя никога не е повишава тон на родителите си. Никога не е блъскала врати. Не е нарушавала вечерен час. Никога не е имала директни конфронтация. Никой не ѝ е крещял. И пак беше по-смачкана и с по-ниско самочувствие от мен, която идвам от явно токсично рождено семейство.
Майка ѝ и купуваше всички дрехи - О, колко бяха стилни и хубави! Тя се консултираше за всичко с нея. Говореха си по телефона често.
Бащата ѝ е пътувал много в чужбина ина  майка ѝ се е налагало да се оправя сама.
Благодарение на теб имам някакво разбиране, че и там може да има токсичност.
Някой видове насилие се виждат и се чуват - синини, крясъци, обиди... Други са тънки - мълчание, студенина, неодобрение, контрол, игнориране, лоша реакция при всяка силна емоция, насаждане на срам...
Поздравление, че си осъзнала, че имаш проблем. Моята приятелка тогава, не го разбираше.

A аз се чудя как е възможно да идеш цяла седмица с родителите си на почивка, когато си на 30 години?

Ами да, питам, защото това не са външни хора, с които да се съобразя и да не ставам, а родители, с които пак подчертавам, съм прекарвала всяка минута на тая почивка, без изобщо да стана настрани и да си проведа някакъв личен разговор, освен във въпросната вечер. Не мисля, че между близки хора трябва да се спазват такива правила. Освен това наблюдавам хората покрай мен, всеки, който е в приятелска или домашна обстановка, си говори свободно и си отделя време за разговори без да мисли дали на някой това му е неуважително. Аз също уважавам някой, който е преценил, че трябва да проведе някакъв разговор в друга стая, защото така е преценил.

Нямаш ли приятели, с които да отидеш на почивка? Щом си "закъсала" да отидеш с тях ще трябва да спазваш правилата им.

Ами в момента нямам такива, с които да отидем на почивка. Приятелки много имам, въпреки че миналата година загубих три приятелства, заради разни неразбирателства, тежко го изживях. Но се сприятелявам, обичам хората. Другите са семейни, имам и една в моето положение, даже на морето живее, подхвърляла е да отида някога на гости, но без конкретика и аз не смея да се натрапя. Тази година ще променя това, няма да ходя с тях. Просто и това с баща ми ми влияе, защото просто исках да сме заедно, докато си е тук, но ще го променя. Ще потърся някой да отидем заедно. Аз и сама бих отишла, въобще нямам притеснения за това, но пак се съобразявам, че няма да одобрят. Може би трябва да отида сама.

Седнали сте на една маса да вемеряте и ти намираш за нормално да станеш внезапно и да говориш един час. Има си елементарни правила на добро възпитание. Казваш на приятелката, че ще се обадиш след 20 минути примерно. Извиняваш се на родителите си, довършнаш  вечерята и отиваш да приказваш колкото си искаш.

Показателно е, че пускаш подобна тема в 0.45 на 1 януари. Ти с родителите си празнува?

Да, с тях празнувах, защото другата ми опция беше да бъда с две обвързани двойки, от които съм близка само с едното момиче, и прецених, че няма да ми е комфортно.
P.S. Говорих един час, защото момичето ме държеше на телефона, а аз не мога да ѝ кажа не, пък и наистина го приех като малко време за себе си, да се откъсна. Да, знам, че и това не е окей. Възпитан човек съм, но прекалено многото правила карат и възпитания да не иска да спазва.

Честита нова година, Джуд.  Това по -горе е за добър психолог и или дори психиатър.  Няма нишо  срамно в това  да потърсиш помощ.  Няма да стане бързо, но ако си мотивирана и постоянна ше ти се получи. Започни с малки крачки, които да ти вдъхнат увереност . Например днес ще се обадиш на  5 специалисти, от които ще избереш с кого да работиш,  в сряда намираш и се записваш на курс по патагонски/акварел/дърворезба/салса,  или каквото там ти е интерсно ,  от петък ходиш за 30 мин на фитнес всяка седмица....Ня следващия празник (Великден май се пада) ще идеш на екскурзия с група......

 Родителите ти на са лоши. По-скоро са са едни очукани от живота хорица, на които им се е наложило и продължава да им се налага  да живеят в неприятна конфигурация и те се справят както и доколкото могат. Съветите, които ти дават, ( които всяка една от нас тук ти дава  всъщност) са пречупени през  призмата на  личните им истории, (не)успехи, разочарования и неосъществени мечти.  Не е нужно да им се отчиташ  какво правиш, нито  да се придържаш към съветите им.  Има 101  начина да си сърдечна без да бъдеш  управлявана.

На 30 не си момиче, а жена
И "момчето", с което си се запознала, вероятно на 30+, не е момче, а мъж! Спри да се изживяваш като момиченце, Джуд, поеми отговорност за живота си. Голяма драма, майка ти споменала да си купиш ново сако, май беше, ма направо я зачеркни, не й вдигай телефона, и търси психиатър?! Ами може би наистина след хоум офиса да имаш нужда от дрехи.  Направо недоумявам каква епидемия се вихри сред хора, които вечно търсят виновен за собствените си неприятни черти на характера, неудачи, и всичко останало. Ако беше станала от масата, за да говориш един час, чужди хора нямаше да бъдат очаровани, а вероятно много обидени. А ти недоумяваш защо. Възпитание се нарича.
Щастлива нова година ти пожелавам!

По-малък е от мен, затова написах момче.

Психолози, психиатри и прочие се навъдиха и станаха модерни след като обществото се измързеливи. И не само, ами и на терапии с връщане към минали животи ходят за да си решат проблемите. Проблеми, които нямат, измислени от мързел. А защо се измързеливи това общество? Прекъсна връзката със селото. А на село - мотика! Еми това е! Като чуя, че на някой му е скучно изпадам в недуумение. Каква скука хора?  Стига с тези психологически книги, стига с това мислене, виждате по-добре не става. Смирение! Смиряваш се, че не всичко е цветя и рози и това е. Има и по-лошо, има хора без родители, такива, които не ги познават изобщо или такива, които са починали млади. Те какво да кажат?  Дано, дано си възпитам разумно дете, че да не стига до там да обвинява мен за това, че съм се облъскала да го отгледам

Авторке, на години може и да си на 30, но като емоционална зрялост звучиш на 15. Порастни, започни да вземаш самостоятелни решения, откъсни се от полата на мама. Разбери, че действията и последиците от тях носиш ти, а не родителите ти. Прекалената обидчивост е форма на пасивна агресия, целта на хората не е да те обидят и да се почувстваш зле. Докато самата ти не предприемеш стъпки, за да промениш нещо, дори и да работиш с психолог, пак няма да отбележиш съществен напредък.
Пиша го съвсем добронамерено, защото виждам подобна ситуация с една от най-близките ми приятелки, която е доста по-възрастна от теб, но до ден днешен се върти в същия омагьосан кръг.

Здравейте и за много ХУБАВИ години и на вас, и на всички във форума! Да сте много щастливи всички. Ние с мъжа ми сме от обратната страна, привидно само, защото става въпрос за едно и също нещо реално, за начин на мислене. Нашите родители не ставаха и при двамата. Имало е зависими, насилници, невротици - всичко в най-тежката форма, при неговите и втори бракове, но пак ужасни истории, разбирате. Само едно искам да ви напиша: всичко зависи от вас. Макар ние да изглежда, че сме от другата страна, наложило се е сами да се справяме, не сме имали емоционалната близост, поради тежкото неразбирателство със самите тях, то пак е същото. Вярата в себе си е основополагащото нещо в живота. Вярата в себе си. Можете, вие сте отделна личност, независимо от това какви са ви роднините. Никой не си избира роднините, за да има някаква вина. Ако ние не бяхме заспивали с мечтите и амбициите си в този ад, който ни се е паднал, от нас към днешна дата, нямаше да става нищо. Щяхме да мрънкаме, че моделите се повтарят, че няма какво да направим, че всичко, рано или късно, се сгромолясва и хората нямат шанс, и не се обичат, и винаги е много грозно и неприемливо, и са обречени направо, и как да повярвам в другия, да се обвържа, да създам семейство, което е всъщност как да повярвам в себе си с подобни сринати, неуспели и комплексирани роднини. 2/3 от проблема ви е вече решен - признавате проблема и имате желанието да го преодолеете. Браво! Не просто вярвах, че ще имам нормалността, която не съм имала като дете. Аз се олях, вече не ми стигаше нормалността; заради всичко лошо исках да блестя така, както много / имам предвид от тези с нормалните родители и детство/ няма да могат и не за друго, а защото няма да са убедени, че могат. Мечтите от едната страна на везната срещу страховете от другата. Изборът винаги е ваш. Не говоря празни приказки, можете. Защо се притеснявате какво ще кажат другите за мъжа до вас - това е вашата връзка и любов, вие двамата изпитвате емоциите, какво значение имат другите? Няма да живеят те с този мъж, а вие. Вие ще градите с него и ще сте самостоятелна единица. Не се страхувайте, лошият модел може да бъде най-хубавото нещо в живота, при правилно мислене обаче. Поисках всичко, защото нямах нищо. Но със страх и бездействие нищо не става. На 30г. сте, вземете живота в ръцете си, разберете не сте родителите си, вие сте отделна личност със собствен живот и мислене. Просто си променете съзнанието. Искате или не стабилна връзка, а едно или няколко, както вие ги виждате нещата, дечица? Не може да пропуснете любовта, заради психическите проблеми на мама, тате или двамата. Това е абсурдно, разберете, абсурдно е.

Благодаря, Руми! Поздрави и на Вас! Слава Богу, при мен не се касае за такива тежки състояния. Нормални хора са родителите ми. Поздравления, че сте имали тази сила Даже няколко деца искам, не знам защо така имам страх от този избор, но сте права за всичко, ще се боря

Брей, голяма работа, че станала от масата и "неуважила" жената, която й обяснява, че "не била красива, ама ставала"?!? Ми то щом собствената ти майка ти говори така, какво самочувствие, какви мъже, какви 5 лева??

Изобщо не става въпрос за майката. Въпрос на възпитание. Че трябва и да й се обяснява на 30 годишна.

Според мен пък става въпрос точно за майката, за бунт, а не за възпитание. Ако е била с други хора, едва ли е щяла да изчезне за цял час.

Не говорим за тийнка на 13, или? Бунтувала се..

Бунтовете срещу токсичните родители продължават цял живот, под различни форми. Ако ще да си вече на 60, ако има нещо неотработено, непростено, то ще се показва от време на време.

Има лесно, не им се натрисаш.

Ако тези отношения бяха толкова лесни и прости, някои професии нямаше да съществуват.

Ще вметне майка ми в разговор, да си купя ново сако, и аз съм тооолкова наранена, че тръгвам да отработвам травмата си при някоя психоложка от свободен университет, дето още се радва на дипломата си. ЖДНБ.

А защо си се хванала за това сако, след като имаше доста по-нараняващи примери в разказа на авторката?

И аз не разбирам защо се нищят дреболии, като въпросът е съвсем различен? Така темите набъбват до 100 страници без да се помогне наистина.

Оставям сакото, хващам се за това, че нямала гадже, щото нямало да го харесат. Вместо да потърси причина у себе си, да промени нещо в навиците, в живота си, пак родителите виновни. Тя да се сдобие с гадже, пък после нека  напише дали са го одобрили. И всички ще я подкрепим, предполагам.

Ами това съм го мислила, защото майка ми цял живот обсъжда хората и техния живот с критика. Баба ми също, кръстницата ми също. Аз се влияя от тези мнения, мисля ги. И не само тя, а въобще хората около мен в миналото, семейството, съседите в блока, баби, съседки и т.н. И аз това го слушах и изпитвах страх, че аз не трябва да правя така, за да не ме обсъждат и мен така. Не одобрява този, не одобрява онзи. Манталитетът, където съм живяла, а и не само, е такъв - не е окей с турчин, не е окей с арабин, не е окей с черен, не е окей с 15 години по-голям, не е окей с някой с татуировки и пиърсинг и т.н. Излизала съм и с арабин, и с 15-години по-голям тайно и прекратявах, като една от причините беше тоя страх. Сега, че на някой ще му стори смешно, разбирам, но хората сме различни.
Айде това са по-екстремни примери, просто манталитетът им е ограничен. И сега тепърва се уча да се изправя смело пред евентуално неодобрение.
Аз съм живяла и учила в интернационални среди, ще кажете: “ми как тогава не се отърси”, ами не се. Страхът си стоеше в главата ми. Има и други неща, но не знам дали искал да продължавам. Моля, не мислете, че обвинявам сега, просто казвам какво съм чувствала и какво ми е пречило.

Освен, ако не се чувстваш задължен да го направиш! Звучи парадоксално, но, който не е минал през нещо подобно, няма как да разбере.
На мен ми направи впечатление за идната лятна почивка изказването дали да не иде сама, въпреки страха от неодобрение. В такъв случай според мен е направо задължително да иде сама.

И на тези, които казват, че не искат децата им да ги обвиняват, че са се блъскали да ги отгледат, се чувствам длъжна да кажа, че това е вашият избор и сте на косъм да прекрачите тънката граница до вменяване на вина, задължение и пр. към себе си, вместо да ги пуснете да си живеят живота.

А не мислиш ли, че си излизала с тези хора като някаква форма на бунт?
Наистина е време да пораснеш малко. Прочети отново коментара на F major. Даже два пъти го прочети.

По-жалко е да се обвинява и сочи с пръст жертвата. А насилника, какво да го споменаваме него? Съзнателно, или не, много родители са токсични, насилници. И после се тръшкат, че отрочето им станало от масата, проявило неуважение, или намерило хиляди други начини да му къса нервите.
Хубавото е, че авторката осъзнава как изглежда ситуацията и може да излезе от нея. Има хора, които остават в този капан цял живот, и предават тези "съкровища" и на следващите поколения.

Вероятно сте имали емоционални насилници за родители. Много внимавайте, ама много!!!!!! да не попаднете на емоционален насилник за мъж, защото старистиката показва тенденция да се търсят познати модели, дори и да са лоши и грешни.

То това вече ми се е случвало, когато бях на 17, но ако го напиша ще излезе, че само обвинявам.

Виж сега, някои хора се раждат с този “късмет” да имат такава майка. Контролираща, обсебваща, критикуваща, вечно недоволна. Трудното е да осъзнаеш, че какво мисли тя за теб, не е истина. Защото от бебета ние се опираме за всичко на майките си и те са наш морален компас. Ако изпуснеш момента с отделянето от нея, после ще ти става по-трудно. Не знам защо на 30 още се влияеш от това какво ти говори майка ти, защото дефакто то няма никакво значение. Имаш свои пари, живееш отделно, имаш приятели. Е как точно нейното мнение може да промени живота ти? Ще стане, само ако ти позволиш. Не позволявай. И стой далече от нея.

Авторке, разбирам те. В моето семейство е малко наопаки работата, обаче има сходности с твоето. Разликата е, че аз от много малка се еманципирах, защото не приемах това отношение от родителите си. Моите по подобрн начин все нещо не им харесваше у мен, все критика, кусури и много други неща. Ноо аз не търпях. И се радвам, защото виждам в какво се превърна брат ми - мамино синче на 40.

Аз съм на 30 като теб. Повярвай, щастието е в това да правиш каквото ти искаш. Това не го приемай като “искам да крада и да убивам и го правя”. Говоря за социално допустими неща и сбъдване на мечти. Искаш да обикаляш седмица в Италия, да станеш стюардеса или да намериш нова работа, която е далеч от специалността? Давай! Прави го!

Не ходи на почивки с вашите. Това на 30 е много пагубно. Просто си хабиш младостта. Отивай с приятели. Запиши се на младежка екскурзия, има такива, ако те интересува ми пиши на лично. Търси хора на твоите години. С вашите нямаш здравословни отношения. Не търси оценка у тях. Няма никакъв смисъл.

Какви са мечтите ти?

Какво искаш да правиш в живота си?


Според мен връзките с арабина и с 15 г по-голям са бунт срещу вашите, макар да си крила.
Трябват ти приятелки, комуникация с мъже и самочувствие.

Майка ти е голям човек и трябва да спреш да й обръщаш толкова внимание. Като ти каже, нещо накриво, отговори й. Грозно ти е сакото? Кажи, че всъщност това ти е най-хубавото сако и получаваш само комплименти за него!

Имаш нужда от психолог, за да ти помогне. Сама ще ти е трудно да се справиш. А сякаш си загубила 10 години от младостта си да угаждаш на киселата си майка и да оправдаваш чужди очаквания.

Живееш отделно, значи работиш, изкарваш пари. Бъди горда от успехите си и не се подценявай.

Според мен Джуд, осъсзнавате, че имате проблеми и вместо да приемете това и да започнете да променяте предпоставките вие дъвчете едно и също - обвинявайки майка си за всичко, което вие - една 30 годишна жена, не е постигнала до тук. Добра или лоша, майка ви е направила каквото е могла. Стигайки 18 сте можела да промените и все още можете да вземете живота си в ръце.
Намирането на мъж не ви е проблема. Защото това, което сте ще привлече доста трудна личност.
Майка ви не ви е изритала, защото смята, че сте лабилна.
Вие не си тръгвате, защото усещате, че сте лабилна.
Не си намирате мъж, защото те също усещат, че имате проблем.

Първото, което трябва да направите е да започнете да вземате решения. Изглежда трудно, а не е. Гледайте на решенията като на плодове в купа - каквото изберете, това ще ядете и това ще е вкуса, който ще усещате. Ако изберете ябълка, няма никакво значение дали някой ви казва "Ама крушите са мног сладки". Или отхапвайки ябълката да си мислите - не е сладка, минах се, дали избрах правилно и т.н.
Започнете да правите избори - всеки ден - облечайки се, гримирайки се, от къде да минете, какво да ядете - настъпете я тази несигурност. Аз това избрах и това е решението ми - ТОЧКА!
Работата е там, че чакате като вземете решение никой нищо да не ви кажа, за да не се почувствате несигурна. В следващата седмица всеки ден вземайте поне по едно решение, с което да предизвикате забележка от майка ви. Приемете забележката с думите "Така реших" и не правете, това което ви съветва или иска да промените. Реално за вас това трябва да е доста дълго упражнение.


Изнесете се. Ако ще ходете на гости на роднини всеки ден, но трябва една жена на 30 да е самостоятелна.
Имате ли приятели?
Хобита?
От там се намират връзки!
Започнете да флиртувате с мъже в интернет. За бога обаче не хуквайте по срещи. Обсъждате с приятелка любовните си неща, а ко ви притеснява мнението на майка ви. Нямате никакъв опит и бъдете много внимателна. Търсете срамежлив мъж като вас.

Имате нужда от редовна работа с психолог. Ама много редовна като начало.

П.П. За да можете да вземате решения трябва да можете ясно да определяте "харесва ми" и "не ми харесва". Започнете да категоризирате всичко около вас - хора, предмети, ситуации, филми, изрази, миризми, усещания, спомени, мечти и т.н. Трябва да разпознавате собствените си сигнали!

П.П.П. Майка ви просто споделя с вас. Това, че се чувствате длъжна да и помогнете, да я съжалявате, да и решите проблемите и тази протекция нямам идея от къде идва. Но вие нямате ангажимет да се грижите за емоционалните и физически нужди на здравата ви майка! Това го обмислете и разберете добре! Просто изслувате и поклащате глава!

Здравей, Джуд, интересувам се от психология любителски. Искам да ти кажа, че имаш при всички положения емоционално незряла майка (не спазва личните ти граници като индивидуална личност за избор на дрехи, обръща ролите родител-дете, в които ти ставаш отдушник на нейни емоции и я утешаваш, вместо тя теб, etc.), ти проявяваш много признаци на емоционално пренебрегвано дете в иначе добро и грижовно за материални нужди семейство, което си личи и в досегашния избор на неподходящи партньори. Вече знаеш какво трябва да направиш - работа с добър терапевт. И горе главата, животът е пред теб!

А защо смяташ, че трябва да споделяш лични неща с родителите си? Особено щом живееш отделно, те няма как да разберат, че се виждаш с мъж. И не е нужно да им казваш, докато не се зажените.

Не знам защо, чувствам се все едно имам някакъв дълг към роднините си да правя някакви правилни неща, които да не ме излагат по никакъв начин. И имам чувството, че ако си променя поведението и почна да се виждам с някого без да кажа нищо, майка ми ще усети. Просто изпитвам страх от нейния контрол. Тя е като майка-орлица. Описвам усещанията си, моля да не се приема като обвинения. Знам, че страхът ми е силно преувеличен, но е имало няколко дребни случки или коментари, които са ме накарали да се притеснявам.
Реално на действия се опитвам да правя промени, просто ви споделям страховете си. Аз не ги казвам пред нея и не, не смятам, че съм длъжна да споделям. В никакъв случай, просто не мога да пусна страха.

Майка ти ти е виновна, че не си способна да поемеш живота си в ръцете си. Само оправдания и замазвания.

Повечето от нещата, от които се оплакваш, ги правят всички майки. Или почти всички.
Майката си остава майка, дори когато детето навърши пълнолетие. И докато е жива. Когато станеш майка, ще го разбереш.
Проблемът не е в майка ти, а в твоето отношение към нея и хората около теб. Коментирала околните, критикувала те била... 99% от майките го правят, включително и моята, която вече е на 80 години. „Професионална“ (за майките) деформация, включено е в майчинската трудова характеристика.
Проблемът е защо ти толкова навътре взимаш всичко, което майка ти говори или прави. Защо реагираш като 13-годишен тийн. Защо отказваш да пораснеш и поемеш отговорност за собствените си действия и бездействия.
Чак се учудвам, че живееш отделно. Не ти личи.

Сега не се заяждам - просто отговаряй каквото първо ти дойде на всеки въпрос по отделно:

И какво ще стане ако майка ти разбере, че се срещаш с някого?

Какво ще стане ако се изложиш?

Защо изпитваш страх от майка си? Какво реално може да ти направи? Да ти вземе джобните, да те затвори в стаята да не излизаш, да ти спре телевизора?... Какво?

Я се осъзнай и порасни!
И се виждай с когото си щеш. Ще има подходящи, ще има неподходящи... Това е част от живота и порастването. Няма как да не се допускат грешки, да няма криввания от правия път. Няма съвършени хора. Майка ти била критикувала всичко и всеки. Ами да си критикува. Спри да й обръщаш внимание. Знаеш ли колко такива родители има, да не е само твоята майка.
И тези почивки с тях, а си на 30... извинявай, но не ми звучи нормално.
Записвай се на екскурзии и пътувай, нищо, че няма свободна приятелка. Излез от зоната на комфорт, ще се запознаеш с хората от групата.

Обвиняваш майка си за всичките си неуспехи, но иначе ходиш на почивка с родителите си, за тяхна сметка, естествено. Колко удобно!

P.S. Те ме канят, както казах, баща ми постоянно го няма, в малкото моменти, в които е тук, гледаме да сме заедно. Той иска да отида, както и аз. Не е от сметкаджийство.

И като получиш критика какво ще стане?
Почти всички хора по един или друг начин обсъждат другите. Предполагам и ти го правиш. Защо толкова се страхуваш от обсъждане? Трябва да приемеш, че не си идеална за хората и няма никога да бъдеш.

Майка ти иска да си идеална, според нейните представи, а ти явно не си и тя не спира да те критикува и мачка. Нормалните родители не правят така. Опитай се на всяка нейна критика да казваш, че се харесваш такава каквато си и най-вече да повярваш в това. Отстоявай себе си и желанията си. Не обръщай внимание на критиките и.
Започни да излизаш сама, дори на един прост обяд. После ще ти е по-лесно да отидеш сама на почивка. Когато баща ти си дойде - излизайте заедно на обяд или вечеря, но не ходи на почивка с тях. Разреди срещите с майка си до 3-4 пъти месечно, най-добре навън.
Помисли за психолог, според мен ще ти помогне да се почувстваш по-добре и поне няма да те критикува ..., че и тук доста критики отнесе. Отдели време за фитнес, ако измаш възможност с инструктор, ще ти подейства много добре и на самочувствието.

А какво те притеснява, ако майка ти се развълнува и зададе въпроси? Какво ще стане тогава?,,

А ако бъдеш разкритикувана от близък, познат или непознат какво силно те притеснява в това?

Смаляваш се. Това е усещането когато срещнеш майчиното неодобрение. Особено когато не е напълно изказано, а някак завоалирано (физиономия, жест, реплика, недомлъвка). Превръщаш се в малко дете, неспособно да различи добро от лошо, да има зряла преценка. Търсиш одобрение, за да си сигурен, че постъпваш правилно и както трябва. Неспособен си сам да решаваш, защото винаги изпитваш несигурност дали ще вземеш правилното решение. Дори не си способен да се замислиш "какво ще стане, ако...", защото и в това не си сигурен дали е редно или нередно. По-скоро знаеш, че е нередно. Такава е програмата.

Ужасно е вредно това захласване по идеята, че когато на нас нещо не ни се получава, то вината все е на друг, обичайно на родителите. Уж тези бяха признак за токсичност и нарцисизъм.
Признавам, стигнах до втора страница. Този тип хленчене и прехвърляне на отговорност ме напрягат ужасно.

И аз не прочетох цялата тема, но по принцип ми звучат несериозно разни обвинения към родителите.
Каквито и да са, след 18 години човек става пълнолетен и има цялото време след това, за да се самовъзпита и да коригира родителските грешки.
Ако не е имало брутално насилие, всички други оправдания с детството са просто слабохарактерност.

А кой създава слабият характер? Не са ли родителите? И защо емоционалното насилие не се счита за достатъчно брутално? Откъде точно трябва да дойде самочувствието на човек, който е бил обиждан и закопаван дори от майка си?

Другарки, нищо не разбирате от модерна психология.
То нарциси, то токсични родители ... всички други са виновни.

Да, събуждаш се един ден на 18 години, нов човек, способен да излезе от сянката на контрола и да хване здраво кормилото на живота си без да му мигне окото... След като 18 години е бил бавно сварен като жаба.

А тази слабохарактерност откъде идва не разбрах?

Да, 18ят рожден ден идва с пач, който оправя всички бъгове.

Аз честно казано не видях някаква проблемна майка тук? Съвсем нормална жена и родител.

Хората сме склонни да мятаме на друг проблемите си - и личните /родителите ни са виновни/, и в брака /свекървещицата/ и в работата и с приятелите. Малцина осъзнават и приемат, че са основния проблем.

Нормално е майката да мачка дъщеря си определяйки я като не-красива, но ставаща, да коментира килограмите й по кофти начин? Да обременява дете с проблемите си и да го ползва като отдушник?
Айде малко по-сериозно.

Не само емоционална незрялост, а даже и нарцистични черти е възможно да проявява майката с постоянната критика и подриването на самочувствието на дъщерята, открити или завоалирани обиди относно външен вид.

Едно видео от един от водещите специалисти за нарцистични черти в характера и подобни разстройства. Авторката да прецени дали припознава поведение. Но всъщност терапевт трябва да прецени точното поведение на майката.
https://www.youtube.com/watch?v=2GpNZEescpU

Да, нормално е майката да споделя проблемите с дъщеря си. Нормално е да разкаже как е минал деня, какво го е ядосало и зарадвало. Това са нормални и важни неща за емоционалното и социалното израстване на всеки младеж. Обратното не е нормално.

Нормално е майка ти да ти каже дали според нея си облечена добре, че килограмите ти са ок сега или, че си понапълняла. Какво точно се очаква от майката според вас - похвали без край и лицемерни лъжи? Още съм потресена от друга тема, че намирате за нормално да кажете на хора комплименти, които нямат нищо вярно!
Също така някъде до 13-15 години децата са жертви на "жестокостта" на родителите за всякакви простотии. Ако има каже - що им каза, ако не им каже - що не им каза, ако ги погледне - о нееее. После порастваш. И ако не порастнеш да схванеш нещата я закършваш и цял живот предъвкваш каква жертва си.

Тази авторка тук не е жертва и не е обект на тормоз - ни физически, ни психически.

Не, изобщо не е нормално на деца да се разказва колко ти е тежко, каква жертва си, и колко е шибан животът. Имам такава приятелка, цял живот е тревожна по отношение на майка си, и се чувства отговорна за нея от малко дете. Как ще е нормално детето да трябва да се грижи за емоциите на майка си??

Може би ти не виждаш разликата - кой е казал, че е длъжна да се грижи за нечии емоции?
Някой някъде искал ли е тя да поеме каквато и да е отговорност за майка си - пример?
Някъде споменала ли е, че е оправила нещо покрай майка си. Пише нещо от сорта, че е искала, ама не можела. И знаеш ли от къде идва това - от неспособността за отделяне на собствените емоции и преценка на ситуацията. Проблем, който не и е създала майка и.

Ако прегледаш споделения живот на майката - то драма няма там.Здрава. Живи родители. Мъж пътуващ и носещ пари. Добри семейни тношения. За мен майката и дъщерята имат еднакъв преекспониращ емоциите темперамент.
Никаква драма няма в живота и на двете.

А кой определя кое е емоционално насилие и кое - мързел и безотговорност? На всяка критика се гледа като на емоционално насилие. Всяко браво, което не е петминутни бурни овации с ох и ах, се счита с половин уста.

Длъжна/недлъжна, това не е нещо, което едно дете може да прецени, не е нещо, от което може да се защити. Създава чувство, че не може да помогне на майка си, безпомощност. Авторката сама казва, че й е говорила за неща, които счита, че са били неща за възрастни. Как едно дете ще може да се отдели емоционално и да прецени ситуацията?
Това са вреди, които не се оправят ей така, дори осъзнати, ще е нужна много работа по себе си.