За емоционалната еманципация от родителите

Не, изобщо не е нормално на деца да се разказва колко ти е тежко, каква жертва си, и колко е шибан животът. Имам такава приятелка, цял живот е тревожна по отношение на майка си, и се чувства отговорна за нея от малко дете. Как ще е нормално детето да трябва да се грижи за емоциите на майка си??

Може би ти не виждаш разликата - кой е казал, че е длъжна да се грижи за нечии емоции?
Някой някъде искал ли е тя да поеме каквато и да е отговорност за майка си - пример?
Някъде споменала ли е, че е оправила нещо покрай майка си. Пише нещо от сорта, че е искала, ама не можела. И знаеш ли от къде идва това - от неспособността за отделяне на собствените емоции и преценка на ситуацията. Проблем, който не и е създала майка и.

Ако прегледаш споделения живот на майката - то драма няма там.Здрава. Живи родители. Мъж пътуващ и носещ пари. Добри семейни тношения. За мен майката и дъщерята имат еднакъв преекспониращ емоциите темперамент.
Никаква драма няма в живота и на двете.

А кой определя кое е емоционално насилие и кое - мързел и безотговорност? На всяка критика се гледа като на емоционално насилие. Всяко браво, което не е петминутни бурни овации с ох и ах, се счита с половин уста.

Длъжна/недлъжна, това не е нещо, което едно дете може да прецени, не е нещо, от което може да се защити. Създава чувство, че не може да помогне на майка си, безпомощност. Авторката сама казва, че й е говорила за неща, които счита, че са били неща за възрастни. Как едно дете ще може да се отдели емоционално и да прецени ситуацията?
Това са вреди, които не се оправят ей така, дори осъзнати, ще е нужна много работа по себе си.

 Не отричам личната отговорност. Тя е сериозен фактор. Важен фактор.  Но и вие не отричайте ,  че формиращите години са важни за изграждане характер,  на механизми на справяне, светоглед и самочувствие. Кой те е отгледал има значение. Как са те отглеждали има значение.  Не ми казвайте, че всички деца на 18 са на равна нога.  Това просто не  е така.
Ако вземем за пример две крайности това е все едно да стигнеш от Бургас до София с кола и пеш.. Да на теория е възможно и даже някои и пеш стигат целта, но не ми казвайте, че е еднакво трудно. Едните са добре екипирани с обич, спокойна, здрава семейна среда и подкрепа, друг е постоянно бомбардиран с критики, обвинения и засрамван…
 Родителите допускаме куп грешки и те се виждат точно след 18, в това колко и дали се справя детето ни. Провала на детето да функционира пълноценно е провал на родителя. Може да си измивате ръцете с детето. Може да казвате, че е негов избор, че е пълнолетно, но ако се разровите достатъчно дълбоко ще видите своята вина. Повечето майки не желаят да обелят слоевете защото е точно като лук. Колкото повече белиш повече плачеш.
Това не означава да се самосъжаляваш до живот. Но можеш да разбереш, приемеш и продължиш. А не да се самобичуваш за грешки, които просто не са твои.

Оправянето от 'вредите' е въпрос на интелект и воля.

Айде сега да не се оплаче майката и да се прави на супергерой щото видиш ли детето ще се увредело. Еми и тя е нечие дете и си има нейните проблеми /ЯВНО нанесени и от родителите и и никой друг/ и е човек.

Част от израстването е да спреш да обвиняваш родителите си за всичко, което не ти е стискало да си и което не харесваш в себе си. Каквото са могли - са направили. Това е! Някакво болестно състояние е това предъвкване "ама майка ми, ама баща ми" и да не можеш да поемеш напред с отговорност за живота си.

Откакто имам дете разби на пух и прах всички теории за възпитание, които бях планирала и осъзнах, че се роди с темперамента, душевността, интересите и силните и слабите си черти и т.н. Аз общо взето само дудна някъде там. Та въобще не приемам теорията колко сме грешни и отговорни за това, което са децата ни.

Оправянето на вредите може да отнеме цял живот, колкото и интелект и воля да имаш.

Дорис, майката да ходи да се оплаква на мъжа си, на приятелка, ако иска да ходи и тя на психолог. Детето й е последният човек, на когото трябва да реве.

Напълно съм съгласна с metal.vixen. Много хора ги е страх да се разровят.

Джуд, първо - изборът на майка ти за съпруг и рода, впоследствие изборът им като семейство къде да работи баща ти и да липсва често, не е твой проблем. Не е и нейна съдба, както тя се оплаква, а избор, който е направила. Да се оправят. Сега усещаш задължение да наваксваш времето с баща си. Не е нужно да спреш живота си, за да вършиш неговата работа, време е да поемеш по пътя си.
Според мен споделяш твърде много и прекарваш ужасно много време с родителите си, така изпускаш и възможности да излизаш с приятели и да се запознаваш с мъже. Освен това не можеш да се откъснеш емоционално от тях и от контрола на майка си. Ако не ходиш всеки уикенд у тях и не прекарваш всяка ваканция и море с тях, няма да те проверяват с кого говориш. 
За избора ти на мъж - не е тяхна работа да го харесват, а ти. И имай предвид, че понякога въобще не сме наясно кого всъщност биха одобрили родителите ни. Освен това няма никакъв проблем да излизаш с мъжа, докато не дойде време за сватба и да го запознаеш чак тогава с вашите. Тогава и да не го одобрят, няма да ти пука, защото вече си решила и си сигурна в избора си. Дори можеш да им кажеш, ако те питат, защото мен са ме питали кога ще ги запозная с гаджето, че ще ги запознаеш като имаш пръстен на ръката.

В тази тема няма как да има консенсус, защото видимо се разделяме на такива, които таят обвинения към родителите си и други, които не споделят така драматичното натоварване от родителите към децата.

Общо взето живота се свежда до това, че нашите родители ще допуснат грешки, за които ние жестоко ще ги нападаме и обвиняваме как са ни ги причинили. Ще направим всичко възможно да не допуснем тези грешки с децата си. За сметка на това ще допуснем други грешки, за които нашите деца ще ни нападат и обвиняват.

Част от тази верига можем да прекратим, когато осъзнаем и видим нашите родители, като обикновени хора, каквито са - с техните недостатъци и силни черти.

Обвинения към родителите си нямам, расла съм в спокойна среда. Но това не пречи да виждам и разпознавам различните модели, и да, никога няма да се съглася, че е добра идея деца да се обременяват с проблемите и емоционалните травми на възрастните.
Вероятно все някъде ще се изпусне човек, но когато тези неща са ежедневие и се насаждат страхове, срамове, и какво ли не в едно дете, не знам защо е толкова чудно, че после имаме възрастен със страхове, срамове и тн.

Съгласна съм с теб. И трябва да им простим, както децата ни (надявам се) ще ни простят. Но не е нужно да се отричат  техните грешки. Да простиш не значи да забравиш, не значи да повториш тяхното поведение. Това, което си написала, не изключва моето мнение. Просто е продължение.

Не искам да обвинявам. Темата предизвика много дискусия, за което благодаря. Има над какво да помисля. За момента вече нямам сили.

Майката обвинява дъщерята, че се е метнала на баща си ( родата му ), когото сама е избрала. Ааа, и пропуска, че и половината е на самата нея. Също обвинява и съдбата. Предполагам не е трудно да се види взаимовръзката - липса на отговорност за собствения ни живот. Защото според мен на зрели години зависимостта от одобрението на родителите е точно освобождаване от собствената ни отговорност. Ето, нашите одобриха мъжа - значи той става и няма да го мисля дали наистина е читав. Нашите одобриха работата ми - значи и тя става и правя добър избор в кариерата си. Иначе човек се сблъсква челно с живота на възрастния - ежедневно да правиш важни житейски избори и само ти да си виновен за тях с всичките им последствия. И да кажеш смело - да, сгреших, но това си е моят живот, моите пари, моите дрехи, моят мъж, моята мръсна кухня. Ще ги профукам, счупя, зарежа, преместя, изгоря... не задължително в тоя ред.

Здравей, Джуд. Аз идвам с разбиране от първо лице. Прочетох, и си казах направо си ми сродна душа.  Има някои разлики, но усещанията ти са ми много познати. Видях и критични мнения, но съм разбрала, че някои хора подобни ситуации са им чужди и неразбираеми. Различни сме като характер, душевност, сензитивност. Отношенията на родителите помежду им и към/с децата имат роля. Комбинацията от всичко това е важна, а не е константа. Някои хора са по-податливи на влияние, емоционален тормоз, чувство на вина и т.н /варианти бол/, за мен много лесно се оказват в такава зависимост. 

Като те чета при теб май повече има "ирационални" страхове какво може да стане, за бъдещи условни ситуации предварително се настройваш зле, подхождаш неуверено. Това не се изкоренява според мен ей така, т.е. ти не ми звучиш от тези дето с "позитивно мислене" ще се препрограмират сами, аз съм за някаква терапия.

Иначе може да е по-зле. Аз съм по-голяма от теб, живея отделно в друг град от студентка, сама, в опит за някакъв умерен контакт още се сблъсквам с липса на граници и незачитане на мои решения. Намеса и критика когато нещо не се одобрява  - мъж, конкретно занимание, психолога ми и т.н.  Натяква се кое не е за мен, кое ми вредяло, понеже майчиният инстинкт е над всичко и е желязно основание. "Не" или "добре" не се приема, не козирувам, но и не си сдържам нервите, избухвам. Стига се до емоционални сцени, ревове, защото не се съгласявам. А, и това за гените на баща ми същото, да ги боря. Всичко това е като съм на 30+.  Сигурно звучи безумно, но...  Още не се справям успешно и безболезнено с това като цяло, а ефектът върху мен  е ужасен и ми действа много зле в комбинация с доста други фактори.

Пиша отдавна, пиша трия, не съм прочела всички мнения още... Това е една част, има какво да допълня и дообясня, но после. Стана дълго, а и ми е малко каша, че съм в пресен афект от поредна случка.