За емоционалната еманципация от родителите

Разбира се, че може. Просто с мъж се живее по-щастливо, в някои отношения... в други не, но то не може всичко Аз лично предпочитам с мъж, но и без мъж съм живяла щастливо. Децата също не смятам да ми стават център и смисъл - смисъл ще ми е да ги отгледам добре, да ги обичам, да им дам един хубав старт - но не да нямам живот извън тях.

И не, не трябва да сме перфектни, за да ни обичат. Никой не е перфектен, а хората обичат себе си на първо място, тоест перфектните хора обикновено им пречат (ако привидят някой като такъв, защото то такъв всъщност не съществува). Човек трябва да се обича, да се приеме, и после да намери някой, който също го обича и приема. Не всеки ще ни харесва, приема, ще е съгласен с нас, ще одобрява изборите ни - това е нормално, хората са различни. Няма нищо лично в това и не трябва да е повод за тревога.

А мъж как да си намери някой, който е още дете на мама и тати? Първо трябва да смени ролята. Като начало с тази на жена.

Съгласна съм, пълни глупости.
След дълго връзка 2 години живях сама и ми бяха едни най-хубавите години. 6 от тези месеци работих в чужбина - страхотни познанства с хора, полезен опит на работа и време за себе си.

Хората са различни и част от тях се амбицират от критика, друга част се смачкват. Хубаво е да си силен характер, но ако не си? Тези със силния идват да ти натриват носа, колко не си смотан. Не ми се вижда много ок, но хората са такива.

Авторката е на 30.

Аз лично от 13 годишна подложих на съмнение някои мнения на родителите си по важни въпроси. И не че те са били криви, а аз права. Просто оттогава си имаме разминавания. Това не ни пречи в момента да сме си в най-добри отношения.
Не се броя за силен характер. Просто не мога да приема чуждо мнение за мое, понеже, нали е на родител.

Няма значение, че авторката е на 30. Мисля, че който трябва и може, разбира какво имам предвид.

Хубаво е просто тя да прочете, че и други хора имат родители, които имат различно от тяхното мнение. И че това не е края на света. Това е живота.

Хора с подобна нагласа са абсолютно отровни за връзка, на много нива. Ако попаднат на свестен човек, го смачкват със свръхочаквания, претенции и манипулации. Ако попаднат на лош човек, стават идеалните жертви на психическо и физическо насилие.
Връзката е партньорство между две равностойни личности, всяка от които може спокойно да се  справя с живота и сама, но предпочита да споделя ежедневието си с другата.
Несериозно е някой да живее 30 години без център, и да чака някой отвън да му го даде. И няма как да се случи реално.

Джуд, не знам дали "понеже съм тъпа, грозна, дебела и застаряваща, никога никой няма да ме обича" е нещо, което родителите ти са казали, или това е просто твоето ниско самочувствие? Ако е първото, аз бих минимизирала контакта с тях. Знам, че е трудно да се прекрати всякакъв контакт с родителите, затова те съветвам поне да го намалиш до краен предел. Кръвната връзка не означава, че трябва да поддържаме ежедневен контакт и срещи с хора, които постоянно ни мачкат и не се чувстваме добре с тях.
Ако е личното ти виждане - огледай се. Пълно е с неперфкетни хора, които са обичани и във връзка. И грозни, и дебели, и тъпи. Но трябва да си направиш и реалистична оценка или да помолиш някого (не родителите си) за такава - наистина ли си толкива тъпа и грозна или се перфекционистка, която винаги смята, че не е достатъчна?
За забележките от майки, лели и учинайки по повод килограми и външен вид имам особено мнение, да кажем доста негстивно. Правя изключение за болестно затлъстели хора (сметни си индекса на телесната маса или отиди на диетолог), които предполагам и сами виждат в огледалото как изглеждат. Иначе аз съвети от жени за килограми и външен вид не приемам, само от мъже, които са откровени с мен и знам, че ми мислят доброто. Защото жените имат абсолютно изкривени представи за желаното от мъжете телосложение, резултат от техни си предразсъдъци и лични проекции, а понякога фактор е и женската вътрешнополова конкуренция. Тя пък е толкова интересен феномен.

Не, не са ми го казали те, но винаги съм се чувствала отхвърлена от околните по някакъв начин, а когато се влюбих за първи път, получавах грозни обиди, които се редуваха с мили думи и оттогава повече никога не можах да повярвам, че съм хубава или че съм достойна жена. Каквото и да правя. Когато втори път се влюбих, пак беше същото и аз все още мисля за този човек и си мисля, че съм изпуснала някаква любов в негово лице. Сега като го пиша знам, че звучи абсурдно, но в главата и сърцето ми е все още толкова силно.
Или трябва да достигна някакъв идеал за визия, огромни постижения, за да може да си кажа, "ето, успях" или никога няма да повярвам в себе си. Но дори и тогава знам, че няма да повярвам. Защото абсолютно нищо не може да изтрие тази рана в мен.
Спокойно, не съм тормозила свестни мъже, казвам им още в началато, че няма да се получи. Не съм се натрапила на никого.

Този проблем с фигурата Майка - едно голямо, дълбоко и искрено "Оооххх..." по тази тема...
В абсолютно същата главоблъсканица съм и аз - 1:1 с описаното от авторката, или поне съм на етап измъкване от нея. При мен се влоши положението, когато баща ми почина преди няколко години и аз станах абсолютния център на света. Това беше предел на търпение, сили, емоционална буря и каквото се сетиш.
В предните мнения е казано много от това, което не/трябва да правим, няма да го повтарям. Искам да обърна внимание на авторката за няколко неща.
Първо - най-хубавото, е че си осъзнала тази зависимост и в какво положение се намираш, че това оказва негативно влияние на отношенията ти. Намерила си източника на проблема.
Второ - назар в мненията се прокрадна мисъл за психотерапевт. Това изобщо не е за подценяване! Лично при мен помогна много, макар и само онлайн да търсех по проблема статии, видеа, разсъждения. Толкова много ми помогна.. Тази пролет следващата стъпка е да започна срещи с една дама, която почувствах, че ще е моя терапевт. И няма нищо срамно в това, ще направя всичко, за да избягам.
Трето - аз съм опитвала открити разговори с майка ми, казвала съм си всичко и следват скандали, но няма разбиране. Тя/те просто са си такива и ние трябва да ги приемем. Проблемът ни е да приемам себе си, ако щеш - да опознаем себе си, да открием себе си и какво всъщност можем. Да заобичаме себе си и да правим нещата за себе си.
Аз лично всичко го осъзнавам, осъзнавам, че проектирам в собствените си връзки и ежедневие неща, които съм ги видяла от нея и знам, че не са редни, други успявам да избегна. Въпреки усилията ми да се променя, на моменти още имам страх от това какво ще каже, как ще се приеме, да не стане караница, какво ще си помисли, да й отделям време, да не е сама, да не съм егоист, нали е сама.. И никога не си направил достатъчно
Трудно е, процесът е дълъг и цветен..

С психотерапията е много трудно, защото постоянно се съмнявам някой дали е достатъчно добър, а и като чуя, че нямало смисъл, нямало да ми помогне, се разколебавам още повече. Ето, това е мой проблем, признавам го. Не мога да се доверявам и все се съмнявам. Сега съм намерила двама и се чудя при кого да е. Жена ли, мъж ли, единият е с практичен подход, в който само се дават задачи, при другия има по-задълбочен анализ. И този вторият ми беше препоръчан от професор. Аз държа на авторитети много.

 Първото, и най важното нещо е да се обичаш самата ти, и ако нещо не ти харесва, да опиташ да го промениш!
Второ, ако можеш да живееш сама, и да си самодостатъчна, ще можеш да живееш със всеки, или почти всеки, де. Без разни психари и пияндета;
Ти си си центъра, мъжа е покрай теб, а като се появи детето/децата, докато са малки, мъжа отива малко встрани, като станат самостоятелни, се сближавате повече.
 
За протокола, майка ми вероятно е с психически проблем, но отказва да отиде на лекар, посягала ми е физически и т.н., но оцелях, и имам свое семейство.

Над 2 години избирам психотерапевт Да взимаме категорични решения и да не се притесняваме  от 'грешка', също е част проблема ни. Видиш ли, ако се окаже, че не ни върви терапията, не усещаме терапевта, значи край, ето, пак сме сбъркали, пак сме ВИНОВНИ. Не, не сме. Случва се... Просто трябва да работим над тези страхове.

А какво значи да си самодостатъчен? Наистина ли може да стигнеш до пълно щастие, в което да си кажеш "нямам нужда от никого"? Случвало ми се е, но ефектът трае само няколко дни, никога не съм имала дълги периоди, в които да съм щастлива и да не мисля за това как искам любов. И много често хората казват, "като не го мислиш, ще се случи". Ама как може да не мисля за най-съкровеното си желание? Как забравяш за това?

Не са виновни родителите тука, не са...