И КОГАТО ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ......

  • 7 513
  • 62
  •   1
Отговори
  • София
  • Мнения: 95
МАЛШАНС – възможно ли е с една-единствена дума да се обясни края на един живот, който още не е започнал ?!  Идва внезапно, без предупреждение, цапардосва те право в лицето и не те оставя да си поемеш дъх, да осъзнеш какво става, хваща те неподготвен....... Но това е нелепо – кой родител е ”подготвен” да загуби детето си ?!?!?!!

Дълго преживявах това, което в момента пиша. Изпитвам нужда да го споделя. Вероятно ще разстроя доста хора, ще бръкна дълбоко в раната, но искрено се надявам, че тази моя изповед ще помогне на други родители, преживели загуба, да не се страхуват от това, което преживяват и  да си дадат обяснения за много чувства, емоции, реакции, мисли.

Моята история започна с една желана първа бременност, без видими усложнения и проблеми и завърши с бездушно-безпристрастно наречения в медицината  „късен спонтанен аборт” в 20 гестационна седмица. Мамите, които са го преживели, знаят, но за непросветените да кажа - това представлява истинско раждане, при което майката изживява ужаса и мъката да роди детето си с пълното съзнание, че то няма никакви шансове да живее. Животът приключа тогава, когато в действителност трябва да започне....  За мен лично това беше първият момент в живота ми, в който съм се чувствала истински безпомощна да променя каквото и да било. Целият ти свят започва главоломно да се разпада, попадаш в някакво безвремие, блуждаеш някъде между болката и отчаянието и се питаш това наистина ли се случва, а съзнанието ти инстинктивно отказва да приеме, че кошмарът е истина.   

За лекарите всичко приключва когато са „спасили” майката, абразиото е направено без усложнения и инфекцията е овладяна. Надеждите, радостите, целият свят, който си носил в утробата са „плод”, „ембрион” с летален край.... За мамите, загубили рожбата си, това е началото на един дълъг и уви, труден път, който трябва да извървят. За това иде реч в моето писание.....

ЗА БОЛКАТА. В началото е само тя, всъщност цялата си болка. Тя се е настанила навсякъде, заела е всяко кътче на плачещото ти сърце. Обикновените хора казват „времето лекува”. Ние, „необикновените” вече човеци, знаем, че ТЯ никога повече няма да си отиде. Просто с времето ние свикваме да живеем с нея, почти успяваме да се споразумеем с болката по нашето дете – отделяме й съкровено място в сърцето си, а тя отстъпва пространство, за да може там отново да влезе обичта, която ни е толкова необходима, за да продължим..... Освен това вече знам със сигурност – по-страшна от физическата е душевната болка.

ЗА ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА. Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Какво пропуснах? Направих ли всичко възможно, за да не се стигне дотук? Непрестанно си задаваш въпроси и търсиш отговори, които в повечето случаи не съществуват. Уж правих всичко, което предписваха лекарите, което препоръчват дебелите книги за щастливи бременни и отглеждането на още по-щастливи деца, държах се така, както се очаква от отговорна бъдеща мама:  спазвах здравословен режим, ходех редовно на прегледи, напривих всички необходими изследвания, редовно си вземах витамините и фолиевата киселина. Дори през живота си никога не съм пушила!!!! А  ЗАЩО тогава се случи? Поисках да видя бебо, но само отдалеч, а трябваше да си взема истински сбогом.... На този и по-късен етап от бременността, когато ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ, една майка трябва да има възможност да се сбогува с детето си. Иначе ще се измъчва и съжалява цял живот.

ЗА ГНЕВА. Обзема те неочаквано, провокират го на пръв поглед обикновени случки и ситуации в ежедневието: сияеща жена с големия корем на бременна, ядосана майка, тичайки след малкия палавник, колежката, която съобщава радостно, че за пореден път ще става баба. Или някоя позната, която спокойно и с цигара в ръка разказва за абортите си по желание, защото към съответния момент една бременност и едно дете не са се вписвали в плановете й. А после без проблем забременява, износва и ражда здраво дете, разбира се когато вече това пасва на житейската й програма. И този вечен въпрос ЗАЩО? ЗАЩО ТОЧНО НА МЕН? Поглеждам майка ми и се хващам, че ме обзема някакъв особен гняв и към нея. Защото е имала щастието да бъде два пъти успешно бременна !?!?!?!!!  Веднага схващам колко абсурдна и безумна е тази мисъл – та нали аз съм също нейно дете – успешният край на първата й бременност. Срамувам се, но това е факт – помислих си го.

ЗА СТРАХА. Неусетно се промъква, ей така между другото. Но поставя бариери пред всяко ново начинание, дори само при мисълта да започнеш нещо. Сковава те в най-важния момент когато трябва да вземеш решение, да направиш първата стъпка по пътя по-нататък. Няма ли да се случи отново? Ще намеря ли сили да продължа, за да дам шанс на друго бъдещо дете, на човека до мен, на себе си? Ще мога ли да се справя? А ако не успея? Тези въпроси все още ме измъчват, но знам, че няма да получа отговор докато не продължа напред. И също така знам, че този страх ще ме съпътства и в бъдеще, но че ще се науча да го контролирам. В противен случай той ще вземе контрол над мен. 

ЗА СУЕВЕРИЕТО. Малко преди ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ една приятелка ми беше казала, че трябва вече да си сложа червен конец на китката против уроки. Имало лоши хора с  лоши очи.... Така и нямах възможност да го направя, а трябваше веднага да я послушам – толкова ли беше трудно да сложа една червена връвчица със синьо мънисто?! Може би тогава нещата щяха да са други.... А дали не изкупувам стари грехове от предишни животи? Или над мен тегне някакво родово проклятие? Опитвам се да върна живота си назад и да видя, дали не съм навредила на някого и сега това лошо дело да ми се връща като бумеранг. Напоследък сънувах странни сънищи, на които не отдадох необходимото значение. И търде често срещах мъртви птици и животни, вървейки по улиците. Това някакво предзнаменование ли е било? Рационален човек съм, но в състоянието на духа, в който се намирам, тези мисли почти естествено изплуват в съзнанието ми.

ЗА СЪСТРАДАНИЕТО. Това  е нещо твърде индивдуално и приема особени форми. Странно, но си мислех, че в такъв момент ще получа най-голямо разбиране и съчувствие от жени, които вече са майки и разбира се от най-близкото ми женско обкръжение. Наистина получих цялата любов и състрадание от най-близите си и от много мами, които имат различни житейски съдби. Но трябва да призная, че най-голямото ми разочарование в това отношение дойде пак от майки, от щастливи майки, за съжаление част от тях също близки (или поне аз ги смятах за такива) – демонстрация на всякаква липса на такт и разбиране за ситуацията и състоянието, в което се намирам. И също така получих невероятно човешко разбиране от жени, които още не са изпитали майчинството, а също и от мъже. Няма правила и стандарти за човещината – човек или я носи в себе си, или само формално се числи към висшите същества, за каквито минаваме ние хората.

ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА. На другите. И моята собствена. Този обрат в съдбата ми даде ясна и по-различна представа за хората, с които се бях заобиколила. И ми наложи да направя ревизия на някои „приятелства”, познанаства, на представите за взаимоотношенията, които имах до момента. Когато се сблъскат с някаква драма на друг човек, много хора не знаят как точно да реагират или реагират неадектватно. „Ти си млада, ще имаш други деца” – по-нелепа реплика през живота си не съм чувала!!! Опитвах се да ги оправдавам за странните им реакции и липсата на разбиране, дори да търся вина в моето поведение, в изострена ми чувстителност и повишена емоционалност. Подтисках всичко, което се надигаше в мен, правех се на силна, само и само да не засегна някого, да не го поставям  в неудобно положение. И се отпусках само пред определени най-близки хора. Но стига! Една жена, която е загубила детето си, има право да даде израз на болката си, на чувствата и емоциите си. Какво от това, че често плаче, лесно избухва или се затваря в себе си! Тази жена има право да прояви егоизъм. Пък другите трябва да проявят толерантност. Особено семейството и приятелите. Нали това е смисълът на тези връзки – не само в добри, но и в лоши моменти.

ЗА ПОЗНАНИЕТО. Винаги съм предпочитала знанието пред невежеството. И реплики като „малшанс”  или „Бог така е решил”, защото Той прибирал при себе най-добрите и поставя на изпитания тези, които обича, ме влудяват. Освен това мисля, че в добрите дела на този свят Бог може и да има някакво участие, но зад всичко лошо, се крие мисъл и ръка човешка и Господ няма нищо общо с това. Не искам да коментирам нашите лекари и силно разклатеното ми доверие в българската медицина. За „епикризата” да не говорим – слагам я в кавички, защото това, което получих от Майчин дом, с много голямо въображение може да се нарече редовен медицински документ. Достоен е за публикация в пресата и в учебните пособия за това как НЕ трябва да изглежда такъв документ. Изчетох един куп литература, изрових всякакви информации в нета, знам вече толкова много за спонтанните аборти и преждевременните раждания, че определено ядосвам някои лекари с въпросите си - затруднявам ги и им създавам излишно работа. А никой досега не е посочил конкретна причина за това, което се случи. И това, че вероятността да се повтори отново е много малка, не ме удовлетворява.  И трябва ли да загубя още деца, докато вляза в техните стандарти, за да ми обърнат достатъчно  внимание и да подходят отговорно и професионално?! Някъде четох, че преждевременното раждане е механизъм на природата да защити майката. От какво е трябвало да бъда предпазена? Странно, но познанието не ми носи покой. Приятелката ми дава обяснение: „Още в Еклесиаст (Стария завет) са го написали – „и който трупа познание, трупа тъга”.

ЗА КУРАЖА да продължа и да намеря отново смисъла в това, че „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН”, въпреки всичко. Наскоро, ровейки се в нета, попаднах на една мисъл: „Надеждата не е убеждението,  че нещо ще завърши добре, а увереността, че нещо има смисъл, независимо как ще завърши”. Не знам как ще завърши, но няма да се предам, а моят малък АНГЕЛ, който нося в сърцето си, ще ми вдъхва кураж.

# 1
  • София
  • Мнения: 3 123
много съжалявам за случилото се и те разбирам напълно.При мен този малшанс беше 2 пъти,като вторият също в 20г.с. и то с близнаци.
 Въпреки всичко намерих сили да продължа.Намирам ги и сега,когато съм бременна за 3-ти път и нещата пак не са по мед и масло.
 Ще ги намериш и ти,няма как.Трябва да сме борбени и вярващи,за да сбъднем мечтите си напук на всичко.

# 2
  • Варна
  • Мнения: 1 003
Все едно, че аз съм писала повечето от тези неща, преживяла съм го по същия начин, много пъти съм разсъждавала върху всички тези чувства и емоции. Споделям напълно мъката и болката ти и ти давам кураж да продължиш напред!

# 3
  • Варна
  • Мнения: 2 305
"писано било". Кой и къде ги пише тия работи!

Съчувствам ти, но болката ти е такава, че никой с нищо отстрани не може да я намали. Прости на хората, които са реагирали неадекватно. Някои така се стряскат от болката, че наистина не им идва наум как да реагират и мислят, че с тези си думи те утешават.

Кураж, миличка, кураж!

# 4
  • Мнения: 515
froh   Hug

Всяка твоя дума сякъш излиза от сърцето ми, всички тези мисли, цялата тази тъга, гняв и страх всичко ми е до болка познато.
Но трябва да сме силни нали ,всички това повтарят,"бъди силна" , "бори се "така и ще направя но понякога е толкова трудно.................

# 5
  • Мнения: 2 849
Не можеш да си представиш колко си права ,как минах и продължавам да минавам през тези описани по този начин мисли .

Сили ти желая . Hug

# 6
  • Мнения: 7 112
froh, всеки тук и задава въпросите, които те вълнуват и теб. Отговорите си ги даваме сами. Те са нашите истини. Много често сходни, понякога различни.
Трагедиите са много. Страшно много. А събрани на куп са събрани в кухата дума статистика.
Цитат
ЗА ГНЕВА. Обзема те неочаквано, провокират го на пръв поглед обикновени случки и ситуации в ежедневието: сияеща жена с големия корем на бременна, ядосана майка, тичайки след малкия палавник, колежката, която съобщава радостно, че за пореден път ще става баба. Или някоя позната, която спокойно и с цигара в ръка разказва за абортите си по желание, защото към съответния момент една бременност и едно дете не са се вписвали в плановете й. А после без проблем забременява, износва и ражда здраво дете, разбира се когато вече това пасва на житейската й програма. И този вечен въпрос ЗАЩО? ЗАЩО ТОЧНО НА МЕН? Поглеждам майка ми и се хващам, че ме обзема някакъв особен гняв и към нея. Защото е имала щастието да бъде два пъти успешно бременна !?!?!?!!!  Веднага схващам колко абсурдна и безумна е тази мисъл – та нали аз съм също нейно дете – успешният край на първата й бременност. Срамувам се, но това е факт – помислих си го.

Може би, когато ние самите сме били щастливо бременеещи и летящи на крилете на мечтите си, някое майче е гледало на нас по същия гневен начин.  Не сме забелязвали тъгата на празнотата в нечии очи.

Кураж. Заради нещо животът трябва да продължи. Нещо винаги има.  Hug

# 7
  • Някъде там...
  • Мнения: 3 995
До болка познато ми е всичко, което си написала. Все едно чета мислите си...

Прегръщам те! Вярвам, че ще намериш сили да продължиш напред. Не спирай да преследваш мечтите си!  Hug

# 8
  • София
  • Мнения: 1 941
„Още в Еклесиаст (Стария завет) са го написали – „и който трупа познание, трупа тъга”.

Колко е вярно това... Sad
 Hug

# 9
  • Мнения: 502
Фрох,съжалявам Cry...
Все едно чета моята история..Но ще намериш сили да продължиш все някога,аз още не съм намерила...
Но силно вярвам,че някога ще намеря смелост и кураж да пробвам пак
Прегръщам те силно Hug
Друго незнам какво да ти кажа...

# 10
  • Мнения: 686
Froh, съжалявам за случилото се.  Hug Незнам какво ти е косвало и колко време ти е отнело да осмислиш и напишеш всичко това, но то, за наше съжаление е "голата истина". Много пъти съм искала да говоря за тези неща (особено за неадекватното поведение на околните), но по една или друга причина съм ги премълчавала. Незнам дали си даваш сметка за невероятната сила на духа, която притежаваш и вярвам, че тази сила ще ти помогне да сбъднеш мечтите си.

# 11
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
(мили момичета покрай майките на деца с проблеми научих едно - няма начин да не се продължава напред...иначе човек рискува да пропусне много хубави моменти
наред с тях винаги ще има и лошо....но това не бива да ви спира да гоните мечтите си
АСЕНЦЕ, че и другите - не спирайте! не бива да се спира! живота е риск и никой от нас не знае какво го чака утре и къде ще е ....но този риск трябва да бъде поет, заради хубавото което ни очаква и което иначе със сигурност ще пропуснем
защото знам едно - ако спрем да живеем и да поемаме рискове - не знам какво лошо ще избегнем, но много хубаво ще пропуснем

за всяка една от вас - всеки ден в който сте затворени и не смеете да продължите ви отдалечава от възможността да гушнете и целунете своята малко мечта
колкото и да е страшно трябва да продължите - гаранция - Франция - но ако не продължите със сигурност сте изгубили битката и то най-важната...

мила froh не се притеснявай от чувствата си - всяко едно от тях е нормално стига да не те завладеят негативните емоции и да не те обсебят - иначе моментното че и малко по-дългото им появяване г главата и сърцето ти нещо естествено
но точно тази борба когато лошите и страшни чувства и4скат да те завземат, а ти не им се даваш - точно в тази страшна и тежка борба се избистря душата и се отварят новите сетива които те издигат над другите... това е борбата в която се калява душата на човека

и още нещо - човек може да бъде наранен само ако притежава нещо...ако не притежава нищо то той е празен...и няма от какво да го боли...но ти - ти искаш ли да ти е празен живота? ако не - ще се престрашиш и ще поемеш риска да живееш - с всичките му придобивки и загуби

прегръщам те и ми е мъчно че още едно майче е минало през този ад, но и аз вярвам че трябва и ще успееш да продължиш

Последна редакция: нд, 18 ное 2007, 23:05 от catnadeen

# 12
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
и още нещо - има майки които продължават заради рожбите си....а вие - вие трябва да продължите заради неродените си рожби, и заради тези, които не поживяха - вие ги носите в сърцата си и те живеят через вас
живейте така че и на тях да им е добре - пълноценно и смело, от първата до последната минута които са ви дадени!

# 13
  • Бургас
  • Мнения: 959
froh    Hug  Hug  Hug
Просто след твоите думи два ли някоя от нас може да добави нещо, освен - кураж, мила   bouquet

# 14
  • София
  • Мнения: 95
Мили момичета, благодаря за топлите думи и искрената ви съпричастност.

Искам да се извиня, ако отново съм "разровила" раната в сърцата ви. Но за мен беше важно да осъзная какво се случи и да си дам ясна сметка за промените и трансформациите, които настъпиха с мен след като загубих сина си. И да ги кажа на глас. Споделено. И точно тук. Без страх. Защото една голяма част от това, което написах по-горе в началото ме стряскаше и мен, плашеше ме. Дори си мислех, че не е нормално. Споделяйки всичко това, се надявам поне малко да помогна на всички мами в тяхната лична трагедия -
да не се плашат и терзаят от състоянието на духа, в което се намират след случилото се нещастие.

Catnadeen е права - не трябва да се притесняваме от чувствата си. Това е част от пътя, който трябва да извървим. Първата стъпка към преодоляването на един проблем е да си дадем ясна представа за него и да наричаме нещата с истинските им имена, не да ги крием.

Рони, ти каза нещо, по което и аз мисля в последно време. Това се отнася до собствената ни способност за състрадание и толератност към чуждата мъка. Мисля, че самата аз, преди това да се случи, нямах винаги очи за нещастието и болката на другите. И сега, от тази позиция, се чувствам зле, срамувам се донякъде.... И аз понякога не съм знаела как да реагирам на чуждата драма. Може би и аз в определени ситуации съм била неадектватна.....
Когато човек е щастлив, пропуска доста съществени неща, пленен от собственото си щастие и егоизъм, разбира се. Това обаче, което аз установих при себе си, че в началото на моята драма се бях затворила в себе си и като че ли виждах, пак само собственото си нещастие..... Трябваше да мине време, за да мога да открия сетивата си и за другите, и за техните радости и болки....
Но вече не се притеснявам да покажа чувства и не се обърквам пред нещастието на другите. В тежките моменти от живота, човек има много какво да научи и както е казала Catnadeen "да кали душата си", духът да мине на едно по-високо ниво.
И има още какво да уча....

Прегръщам всички и ви пожелавам много кураж, душевна хармония и щастие. Lilibon силна, топла, сърдечна Hug

# 15
  • Мнения: 869
Това са и моите мисли и чуства,моите стахове,моят гняв...Миличка ,дано бързо се възтановиш,бъди сила...Трябва да продължиш напред...длъжна си

# 16
  • В полите на Пирин планина
  • Мнения: 20 404
Може би точно заради тези мисли и чувства продължавам да се връщам в този форум, независимо, че винаги се натъжавам, но и някак си си разбирам за сетен път, че човек трябва да помни, но да върви напред.

Миличка froh прегръщам те силно  Hug

# 17
  • Мнения: 89
 Sad CryВси4ко което си написала е то4но това което 4увствам и аз!Много то4но казано!Прегръщам те!

# 18
  • Мнения: 19
МАЛШАНС – възможно ли е с една-единствена дума да се обясни края на един живот, който още не е започнал ?!  Идва внезапно, без предупреждение, цапардосва те право в лицето и не те оставя да си поемеш дъх, да осъзнеш какво става, хваща те неподготвен....... Но това е нелепо – кой родител е ”подготвен” да загуби детето си ?!?!?!!

Дълго преживявах това, което в момента пиша. Изпитвам нужда да го споделя. Вероятно ще разстроя доста хора, ще бръкна дълбоко в раната, но искрено се надявам, че тази моя изповед ще помогне на други родители, преживели загуба, да не се страхуват от това, което преживяват и  да си дадат обяснения за много чувства, емоции, реакции, мисли.

Моята история започна с една желана първа бременност, без видими усложнения и проблеми и завърши с бездушно-безпристрастно наречения в медицината  „късен спонтанен аборт” в 20 гестационна седмица. Мамите, които са го преживели, знаят, но за непросветените да кажа - това представлява истинско раждане, при което майката изживява ужаса и мъката да роди детето си с пълното съзнание, че то няма никакви шансове да живее. Животът приключа тогава, когато в действителност трябва да започне....  За мен лично това беше първият момент в живота ми, в който съм се чувствала истински безпомощна да променя каквото и да било. Целият ти свят започва главоломно да се разпада, попадаш в някакво безвремие, блуждаеш някъде между болката и отчаянието и се питаш това наистина ли се случва, а съзнанието ти инстинктивно отказва да приеме, че кошмарът е истина.   

За лекарите всичко приключва когато са „спасили” майката, абразиото е направено без усложнения и инфекцията е овладяна. Надеждите, радостите, целият свят, който си носил в утробата са „плод”, „ембрион” с летален край.... За мамите, загубили рожбата си, това е началото на един дълъг и уви, труден път, който трябва да извървят. За това иде реч в моето писание.....

ЗА БОЛКАТА. В началото е само тя, всъщност цялата си болка. Тя се е настанила навсякъде, заела е всяко кътче на плачещото ти сърце. Обикновените хора казват „времето лекува”. Ние, „необикновените” вече човеци, знаем, че ТЯ никога повече няма да си отиде. Просто с времето ние свикваме да живеем с нея, почти успяваме да се споразумеем с болката по нашето дете – отделяме й съкровено място в сърцето си, а тя отстъпва пространство, за да може там отново да влезе обичта, която ни е толкова необходима, за да продължим..... Освен това вече знам със сигурност – по-страшна от физическата е душевната болка.

ЗА ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА. Къде сгреших? Какво не направих както трябва? Какво пропуснах? Направих ли всичко възможно, за да не се стигне дотук? Непрестанно си задаваш въпроси и търсиш отговори, които в повечето случаи не съществуват. Уж правих всичко, което предписваха лекарите, което препоръчват дебелите книги за щастливи бременни и отглеждането на още по-щастливи деца, държах се така, както се очаква от отговорна бъдеща мама:  спазвах здравословен режим, ходех редовно на прегледи, напривих всички необходими изследвания, редовно си вземах витамините и фолиевата киселина. Дори през живота си никога не съм пушила!!!! А  ЗАЩО тогава се случи? Поисках да видя бебо, но само отдалеч, а трябваше да си взема истински сбогом.... На този и по-късен етап от бременността, когато ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ, една майка трябва да има възможност да се сбогува с детето си. Иначе ще се измъчва и съжалява цял живот.

ЗА ГНЕВА. Обзема те неочаквано, провокират го на пръв поглед обикновени случки и ситуации в ежедневието: сияеща жена с големия корем на бременна, ядосана майка, тичайки след малкия палавник, колежката, която съобщава радостно, че за пореден път ще става баба. Или някоя позната, която спокойно и с цигара в ръка разказва за абортите си по желание, защото към съответния момент една бременност и едно дете не са се вписвали в плановете й. А после без проблем забременява, износва и ражда здраво дете, разбира се когато вече това пасва на житейската й програма. И този вечен въпрос ЗАЩО? ЗАЩО ТОЧНО НА МЕН? Поглеждам майка ми и се хващам, че ме обзема някакъв особен гняв и към нея. Защото е имала щастието да бъде два пъти успешно бременна !?!?!?!!!  Веднага схващам колко абсурдна и безумна е тази мисъл – та нали аз съм също нейно дете – успешният край на първата й бременност. Срамувам се, но това е факт – помислих си го.

ЗА СТРАХА. Неусетно се промъква, ей така между другото. Но поставя бариери пред всяко ново начинание, дори само при мисълта да започнеш нещо. Сковава те в най-важния момент когато трябва да вземеш решение, да направиш първата стъпка по пътя по-нататък. Няма ли да се случи отново? Ще намеря ли сили да продължа, за да дам шанс на друго бъдещо дете, на човека до мен, на себе си? Ще мога ли да се справя? А ако не успея? Тези въпроси все още ме измъчват, но знам, че няма да получа отговор докато не продължа напред. И също така знам, че този страх ще ме съпътства и в бъдеще, но че ще се науча да го контролирам. В противен случай той ще вземе контрол над мен. 

ЗА СУЕВЕРИЕТО. Малко преди ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ една приятелка ми беше казала, че трябва вече да си сложа червен конец на китката против уроки. Имало лоши хора с  лоши очи.... Така и нямах възможност да го направя, а трябваше веднага да я послушам – толкова ли беше трудно да сложа една червена връвчица със синьо мънисто?! Може би тогава нещата щяха да са други.... А дали не изкупувам стари грехове от предишни животи? Или над мен тегне някакво родово проклятие? Опитвам се да върна живота си назад и да видя, дали не съм навредила на някого и сега това лошо дело да ми се връща като бумеранг. Напоследък сънувах странни сънищи, на които не отдадох необходимото значение. И търде често срещах мъртви птици и животни, вървейки по улиците. Това някакво предзнаменование ли е било? Рационален човек съм, но в състоянието на духа, в който се намирам, тези мисли почти естествено изплуват в съзнанието ми.

ЗА СЪСТРАДАНИЕТО. Това  е нещо твърде индивдуално и приема особени форми. Странно, но си мислех, че в такъв момент ще получа най-голямо разбиране и съчувствие от жени, които вече са майки и разбира се от най-близкото ми женско обкръжение. Наистина получих цялата любов и състрадание от най-близите си и от много мами, които имат различни житейски съдби. Но трябва да призная, че най-голямото ми разочарование в това отношение дойде пак от майки, от щастливи майки, за съжаление част от тях също близки (или поне аз ги смятах за такива) – демонстрация на всякаква липса на такт и разбиране за ситуацията и състоянието, в което се намирам. И също така получих невероятно човешко разбиране от жени, които още не са изпитали майчинството, а също и от мъже. Няма правила и стандарти за човещината – човек или я носи в себе си, или само формално се числи към висшите същества, за каквито минаваме ние хората.

ЗА ТОЛЕРАНТНОСТТА. На другите. И моята собствена. Този обрат в съдбата ми даде ясна и по-различна представа за хората, с които се бях заобиколила. И ми наложи да направя ревизия на някои „приятелства”, познанаства, на представите за взаимоотношенията, които имах до момента. Когато се сблъскат с някаква драма на друг човек, много хора не знаят как точно да реагират или реагират неадектватно. „Ти си млада, ще имаш други деца” – по-нелепа реплика през живота си не съм чувала!!! Опитвах се да ги оправдавам за странните им реакции и липсата на разбиране, дори да търся вина в моето поведение, в изострена ми чувстителност и повишена емоционалност. Подтисках всичко, което се надигаше в мен, правех се на силна, само и само да не засегна някого, да не го поставям  в неудобно положение. И се отпусках само пред определени най-близки хора. Но стига! Една жена, която е загубила детето си, има право да даде израз на болката си, на чувствата и емоциите си. Какво от това, че често плаче, лесно избухва или се затваря в себе си! Тази жена има право да прояви егоизъм. Пък другите трябва да проявят толерантност. Особено семейството и приятелите. Нали това е смисълът на тези връзки – не само в добри, но и в лоши моменти.

ЗА ПОЗНАНИЕТО. Винаги съм предпочитала знанието пред невежеството. И реплики като „малшанс”  или „Бог така е решил”, защото Той прибирал при себе най-добрите и поставя на изпитания тези, които обича, ме влудяват. Освен това мисля, че в добрите дела на този свят Бог може и да има някакво участие, но зад всичко лошо, се крие мисъл и ръка човешка и Господ няма нищо общо с това. Не искам да коментирам нашите лекари и силно разклатеното ми доверие в българската медицина. За „епикризата” да не говорим – слагам я в кавички, защото това, което получих от Майчин дом, с много голямо въображение може да се нарече редовен медицински документ. Достоен е за публикация в пресата и в учебните пособия за това как НЕ трябва да изглежда такъв документ. Изчетох един куп литература, изрових всякакви информации в нета, знам вече толкова много за спонтанните аборти и преждевременните раждания, че определено ядосвам някои лекари с въпросите си - затруднявам ги и им създавам излишно работа. А никой досега не е посочил конкретна причина за това, което се случи. И това, че вероятността да се повтори отново е много малка, не ме удовлетворява.  И трябва ли да загубя още деца, докато вляза в техните стандарти, за да ми обърнат достатъчно  внимание и да подходят отговорно и професионално?! Някъде четох, че преждевременното раждане е механизъм на природата да защити майката. От какво е трябвало да бъда предпазена? Странно, но познанието не ми носи покой. Приятелката ми дава обяснение: „Още в Еклесиаст (Стария завет) са го написали – „и който трупа познание, трупа тъга”.

ЗА КУРАЖА да продължа и да намеря отново смисъла в това, че „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН”, въпреки всичко. Наскоро, ровейки се в нета, попаднах на една мисъл: „Надеждата не е убеждението,  че нещо ще завърши добре, а увереността, че нещо има смисъл, независимо как ще завърши”. Не знам как ще завърши, но няма да се предам, а моят малък АНГЕЛ, който нося в сърцето си, ще ми вдъхва кураж.

# 19
  • Мнения: 19
много сьжелявам за случилото се аз прижежях сьщото преди години и то не ведньж а джапьти самоче на месец и положина и от тогажа жсичко трьгна на зад макар и да имах подкрепата на много хора никои незнаеше как се чуствам само човек които го е изживял макар да имаше намеци за много неща всичко се оправи така че имаи вяра  и всичко ще се оправи жижота продьлжава и макар никои да не може да замести изгубеното знаи че на този сжят има хора които се нуждаят от теб и хора на които можеш да помогнеш успех ж бьдеще и те подкрепям

# 20
  • София
  • Мнения: 9 517
Чета от няколко дни, рева и пак чета, започвам да пиша и не знам, какво да напиша...
Няма да те успокоявам, няма да се опитам да ти дам надежда - щом си написала това, ти си по-силна и от мен и сама ще намериш пътя напред Hug.

# 21
  • Мнения: 912
На мен пък ми предстои да се случи след като се потвърди диагнозата за сериозна аномалия на бебето и следва най-лошото - препоръчват ми категорично прекъсване на бременността по медицински показатели (дефект на коремната стена на плода).... Още не мога да го повярвам, че се случва с мен и с бебето ми...трябва да реша дали въобще, къде и как да стане това...излишно е да казвам колко искахме това момченце, то още ритка в мен, а трябва вече да се сбогувам с него....знам, само че трябва да го надживея, заради дъщеричката ми и заради самата себе си, в името на това да имам поколение за в бъдеще....Бъдете здрави Hug

# 22
  • Варна
  • Мнения: 2 305
мсбилт, ужасен избор трябва да направиш! не е редно да говоря, без да съм запозната с положението, но все пак - абсолютно сигурно ли е, че не може да се оперира веднага след раждането?

съседката ми преди седмица ми разказваше за своя приятелка, която родила момиченце с липсваща коремна стена. бебето било отписано от лекарите, даже накарали майката да го роди по нормален начин, но понеже оживяло, веднага го оперирали. след втора операция, седмица по-късно, бебето към момента е живо. доколкото знам, няма други аномалии. казали са на родителите, че след няколко години ще трябва нова операция.

уви, информацията ми не е от първа ръка и може нещата въобще да не са така оптимистични, както на мен ми бе представено.
каквото и решение да вземеш, гледай да е максимално обосновано. а вземеш ли го веднъж - не му мисли много. от много мислене постфактум полза няма, само боли глава.

понякога висшето милосърдие е да спестиш страданията на тези, които обичаш.  Hug

# 23
  • Мнения: 912
Lilibon, трогната съм, че ми писа Hug Още веднъж моите най-сърдечни съболезнование към теб и семейството ти  bouquet, следях темата изкъсо и гледах съпругът ти при Милен Цветков, възхищавам се на вашия кураж и сили  bouquet
Най-много трябва да се замисля върху последнотото ти изречение, особено след като знам, че идва от теб...която заедно с Isrica Nadejda имате мисия в този форум и въобще в живота, убедена съм в това- като разбрах вчера за моето бебе, веднага си помислих за вас и какво сте преживяли, различно е, но много показателно...в момента разсъждавам върху това, че трябва да убия човешки живот, без да го искам ни най-малко....всички са категорични, че малформацията е от сериозните и с недобра прогноза(има 3 вида такъв тип аномалия на коремната стена)-събрала съм 3 мнения досега, мисля да се допитам и до още един специалист...нашраво не мога да разсъждавам и грам, бих го износила и родила, ако имаше наистина малка надежда.

# 24
  • В полите на Пирин планина
  • Мнения: 20 404
msbilt толкова съжалявам за това, което преживяваш. Много се натъжих - още от одеве в темата за счетоводството се чудя какво ти се е случило. Стискам палци да намериш сили да продължиш напред, заради себе си и заради семейството си.

# 25
  • Мнения: 96
msbilt, много, много съжалявам за ситуацията, в която се намираш! Разбирам те толкова добре - преди 2 години и аз преживях същото. 5 мнения на лекари - и петимата категорични, че бебето в най-добрия случай ще живее ден... Разбрах за майки, които въпреки диагнозата и прогнозата решават да родят... И преди раждането, подготвят погребението... Аз не можах да направя същото, макар да се възхищавам на моралната им сила. А тя идва от вярата им - нещо, което, уви, аз нямам. И досега една част от мен, не толкова уверена в неверието ми, ме кара да се съмнявам доколко правилна е била постъпката ми... Разбирам, че не се колебаеш. Затова единственото, което мога да ти дам, е съчувствието и разбирането ми! С теб съм!

Lilibon, прегръщам те виртуално! Не можах да го направя лично - уплаших се, че няма да мога да спра сълзите си при срещата си с теб и това да е неадекватна реакция за замисъла на помена... Сгрешила съм!... Продължавам да страдам заедно с теб!

# 26
  • Мнения: 656
Froh,съжалявам ,че е трябвало да преживееш тази загуба.
Всяка дума,която си написала ,съм преживяла,но никога не бих могла да го напиша толкова точно,всички чувства,емоции през последната година,които така и не се научих да споделям.Чувството на гняв и на вина ,които подтиснаха всичко друго във времето.
И времето не лекува.Сълзите спират ,но как боли отвътре някъде.
Прегръщам те силно Hug

# 27
  • Мнения: 377
Froh, съжалявам, че е ти си преживяла всичко това,  Hug каквото и да напиша ще прозвучи като клише, затова ти изпращам много  Hug Hug Hug.
msbilt, ако знаеш мила само как те разбирам, това което преживяваш в момента , аз го преживях два пъти за тази година. И двата пъти диагнозата беше една и съща, но само че първият път лекарите смятаха, че е случайност, а вторият вече знаехме за какво става въпрос. Решението трябва да бъде лично на теб и съпруга ти, защото само ти знаеш какви са ти психическите възможности да издържиш оставащите месеци от бременността. Hug
Lilibon, приеми моите съболезнования за загубата ви. Вие сте едно много силно семейство, на което аз едновременно се възхищавам и съчувствам. Чувствам те много близка, защото аз също бях от юнските майки, но аз загубих моето детенце още в 21-та г.с. и когато разбрах за вас, много страдах, защото в Криско виждах моето дете. Изпращам ви много  Hug Hug Hug

Последна редакция: нд, 25 ное 2007, 11:23 от Krasuna

# 28
  • Варна
  • Мнения: 2 305
Красуна, съжалявам, че си преживяла този ужас и за втори път!  Hug Ходим здрави и прави, имаме здрави по-големи деца, как да подозира човек, че носи в гените си нещо скрито-покрито?! Прегръщам те! Да сте живи и здрави, каквото има да става, ще става.

# 29
  • Мнения: 656
Lilibon   Hug Hug Hug

# 30
  • Мнения: 377
Lilibon, благодаря за съчувствието. И мен тази мисъл ме крепи, че имам едно здраво по-голямо дете, и че всички сме живи, и здрави.

# 31
  • Мнения: 96
froh, минала съм по този път (по-горе писах) - ужасно е... При мен беше малко по-различно в някои отношения: настроена бях да приемам добре реакциите на другите, каквито и да бяха те, включително и репликата "млада си, ще си имаш други деца" (на лекарите в болницата). Чак ми беше съвестно да им признавам, че съм на 30 - те наистина искаха да ме успокоят... Само 2 неща не можах да приема - когато мои приятели се правеха, че нищо не е станало, и когато мъжът ми ме посрещна с букет цветя при излизането ми от болницата - да, и той е искал да ме зарадва, ама аналогията с изписването на майките с бебета ми донесе само огорчение. И аз имах "грешни" мисли - когато се върнах в къщи, очаквах да се утеша с първото ми дете, но единствената ми мисъл беше: "защо едното ми дете имаше късмет, а другото  - не?". И аз като теб се уча да приемам живота такъв, какъвто е - в никакъв случай лесен, в никакъв случай розов, без happy end-ове... И на мен ми е трудно; едва на тази възраст, толкова далеч от детството, започнах да се разделям с илюзиите си за живота-приказка... Прегръщам те!

# 32
  • Мнения: 1 350
    Froh, мила ми посестримо,прегръщам те и тъжа с теб!Безкрайно си точна и изчерпателна за състоянието ,в което се намира човек след като го сполети такова нещастие.Миличка, хвани се за последното КУРАЖ И НАДЕЖДА. Аз бях така и с двете си последващи бременности.Бях напаво като добитък на заколение- изпълнена с ужас и страх. Не знаех кое как ще савърши, дали въобще ще оцелеем. Само знаех че така трябва......че трябва да го направя,че трябва да опитам пък каквото дойде.....Много е трудно защото и тази битка трябва да я водиш сама,така както си сама в болката- дъмга за цял живот!
   Мили, скръбни  момичета, прегръщам ви!

# 33
  • тъгата в мен
  • Мнения: 1 041
froh, държа ръката ти !поклон и .....мълча!
п.п.
на всички мами...не .....нищо не мога да кажа..съжалявам Flowers Rose

# 34
  • Мнения: 12
Мили момичета колкото и тежко да преживявате тези моменти трябва да знаете, че се е случило за добро. Може и апокалиптично да ви звучи, но съм забелязъла, че ако се вдълбаваме в мъката си тя нараства като лавина и повлича нищо неподозиращи хора и събития около нас. Спестете си го.

Преживяла съм нещо подобно и знам, че боли и още продължава да боли, но в момента в който спрях да му отдавам ОГРОМНО значение сякаш по-рядко се сещам и по-лесно вървя напред.

Всички ще имате дечица един ден, няма да се отчайвате или отказвате. Живота за нас продължава въпреки всичко, направили сме разумния избор.

С една приятелка скоро говорихме за теста за даун, който се прави при жени над 32 г. Тя се оказа по-веща от мен и ми каза, че въпреки всичко този тест не е 100 %, т.е. като ти кажат ДАУН ти поемаш риска да махнеш детенце, което е здраво. Аз това не го знаех, но винаги съм ис мислела, че ако ми се случи, ще си гледам даун и то с голямо удоволствие (знам звучи налудничаво, но имах комшия даун като малка и много хубави спомени имам от това дете). Дори не съм си правила теста като бях бремена. Приятелката ми въпреки всичко беше категорична, че ако й се случи - маха го.... ПИША това за да ви дам пример, че дори и да търсите вина в себе си, не можете да бъдете обективни, или ще сте прекалено критични или снисходителни, затова просто не се занимавайте с отминалото нещастие. Представете си как един прекрасен ден и вие с вашето новородено ще стоите на прага пред къщи и с всичкото щастие събрано в малкото пакетче на прага на новия ви живот....

Дано съм се изразила правилно, малко накъсано го панисах, но така го чувствам и искам да споделя, посто се опитайте да изтриете каквото се е случило с гумичка, колкото и да го премисляте, времено тяма да се върне назад....

# 35
  • Мнения: 7 112
Заира, много лаишко изказване си сътворила. В голямата си част написаното е пълно недоразумение. Tired
Кой би прекъснал бременност само заради теоретичните показатели от БХС (изследването е препоръчително за жени над 35, а не над 32 г.)? Освен това се прави в определен момент от бременността. Но рискът от синдром на Даун съществува независимо от възрастта на майката. Познавам жена, родила на 20 - детенцето е с Даун. Самото изследване е добре да бъде направено независимо от възрастта. Важното е бъдещата майка да бъде информирана надлежно. Въпреки, че БХС сам по себе си е откровена теория.
След като излезе резултатът, следва фетална морфология. На майката се препоръчва да направи амниоцентеза. Тя вече не е ориентировъчно изследване. Показателите вече са точни. И въпреки това родителят, а не лекарите решават как да постъпят. Безспорно е, че грижата за тези деца е много по-голяма. Изборът никак не е лек.  Confused

# 36
  • Мнения: 12
Хм... просто не се разширих над проблема с даун-а исках да дам пример на момичетата за това колко "критични" можем да бъдем към себе си....

В някой държави вече се прави от 30-32 ... УК примерно. РАЗБИРА СЕ че само с едно изследване не се прави аборт... В някой случаи обаче след феталната и аминоцинтеза, които потвърждават ДАУН и отказ на майката да абортира са се родили нормални деца.... ?!?!?! ....  и аз не знаех и доста се изненадах ... Почти като теб подскочих, но потърпевшата се оказа моя бегла позната, която е минала през целия ад (в УК) плюс тежкото решение да си ражда даун .... а то си дошло нормално бебе... Предполагам има разни мед. доклади по мрежата за тия случаи, но не съм се разтърсила... Аз не се страхувам от Даун, кой каквото ще да си мисли. Този, с който бяхме близки като деца си беше страшен сладур  Hug

# 37
  • Мнения: 7 112
Цитат
В някой случаи обаче след феталната и аминоцинтеза, които потвърждават ДАУН и отказ на майката да абортира са се родили нормални деца.... ?!?!?! ....  и аз не знаех и доста се изненадах ...


Къде може да се види тази статистика? Това може би беше много по-важно за  човек, който има труден избор (или по-скоро липса на избор) пред себе си.
Вярно е, че много хора при осиновяване (чужбинци, разбира се + една българка, живееща и в чужбина) нямат нищо против да изберат да отглеждат дете с Даун. Предполагам, че имат известна подкрепа от държавите си.
Те хлапета наистина са невероятни - пред очите ми расте едно детенце. Когато ме види, идва да я гушна. Пита майка си дали ще й дам да ме целуне. Може би кръгът на хората, които ги приемат като всяко друго хлапе, е много тесен. Разговаряла съм с майка й за времето, когато е била в родилния дом колко дълго е обяснявала на служители в бели престилки, че няма да си остави детето. Наблюдавала съм връзката между детето и близките й. Нещо невероятно. Обичта може да се пипне. 

Но. Има и но.  Confused Често на тези дечица им се налага операция на сърчицата. Не знам защо. Имунната им система не устойчива. Най-тъжнто е, че имат много по-кратък живот от останалите.  Cry И още едно нещо - детето с Даун има голяма нужда от грижи, както и много други дечица със заболявания. Надеждата на всяка майка да не надживее детето си среща голямо противоречие.  Confused Кой, как и колко ще се грижи за детето след нас? Cry В България сме. Държавата с Могилино.

Заира, извинения.  bouquet Просто когато се пише по такава тема, не се пишат част от нещата.

# 38
  • Варна
  • Мнения: 2 305
изводът, уви, е, че нещата не винаги са такива, каквито ги представя медицинския персонал уж за добро на майката и детето.

снощи по друг повод четох темата на майките на деца с даун. ами радват им се жените. по-бавничко напредват, ама то и деца без даун не винаги напредват бързо... дай и ние ако се разболеем, близките да ни зарежат, щото сме неперспективни и ще сме им в тежест!

много ме впечатлиха думите на една майка, чието първо дете се е родило със синдрома и се е съгласила да го остави. 10 години и две здрави деца по-късно мислите продължават да я гризат и май звучеше по-нещастно от мамите, които са избрали да си гледат децата такива, каквито са.

# 39
  • Мнения: 912
Ами мен вечно ще ме гризе дали съм взела правилното решение, но уви вече всичко свърши, няма го моето момченце....исках да сме единни в това си решение с мъжа ми и го взехме заедно, макар аз до последно да се колебаех...не знам коя болест е по-страшна и дали въобще има смисъл да се степенуват, когато това късае нашите деца...ще ни боли дори когато са болни с лека настинка, нали така. Може би ние майките сме привилигировани в това, че поне можем да се доверим на интуицията и майчиния си инстинкт.
Не знам какво повече да кажа, още ми е тежко....

# 40
  • Варна
  • Мнения: 2 305
не се укорявай, мила! отплеснахме се да говорим за даун, а животът на повечето деца с даун не е непосредствено застрашен. там по-скоро е въпрос на интелектуални постижения.

вярвай ми, не би искала малкото ти съкровище от момента на раждането да бъде метнато по операции, абокати в главата, веничките не бебенцата изпускат, затова понякога им сменят абоката два пъти на ден или повече, доста често ги бодат по десетина пъти, докато им хванат вена и целите заприличват на дългогодишни наркомани. престояват дълго сами, далеч от мама в пластмасови кутии (кувьози) и в крайна сметка не се знае дали всичкото това ще има смисъл, ако увреждането е много тежко. а щом се е видяло на ехографа, едва ли е било леко. децата, които се раждат с увреждания също са гледани, че гледани на видеозон, а щом не се е видяло, значи може би не е било толкова изразено.

почивай си и недей мисли. както и по-горе ти казах - мисленето, докато вземеш решение. след това - покой. и аз сега непрекъснато се ям какво можех да направя по-добре, какво можех да му спестя, ами ако... но нищо няма да го върне, а и както казва съпругът ми - той вече е добре. малките душички вече са добре и никой и нищо не може да ги нарани. а за наше щастие или нещастие - животът е пред нас.

# 41
  • София
  • Мнения: 95
Добър ден, момичета!

Виждам, че е разговорът се е завъртял около една тема, която според мен вълнува много родители, поставени пред дилемата да вземат изключително отговорно решение, което касае много животи. Когато чета някои история и от позицията на страничен наблюдател все си задавам въпроса: "А аз какво бих наравила в тази ситуация?" И у мен нахлуват едни противоречиви мисли.... и безброй въпроси, от откровения отговор на които понякога ужасно се страхувам и само се моля да ми бъде спестено вземането на такова решение. Но човек никога не знае....

Медицината напредна много в последните години, но винаги съществувава едно съмнение, дали информацията, която ти дават е достатъчно вярна. Ние обаче се опитваме да вземем максимално адекватното за момента решение - това дали то ще е правилното, никой не може да каже. Това, ако въобще някога стане, го разбираме много по-късно. И си горим в нашия си ад.

Истината е, че аз лично (без да мога да отговоря еднозначно на горния въпрос, когато това касае мен и близките ми) много се възхищавам на смелостта и вътрешната сила на хората, поели риска да родят и отглеждат дете с някакви здравословни проблеми. И знам, че това е изключително трудно, особено в България, където например децата с умствени увреждания са "ония идиотите", децата със зрителни проблеми са "кьоравите", където при цялото ново строителство, което се вихри, някои архитектурни решения се безумни за здрави, та ками ли за хора-инвалиди. И където обещството и държвата все още изолира на "специални" места такива хора, защото.... хм защо да си разваляме гледката и доброто настроение ?!!  Това само по себе си показва, колко нашето общество е далеч от критерия, по-който трябва да се пишем цивилизовани. На един много нисък етап на духовно развитие сме. Моля никой да не се обжда от последното, нищо лично - аз също се включвам в този списък. Макар, че фактът че дискутираме тази тема открито вече е напредък.

Истина е също така, че медицинският персонал в бългаските болници има много още какво да учи какво и как да прави в ситуации, през които ние сме минали. Но ако ние, в целия стрес в който се намираме тогава, не ги принуждаваме всеки по своя начин, да си вършат работата отговорно и професионално, това никога няма да се промени.

Иначе изборът винаги е труден и всеки си носи раницата на гърба - за едни е по-лека, за други - не.

# 42
  • Мнения: 12
Ето какво може да се направи за да не бъдат инвалидите "ония с ......." - ВЪЗПИТАВАЙТЕ ДЕЦАТА СИ да ги приемат като равни и да не се страхуват от тях или отвръщават или и аз не знам какво. Моите деца са се сбъсквали не веднъж с такива хора от различни вазрасти и правя максимално възможното да не им показвам, че са различни.

Дъщеря ми има в класа си детенце с аутизъм. След първи клас от класа се изнесоха 5-6 деца заради него. Пречел им на работата. Но ние не. Ние се възпитаваме да го търпим и разбираме и да се отнасяме като с равен, въпреки че на моменти е конфликтен... Резултата е (като се изнесоха нормалните дечица!!!!), че тази г. в клас е много мирно и тихо, евала на даскалицата, че проявява крайно търпение с всички и успява да си свърши работата. Дори социалната работничка, която го придружава задължително неотлъчно, вече почти не влиза в клас. Т.е.... можело значи да се живее с такива хора ... А момченцето е много умно и интересно поне за мен.

Хайде отиде темата в някакви други посоки и аз се извинявам, май аз бях причината. Tired

# 43
  • Мнения: 12
>>>>Къде може да се види тази статистика? Това може би беше много по-важно за  човек, който има труден избор (или по-скоро липса на избор) пред себе си.

Знаеш ли като опре ножа до кокала и всичко се намира - по-долу каза, че в интернет всичко може да се намери.

>>>Вярно е, че много хора при осиновяване (чужбинци, разбира се + една българка, живееща и в чужбина) нямат нищо против да изберат да отглеждат дете с Даун. Предполагам, че имат известна подкрепа от държавите си.


Да разбира се, подкрепят ги държавите и понякога в това е проблема, примерно в Америка бяха хванали едно сем. дето за да взимат пари от държавата осиновяват (там е нещо подобно на осиновяване - като отглеждане) инвалидизирани дечица и въобще не се грижат за тях)


Да дечицата с даун са страшни сладурковци. Аз откакто някъде четох, че били ангели пратени от господ на земята вече нямам никакви съмнения за тях... И всичко останало което казваш за тях е така. Въпроса е кой какви цености има и какъв избор ще си направи...

# 44
  • Мнения: 912
Ох, Lilibon, разплака ме...твоите думи ми действат като мехлем за душата, почти като елексир, на който така и не мога да се 'зарадвам'/насладя обаче...понякога си мисля дали лекарите щяха да ме посъветват друго, ако бях в друга държава, ако си бях в Канада, например и бях опитала да родя там.....отговори едва ли ще намеря. Но точно тази картина, която описваш, не бях сиурна, че ще понеса психически, когато това се случи тази година дъщеря ми боледува тежко и оттогава след болницата е травмирана, точно преди влизането ни в болница научих,че съм бременна и дори не можах да се зарадвам на това, защото момиченцето ми се мъчеше и гърчеше в буквалния смисъл. После в личен план ми се насъбраха още неща, които просто бяха на път почти да ме сринат- тежки болести с близките ми хора, с мисълта за които все още се опитвам да свикна- на майка й премахнаха матката след кръвоизливи и миома, а баща ми се бори с рак, но да не задълбавам повече, всеки има такива инфактни моменти в живота си, които понякога продължават агонизиращо и депресиращо дълго....всеки от нас е своя собствена обособена вселена, със своите радости и мъки..едно е сигурно обаче, трябва да сме по-милосърдни, по-толерантни едни към друг, по-уважителни с по-отворени сърца към останалите...
Когато още размишлявах как да постъпя, една роднина ми каза "тук в България няма място за тазкива деца".....колко мъчно....

# 45
  • София
  • Мнения: 3 123
Ох момичета,темата направо ми е болна -сестра ми е комбинация от "ония идиотите" и  "кьоравите".Толкова много мога да пиша за това ,какво прави държавата и колко самите ние сме толерантни,ма какъв ли смисъл има. Sad

# 46
  • Мнения: 7 112
Ангелче, недей така. Знам, че го пишеш от безсилие и тъга това, съм сигурна, че притежава много повече качества от здравите и прави индивиди.
Именно че малцна са тези, които не съдят за другите единствено по външността. Живеем сред един ужасно нетолерантен народ.
Преди няколко дини, докато бях на почивка си закусвах и си ронех сълзи от умиление, че един човек в Пловдив е приел да се бори с бюрокрацията и безхаберието на хората, за да помага на дечица с ДЦП.
Поколения са изтървани в липса на общуване с хора с физически проблеми.  Все пак имам чувството, че нещата лека полека се оправят. Поне съдейки от тези много жени, които пишат основно в благотворителния подфорум. от взаимопомощта, която си оказват отглеждащите болни дечица.
Никаква помощ от държавата, но малките жестове правят чудеса. Държавата, където фондациите на първите дами са по-доброто социално министерство.

# 47
  • Варна
  • Мнения: 2 305
преди две години бях в холандия. хора с проблеми имаше навсякъде. още в самолета на отиване пътувахме с група възрастни с умствени и физически увреждания, които бяха прекарали 2 седмици на море в българия. след това срещахме хора в инвалидни колички навсякъде - и в зоопарка, и в парка с атракциони и в заведенията. вярно, че навсякъде имаше рампи и асансьори и хората не бяха изкуствено приковани в домовете си.

винаги съм си мислела, че е страшно да си с увреждане. но сега знам, че една майка може да обича детето си независимо какво е и да не приема грижите за него като тежест, а напротив - да изпитва многократно по-силна любов и привързаност. и вече не ми е чак толкова страшно. щом има кой да те обича, има за какво да живееш.

msbilt, froh, желая ви тази година да приключи и да отнесе със себе си всички тези тежки проблеми! дано нещата вече тръгнат по-добре и изпитанията останат назад!

# 48
  • Мнения: 227
froh прости,че ще използвам думите ти като свои,но като те четях,сякаш се огледах в огледало,тъжно и злокобно,видях себе си от преди седем години с тази разлика,че на мен не ми стигна смелостта да се сбогувам със сина си, нямах сили дори да го погледна веднъж,нося греха в душата си и надали ще си простя докато съм жива тук,запазих само спомена за мъничкото му, нежно краче тръгнало да излиза безвреме от мен,но друго исках да кажа - ...и когато това все пак се случи...крещиш,виеш от болка,плачеш,задаваш си въпроси,чиито отговор ти се струва безсмислен в момента и продължаваш напред,никой не твърди,че ще е лесно,няма лесно сбъдната мечта,и продължаваш,защото си струва.Миналото не се променя,помни се,а днес денят е нов и можеш да го моделираш.Искам да кажа мили момичета,когато сте готови продължете напред,защото си струва.
  Останете с добро.

Последна редакция: пн, 17 дек 2007, 13:07 от viva333

# 49
  • Мнения: 967
froh,  Hug  пожелавам ти всичката смелост на света, за да се справиш с болката, която те изпълва сега. Но тази болка постепенно ще намалее (обещавам ти) и ще ти даде възможност първо лека полека да дишаш, после ще се спогодиш с нея и ще заживеете заедно за едно по-добро бъдеще.

Утре се навършва една година откакто загубих детенцето си в 7 месец. Когато се събудих от операцията, видях една санитарка наблизо да бърше пода. Помолих я да дойде и да ми подържи ръката - 1-2 минути. Никога няма да забравя тази жена, като че ли в този момент това ми даде сила да продължа да живея. Всичко от което имаме нужда е понякога някой да ни прегърне силно и просто да ни подържи без да казва нищо, защото думите не могат да заглушат това, което чувстваме.

Да говориш за болката си, значи да преодоляваш. Отначало не можех да говоря за загубата си, сълзите ми давеха думите и беше толкова болезнено. Когато престанах да плача през деня, все още се събуждах с мокри очи. Всичките ми приятели реагираха много добре - получих съчувствието и подкрепата, от която имах нужда. От много познати разбрах за техните загуби. Сякаш беше някакъв таен зловещ клуб, в който те въвеждат. Преди това не знаех, никой не ми беше споделял. Някак си ми беше гузно да занимавам другите с моята болка, те ме изслушаха, но аз имах нужда да го говоря много пъти, сякаш щеше да стане неистина. И тогава отидох на психолог. Бях 7 пъти и трябва да кажа, че наистина много помага да приемеш най-нелепия факт на света, когато се питаш само едно "защо?".  Сега една година по-късно мога да гледам бременни жени и малки деца отново и да им се радвам. От всички чувства, които описваш все още самообвинението (дали нещо не е било по моя вина) е най-силно. И макар да звучи грубо, всеки път като се натъжа си казвам "А навремето, жените са губели половината си деца и са продължавали въпреки всичко напред". И ми става срамно, колко смели са били те, и колко слаба съм аз сега.

Прегръщам те силно и ти стискам виртуално ръката, толкова дълго, колкото имаш нужда.
Бог да бди над ангелчетата ни  Praynig

# 50
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Ох, Lilibon, разплака ме...твоите думи ми действат като мехлем за душата, почти като елексир, на който така и не мога да се 'зарадвам'/насладя обаче...понякога си мисля дали лекарите щяха да ме посъветват друго, ако бях в друга държава, ако си бях в Канада, например и бях опитала да родя там.....

мила, никой не може да ти даде "правилния" отговор
в подфорума за деца с проблеми има майки които биха родили деца с проблем
но има и такива които въпреки любовтна си към своите деца с проблеми - никога не биха износили дете с такъв или др сериозен здравословен проблем
лекарите не знаят никога точно как ще се стекат нещата
ами ако допуснат грешка?
какво е да гледаш детето ти да се гърчи от болка? кому е нужен живот само в болка и страдание?
пак ще повторя сигурно за хиляден път - живота не бива да е на всяка цена! в природата си има правила и срещу тях никой не може и не ибва да върви!
ти си направила за мен лично най-добрия си избор - всеки риск при който би се родило дете което би прекарало краткия си живот в болка и пак в болка - за мен е безсмислен акт....вярвам с душата и сърцето си, че живота трябва поне да дава шанс за някакво щастие на някой индивид иначе....какъв живот би било това?!?
не си мисли ако....ами ако не бе станало така...
станало е така, защото е трябвало - ти не си можела нито да направиш нещо нито да промениш нещо от случващото се!
единствено ни е дадено да се борим и да се справяме със случващото се...поне така вярвам аз
вяравй че всичок е било за доброто на детето ти! защото наистина е било така!

# 51
  • Мнения: 912
мила, точно тази вечер се навършват  3 седмици от "случката" и сълзите не спират да се стичат...въпреки, че записах магистратура и тръгнах на лекции....благодаря ти за вниманието и за думите, наистина..мъжът ми се сърди, че често "вися" и споделям в този форум, но благодарение на него научих за тези изследвания и за ФМ, въпреки че вече имам едно дете и понеже на всичкото отгоре се чувствам самотна  и неразбрана в реалния свят, прибягвам до този метод на общуване и не виждам нищо лошо в това....не знам какво повече да кажа, освен БЛАГОДАРЯ  bouquet

Последна редакция: ср, 19 дек 2007, 19:30 от msbilt

# 52
  • Варна
  • Мнения: 2 305
мила марина, прегръщам те!

# 53
  • Мнения: 912
оХ, не ме разплаквайте....мъжът ми мрази вече заради тзои форум, имам чувството....не знам какво да правя-заточена в тъпия Люлин, няма на чие рамо да поплача, а вече се навършиха почти 3 години откакто съм се върнала в БГ заради мъжа ми...

# 54
  • Варна
  • Мнения: 2 305
Където и да си, винаги ще има хора, които ще мислят за теб и ще са свързани с теб по някакъв начин.
Поплачи си... мъката е голяма, не може да изчезне като роса. Раменете ни са виртуални, но сме с теб!
А след като си поплачеш, ще имаш пак сили да обърнеш внимание на близките си.

Искам 2007 вече да си отива. Време е за нещо по-хубаво!

# 55
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
винаги ще сме с теб
моля те, не се сърди на мъжа си - те са по-слаби от нас, но не умеят да покажат колко ги боли
сигурно не ви е лесно, и се чувствате разделени, а форума е "забранена" територия заа него и тъй като все повече се отдалечаваш от него той предпочита да мисли, че форума е виновен
мила, ако имаш сили направи следното - хвърли поглед тук...поплачи две-три минути, но после иди при него и го прегърни...той може първо да стои като пън, но когато спре да се прави на мъж-канара ще си отпусне и той душата пред теб
дай му шанс да ти покаже и него колко го боли

и още нещо - върнала си се не само за мъжа си - върнала си се да си кажеш последно сбогом с много близки и любими хора
повярвай такъв дар не е даден всеки му!
а тежестта от раздяла без свиждане е тежжка
 мисли за хубавото което идва от твоето идване тук! предполагам какво си оставила там...мечтата ми понякога е да съм "там" в чужбина...но ще видиш, че и тук имаш и приятели и всичко!

п.п. леля ми е от Русе /по-скоро сме от едно село до РУсе - с.Баниска/ така че си ми землячка на половина Wink

# 56
  • София
  • Мнения: 1 941
Искам 2007 вече да си отива. Време е за нещо по-хубаво!
Същото съм си го мислила за 2005-та.
Прегръщам ви! Hug

# 57
  • Някъде там...
  • Мнения: 3 995
И аз чакам с нетърпение да си отиде тази година и дано всичко лошо да остане в нея.
От празниците ще празнувам само НГ и то защото ще изпратя 2007.
Ще посрещна с надежда новата 2008 - дано да е по-късметлийска от настоящата.
Чакам я и за да започна на чисто след аборта - дотогава ще съм се сдобила и с първи цикъл след аборта.

msbilt  Hug Hug Hug

# 58
  • Мнения: 7 112
Хубавото на Новата година й е очакването, че нещата ще се получат и ще станат по-добри.
И аз като Аги с такава радост изпратих 2005-та.

# 59
  • Мнения: 912
И аз чакам с нетърпение да си отиде тази година и дано всичко лошо да остане в нея.
От празниците ще празнувам само НГ и то защото ще изпратя 2007.
msbilt  Hug Hug Hug
Мило ЖАБЧЕ,   bouquet Споделям твоите чувства относно 2007г.!
Хубави мисли...му е майката, колкото и банално да звучи...но напоследък и аз съм много депресирана и си го изкарвам на най-близките си...май само ние тук помежду си се разбираме, потънали в общата си безкрайна мъка...Но хората в обкръжението ни всъщност не искат да слушат за това как се оплакваме и колко сме зле, дори и когато ни отправят въпроса "как си"...затова трябва да изглеждаме силни и да се държим по този начин. Идва НГ- имаме право на ново начало!

# 60
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
И аз чакам с нетърпение да си отиде тази година и дано всичко лошо да остане в нея.
От празниците ще празнувам само НГ и то защото ще изпратя 2007.
msbilt  Hug Hug Hug
Мило ЖАБЧЕ,   bouquet Споделям твоите чувства относно 2007г.!
Хубави мисли...му е майката, колкото и банално да звучи...но напоследък и аз съм много депресирана и си го изкарвам на най-близките си...май само ние тук помежду си се разбираме, потънали в общата си безкрайна мъка...Но хората в обкръжението ни всъщност не искат да слушат за това как се оплакваме и колко сме зле, дори и когато ни отправят въпроса "как си"...затова трябва да изглеждаме силни и да се държим по този начин. Идва НГ- имаме право на ново начало!

тук няма да се съглася
хората наистина искат да знаят как си...но се чувстват неловко и са непохватни в израза на личната си тъга по твоята загуба
а и често се чувстват неуместно тъжни като си представят ти как ли се чувстваш след като и тях ги боли...
и се опитват да те ободрят и да ти вдъхнат кураж - ако те прекъсват не е защото не искат да те чуят а защото ги е страх, че като говориш - удвояваш болката си, мислят си , че така спосолбстват да ти е още по-тъжно и затова бързат да ти кажат нещо весело и различно, нещо смешщно...
въобще колкото и да се държат като глупаци - ще е от любов и от това че ти мислят доброто!
а да се сили човек да мисли това окето не му е на сърцето е трудно...по-скоро трансхфоримрай мислите си - не мисил колко ти липсва бебето, а мисли колко мъка му бе спестена, не мисли че го няма - а че го има за по-хубав живот, не мисил за раздялата ви а за бъдещата ви среща! това е което наистина ще ти помогне според мен! поне аз в това вярвам...дано и на теб да ти помогне
трансформацията по принцип е по-лесна от пълна промяна на хода на мислите и чувствата на човек!

# 61
  • Някъде там...
  • Мнения: 3 995
Няма как да не се съглася с казаното от catnadeen.  Hug
И около мен хората се държат странно, някои ме отбягват, други гледат всячески да избегнат темата, трети ме прекъсват ако заговоря за бременността, за бебето или просто не ме гледат в очите. Може би на някои наистина не им се слуша, не искат да се натоварват с отрицателни емоции, но други си мислят, че говорейки за това, аз отново изживявам мъката и че по този начин си вредя или просто не знаят как да реагират в дадената ситуация и се чувстват неловко. Дори и най-близките ми се опитват да ме накарат да мълча, да забравя, да изхвърля снимките от ехографа. Но просто не разбират, че аз имам нужда да говоря, че ми олеква като излея мъката вместо да я задържам за себе си и че няма как да забравя, просто с времето болката ще стане по-тъпа, споменът по-далечен. А най-доброто лекарство ще е следваща бременност, особено с добър край...
Все още често плача вечер и заспивам с възглавница мокра от сълзи, но се опитвам да насоча мислите си в друга посока - представям си какво ще е следващия път, мисля за процедурите, които ми предстоят и най-вече опитвам се да се убедя, че ще бъда майка все някога, въпреки трудното забременяване, въпреки неуспешната бременност, въпреки страховете и премеждията, които ще съпътстват следващата бременност.

# 62
  • Мнения: 912
Момичета, страхотни сте...не оспорвам това, което сте казали, сега за зло или добро сме по-силни и разумни от преди.
Желая Ви мирен и спокоен Бъдни вечер и една хубава Кледа, изпълнена с блаженство и нови трепети и очаквания за по-добро бъдеще!

Общи условия

Активация на акаунт