И КОГАТО ТОВА ВСЕ ПАК СЕ СЛУЧИ......

Ох момичета,темата направо ми е болна -сестра ми е комбинация от "ония идиотите" и  "кьоравите".Толкова много мога да пиша за това ,какво прави държавата и колко самите ние сме толерантни,ма какъв ли смисъл има.

Ангелче, недей така. Знам, че го пишеш от безсилие и тъга това, съм сигурна, че притежава много повече качества от здравите и прави индивиди.
Именно че малцна са тези, които не съдят за другите единствено по външността. Живеем сред един ужасно нетолерантен народ.
Преди няколко дини, докато бях на почивка си закусвах и си ронех сълзи от умиление, че един човек в Пловдив е приел да се бори с бюрокрацията и безхаберието на хората, за да помага на дечица с ДЦП.
Поколения са изтървани в липса на общуване с хора с физически проблеми.  Все пак имам чувството, че нещата лека полека се оправят. Поне съдейки от тези много жени, които пишат основно в благотворителния подфорум. от взаимопомощта, която си оказват отглеждащите болни дечица.
Никаква помощ от държавата, но малките жестове правят чудеса. Държавата, където фондациите на първите дами са по-доброто социално министерство.

преди две години бях в холандия. хора с проблеми имаше навсякъде. още в самолета на отиване пътувахме с група възрастни с умствени и физически увреждания, които бяха прекарали 2 седмици на море в българия. след това срещахме хора в инвалидни колички навсякъде - и в зоопарка, и в парка с атракциони и в заведенията. вярно, че навсякъде имаше рампи и асансьори и хората не бяха изкуствено приковани в домовете си.

винаги съм си мислела, че е страшно да си с увреждане. но сега знам, че една майка може да обича детето си независимо какво е и да не приема грижите за него като тежест, а напротив - да изпитва многократно по-силна любов и привързаност. и вече не ми е чак толкова страшно. щом има кой да те обича, има за какво да живееш.

msbilt, froh, желая ви тази година да приключи и да отнесе със себе си всички тези тежки проблеми! дано нещата вече тръгнат по-добре и изпитанията останат назад!

froh прости,че ще използвам думите ти като свои,но като те четях,сякаш се огледах в огледало,тъжно и злокобно,видях себе си от преди седем години с тази разлика,че на мен не ми стигна смелостта да се сбогувам със сина си, нямах сили дори да го погледна веднъж,нося греха в душата си и надали ще си простя докато съм жива тук,запазих само спомена за мъничкото му, нежно краче тръгнало да излиза безвреме от мен,но друго исках да кажа - ...и когато това все пак се случи...крещиш,виеш от болка,плачеш,задаваш си въпроси,чиито отговор ти се струва безсмислен в момента и продължаваш напред,никой не твърди,че ще е лесно,няма лесно сбъдната мечта,и продължаваш,защото си струва.Миналото не се променя,помни се,а днес денят е нов и можеш да го моделираш.Искам да кажа мили момичета,когато сте готови продължете напред,защото си струва.
  Останете с добро.

froh,    пожелавам ти всичката смелост на света, за да се справиш с болката, която те изпълва сега. Но тази болка постепенно ще намалее (обещавам ти) и ще ти даде възможност първо лека полека да дишаш, после ще се спогодиш с нея и ще заживеете заедно за едно по-добро бъдеще.

Утре се навършва една година откакто загубих детенцето си в 7 месец. Когато се събудих от операцията, видях една санитарка наблизо да бърше пода. Помолих я да дойде и да ми подържи ръката - 1-2 минути. Никога няма да забравя тази жена, като че ли в този момент това ми даде сила да продължа да живея. Всичко от което имаме нужда е понякога някой да ни прегърне силно и просто да ни подържи без да казва нищо, защото думите не могат да заглушат това, което чувстваме.

Да говориш за болката си, значи да преодоляваш. Отначало не можех да говоря за загубата си, сълзите ми давеха думите и беше толкова болезнено. Когато престанах да плача през деня, все още се събуждах с мокри очи. Всичките ми приятели реагираха много добре - получих съчувствието и подкрепата, от която имах нужда. От много познати разбрах за техните загуби. Сякаш беше някакъв таен зловещ клуб, в който те въвеждат. Преди това не знаех, никой не ми беше споделял. Някак си ми беше гузно да занимавам другите с моята болка, те ме изслушаха, но аз имах нужда да го говоря много пъти, сякаш щеше да стане неистина. И тогава отидох на психолог. Бях 7 пъти и трябва да кажа, че наистина много помага да приемеш най-нелепия факт на света, когато се питаш само едно "защо?".  Сега една година по-късно мога да гледам бременни жени и малки деца отново и да им се радвам. От всички чувства, които описваш все още самообвинението (дали нещо не е било по моя вина) е най-силно. И макар да звучи грубо, всеки път като се натъжа си казвам "А навремето, жените са губели половината си деца и са продължавали въпреки всичко напред". И ми става срамно, колко смели са били те, и колко слаба съм аз сега.

Прегръщам те силно и ти стискам виртуално ръката, толкова дълго, колкото имаш нужда.
Бог да бди над ангелчетата ни 

мила, никой не може да ти даде "правилния" отговор
в подфорума за деца с проблеми има майки които биха родили деца с проблем
но има и такива които въпреки любовтна си към своите деца с проблеми - никога не биха износили дете с такъв или др сериозен здравословен проблем
лекарите не знаят никога точно как ще се стекат нещата
ами ако допуснат грешка?
какво е да гледаш детето ти да се гърчи от болка? кому е нужен живот само в болка и страдание?
пак ще повторя сигурно за хиляден път - живота не бива да е на всяка цена! в природата си има правила и срещу тях никой не може и не ибва да върви!
ти си направила за мен лично най-добрия си избор - всеки риск при който би се родило дете което би прекарало краткия си живот в болка и пак в болка - за мен е безсмислен акт....вярвам с душата и сърцето си, че живота трябва поне да дава шанс за някакво щастие на някой индивид иначе....какъв живот би било това?!?
не си мисли ако....ами ако не бе станало така...
станало е така, защото е трябвало - ти не си можела нито да направиш нещо нито да промениш нещо от случващото се!
единствено ни е дадено да се борим и да се справяме със случващото се...поне така вярвам аз
вяравй че всичок е било за доброто на детето ти! защото наистина е било така!

мила, точно тази вечер се навършват  3 седмици от "случката" и сълзите не спират да се стичат...въпреки, че записах магистратура и тръгнах на лекции....благодаря ти за вниманието и за думите, наистина..мъжът ми се сърди, че често "вися" и споделям в този форум, но благодарение на него научих за тези изследвания и за ФМ, въпреки че вече имам едно дете и понеже на всичкото отгоре се чувствам самотна  и неразбрана в реалния свят, прибягвам до този метод на общуване и не виждам нищо лошо в това....не знам какво повече да кажа, освен БЛАГОДАРЯ 

мила марина, прегръщам те!

оХ, не ме разплаквайте....мъжът ми мрази вече заради тзои форум, имам чувството....не знам какво да правя-заточена в тъпия Люлин, няма на чие рамо да поплача, а вече се навършиха почти 3 години откакто съм се върнала в БГ заради мъжа ми...

Където и да си, винаги ще има хора, които ще мислят за теб и ще са свързани с теб по някакъв начин.
Поплачи си... мъката е голяма, не може да изчезне като роса. Раменете ни са виртуални, но сме с теб!
А след като си поплачеш, ще имаш пак сили да обърнеш внимание на близките си.

Искам 2007 вече да си отива. Време е за нещо по-хубаво!

винаги ще сме с теб
моля те, не се сърди на мъжа си - те са по-слаби от нас, но не умеят да покажат колко ги боли
сигурно не ви е лесно, и се чувствате разделени, а форума е "забранена" територия заа него и тъй като все повече се отдалечаваш от него той предпочита да мисли, че форума е виновен
мила, ако имаш сили направи следното - хвърли поглед тук...поплачи две-три минути, но после иди при него и го прегърни...той може първо да стои като пън, но когато спре да се прави на мъж-канара ще си отпусне и той душата пред теб
дай му шанс да ти покаже и него колко го боли

и още нещо - върнала си се не само за мъжа си - върнала си се да си кажеш последно сбогом с много близки и любими хора
повярвай такъв дар не е даден всеки му!
а тежестта от раздяла без свиждане е тежжка
 мисли за хубавото което идва от твоето идване тук! предполагам какво си оставила там...мечтата ми понякога е да съм "там" в чужбина...но ще видиш, че и тук имаш и приятели и всичко!

п.п. леля ми е от Русе /по-скоро сме от едно село до РУсе - с.Баниска/ така че си ми землячка на половина

Същото съм си го мислила за 2005-та.
Прегръщам ви!

И аз чакам с нетърпение да си отиде тази година и дано всичко лошо да остане в нея.
От празниците ще празнувам само НГ и то защото ще изпратя 2007.
Ще посрещна с надежда новата 2008 - дано да е по-късметлийска от настоящата.
Чакам я и за да започна на чисто след аборта - дотогава ще съм се сдобила и с първи цикъл след аборта.

msbilt 

Хубавото на Новата година й е очакването, че нещата ще се получат и ще станат по-добри.
И аз като Аги с такава радост изпратих 2005-та.

Мило ЖАБЧЕ,    Споделям твоите чувства относно 2007г.!
Хубави мисли...му е майката, колкото и банално да звучи...но напоследък и аз съм много депресирана и си го изкарвам на най-близките си...май само ние тук помежду си се разбираме, потънали в общата си безкрайна мъка...Но хората в обкръжението ни всъщност не искат да слушат за това как се оплакваме и колко сме зле, дори и когато ни отправят въпроса "как си"...затова трябва да изглеждаме силни и да се държим по този начин. Идва НГ- имаме право на ново начало!