Деликатният момент при проблемно забременяване

Ako мъжа ти го е казал, не ме очудва
В смисъл, че по-често мъжете бавно узряват с идеята, че нещо може да не е наред.
Има изключения разбира се.
Както и може да ти каже, че едва ли не си въобръзяваш, че имате проблем.
Че го занимава с глупости....губиш си времето......
Има начин: търпение, план на действие, който да се следва и леко, леко убеждаване, че
не си измисляш и не си хипохондричка

При мен когато ходя в клиниката и правя нещо, стреса е с пъти по-малко, отколкото в периодите, в които почиваме и не правим процедури. Просто факта, че правиш нещо, действаш, полагаш усилия те зарежда с надежда и вяра, че и на твоята улици ще изгрее някога слънце


Връзката ни с мъжа ми се развива повече от нормално, дали ще имаме този проблем или някой друг нали затова сме заедно, да се опитваме да ги преодоляваме. Семейството е за това да посреща и радости и неволи. Не може само с розови очила да гледаме на живота. Може би това, през което минаваме ни е направило по-сплотени, но няма как да зная какво би се случило ако веднага се бяхме сдобили с дете. Сигурно пък тогава щеше нещо друго да има. Никога няма как да разберем. Приела съм, че това е моят живот и да понякога може да изглежда доста хард, но аз не го заменям за нищо на света с друг



Това не е математика. Всичко е съдба и Божа работа. Много хубаво го е написала Шайн, че все още не сме джедаи и не можем да решаваме проблемите само с мозъка си
Ние сме със сериозен мъжки фактор, няма как да се оправят спермитата само с мислене, моите яйца и тях не ги бива, колкото и да се успокоя - естественото забременяване е по нереално и от най-фантастичния филм
Жабчето го е написала, че има голям брой хора, които излизат с репликата ми ето, ние се успокоихме и то взе че стана, а всъщност те са правили АРТ, донорства и т.н., и това си е тяхно право, да поднесат историята така както им е угодно.

Затова мило момиче, моите съвети са:
1. Намери си читав доктор, щом са хормони - ендокринолог, съчетай с доктор от Клиника по стерилитет.
2. Обясни по оня женски, хитроумен начин на мъжа си, че това не е хипохондрия, а факт, имате проблем, той е общ и заедно ще го решите, борбата обаче трябва да се води и от двамата. Не е казано, да го мъкнеш непрекъснато с теб, но той трябва да те подкрепя и ти трябва да усещаш това.
3. Не търси проценти успеваемост, това което се е случило на някой си е само за него, нещата трудно се повтарят. Твоята история ще си е само твоя и аз искрено се надявам тя да е успешна и да ни се похвалиш скоро

Лелееее какъв дълъг пост съм написала

Само да допълня, че в началото и жената, после и мъжа са много стресирани, но когато отлагат ходенето по ДОФТОРИ и изгубят още година две в празни надежди, мисленето им се променя. Първо на жената, после и на мъжа покрай нея. Моичкият беше блед като платно на първата спермограма, а сега ходим с бъзик да дава материал в клиниката. Лафи си с биолозите, спокоен е.
Същото важи и за мен. Стрес от лечението вече нямам. А ако трябва да бъда честна и от финансова гледна точка е по-страшно, но и на това може да му се намери разрешение. Ако знаеш, Jo anа, каква малка заплатица взимах преди да ми се наложи да изнамеря пари за изследвания, операции и т.н. Не че и сега не съм попритисната. Карах се с банковите служители по банките, работя като вол и т.н и т.н.
Няма нищо лошо да си спокойна, но не губи в излишно спокойствие още няколко години.

Напрежението и стреса са си сериозен проблем при опитите за бебе. В началото на опитите ни тръгнах с усмивка и положителна нагласа, че съвсем скоро ще стана мама. Разочарованието, че не стана от първия път беше голямо, каква шматка съм била.  Поставих си диагноза ала минутно. Мъжа ми ме обяви за луда и каза, че прекалено много се самонавивам. Отказа да повярва, че имаме проблем, но след две години опити и постоянно натякване от моя страна, стигнахме и до спермограма, в която се откри лек проблем. Все още го приема много лично и не може да спре да се обвинява, че проблема е у него. Няколко пъти вече ми споменава за донорска инсеминация, или да съм го оставела, типично е подобно поведение у мъжете май. При проблеми със стерилитета в едно семейство, мисля че подобен изход е най-неправилното нещо на света. Обичаме се и няма как да го допусна. Пак ще се наложи да ходим на спермограма и естествено без желание, но ще идем, вече му се изясни положението и макар че ходи с нежелание, знае че е задължително.
Парите са определено много натоварваща час от проблема. Невъзможността да отделиш определена сума за изследвания и да го отложиш за следващият месец  и после друго отложиш, ми мисля че може да ти съсипе нервичките, ако си по податлив.
Бебе се гледа трудно с много средства, но не накуп. Един памперс не струва 200 лв, колкото да речем цветната снимка и т.н.
Много е сложно, както материално, така и емоционално, но мечтата ни е много голяма и всички ще я постигнем.

Jo-ana, ще ми се да копирам постинга на Цветунчо, защото все едно, че аз съм го писала. 
Това, което цитира обаче относно рака и стреса...... ами не бих се съгласила. Ако ще и най-голямото светило да го е казало. Има видове ракови заболявания, които могат да се излекуват, но не спестявайки си стреса от ходене по болници и подлагайки се наистина на убийствени процедури. Ти кое би избрала - стреса или живота? Ако човек е на 80-90 години, оставил е диря след себе си, вкусил е от радостите и несгодите на живота и е намерил мир в душата си, сигурно ще иска да не се подлага на лечение. Но ако е на 10, 15, 20, 40 години? Малко ще се отклоня. По време на Втората световна война в концлагерите давали на затворниците малки дози бойни отровни вещества. Оказало се, че някой от хората, които били много зле и ги чакали и без това да умрат, взели че започнали да се подобряват и бузите им да порозовяват (е, това е малко силно казано на един концлагер, разбира се), вместо да .... Така открили, че тези отрови могат да спасяват човешки животи.  Та мисълта ми беше, да, когато имаме проблем, можем да се опитаме да го разрешим,  а това в нашия случай включва ходене нееднократно по лекари, правене на изследвания, пиене на хапчета или биене на инжекции. Стресът е навсякъде около нас, няма нужда от примери. Процедурите около осиновяването на дете не са по-малко стресови. При някои става бързо и лесно, при други – бавно и трудно. При трети не става. Всеки си има своя пай от тортата. Въпросът е доколко искаш или доколко си готов да  направиш нещо в името на това, което желаеш. Дълги години ни казваха, че нищо не може да се направи. Когато лекарят ни каза, че можем да правим икси, това бе най-хубавата новина, която бях чувала от доста време. Когато се налагаше да ходя до клиниката за изследвания или процедури, това за мен не беше стрес, а точно обратното. Всяко отиване до там за мен бе крачка разстоние по-малко до целта. И всички онези прекрасни книжки и приказки за подсъзнанието, за положителното мислене, спокойствието и т.н....... Но вече се чувствам уморена и обезверена. В момента пия едни лекарства, не точно като бойните отровни вещества, за които стана въпрос. Но също много токсични. С единствената мисъл и надежда този път да стане. Защото мисля, че ще е последен. Нямам сили повече. Няма грешно и правилно. Всеки сам решава колко и до кога да се бори и на какво да се подложи. Една приятелка лекар ми каза: Няма начин да не стане, само да не се откажеш. Но хората сме различни. И силите ни са различни, независимо дали говорим за финансови, психически или физически. Иначе всички щяхме да сме шампиони.  Това, което някой е получил без да разбере дори как е станало, друг трябва да се бори за него с години. Или да намери алтернативата в душата си.
Пожелавам ти успех! 

Шайн това все едно аз съм го писала 

Защо избутахме тази тема толкова назад, гледам сега в седмичната се обсъждат разни тъпи и малоумни изказвания на разни уж приятели и роднини.
Сунарче, мило знам, че е ужасно да чуеш подобно нещо, но не обръщай внимание на малоумници, защото този е точно такъв – трябва мозък да нямаш в главата си, за да изтърсиш подобна велика глупост.
Говорим си в тази тема и за емоциите – мисля, че трябва да опитаме да ги контролираме, и в случаи подобни на тези на Сунарчето, да опитаме да не палчем (макар че и аз ще се разрева) а да измислим подобаващ отговор и да игнораме дразнителя, а не да бягаме и да се крием.
Преди спонтанният аборт и при нас имаше подобни намеци и малоумни изказвания и то от сравнително близки хора, които за съжаление няма как да игнорирам. Е, спряха но на каква цена Сега никой не пита, не смеят, никой дори не подпитва.

Обсъдихме финансовата страна на проблема и още няколко странични въпроса, сега е ред май малко внимание и на емоциите да обърнем – нашите, на мъжете ни, на близки и роднини. 

Jo_ana, аз си падам малко философ по душа, и не веднъж през всичките години напразни опити съм се питала: дали с това, което правя заради огромното ми желание за бебе, всъщност не преча на чудото да се случи. В началото си мислех, че понякога съдбата си играе с нас така, както палаво дете връзва примамка на връв и я подава на котето, а после в последния момент му я издърпва от лапичките. За това, за мен тактиката на "релакс и изи-гоинг" беше най-добра. И така изминаха близо 2г в "спокойствие и силна храна". Аз от самото начало пиша в този форум и какво стана - почти всички, които почнаха да пишат с мен или след мен постепенно забременяха. Тогава взех да се питам честичко: каква е разликата между мен и тях? И установих, че поне от показаното из форума, нито са били по-спокойни, нито по-малко са искали бебе. Дори бих казала скромно, ако ми позволите, че през годините съм била една от най-спокойните тук  Та, тия, дето забременяха след 1вата година (другите всъщност не са представителна извадка), повечето ходеха сериозно по лекари, и забременяха ако не след лечение, то след много сериозна поредица изследвания.

Другото, което ми минаваше през ума, беше, че те са заслужавали повече, а аз не. Да, ама като се замисля как без никакви проблеми забременяват жени, които нямат никакво намерение да изгледат детето си, тази теория ми се вижда все по-неправдоподобна. Това поне е успокоение, знак, че все пак може би има какво да очаквам от съдбата 

И за да не ми каже някой в очите, че след 4г писане в БГ-мамма, най-после ми е време да си намеря специалист по стерилитет  , бързам да отбележа, че от 2г съм пациентка на д-р Стаменов. Този факт не ме натоварва психически, напротив. Натоварва ме единствено фактът, че толкова време няма бебе... Изводът за мен е: дали ще се лекуваш или не, не променя стреса. Фактът, че се лекуваш или не, не определя интензивността на желанието ти за бебе, а точно обратното - следствие от него е. Така че, не бива да се разглежда лечението като "блокиращ фактор". Напротив, както са споделили момичетата, в много случаи мисълта, че правиш нещо, те зарежда с оптимизъм и вяра.

Охооо, още една като мен
И аз доста често се питам това, и вследващата минутка се самоуспокоявам. Не искам да вярвам, че някаква висша сила или съдбата ни си играят с нас и според "заслугите" всеки получава по нещо.

Jo_ana,

стреса е неразделна част от ежедневието ни и много трудно се преодолява, колкото и да се опитваш.
От чисто физиологична гледана точка стреса влияе, защото предизвиква покачване на пролактина (понякога разбърква и другите хормони), а високия пролактин води до липса на овулация  и невъзможност за зачеване или износване в случай че се случи оплождане.
Така от една страна може да се твърди, че липсата на стрес помага за забременяване, разбира се ако само това е проблема, з-то и така да е до 5-6 -10 месеца все ще се случи забременяване (колкото и да е тоя стрес , той не е нон-стоп, а и човек полека привиква към нещата които го стресират)
От друга страна това, че не се появява бебе толкова време говори, че може би има друга причина, която тр да се открие и лекува (ако причината е с мъжа или запушени тръби или т.н...... стрес, не-стрес - все тая).

Ходенето по лекари, изследвания и процедури в никакъв случай не е леко, но пък както момичетата са казали вече, то по-скоро носи удовлетворение, олеква ти, обнадеждаваш се, з-то знаеш че правиш нещо и това ще помогне чудото да се случи по-бързо. А когато наистина искаш бебе всичките усилия, мъки и неудобства от това да се разлиташ до клиники и лаборатории изчезва.

Аз от 3.5г вече вървя по тоя път и да ти кажа честно, макар че вярвам на лекарите, правя каквото трябва, пия лекарствата, ходя на инжекции..... от време на време се замислям все пак дали наистина не трябва да го давам 'easy', или пък напротив - не съм се съсредоточила достатъчно, в това което искам (все пак ходя и на работа и там си гоня нещата); дали съдбата не ни изпитва всички нас и според заслугите ни  да ни 'награждава' , въпреки че това една жена да има дете е едно от най-естествените неща в природата!; дали е защото прекалено много го искаме и прекалено много енергия и надежди влагаме а това ни пренавива и пречи - циганките, алкохоличките и наркоманките забременяват без дори през ум да им минава идеята за дете;.... и други такива въпроси ....
Но в крайна сметка ако не се борим, а само се надяваме това няма да реши проблемите и да отстрани пречките, пък и ние жените за това сме на тоя свят - да се борим, да намираме сили дори когато ни се струва че ще рухнем, да се изправяме всеки път като паднем и да се радваме дори когато много ни боли. Иначе света просто няма да го има.

Приятелката ми забременя в месец, в който беше подложена на много силен стрес. И последното нещо, което й беше на ума, беше бебеправене.

ееее, не! Ако е така аз си слагам примката на шията, щото като зная какъв съм зъл ужас за околните, ще видя дете само през крив макарон.

 Момичета, нали навсякъде пише, че след неуспешни опити от половин до една година, трябва да се потърси специалист?! От вас, тук го научих. Защо тогава се говори за влиянието на стреса, за успокояване и т.н.?! Моят съвет е да се търси проблема с цената на финансов и емоционален дискомфорт. И колкото по-бързо се реагира, толкова по-добре.
 Аз лично имам огромен проблем, защото в момента не мога да мисля дори и за ICSI. Азсъм този, който измъчва жената до себе си с ходене по доктори. Аз трябва да не изперкам.
 Мисълта ми беше, че със спокойствие няма как да се разрешат проблемите, за които пишем тук. Необходима е лекарска намеса, а понякога си даваме сметка дори, че науката още не е достигнала до там, че да помогне.
И за да завърша оптимистично ще ви кажа, че винаги има надежда, дори и когато всички ви казват, че няма. Вярвайте в това! 

Йордан, как си ти? Надявам се да са наред нещата.

Благодаря за вниманието, Лали! Да нещата вървят добре!