Тема за момчетата.

Може би до голяма степен зависи от разликата между момчетата. Когато тя е малка - състезателното начало е част от пейзажа. Когато децата са с по-голяма разлика, имат различни приоритети и интереси и съответно пресечените им точки по които биха могли да се конкурират, са по-малко.
Изхождайки от това, че отчитам конкуренцията като даденост, я приемам и се опитвам да извлека положителното от нея . Борбен дух, упоритост, нахъсаност. Но тъй като и това не бива да се превръща в доминанта в отношенията помежду им, се опитвам да го туширам в известна степен. Като поощрявам солидарността помежду им, това, че всеки трябва да мисли за другия и ако има за единия, той трябва задължително да се погрижи да има и за другия / т.е. ако иска нещо за него в магазина, взима два броя, това е превърнато в рефлекс при нас/, че у дома няма делене / няма твое и мое, има наше/, не поощрявам "топенето" помежду им, дори мълчаливо понякога толерирам "заговорниченето" / стига да няма разрушителни за дома последици /
 
П.П. А как се бият, само ако знаеш......

 
Мисля, че всички, които дискутираме тук - се замисляме. Но това не е гаранция срещу грешки, а често пъти те дори са неволни или поради незнание, лоша преценка, неопитност....
Насилието, дори представата за него, са твърде далеч от моята същност. Няма опасност да сбъркам в тази посока, по-скоро прекаленият либерализъм е моята слаба страна 

Преди малко се сетих за едно мое писмо. Писмо, което бях писала, когато Дени бе на 6 месеца.
По-старите потребителки го помнят, бях го споделила с тях тогава.
Сега отново го прочетох и си дадох сметка, че за цялото това време въпросите и страховете ми не са променили. Само дето сега са в съвсем материализиран вид. Подозирам, че за всички нас - те, както и вълненията ни са едни и същи.

Ето го:

ПИСМО ДО МОЕТО ДЕТЕ

Скъпо мое детенце,
От толкова дълго време искам да напиша за всичките си нови чувства и емоции с които ме дари твоето идване, за всичките си страхове и неувереностти, които ме разяждат всеки ден прекаран с теб и въпреки това за безмерната, неописуема радост която ми дава твоето присъствие. Опасявах се, че няма да открия точните думи, че няма да съумея да предам цялата тази палитра от противоречиви, но обединени от щастието, което ме изпълва, емоции. Днес сутринта те погледнах и осъзнах, че ти вече не си онова безпомощно, малко бебе каквото беше до преди няколко месеца. Превърнал си се в голямо момче и се уплаших, че времето ще помете и ще покрие със забрава тези мои съвсем нови чувства, които никога до скоро не бях изпитвала. А те са най-съкровеното нещо което ми се е случвало и аз не бих искала в никакъв случай  да ги забравя.
В момента в който те видях за пръв път ти беше най-крехкото нещо, което съм държала в ръце си. Никога няма да забравя как в мига на нашето запознанство се вкопчи във верижката на врата ми и не искаше да я пуснеш, все едно се страхуваше да не ни разделят завинаги. Да, това е моят първи спомен за теб. По-късно съм те наблюдавала с часове и съм те разглеждала докато спеше или се рееше някъде. Чудех си как е възможно природата да създаде нещо толкова съвършено. Та ти си имаше всичко ! – малки прекрасни пръстчета, често пъти свити в юмручета, сладка брадичка и мънички устнички. Наблюдавах те и се чудех как да задържа времето. Защото знаех, че то е безмилостно и този миг е болезнено преходен. Мислех какъв ли ще бъде твоят живот, дали ще се превърнеш в добър човек когато пораснеш, дали аз ще бъда добра майка. Страхувах се от ежедневните изпитания с които се сблъсквах постоянно и понякога паниката, че няма да се справя и няма да бъда достойна за теб, мое малко съвършено дете, беше задушаваща. Много често в съзнанието ми се явяваха страшни картини. Как например някой се опитва да те отвлече или пък да те нарани, как кола блъска количката ти. В тази моменти сякаш губех разсъдъка си. Причерняваше ми пред очите и се улавях как аз самата стискам юмруци.
Сънувах и кошмари, да. Кошмари в които нещо се случваше с теб, а аз все не мога да ти помогна, някаква сила ме държи и ми пречи да те спася. Събуждах се мокра и трепереща от ужас.
Толкова много неща искам да направя за теб, толкова много любов искам да ти дам. Но се плаша любовта ми да не ме заслепи така, че да не видя грешките, които ще допускаш. И да ми попречи да те науча как да избираш правилният път. Защото заслепена от нея, ти винаги ще бъдеш моята галена рожба на която бих дала всичко от себе си. Ето това ме плаши – да не те превърна без да искам в малък тиран, човече което винаги ще иска, а няма да знае да дава.
Моля се същото това безмилостно време, което краде от нас без да пита, да ме научи да бъда мъдра. Винаги ще бъда до теб, когато се нуждаеш от мен. Но същевременно на такава дистанция, за да знаеш, че трябва сам да се справяш. Ще бъда около теб, мое мило детенце, ще те пазя и закрилям. Но няма да ти позволя да го разбираш. Искам да се научиш да бъдеш самостоятелен, силен и уверен.
 Да бъда онази майка, която никога не съм имала до себе си.

Така бих искала да мога да съхраня спомена за живите ти хитри очички, за дългите ти и извити мигли пърхащи невинно след поредната беля, за онзи палав кичур косица, който смешно се спуска над едното ти ушенце, за дебелите ти топуркащи крачета, които те носят от стая в стая, за нежното ти звънливо гласче….. А така ме е страх, че няма да успея……..
И толкова още много неща бих искала да напиша, но ето знаех си – думите ми няма да стигнат.
Помни само едно. Че каквото и да се случи мама много те обича !
Ти си моето най-скъпоценно нещо, моята най-голяма радост.


23.10.2002

dodo_dodo ...благодаря ти,че сподели писмото с нас......

Всички ние като майки си задаваме въпроси....Днес подреждах едни шкафове със снимки...Та пак ги разгледах снимките за пореден път......Колко малки, смешни и сладки човечета са били децата ми.......Беззащитни и нежни...И как са пораснали.....Как са се отделяли от мен... - отначало физически, постепенно и емоционално......Живота ще ги изправи пред много случки и събития, които ние не ги занем и не можем да прогнозираме,че да ги предпазим от всичко. Но...трябва с мъдрост и разум да внимаваме каква основа им даваме, защото каквото посеем -това и ще пожънем. Добрата основа дава гаранция, че дори и в непланувани и непредвидими ситуации - те ще се справят досотйно. А и да не се справят - ще станат и ще се поучат от грешките си и ще продължат напред и нагоре. Това е смисъла - да има движение напред! Дано всички ние като майки възпитаме най-доброто, на което сме способни, у децата си. Независимо от пола им. И тогава, когато ние не можем да ги опазим, нека Бог ги закриля!

Много бих искала да мога да погледна в бъдещето, след 20 - 30 г. Какво ще стане с нашите деца, какво общество ще бъдат, какви отношения ще имат. Всяка от нас дава всичко то себе си да възпита децата си по най-добрия начин. Много мислим, много четем и внимаваме в картинката.

Жалко, че за родителите на днешните тинейджъри не е имало forum.bg-mamma, когато е трябвало.

Темата ме накара да се замисля за много неща...

Тогава нещата бяха повече на ниво оцеляване и екстремните ситуации не са по силите на всеки.
А пък точно тийн възрастта не може да даде реална преценка за това какъв ще стане човека (съдейки единствено от лични познанства говоря). Нито една от мрачните прогнози на някои учители от гимназията не се сбъдна за "гамените" от класа.

И ти си права.

Защо? 
Като представител на това поколение майки да ти кажа, че не виждам особена разлика между тогавашните и сегашните родители, като изключим техническите нововъведения. И тогава имаше такива, които се интересуваха как да разбират по-добре децата си, как да възпитават правилно, т.е. - отговорни, имаше също така и родители, които четяха избирателно, само за да намерят оправдание за собствения си мързел (обикновено лесно смилаеми статии по вестници и списания), имаше и такива, които и този труд не си правеха, ами си тръсваха децата на бабите. Разликата е, че тогава литературата беше много по-малко, но за сметка на това по-научно издържана и читава и че родителите контролираха децата си по стационарните телефони, а не по GSM-ите. А, и клюкареха с приятелки и съседки реално, на кафе, а не виртуално по форумите. Иначе гледането на сериали, докато детето вилнее безконтролно беше също така добре застъпено като днес, въпреки бедния избор. 
Съжалявам за отклонението, но не се стърпях. 

Като става въпрос за "едно време" да не забравяме историческите подробности. Когато ние бяхме деца, децата не бяха на родителите, а на държавата. Държавата имаше стройна политическа организация, която поемаше детето още от детската градина, после през училище (чавдарче, пионерче, комсомолче) и така докато завърши университет. Дори в училище ни ваксинираха и водеха на зъболекар под строй, а родителите научаваха впоследствие, ако случайно не забравим да си кажем, че са ни правили нещо в лекарския кабинет. Родителите бяха длъжни да възпитават децата си по определения от Партията начин, иначе имаше "пляс през ръцете" на килимчето пред директора на училището или разправии на работното място. И за да бъдем честни, нашето поколение (родените около 70-та година) беше последното, възпитано в полувоенизирана организация - спомняте си военното обучение в училище и логично от момчетата, че и от момичетата се изискваше твърдост и се втълпяваше саможертвата на героите на антифашистката съпротива. Тогава на родителите книги не са им трябвали, защото организираното отглеждане и възпитание им е изземало функциите до голяма степен. И много родители са се чувствали напълно комфортно в тази ситуация.

Сега всичко това го няма и се получи абсолютен разпад на системата на възпитание. Сега изведнъж се оказа, че възпитанието на децата е грижа на родителите. И те имат 2 пътя - или повтарят това, което помнят от своето детство, или започват да четат книжки по темата.

Може пак някой да каже, че обобщавам, но от гледна точна на историята е точно така. С този пост целта ми е да направя точно обобщение, което в някаква степен засяга всички ни. Със сигурност някой ще възроптае, че при него не е било така. Имам предвид цялостната среда и нагласа, а не индивидуалната.

RadostinaHZ, в общи линии си права без крайните идиологемите и възприемане на 100 % ролята на държавата. Аз ревниво си пазя детството, спомените за детската/училище и затова сега се намесвам. Шапка ти свалям обаче за винаги интересните теории - въпреки че понякога са провокации. Междудругото аз съм родена в среда на 70-те г. и майка ми е чела доста книжки. Някой си ги взех в моята библиотека. 

Само да допълня - нещата, които изброяваш в 1 абзац, са си тавака екстра - по-организирания живот на децата (макар че на мен лично ми оставаше време да дивея и по дърветата, да следя "Арабела" и "Синьо лято", да чета много) и най-вече зъболекаря. Не си ли съгласна? Сега си представи какъв процент от родителите водят редовно децата си на зъболекар?

В добавка към казаното от как`Сийка, бих споделила мнение, че в много случаи  иза много майки, ползата от форуми е много съмнителна и със спорен резултат.

Нещо такова , особено при необективна информация и склонност към zалитане в някаква насока ...
Аz намирам мъжа си много добре въzпитан мъж. Като цяло проблемните му черти не идват от въzпитанието  теоретично погледнато, което родителите му са  е прилагали, а от наследените и придобити слаби черти в техните характери. Няма начин ти да имаш дадени раzбирания и характеристики и да ги осъzнаваш всичките така добре като слаби, че да успееш да ги покриеш от детето.

Както и таzи раzбивка на дребни детали какво каzах и какво направи детето и какво ще му стане от таzи работа ми се струва в иzвестна степен неzдравословно zалитане, zащто съzдава напрежение майката непрестнно да се оглежда и упреква и да търси под вола теле , което я морява допълнително.

Уау - това е моята тема 
Додо - благодаря ти, че сподели с нас вълненията си.
Аз съм майка на две момчета - на 12год и на 4год. Те са толкова различни, че често ги наричам Ин и Ян. Колкото големия обича ласките, толкова малкият не ме допуска до себе си... понякога ми е мъчно дори... Снощи приспивам малкият и четем отново Бърборино - едно от разказчетата беше "Кой какво ни дава". Кокошката - яйца, крават - млеко и т.нат. и завършваше  - А мама ни дава - Целувки, целувки, целувки.  Още щом стигнахме края и Алекс издърпа книжката и казва "Това няма да го четеш". Лелее толкова мъчно ми стана...

Темата е много интересна наистина 
Моето момченце е почти на две годинки,и аз като всяка майка си задавам хиляди въпроси...Характеристика за възпитанието му още не мога да дам,нещата едва сега започват(имам впредвид разбирането и осъзнаването на реакциите,силата на действията и думите,правилата,и още много,много неща ).Що се отнася до мъжкото във характера и поведението на едно момче,аз смятам че е водеща ролята на мъжа в семейството.Наистина подхода на татковците е важен,и те трябва да са достоен модел за подражание на малките момчета(защото в крайна сметка до една определена възраст момченцата копират татковците,а момиченцата искат да приличат на майките...или греша ).На този етап сина ми е по-привързан към мен,мисля че това е нормално,имайки впредвид възрастта му.Въпреки това си имат чисто мъжки занимания с баща си,които са си само за тях .Като порасне въпреки че любовта ми ще си остане все толкова силна,не искам да го превърна в мамино синче,и все да търси полата ми .Не знам как се улучва къде е границата-хем детето да се чувства обичано и закриляно,хем да е самостоятелно и уверено в себе си.Да не подтиска чувствата си,но и да не ги излива пред всеки.Да може да вземе правилното решение,особено ако му бъде дадена възможност да избира...
Бих искала детето ми да прилича на баща си,и точно той е човека който може да му покаже най-добре кои са значимите неща в живота и как ''мъжки'' да се справя с тях.Връзката баща-син винаги е била много важна според мен,както и майка-дъщеря.
А относно прегръдките и целувките,не мисля че трябва да се спестяват независимо дали детето е момиченце или момченце,дали е на 1,на 3 или на 10 години.Едва ли точно това би имало някакъв негативен ефект в/у чувствата или поведението на детето,а по-скоро липсата им.Не споделям мнението,че ''дете се целува докато спи''
Страшно ми хареса Писмото ти,dodo_dodo,благодаря