следосиновителната депресия

zukini , ти всъщност какъв лекар си? Психоаналитик ли (или там какви бяха). Щото аз, като проста счетоводителка, дето работи с цифри, а не с хорската психика, си ги разбирам нещата точно както са си казани - от жена родила и осиновила.
И понеже оспамихме темата, която по принцип е много полезна за бъдещите майки и трудностите, с които им предстои да се сблъскат, спирам да пиша и да споря с хора, които са далече от материята.

Опитвам се да разбера каква е причината за толкова яростни лични нападки към всеки нов, който дръзне да сподели неговото мнение с така ценна аудитория като нвас. Всеки нов, който дръзне да сподели мнение без розовите очила, които повечето хора в този форум носят бива меко казано нападнат...

За всички специалисти (и дръзнали неспециалисти) могат да прочетат опита на други осиновители дръзнали да споделят не само приятни изживявания.

http://www.detstvomoe.org/archives/108

А за хората, които им е трудно да си свалят розовите очила нека се замислят за тяхната позиция и за разводите. Предполагам се досещате, че пораженията върху детската психика при развод са доста сериозни.

Аз в краткия си житейски опит (без да съм доктор за съжаление, камо ли психолог) съм виждал жестоки поражения върху деца на неразведени родители. Защото, ако се били развели щели незнам какво си да направят на децата си. И затова ги оставили да живеят години наред с приятна семейна обстановка на двама родители, които се мразят и червата си.

Хубави или лоши нещата се случват. Нашата реакция към тях е важна. Важна е превенцията.

Най - доброто решение би било при проучването на тази жена да се установи, че не е е подходяща за осиновяване. За да не се стига въобще до това положение. Но не виждам днес в България коя агенция е в състояние да направи задълбочено проучване.

Бях решила да не пиша по темата, точно защото най-накрая така се получава - разделяме се на добри и лоши, но Магьосник, ти поне си го преживял, кажи ми честно - имаше ли момент, в който светът ти се виждаше черен? Имаше ли момент, в който ти се прииска да върнеш детето? Ако отговорът е не - свалям ти шапка.
Не можеш да дадеш с лека ръка съвет - ми да върнат децата. Не е толкова лесно и просто - както вече казах, по същия начин всяка родилка със следродилна депресия би следвало да я съветват да върне децата. Осиновяването, както знаеш, е трудно и периодът на адаптация е дълъг и знаеш не по-зле от мен, че 14 дни за приключване на адаптацията особено на дете на 2 години не е сериозен срок. Да, майката е в депресия, защото си е представяла нещата доста по-различно - всяка жена има в сърцето си една идея за децата си и когато те се появят и не отговарят точно на нейната идея следва срив, но защо ли ти го казвам - най-вероятно го знаеш много добре.
Но ти не написа мнението си по темата - да ги върнат или да не ги връщат?
И не забравяй, че при развод детето или децата все пак остават при единия родител.
А виж това за проучването и за лудостта да й предложат две деца на куп... това е друга работа.
ПП Само за протокола - аз не отговорих на въпроса дали Исак може да чете, както и на това:Защото реших, че няма смисъл. На теб ти отговарям, защото не го намирам за безсмислено.

Веднага се вижда, че изобщо  не сте в темата! Много са малко хората при които любовта е от пръв поглед. В повечето случаи идва с грижите за детето.
За какво връщане говорите? Вие минали ли сте през целия процес на осиновяване или четете от вестниците за какво иде реч? Или сте гледали по филмите нещо за приемни семейства?
За каква липса на откровеност иде реч?
С две думи, май се бъркате там където не разбирате, ако искам да се изразя съвсем меко...

Ще кажа само две думи- тежката депресия е нещо, което може да се случи на всеки и от всичко. Не мисля,че в случая трябва да се правят драми. Драмата е за жената, ще мине време, естестествено с лечение, депресията ще бъде минало.И смятам ,че при проучването е нямало как да разберат, че ще се случи.
Какво се прави ако родилка изпадне в кома или е с висока температура- ами някой поема бебето докато се възстанови.
Да се гледат децата в това състояние е лудост. Д а се върнат също. Трудно се намира решение, защото въпросите са много- ами нали и ги дадохме да се грижи, да се адаптират взаимно, сега кой...Ами има заболяване и то сериозно. Да ама не е неличимо. Единственото от което тя има нужда в случая е време и лечение(да се произнесе лекар в крайна сметка как трябва да се лекува). За да остане майка на децата.А пък ако е здрава и тогава реши, че не може да се справи, това е друг въпрос.

Следосиновителна депресия съществува, както съществува и следродилна депресия - и колкото повече се говори за това, и колкото повече са информирани хората, толкова по-добре. Някои хора минават през нея, други не, индивидуално е.

В депресията, както във всяко нещо в живота, има "степени" - и депресията, за която говори Зорница - е тежка форма на депресия, тъй като са предписани антидепресанти...

Рядко се стига до тези тежки депресии, както след осиновяването, така и след раждането. Но стрес има - и как човек ще се справи с този стрес зависи от ресурсите на организма.

Има ли начин да се предвиди каква ще е реакцията на този стрес в кандидат-осиновителното проучване? Понякога може - понякога емоционалната нестабилност, несигурността, силната тревожност могат да бъдат усетени. Понякога не.

Никой от нас не е застрахован какво ще му се случи утре, дори днес да е най-щастливият, най-успешният, най-справящият се човек. Понякога при силен стрес хората полудяват...

Да бъдем по-толерантни...

Мразя да влизам в спорове, ама тук не можах да се сдържа!
За това с розовите очила - то се нарича "оптимизъм", хората са му дали определение.
 Всеки си има начин за справяне с проблемите - един с оптимизъм, друг с "черногледство". Различни сме.
А това, че сме"нападнали" новия в темата - ми той е много босичък миличкия, а пък се пъчи, кво да го правиме. Ние така майчински го съветваме да се слуша когато говори.
Сега, относно това за здравето на жената, която е осиновила ще кажа: "Не съдете и няма да бъдете съдени". Никой не е застрахован от депресии и ако утре на Вас не дай Боже се случи да изпаднете в такова състояние ние няма да Ви съдим, а ще се постараем да Ви окуражим. Разбирате ли ме за какво говоря?

Със сигурност има "следосиновителна депресия", която ако щете, можем да наречем просто "адаптация на родителите".

Защото към новия живот се адаптира не само малкото човече, но и големите.
В някои случаи, може да е минала по-незабелязано, мисля че, зависи от много фактори, в други - както стана при мен - си даваш сметка, че си бил в такова състояние, едва, когато излезеш от него, а в трети за съжаление, макар и редки, както при сестрата на авторката е доста тежко, но тук мисля, че говорим за състояние, което е извън контрола на самият човек.

Жалко само, че самата авторка не отговаря. Писах й преди няколко дни, темата тук се развива и се надявам само, нещата при тях да не се влошават.

Мисля че, това с което можем да бъдем полезни ние като неспециалисти е да дадем подкрепата си.
За тази жена, в момента е много важно да излезе от изолацията. Така мисля.

Позволих си да я поканя на срещата на 1.юни. Не знам дали ще дойдат, но ако се решат, би било добре.

Съвсем ще оспамя, но срещата не е ли за 7 юни?

Всички майки (а и много бащи) минават през депресия, когато се появи новия член на семейството. Депресията не е породена само от неприемането на децата, а като цяло от новия начин на живот. Почти всички биологични майки не могат от начало да приемат детето за свое и от части от обърканите си чувства, отчасти от новите големи отговорности и заради промяната на целия им досегашен живот, с който са свикнали, изпадат в депресия. Това естествено се случва и с осиновители и приемни родители. Това, че е в депресия и не приема децата в никакъв случай не означава, че не е подходяща за осиновителка. Жените, забременели след дълги лечения и може би "ин витро" също минават през депресия. Това означава ли, че е трябвало лекарите да ги проучат по-добре и да не извършат оплождането?
За щастие повечето такива депресии отшумяват бързо. Колкото повече време минава, толкова повече се привързват към децата си. Ако всички родители оставяха децата си в домове, заради депресията, едва ли щеше да има дете, живеещо в семейна среда.

Понеже сравнявате децата със стока и предлагате връщането им, аз ще си позволя като са стока, то поне да са книга.
И така - подаряват ви книга, която дълго време сте очаквали и сте искали. Отваряте пакета, виждате книгата и сте безумно щастливи. После обаче се оказва, че съдържанието не е това, което сте очаквали и се разочаровате. Имате два избора - да спрете да четете и да оставите книгата или да я прочетете и да откриете, че е интересна, вълнуваща, предизвикателна и може да ви научи на много неща и да откриете в нея доста ценности. От вас зависи. Но аз, като четяща мога да ви кажа, че 90% от четящите няма да оставят книгата.

Толкова за "стоката". Сега да поговорим за децата
Някъде из тези форуми съм попадала на тема "Кризата на двегодишната възраст". Та знаем, че нормално децата около 2 години се опитват да са самостоятелни и в същото време са най-зависими от майките си. Тогава думичките "не", "няма", "не искам" са най-често споменаваните от детето. Нормално е едно дете в тази фаза да не поска да приеме нищо различно и да се бунтува. В случая за съжаление детето е точно в тази фаза, а майката е в депресия. Единствено времето може да оправи нещата. Най-добре е ако може накой друг временно да се грижи за децата, примерно бащата, баби, дядовци и да не се насилва майката, а да я оставите сама да си ги приеме.

големи специалисти, голямо нещо. колко било просто. връщат децата и готово.
онази я оставяме да си троши главата, социалните - те са виновни.
за Теа няма да говорим, тя нищо не разбира обяснява жената, ама кой да я чете..........
интересно ми е, наясно ли е някой какво означава депресия. тежка депресия. май не. със опити за суицид и блек аутове.
това е болест, ако някой не е доразбрал. има нужда от интензивно лечение и терапия. и за разлика от други тежки болести има и изгледи за оздравяване.
ако жената, не дай боже се беше разболяла от рак, пак ли трябваше да върнат децата. и не ми казвайте, че двете болести са несравними.
и стига с това проучване. ние осиновителите не сме супер хора. съвсем нормални, редови хора сме и понякога ни избиват чивийте, както на всички останали. тук за елементарни неща стават безумни спорове и се разменят бая неприятни обиди. ако бях социален работник, щях да взема децата на всички. и бам, обратно по домовете.
биологичните деца също имат чалдисани родители. много от тях се оправят, други не. същото е и с осиновителите. не сме друга каста. някои тук разсъждават от позицията на врели и кипели осиновители, има няма две години и им е ясно всичко, че и велемудри съвети дават. само едно ще кажа - бай бабо, да не те среща мечка.
не давайте съвети да връщат децата, за да не ви ги дадат някой ден същите и на вас. има моменти, за които човек не е подготвен. дори и най-стабилният психически. затова имаме близки, роднини и приятели. за да са до нас в моменти на слабост и да ни помогнат да излезем от кризата.
затова има и психолози, групи за взаимопомощ и още доста възможности.

а пък това няма да го коментирам много. детско, глупаво, невъзпитано..................

и да попитам специалистите, да сте виждали деца, взети и върнати после. да знаете случайно какво става с тях. май не.

проучването е такова, каквото заслужаваме. за каквото сме се преборили и каквото сме изисквали. това не е приоритет на висши сили, а на всички нас. такова ни е съзнанието, такова е проучването. него го правят също хора като нас.

жената търси съвет и помощ. за една кауза, за доброто на едно семейство. майчинските инстинкти са странно нещо. има майки, които по година не могат да приемат децата си, даже без депресии, има такива, които ги приемат веднага, други пък никога. независимо от децата, биологични или не.
съвета, децата обратно в дома, а майката в лудницата е неконструктивен.
така че, нека малко да се сдържаме с негативните съвети и да видим дали не можем по някакъв начин да помогнем на това семейство.

Задръж си шапката Фоксче на главата. Аз тогава бих върнал доста повече неща започвайки от жена ми, разбиранията ми за осиновяване, както и доста от детството ми.

Но ако трябва да съм честен никога ама никога не съм мислил да върна Боби. Винаги търсех вината в нас - големите. Щото нали сме големи и би трябвало да се справяме по - добре.  Глупости на търкалета... нали Фокси?

Аз лично изживях много сериозна криза, от която май още не съм излезнал. Бях писал за нея тук. Не ми се търсят стари теми.

Разбира се, че смятам за абсурдно да връщаме децата след като системно пикаят на новия ни килим след като няколко стотин пъти сме им обяснили, че не би трябвало да го правят.

Но също така смятам, че макар и рядко родителите могат да изпаднат в много сериозна криза, от която може и да не успеят да излезнат. Което би било причина за пълното унищожаване на тяхната психика и огромни вреди върху психиката на децата. Тогава Фоксче вярвам, че е по - добре децата да се върнат.

Кой и как ще определи кога е настъпила такава криза сега не мога да ти кажа. Тук е пълно със специалисти, но аз лично бих потърсил и навън:)

Аз виждам постинга на тази жена като едно доста отчаяна нужда от помощ. Предполагам, че кризата е много сериозна и както сама виждаш се отразява не само на нея, децата и, мъжа и, а и на цялото и обкръжение, всички близки и познати, колеги...

Колкото и да не ни се иска да си признаем понякога, наистина понякога и надявам се много рядко това се случва. И може би е за доброто на всички. Колкото и абсурдно да ви звучи сега.

Бонита, искам да ти кажа, че майчинското отношение към определен тип мъже (а май към повечето) има доста еротичен привкус:) Аз определено много бих искал някои майчици да ме осиновят... Мммм развихриха ми се фантазиите:)

Също така ти свалям шапка за способността ти да определиш само от няколко думи на човек колко босичък е, има ли си панталон и кога го е прал за последнен път. Като имаме впредвид тези ти способности предполагам не би било проблем за теб да определиш възрастта му, социалния статус, има ли деца, колко от тях са осиновени, простичък психологически профил и дали изневерява на жена си... Много бих се радвал ако го споделиш с нас.

Но, ако определението ти за "бос" е всеки, които не мисли като мен и пише отскоро тук, е доста... Даже незнам как да го определя. Да кажем повърхностно.

Даже и да няма опит (аз с моите способности все пак не мога да го определя) може да има мнение. Даже и да не ви харесва неговото мнение, не е необходимо да бъде нападнат лично.

А може ли да е осиновено дете, минало по този път? А може ли да е осиновител преживял такава криза? Защо да не може? И как мислите скъпи майчета с вашето "майчинско" отношение той ще разкаже за перипетите през, които е минал?

АААА разбрах. Вие не искате да чуете него. Вие нямате нужда други да споделят техния опит. Още по малко ако става дума и за доста тежки моменти.

Вие всичко си знаете. Вие за всичко сте подготвени. Вашите деца нямат проблеми и никога не ви създават проблеми. Пък и да създават с огромната ви "майчина" обич може да разрешите всеки от тях.

Само не разбрах какво още правите тук?

Мата,аз съм наясно за какво говориш, повярвай ми .За това и аз мисля- в случая трябва да се разграничи от следосиновителната депресия.Между другото депресия в ежедневието лепваме на какви ли не емоционални състояния. Но добре си подчертала и ти става дума за заболяване и то тежко.
 Тя едва ли се е случила тази тежка депресия за 14 дни. И причините едва ли са само в следосиновителния период.
Найстина дано мненията тук помогнат на жената, по-скоро на близките и да се намери пътя на излизане от това състояние.

Сто пъти отварям прозорчето за отговор, и сто пъти го затварям празно.

Който нито веднъж не е изпитал мъничко носталгия по "безгрижния" живот преди детето, да не проявява разбиране.

Който има две деца е наясно с лудостта до която могат да те докарат на моменти.

Добавете към това и една изгоряла в еуфорията на осиновяването майка, две деца, които нищо че са кръвни братя, не се познават до момента, защото са били в различни отделения в дома, добавете кризата на двегодишните и първите опити за откриването на света на пълзящото навсякъде 10 месечно, което иска да му се чуе думата и го прави по единствения познат му и възможен начин - с писъци.

Представете си тази ситуация /поне се опитайте/ и тогава съдете майката дали е годна за осиновителка.