Живота на Емигранта

Спала съм на диван двойка и ядях спагети, които ги продаваха по 6 пакета за 99 цента, но това го считам по-скоро към неволите на студентския живот  .

Пари от България не ми искат. Последния път баба ми ме разби с лафа, че крава от теле не бозае , това по повод че си забравихме напазаруваното в нейния хладилник  . Чувала съм и аз коментари какво са за мен $100, но гледам да не им обръщам много-много внимание. За мен $100 са пари, за които съм работила и не смятам да изхвърлям .

Когато дойдох мъжа ми вече си беше стъпил на краката... Беше минало времето на съквартирантите, колите за по 300 долара, дето издържат до следващия светофар, 1000 долара начален капитал, 3 часа чакане на рейса и офертите за работа с надница от 6 долара...

В началото си брояхме стотинките, правехме си сметка за всеки чек, 20 долара бяха пари и не излизахме навън, освен веднъж в месеца на кино и китайско. После нещата потръгнаха. Аз започнах работа, купихме колите, после и къщата.
В България сметка на парите ни правят единствено родителите на мъжа ми, които би трябвало да знаят какво ми коства да ги изкарам. Опитвам се да живея с това и да не се ядосвам, без съществен успех засега.

Здравейте на вси4ки ви.Аз имам да разказвам много за моя живот в 4ужбина(макар,4е съм тук 2 години близо),на моята половинка и на приятели.Със толкова много съдби съм се сблъскала,4е само този който не го е изпитъл на собствения си гръб не мойе да го разбере.
Аз дойдох при роднина(така 6те я нарека),вси4ко уж 6теше да е добре,на приказки е много лесно.Вярно 4е имаше къде да спя и какво да ям,но само първия един месец и после се запо4наха натякванията да си търся работа и про4ие.Намерих си работа за 2-3 4аса само 2 дни в седмицата от отва изкарвах 240 евро,а тях ги давах за сметки по апартамента в който бяхме под наем,тя ми купуваше яденето,а натякванията не спираха да си търся и друга работа.Добре,но без документи никои не те взима и така обиколих целия град от магазин на магазин,от заведение в другото,от цех в следва6тия и никой не ме взе,а през това време ме гони 3 пъти от жили6тето си и аз излизам пла4а няколко 4аса сама в тъмното там някъде и се прибирам и извинявам и моля,приемаше ме до следва6тия път.Добре 4е се запознах със сегашната си половинка през цялото това време,4е дойде и си ме взе при него то4но след като бях изхвърлена 3 тия път,но с багажа и беше най-тежката но6т в живота ми тогава.След това ве4е е приказка,но тогава...
А моята половинка идва с мисълта да у4и тук но не го приемат и решава,4е 6те остане,без работа,без жили6те,без кола и про4ие.Справя се като си намира работа да бели лук за 16 4аса на ден за 6 евро на ден,и съотвтно вси4ко е за квартирата,4е на улицата не се живее,правил си е пала4инки от брашно и вода,пържил си е лук за закуска...
Е сега сме добре,но преди....

Нямам спомени за труден старт, може би и аз съм от дошлите наготово. Съпругът дойде от България на работна виза, нормална стартова заплата, медицинска застраховка, аз - 3 месеца по-късно. Имаше вече и прилична квартира с маса и столове, и прилична кола, когато дойдох.
Това 5 човека от две семейства на едно място в апартамент от кухня, спалня и хол, го помня от детството си. Така живеехме - аз с родителите ми в хола; в спалнята и кухнята живееха майка вдовица и дъщеря й (около 20 годишна). Когато идваха баба и дядо на гости от другия край на България, живеехме за около 20-тина дни и петимата в хола. Това в продължение на 2-3 години. Явно преходът от селото към града с целия абсурд на получаване на градско жителство и собствено жилище на изплащане понякога се е оказвал по-труден от прехода от една страна в друга. В такива моменти си давам сметка колко трудно им е било на родителите ми, припомням си какви канари е трябвало да местят за елементарни неща, и цялата соц-носталгия ми се изпарява, колкото и да обичам детството си.

Моето начало не беше от трудните.
Мъжът ми се беше погрижил за най-необходимото.
Нещата постепенно си дойдоха по местата.
С претенции и искания от страна на роднините се научих да се справям.
За мен най-важните хора на света са семейството ми и родителите ми.
Всички останали да си гледат работата.
Научих се да не обръщам внимание на фрази от рода"вие се оправихте".
Никога не съм си позволявала,да се оплаквам пред някой за каквото и да е.
Но на последък(в момента съм в Бг) вдигнах ръце от армия мрънкащи роднини и познати
Просто не е истина колко 'зле' живеят някой хора.
Не мога да се съглася че нямат пари при условие че през вечер са по ресторанти,или на бира а после мрънкат че нямат за ток и храна.

Аз дойдох почти на готово.Първите два месеца живеехме в напълно обзаведено жилище под наем,след това се преместихме в друг град,на празна квартира, като собствени имахме само един телевизор,маса и легло.Започнахме с обзавеждането на най-важните неща ведната и за не много дълъг период  имахме всички нужно за едно семейство. Радвам се,че успяхме дори без взимането на какъвто и да е заем,че и двамата изпитваме фобия от кредити .За ипотечен обаче няма да ни се размине но по този въпрос сме все още на етап обмисляне.Най-трудно досега ми е било с научаването на езика и най-вече да се отпусна да говоря.До ден днешен ми тежи ако трябва да разговярям с някоя институция по телефона а тук това е начина да се уреди среща или само за информация.

Шапка свалям на всички тръгнали с един куфар и без уреден живот зад граница.Надали някога бих набрала толкова кураж да замина по този начин.

Хайде и аз да се включа. И моя старт не е бил от най-тежките. Трябваше "само" да науча нов език ( а тук всеки си говори на диалекта иначе ), да ми признаят образованието и да си намеря работа по специалността. Въпреки помощта на съпруга ми и с помощта на бюрокрацията това ми отне около 2 години. Е, за един много активен човек тези 2 години  са......Коментарии за материалното ми състояние сега от семейството ми не е имало. Радват ми се. Само веднъж директно ми беше заявено, че явно съм изключително добре, след като мога да си позволя 3 дневно пътуване до Бг ( естествено се пропускаше повода ), ама това бяха много далечни роднини. Иначе родителите ми чуват разни такива коментарии, ама се научиха да отговарят

Аз дойдох на готово. Чакаше ме обзаведен дом и чисто нов велосипед  . Сега обаче обзавеждаме и ремонтираме 3 по ред, вече наш собствен и ми се отели вола.    За сметка на това обаче, речниковия ми запас се обогати с думи като- болт, гайка, мистрия и т.н. - все думи, които обикновенно липсват в речника на една средностатистическа жена.
Роднини и приятели не мрънкат. Явно съм изкарала късмет и със двете. 

Аз имах осигурен покрив над главата си, но живеех с мизерна сума от порядъка  на 250-300 долара на месец. Правех си сметка за всяка похарчена стотинка и получавах дрехи-втора употреба като помощ от съседи. Ходех пеша, бях се стопила, но си знаех, че е временно...

Това със езика и на мен ми е познато - записвах си на едно листче каквото имам да кажа, тренирах на ум по пътя към пощата и забравях всичко в момента, в който служителката се обръщаше към мен 

От онзи период помня, че ми тежеше чувството, че нямам личен живот, което е свързано с това, че не живеех самостоятелно; първата година и боледувах много тежко, а и смених какви ли не работи, докато не ме приеха да уча 

Никога не са ми искали пари - напротив, родителите ми дори са ми изпращали, за да мога да си плащам наема... Но и им беше ясно, че преминавам труден етап в живота си.

Аз  съм от тези, тръгнали с приключенски дух, но сразени от действителността.
Живеехме 6 човека в три стаи+ новородено бебе (не мое).
Ходихме по две спирки пеша за да купуваме по- евтини продукти.
Попаднахме и на "мили" българи, "помогнаха" ни всячески (на 19 вярвах в добротата и чистосърдечната умисъл)
Най- важното обаче е, че имах верният човек до себе си и нещата потръгнаха.
Учих, намерихме добри работи и създадохме дом и семейство.

това са моите преживявания на емигрант
1. В ЮАР, далечната '96 , без пари без език, да видя свят и да избягам от голямата инфлация. Май е запазена марка за ЮАР/Йоханесбург началото, което Албена описва Живели сме 6 човека в едностаен, след 6 месеца не издържах... Карах колело по магистралата, за да стигна до супермаркета (СПАР) на работа, събирах стотинки за много време, за да успея да видя Кейп Таун, работа без почивни дни по 15 часа на ден...върнах се в Б-я по неприятен повод...

2. не отидох студентка, но всичко ми беше уредено в Англия....прибрах се, за да изпълня трета точка

3. докато бях в АНглия се разбра, че не само сме приятели с мъжа ми, ами се и обичаме. Началото тук беше скромно, мъжа ми беше още студент, но двамата работехме и успявахме да си позволим ваканции тук там
От скоро сме сред нормалните с дом и нова кола...

помагала съм според възможностите си, на баща ми и сестра ми, и преди и сега...

Аз писах, писах вчера и накрая не се престраших да го пусна - прекалено дълго, лично, сантиментално и може би за вас отегчително ми се стори.

Днес накратко за моите 2 емиграции.

Германия - отидох да уча второ висше, без да знам език (учих го там), без да съм интернационален студент, съответно без стипендия и/или родителска издръжка. Имах малко спестени пари. Имаше и къде да остана в началото докато се стабилизирам. Близък приятел ми предложи помощ в това отношение. Тази помощ прерастна бързо във връзка. Точно както го е написала benson10 - "разбра се, че не само сме приятели с мъжа ми, ами се и обичаме".  Трудно начало не съм имала. Той работеше и беше финансово стабилен.

Америка - дойдохме "с един куфар дрехи и три куфара надежди" преди 9 месеца. Имахме финансова стабилност, въпреки че до скоро никой от нас не работеше (не защото сме имали проблеми, но това е част от дългата история  ). Още повече ниския курс на долара спрямо еврото за нас беше добре дошъл. 

Ако се престраша, може да разкажа и по-подробно. Така резюмирано звучи прекрасно и лесно, но перипетии сме имали и то не малко. Особено в САЩ.
Имигрантския живот не е лесен. Далеч не всичко опира до това да "дойдеш на готово" или да си финансово стабилен. Много важен момент е преодоляването на културните различия. Не всеки е в състояние да се адаптира бързо и безболезнено. Езикът е другата бариера, която трябва да бъде прескочена. За мен тази с немския език ми се видя висока. Английската я преодолях като Стефка Костадинова 2.09м. 

За мен началото тук е по-скоро романтично Пристигнахме преди 6 години с две деца. Апартаментът ни беше предварително нает, но в началото беше празен. Обаче жилището и блока бяха несравнимо по-хубави от тези, в които бях живяла в България. Става ми мило като си спомня как в началото се хранехме - голям пакет с тоалетна хартия вместо маса, а ние около "масата", седнали на чантите за ръчен багаж (докато бяха пълни разбира се) После и масата и столовете започнаха да се поизпразват и трябваше да намерим други варианти. Това не продължи дълго де, след 1 седмица ни пристигнаха мебелите. Дотогава спяхме на донесените от бг надуваеми дюшеци, които мъж ми сам наду Кола нямахме първите 3 години, не ни и трябваше много, защото градският транспорт е добре уреден. Случвало се е да пътуваме дълго за по-евтини продукти, ама децата не сме ги взимали. Мисля че и на децата спомените са им положителни. Не знам, но при условие че дотогава бяхме живели само в апартамента на родителите или на квартира (обзаведена), се чувствахме щастливи като гледахме голите стени на новия ни дом. Мислехме си че както сега е празно, така от тези голи стени ще създадем дом, такъв какъвто само ние ще решим. Имахме усещането че започваме живота си отново начисто, че всичко в живота ни зависи от нас. Е, било е силно преувеличено, но беше страхотно усещането за ново начало.
Cubbit, ще ми е интересно да прочета разширения вариант на твоята история. тук всички сме анонимни, няма от какво да се притеснямаш.

heureuse, аз не вярвам в интернет анонимността. Винаги се намира някой, който да те разпознае по детайлите. 
Нашето сегашно жилище не е по-хубаво от това, което имахме в Германия. Но след като видях какво се предлага на пазара за простосмъртни, се примирих и не се тормозя, още повече като знам, че е временно. Обзаведено с икейски мебели дори е кипричко!
Винаги съм била на мнение, че е най-важно в дома ми да има спокойствие, доверие и любов. А ние с мъжа ми сме много добри по подръжката им. 
Не се оплаквам, щастлива съм тук. Плюсове и минуси има навсякъде. Важно е да избереш мястото, в което плюсовете за теб са повече. Ако се събуждаш усмихнат, значи си на правилното място.



Възмутена съм дълбоко! 
Към такъв тип културни различия не бих могла да се адаптирам.
Noia, извинявай, нищо лично!  Много интересен е твоят разказ.
Просто за мен задълженията, произтичащи от това да си лекар, би трябвало да са над религиозните норми.

Добро Утро,
Много сте изписали по темата.  Колко големи разлики има от държава до държава.  Нещо което ми дойде на ум... Когато тръгнах на училище в ЮАР на 14г, имаше бланки които се попълват с цвят на кожата.  Бели, черни и други.  Аз винаги бях от другите.  Това ме дразнеше много.  Но не за дълго, и го смениха.