Безумия на/преживени с мъжте ви

Моя мъж не е случил на жена, защото обожавам да ходя на риба, да играя белот и тн мъжки дейности
тръгваме това лято на поредната палатка:
в 1 пасат комби, се качваме 7 човека - 4 възрастни, 3 деца, 12 одеала, въдици, 2 палатки, храна за 3 дена за 7 човека , газов котлон, вода - 5 туби от 10 литра.....да продължавам ли или ви е ясно колко пълна е била колата.
Тръгваме в 17.00 ч за язовир, който се намира на 150 км от София - Пясъчника. Времето е леко дъждовно, прогнозата и тя. Подхвърлям аз, да ходим с две коли, но мъжа ми и кума ми скръцват със зъби, аз млъквам,товаря и тръгвам
малко преди язовира настигаме буря, каквато има във филми от рода на "Утрешния ден", Армагедон и тн..гръмотевици, град колкото яйце, падащи клони и невероятне порой. личи си обаче, че явно в тази част на България си вали така от няколко дена. Стигаме стената на язовира и трябва да минем по един път, минаващ през полето. в момента в който колата стъпи на този път, в този момент поднесе
скачаме с кума и кумата, мъжа ми остава вътре с трите деца и тръгва,колата се носи като лодка, засяда в огромни локви, в които ние скачаме геройски за да я избутаме, това около километър, откача и се цялата задна броня и се усуква на осем, но той продължава, децата пищят от ужас, ние се смазваме от смяй, кал имах навсякъде, в устата, в очите - нямаше празна дупка дет се вика. тъкмо идва края на пътя, остава едно завойче и излизаме на пясъчен път без дупки, локви и кал и моя мъж отърва управлението и засяда в огромна канафка, изкопана от водата, колата застава на кантар на предния си носач и там всичко за нас свършва.
навън е вече тъмно, защото е 9 вечерта, за първи път на този язовир няма кьорав човек, ние нямаме никакви инструменти, а колата трябва да се изкопае, за да излезне от канафката. Мъжете почнаха да я копаят с една секира, ние се чудихме, чудихме, накрая изкарахме целия багаж, дадохме на децата хляб да ядат и малко салам, послахме им в пасата и легнаха. там спахме цели 7 человека
на сутринта се появиха двама добри рибари, които от тук от там, с прътове, с колци изкрахаме към 10 колата и геройски решихме, че ще останем все пак на палатка. намерихме си местенце, изкарахме багажа и дойде ред на палатката. Обаче ( винаги има обаче да му се невиди), със кумата ми бяхме взели от една позната палатка, която момичето каза, че е купило на старо, никога не е отваряло и не знае става ли не ставали. Еми не ставаше, нямае нито едно въже, нито едно железце, з акоето да я вържем, нищичко, само брезента
решихме все пак, че децата ше спят в колата, ние вързахме бризентите за нея и ще спим в тях. И като ни почнаха едни бури - през 45 минути буря. 3 пъти вадихме и прибирахме багажа. в ранния следобед се изсипаха до нас едни рибари, с каравана, с палатка и лодка, които сглобиха за 30 минути и влезнаха да ловят, с чиния за Булсатком, и в моемнта, в който извадиха и генератор и плазмен телевизор, ние решихме, че е време да си ходим
повече никога, никога не искам да ходя на палатка

Хахах. Толко писах, че ми изтече сесията, ся ме мързи да повтарям. Моя чиляк все има безумни хрумки, от рода да ме прави майстор -шпакловчик, та до разни такива разходчици пеш през двет села в десето да речем, но най-безумни ми се видят кулинарните му капризи. то неговото си е направо кулинарно разхищение и извращение в едно.
Последно ме накара да му пръжна рибката тон с пет яйчица. Казах,че не желая да участвам в приготвянето на коварната смес, ама кой да ти чуе. Набързо се направих на Жануария и забърках на Леонсио желаното м...ястие. В кухнята се разнесе зловоние страшно. Оцеля де. Както оцеля след като се беше налапал с маринована риба а после я беше полял с литър прясно мляко. Междудругото на сутринта беше хем радостен,че е жив, хем не особено щастлив, че буламачът не му е докарал стомашни проблеми и трябва да ходи на работа.

На мен яйца и риба тон ми звучи добре, само че рибата тон не бих я пържила 

Е то и аз не бих, ама Ути така заръча.
Няма да забравя как една вечер ужасена се втурнах към вкъщи, след като ми каза по телефона,че започнал да готви друсан кебап.

Преди около 7 години. С мъжът ми пресни гаджета, приятелката ми и неговия приятел и те скоро гаджосани. 15 април Великден приятно пролетно. Обажда ми се мъжът ми с инструкция да се обадя и на Г. да се оправя, че идват да ни вземат. "Ще ви водим на специално място!" беше следващата реплика. Обличам си аз чисто нови дънки и чисто ново бяло яке. Събраха ни и ни закараха до един близък язовир. В момента, в който стъпваме на черния път заваля мокър сняг. Изминахме 50м. и мъжът ми усети, че колата ще затъне. Накара ни да слезем, за да обръща "На друго специално място ще ходим няма да е тук!". Слизаме чинно всички и наблюдаваме отсрани. В момента, в който обръща колата тя затъва и няма мърдане. Аз мъдро решавам да стоим на пътя и да чакаме да мине някоя кола, за да ни дръпне. Няма такова нещо. Строява ни тримата зад бялата баба Жигула и казва "Бутайте!". Още при първия опит за бутане Г. се подхлъзва, колата мръдва с 30см. и тя забива нос в калта. Естествено изпадна в нервна криза, седна на земята и отказа да бута вече. Аз по същия начин като нея падам с разликата, че в момента в който си вдигам главата мъжът ми подава газ и аз се нагълтах яко с пушек. След 4 часа бутане на прословутите 50м. излизаме на платното и всички щасливи започваме да подскачаме около колата и да крещим. Влизайки в колата осъзнаваме, че върху дрехите си имаме по 1 пръст кал /буквално/. Не можем да се приберем така. Решаваме да отидем в мъжът ми и да се изкъпем и изперем. По пътя от всичкия адреналин решаваме, че ще влизаме по двойки в банята и ..... Мъжът ми на "Стамболийски" се сеща , че няма сапун, а и презарвативи нямаме. Спира мъжът ми пред една аптека близо до неговия блок. Седим в колата и се оговаряме кой ще влезе в аптеката. Вече се смрачава много хора по улиците. Срам не срам, слизам аз от колата и с нос забит в земята тръгвам към аптеката. Едно момче излиза и в момента, в който ме вижда ми прави такъв път, че се почувствах като с бална рокля. Аптеката туко що измита. На гоооолеми крачки стигам до касата и в този момент аптеката се пълни с хора. Аз леко притеснена питам за сапун. "Сейфгард имаме искате ли?". На въпроса за презарвативи цялата опашка започна да шушука възмутено. Помислиха ме за клошарка   Ама после какъв душ си взех с любимия  
Остатъка от история по-късно!  

Aaa, не, ако не разкажеш за зелето, не си човек! Сериозно!
Продължавам да ви чета, ако се сетя за наше безумие, ще се включа!

То аз и да се сетя нещо, кат нямам дар слово да го разкажа, какъв е смисълът да пиша. Туй вместо запис беше, нямам време да търся темата. Днес ми оправихте настроенийцето с писаниците си/ кланящи емотикони, от големите/!
Василисо, разкажи, имай милост към мен поне!

 Мълчаливият имаше обект в Благоевград, обажда ми се по обяд, не звучи добре, направо на умиране си звучи. Съобщава ми, че е в болница и сега му правят изследвания. Организирам някаква много сложна схема да го вземем, в която да има човек, който да докара и колата с нас. Междувременно се разбра, че може би  има бъбречна криза и натъпкан с лекарства  е тръгнал към София. Пресрещаме го цялата група на Дупница, той чака прежълтял на една бензиностанция,  прибираме се в София, късно е за ходене по лекари. Купуваме от аптеката класическия коктейл за бъбречни кризи на ампули и Мълчаливия изкарва цялата нощ в мълчалив потен гърч на пода на кухнята /върху пуснатото подово отопление/.  На сутринта аз вече уговорила минаване през Спешното отделение на Военна болница, ехограф и прегледи, оставям децата в детската и се връщам с един приятел да ни закара до болницата.
  При което Мълчаливия ме чака с тесте изследвания от Благоевградската  в ръка и ми казва " Ето вземи ги, отивай ти,  аз няма нужда да идвам, за какво съм ви".
  Не само отиде, но и камъка си роди по- късно 

Доста се посмях с вашите истории 

И ние с мъжо имаме доста такива преживявания, но едно  си е направо култово.
Случката е от 2004 година, бяхме още гаджета с мъжо, но живеехме заедно. Тогава живеехме в Благоевград, защото там студентствахме. Та, в едина зимна вечер, към 6ч.  (20 януари), аз и мъжо решихме да идем на едно бързо кафенце, и понеже живеехме на пъпа на центъра (зад ГУМ), сложихме си по едно тънко якенце, взехме си само 10 лева, и тръгнахме. Но мъжът  ми имаше един ужасен навик, всеки път когато затваряше вратата , се правеше , че е забравил ключа..., а тази врата беше от онези, които се заключваха сами , и от външната страна може да се отвори само с ключ.
Разбира се, мъжо и този път ,  не пропусна да направи жална физиономия и да ми каже ,че е забравил ключа. Аз започнах да се смея и тръгнах напред. Е, да ама той си остана пред вратата , със същата жална физиономия. Аз разбрах, че този път не се шегува , и започнах да търся моя ключ..... ОБАЧЕ, нали излизахме уж "за набързо" и аз не си бях взела чантата.
Отидохме на кафе, седнахме и аз започнах да звъня на хазяйката... Е, да ама жената ме беше предупредила, че отиват на гости на роднини , и няма да са в Благоевград 2 седмици 
Теглих едно конско на любимия, а той през цялото време гледаше много тъжно. На мен хем ми беше жал, че му се карам, хем ме беше яд на него, че е толкова разсеян. Тогава ми дойде гениалната идея, че  по филмите отключват врати с кламерки , и разни други остри предмети, та реших, че и ние можем да опитаме  Мъжо ме поздрави за идеята и влязохме в един магазин за козметика, за да купим нокторезачка или пила за нокти . Понеже там беше много скъпо, а ние имахме само 8 лева (защото похарчихме 2лв на кафето), питам аз :"Извинете, коко струва най-евтината ви нокторезачка , или там каквото остро нещо имате ?" УЖАС! Продавачката така ме изгледа, че аз започнах да увъртам... И тогава казвам: "Не, не, че нещо.. ама на мен ми трябва , за да се опитам да отлюча една врата..." При което, мъжо излезе от магазина..., а аз се почувствах длъжна  да обясня цялата ситуация на продавачката...., че не знам дали няма да звънне на полицията. 
С нокторезачка от 2 лв и изпълнени с надежда, заставаме пред вратата и започваме "работа" по отключването. Не е нужно да обяснявам съсъедите как ни гледаха  ... , и ние как се изчервявахме , всеки път когато някой влезеше във входа...(живеехме  на 1-вия етаж.. та всички от тях минаваха от там , а няма и асансьор  ) След 40 минути видяхме, че нищо няма да излезе. Мъжо се опита да се покатери по терасата, ама под терасата имаше магазини, и може да беше първи етаж , но беше доста високо.
Гладни, премръзнали, и останали без надежда, отидихме в друго кафе. 2 часа седяхме на чай и минерална вода, защото имахме само 6 лв.
Усилено звъняхме на приятели и познати, но уви, понеже бяхме в сесия , всички си бяха по родните места. Междувременно, не знам какво ни стана, но спря да ни пука и се хилехме като луди. Даже си разпределихме така парите , за да има достатъчно да обиколим още няколко кафенета, докато съмне, и на сутринта да търсим ключар. Е , да ама... към 11:30 оклюмнахме.
Аз пак започнах да си преглеждам телефона и реших да звънна на една приятелак , за която знаех, че  си е в родния град, ама от опит глава не боли. Звъня аз и започвам да и разказвам случката , ама почти ревнах . Тогава тя ми каза, че пътува с нощния влак и, че щяла да се прибере след не знам си колко време, защото имала изпит на другия ден. Така се зарадвахме , такова облекчение изпитах, че не мога да го опиша.
Отидохме в нейната квартира, а тя още от вратата така се хилеше , че после ме бъзика 2 месеца. И понеже ние сме отраснали заедно и сме много близки , тя милата приготвила вечеря (там каквото си беше  взела от дома), оправила едно легло за нас, приготвила по една хавлия..... Казвам ви ,с милото се почувствахме като на луксозен хотел.
Даже тя като заспа ... и секс правихме... Леле, колко сме били  безсрамни 
Сега ми е смешно... , но тогава хич не беше.
Малко дълго стана... сори   

о, истории много.... 
Сякаш тези с кола са най-фрапантни.
Прибирали сме се с гръмнал дв-л, без педал за газ, с подвижен (чупещ се) волан, с липса на задна скорост, с удряне с щанга на дв-ля, за да запали, с неотваряща се предна врата на водача, без работещи чистачки в пороен дъжд над 200км., заключени ключове вътре в колата, а ние сме в място, което и Бог е забравил, че стопанисва, с паднал вентилатор високо в Рила...
Мога поне още 2-3 реда да изброя. Всяко е отделен инцидент. Да не си помислите, че всичко заедно ни се е случило. 
О, как забравих - бутане на кола от мен, бременна в 5-6м. 

аз май имам по - смешни изцепки от мъжа ми.
На моята приятелка леля и се жени, аз се изтъпанчвам да возя булката на брат ми с колата - готино ауди, пълен автоматик, нищо механичко няма в тая кола мамка му . До тогава не я бях карала, никога не бях карала кола с автоматични скорости, още по - малко с автоматично заключващи се врати. Отиваме пред булката, оправя се родата, на мен ми връчват едни огромни балони да връзвам, обаче съм с 2 леви ръце и много ми пречат чантата, камерата, апартче, ключове, пък и балони. Отварям колата, мяткам чанта, камера и ключове на предната седалка и затварям. минавам отзад и както си връзвам за багажника хубавите балончета чувам щракване, кошмарното изпиукване и вратите ми се заключват под носа
остават 40 минути да идем до гражданското, настава паника, звъня на брат ми - той в Берковица, резервни ключове няма. Викам му - ще строша задното стъкло , той ми вика - щети строша главичката . Не знам кой и от къде за 20 инути намери ключар, който отключи колата за 2 минути, одруса ме 80 лв и булката стигна благополучно до гражданското

Много сладка тема 

Имам и аз една невероятна история от това лято, чудя се в епизоди ли да я изкрам, че трая цели 48 часа.

Та, решили сме да ходим на онова прословуто бяло парти в Амстердам. Говорим, организираме събитието цяла година.
Планът (мое дело) е: летим от Букурещ до Дортмунд, там посещаваме една немска фабрика (да съчетаем работата с удоволствието) и до вечерта сме в А'дам, ядем, пием и други работи.

Да, обаче, седмица преди събитието австрийска фирма-парньор, може би от най-важните ни, канят мъж ми в Австрия (т.е. покана която не се отказва). Трябва да кацне той в София в 19ч, да се прибере до Варна и на другата сутрин да потеглим за Букурещ.
Звъни "закъсняваме с час". Станаха два, после три, в осем вечерта направо изписаха, че ще излетят в 1.30 през нощта 
Там филмът бил голям - объркани били документите на полетите, преброявали ги поименно с вдигане на ръка в самолета.... Безумия!
Кацна в София към 5 сутринта, полета от Букурещ е в 11.30
Тръгва той към Русе, тръгвам и аз с колега (да ми прибере колата). Събираме се в 8.30, всичко е ОК с времето, щастливи и доволни.
Но не би.

От Русе до Букурещ са към 50 км, караме нормално. Той превъзбуден и неспал, ръкомаха и ми обяснява какви маТриали видял, какво чудо. Явно настъпил педала малко повече и нещеш ли - румънски катаджия!
Обясняваме ние - ще летим в 11.30, вече е 9.30, чекинга е отворен, бързаме и т.н. Полицаят явно самолет е виждал само от земята, защото ни казва "а, имате време! обръщате и след 2км има банка, сменяте пари за глобата" Не се спори с него.
Обръщаме, тук банка-там банка... няма! На сред румънско селце сме, само къщури и дворове. Спираме пред една малко по голяма сграда с вид на обществена. Вътре - опашка баби, чакащи за пенсия. Как успя, не знам, но Д. ги прережда и сменя заветната сума за глоба.
Връщаме се, полицаят бавно и методично започва да пише фиш.... Мен ми завря л*то 

От там - бясна скорост, защото вече закъсняваме. Кой не е бил в Букурещ, той не знае за какво безумие става дума! За летището се минава през центъра, през най-огромните задръствания та до другия край на града.
Тъкмо сме ги пресекли, почти сме успели да додрапаме до летище Банеаса и нещеш ли ..... ремонт на едната лента!
Попадаме в капан - ни на ляво, ни надясно,  едва пъплим. Скачам аз от колата, нагласена натъкмна (нали на посещение ще ходя) и бягам с всички сили към летището сигурно около половин километър.
Обаче не стигам на време. Чекинга е затворен преди някакви 10мин. Удрям го на молби, обяснявам, сълзи даже пуснах! Не, казаха другия полет! Къв друг полет бе? Той след седмица!
Сълзите текат от очите ми, гледам самолета на пистата още не излетял, мечтите ми са разбити, връщаме се в къщи...

Никакво връщане, рече лудият ми съпруг! Отиваме с кола! Ей ги на - 3000км 
Той (че и аз покрай него) не е спал цяла нощ, но като му дойде една сила, скочи в колата и тръгнахме.
Да, ама сме само с лични карти и трябва задължително да минем през Румъния и Унгария.
Кой не е минавал през Румънски пътища, той не знае за какво иде реч! Път НЯМА, ей тъй, няма! Единадесет часа минаваме Румъния, дето е към 600км.
Сядам аз в Унгария в 22.30 и карам почти до Прага (до към 5 сутринта). Придремваме между ТИР-овете на паркингите, сменяме се...На другия ден, точно след 24 часа бяхме пристигнали.

Повечето познати и приятели директно ни обявиха за луди. За едно парти такива премеждия! Ама.... кой е казал, че не сме! 

една вечер с мъжа ми тръгваме да закараме един негов приятел до тях
аз бях шофьора - мъжО беше приятно почерпен и беше полеегнал и лекинко похъркваше на предната седалка
на връщане ни спират полицаи и започват да ми обясняват колко неизправна е колата ми /все едно пък не го знам  /
мъжО се поразбуди и реши, че ще им дава пари да ни пуснат
бърка в джоба, вади една пачка по 2 лева, започва да ги брои и фъфлейки толкова много, че само той си разбира какво говори ги пита колко пари искат, за да ни пуснат да си ходиме 
смешното беше това, че така ги броеше и толкова сериозно приемаше нещата все едно е извадил пачка с по 50 лв.

Сетих се и още нещо.
Пак 2000 година. Преди да забременея. Началото на март. За пръв път моя мъж ме кани в Рибарица. Иска да ме води на хижа. Е не е ли романтика
Казва ми той кой рейс да хвана, пак от Подуяне. Билета за рейса - 5лв. Аз имам точно толкова. Майка ми ме отрязва, щото е пред заплата. И аз тръгвам някъде си без да имам пари да се върна, ако случайно ми вържат тенеке. През целия ужасно дълъг път, щото рейса мина през всички селца, си мислех как никой няма да ме чака на автогарата в Тетевен и ще трябва да се прибирам сама, нещастна и на стоп.
Слизам от автобуса, оглеждам се страхливо и виждам един червен голф тройка  От него излиза моя мъж и аз съм ужасно щастлива, че не ми е вързал тенеке. Така се хвърлих в прегръдките му, че едва не го съборих.
Ще ходим на Вежен. Моя милост с чисто новите ботушки, купени от магазин на Графа, мязат на кубинки, страшно удобни и много красиви. Потегляме. С двама рейнджъри (охрана на парка). В началото на пътя се натъкваме на ужасно много жаби. А аз изпитвам истински ужас от тях. Пред мен вървят рейнджърите с щеки размятат жаби, за да мине принцесата от София 
Мда, долу в селото се запролетява, но нагоре в планината си е зима. Як сняг. Тръгнахме към 1, в 4 още не бяхме стигнали. А хем вървим по пряка пътека, която е в планината право нагоре. Сядаме да си починем. Единия рейнджър се заглежда в обувките ми и ги почуква с щеката. Мммм, разшили са се Само дет не ревнах. "Това са обувки само за жълтите павета". Разбират им главите.
Почва да се смрачава, а от хижата следа няма. Показват ми следи от мечка, после от вълк  Абе ей! Къде сте ме повели бе? "Само още едно баирче". И след него още едно, и още едно... На последното, ама наистина, се тръшнах и казах, че шъ мръ тука в гората, ама няма пък да ходя повече. Моя мъж щял да ме носи. Абе стига бе, шси вървя. Стигаме хижата, йееее! Пием, ядем, палим си печка в стаята... и т.н. На другата сутрин вместо кафе - червено вино. Тръгваме си. Завалява як сняг. Поносимо е. Аз си нося разшитите обувки в раницата. Обута съм с 42 - ри номер Дакщайн. А мъжът ми с скъсани кубинки, собственост на хижаря. И на двамата ни е кофти.
По едно време снегът се обърна в дъжд. Докато стигнем в селото бях толкова мокра, колкото не съм била в целия си живот.
Бъдещата ми свекърва се накара на сина си, че ще умори девойчето.
Прибрах си се в София, при жълтите павета и си занесох обущата на поправка. И си ги носих 2 години след това, пък 

С милото ми сме младоженци - бедни студенти и разполагаме със семейната си кола -шкода 120L, подарък от баща му, откупена от работниците, които са я ползвали да товарят боклуци години наред. Решаваме, че със стипендиите ще идем за 2 дена до Варна при баба му, товарим се на школилака и някъде към Ябланица, на онзи висок мост, пущината прегря и спираме. Чакаме малко, после бръм,бръм, потегляме и за наша изненада шкодата пак прегря. Решаваме да се връщаме към София, обръщаме там, където и без това е забранено да спира, да не говорим за завой и бръм, бръм - потегляме. След десетина минутки с изненада установяваме, че проклетницата пак прегря. Аз се обезпокоих, звъним на сверкърва ми за помощ и съвет, а тя: "Ами освен да я побутнете леко в някоя канавка и да се върнете на стоп, друго не се сещам" На мен тази идея ми се видя прилична, но мъжът ми не иска да се разделя с возилото, звъни на малкия брат, който му казва, че ако включим парното и  караме бавничко - колата няма да прегрее. Оказа се прав - дотътрихме се безславно в София с пуснато парно и бавничко, в началото на юни.