ОСИНОВИТЕЛИ, време е да кажем нещата такива каквито са.

  Аз пък все забравям този факт, но и детето ми според мен не помни. Скоро даваха филм за дома от където го взехме, извиках го, помни ли хората,играчките, стаите, изобщо нищо не си спомняше. А моето дете не е такова, че да премълчи нещо, споделя и обсъжда всичко което му направи впечатление, на практика почти не можем да се чуем с баща му от него.
  За мене това е просто факт, който отбелязвам като ме питат как го роди и колко се роди.

Маймуна, всеки има право на мнение. Децата са различни, не са еднакви и всяка майка познава детето си най-добре. Твоето е едно, моето друго. Това, че са осиновени не ги прави еднакви. Всяка майка сама избира, кое е най-добро за детето си.
Бъди здрава и ти.

Аз още не зная какво е мястото на осиновяването в нашия живот. Само чувствата са без ръбове. Без остри ръбове. Не схващам толкова много неща, не успявам да проумея болката, която носят децата ми. Само понякога я чувствам... Не подскачам от думата осиновяване. Само ми е лично. Много, много лично.

Това с помненето ми е малко странно.

Преминете го през вашия опит. Например били сте на море миналата година. Супер място, готино време и хора. Но например сте пили кола с лед няколко пъти и най-вероятно престоя ви в тоалетната се е увеличил многократно.

Пропуснали сте ден забавления и плаж гарнирано с коремни болки.

И преди седмица година след случката виждате стар приятел който ви разпитва за същото това море.

Какво ще му разкажете? Всичко най - интересно и хубаво. А за проблемите? Надали. И не само защото ще се опитате да ги скриете.

Защото и вашето подсъзнание се опитва да ги скрива от вас.

Но това, че не се сещате за тоалетната не означава, че е нямало нали?

Същото се случва и с децата ни. С тази разлика, че колкото по-болезнен е спомена толкова по-дълбоко подсъзнанието се опитва да го скрие.

И това не е защото не помним:) Или защото не се е случило. Може да означава и силна болка, от която подсъзнанието ни се опитва да ни предпази.

Магьосник, чел си тук най-вероятно много, много пъти, чел си майките на деца, осиновени на по-голяма възраст. Най-вероятно си прочел, че тези деца нямат понятие, какво е семейство. Готови са да тръгнат с всеки срещнат, а за тях ние възрастните сме поредните "лелки" и "Чичковци", грижещи се за тях. Вярвам, че си се замислил по този въпрос, не знам обаче, дали си си го представил.... Представи си детето ти да ти вика "татко" и в същото време да не те приема като татко, така както ти си го представяш. Представи си, че татко и мама - основни думи в моя и предполагам твоя живот, за детето ти са кухи изрази, нещо като .... хималайска мечка или Лох Нес. Можеш ли да си го представиш?

Ако можеш, тогава и ще разбереш какво влагам зад думите си. За моя син аз вече съм мама и мъж ми вече е тати, но не като хималайска мечка, а като мама и тати. Това имах предвид.

А, че някъде там, дълбоко в мозъка му всичко стои и никога няма да изчезне - да, най-вероятно е така, но днес вече той е едно почти еднакво с другите деца дете. Дете, което заслужава останалите 3-4 или повече години от детството си, да ги изживее незабравимо.

Аз пък мисля, че много се увличаш.

Остави сина ти за 2 седмици при майка ти и покрай нея ще започне да ти вика бабо в първите дни.

Поне при нас така става. Минавам през вуйчо, дядо и чичо. И трябва ли това да ме обижда? Не мисля.

Също така не мисля, че твоите деца имат нужда точно от теб. (надявам се да не го приемеш лично).

Децата ти, както и моето, както и всички останали имат нужда от грижи, ласки, любов и задоволяване на нужди.

Идея си нямаш колко приспособими са и колко добре оцеляват. Децата де:) Така, че дали ще получат от теб от мен или някой друг това, което им е необходимо практически не е кой знае колко важно за тях. Важното е да го има.

Така, че разпознавам в това желание да бъдете мама и тати във висша форма е някаква ваша необходимост.

Не мисля, че добавя стойност към децата.

Нищо лично. Разсъждения по темата.

Не си разбрал, не можеш да го разбереш, дано не ти се налага.

Не смятам за нужно и да го обяснявам повече - всеки си има мнението и е минал по своя път, който е оставил белезите върху него.

Лека нощ   

Аз никога няма да спра да казвам: ЩАСТЛИВА СЪЪЪЪЪЪЪМ. Дъщеря ми е с непрестанна усмивка на лицето - най-лъчезарното и спокойно детенце, което съм виждала. Това ми дава спокойствие, това ми дава увереността, че се справям. Залепена е за татко си като гербова марка и повярвай ми, Оз, тя не иска да е с никого друг - САМО С НЕГО. Тя никога няма да обърка някой друг, който й обръща повече внимание с Татттти или Та та ти. Това е най-съвършената обич на света. Тя не може да бъде погубена, защото дядо й или баба й са й обърнали внимание. Това е Татти - нейния Бог.  И това ме прави най - щастливият човек на света.

Бобкас,
много се радвам за тебе, че си щастлива! Мога само да се присъединя към тебе. С тази забележка към останалите четящи, че това не е въпреки осиновяването, а точно благодарение на него, така че нямам причина да го забравям.

Фоксче,
има разлика между мнение и заключения на базата на опит. Мнение има всеки. С опита нещата стоят по-другояче. Разбира се, че детето ти има право да си изживее детството щастливо. Само че в един момент ще му помогне да разбере кое му пречи да го прави с пълна сила и без страх.

Магьоснико,
съгласна съм с тебе донякъде. Особено в частта за помненето. Не дълбоко в подсъзнанието, а дълбоко във всяка клетка на тялото са запечатани тези спомени. Ама на нас не ни се иска да ги има, защото ни карат да се чувстваме безсилни.

Не съм съгласна с тебе по въпроса за необходимостта от мама и тате. Привързването към точно тези мама и тате като единствени в света е най-важното, психологически погледнато. Ако децата не са в състояние да се привържат по този начин, възникват трудности, и то големи... Така че са детето на Фоксче е важно точно тя да му е майка, на Бобкас точно нейния тати да е там и прочие...

Отделно за нас това е важно, естествено. За мен един от най-тъжните моменти в живота ми беше, когато бях 7 дни в командировка и големият ми син (тогава на 10 месеца) се уплаши от мене, когато се събуди посред нощ...
 
Бъдете здрави и взимайте пример от Бобкас - бъдете щастливи!  

Май не съм се изразил много ясно. Въобще не дискутирам необходимостта за фундаментална привързаност към мама и тати. Наистина може би това е най-важното.

Но все пак си е необходимост. Можем да я наречем и нужда. За нормалното развитие на детето. То има нужда от него и неистово се бори да го има.

А кой ще му го даде? Моето дете можеше ли да бъде осиновено от друго семейство? Можеше. А вашите деца? Можеха.

Идеята ми беше, че дали аз ще му дам това, което му е необходимо или Фоксчето например за самото дете няма никаква разлика.

Просто има нужда от привързаност например, получава я както и не лоша италианска кухня като бонус и е доволно:)

А защо на мен се е паднало да се опитвам да задоволявам тези нужди точно на Боян и докога ще мога да го правя? Това е въпроса:)

За съжаление нямам отговор. И може би никога няма да го намеря:) И всъщност какво значение има?

Извинете, че ще мина набързо и лаконично, но Магьосник, наистина не вникваш в думите на Фокси и слава Богу! 

Тя говори за нещо съвсем различно, но явно в каквито и думи да го облече, не би било достатъчно убедително.

Но пък е хубаво хората да са информирани и отчасти подготвени.
При доста по-големички деца, думата "мама" ("тати"), са някак изпълнени... с празнота. Много време е нужно, за да облекат понятието с нещо топло, със спомен за милувка, за грижа, за песничка преди сън, за целунато ожулено коляно, ако щеш дори за родителски укор...
Нима те учудва?
За да носи някакъв смисъл едно понятие за теб, трябва да си го опознал вече.
За да знаеш какво точно е "мама", трябва да си я имал...
Не жена, която те е родила, такива децата ни знаят, че всяко дете има... за майка иде реч.

От снощи чета след двуседмично отсъствие от форума и ми става мъчно, че така и не можем да се научим да приемаме, че има хора, които мислят и чувстват по-различно от нас и в това няма нищо грешно и порочно, просто е базирано на друг житейски опит, други подбуди да вземеш решението да осиновиш дете, друг мироглед, други възгледи относно методите на възпитание...

Аз съм щастлива, защото СЪМ МАЙКА на две прекрасни деца. Да, станала съм такава след осиновяване, но имам син и дъщеря и това е най-важното. Те са мои деца и ние сме семейство не заради съдебното решение, надлежно прибрано в шкафа с документи, а защото съм ги приела в сърцето и душата си за мои деца. Знам, че нашата връзка се гради не от зачеването, а от малко по-късен етап, не на базата общи гени, а на базата на взаимната ни нужда един от друг, но това не я прави по-слаба от тази на майките, родили децата си.

Лелята на мъжа ми се е развела когато дъщеря й е била на 2 или 3 годинки. Върнала се в бащината къща, на мястото на която по-късно е построен жилищен блок. И в къщата, и в блока майката и момиченцето живели в ежедневен контакт със здравото семейство на свекърва ми - по-голямата сестра - и нейния съпруг. Бащата си живеел свой живот и за дълги периоди от време почти забравял, че има дете. Едва когато "дъщеричката" превалила вече 40-те, баща й като емигрант в чужда държава й помогнал и тя със семейството си да се пресели там. Когато миналата година свекър ми почина, свекърва ми й се обади и й каза, че не е задължително да се връща в България, ако не може. Думите на братовчедката на мъжа ми бяха: "Боли ме за него, защото той беше единственият баща, който съм имала през живота си." Не, не съдебните решения създават истинската връзка между нас и децата ни, както и не брачните халки създават истинските семейства.

Наскоро имах преживяване подобно на това на Фуси с крачето на Никола. Гледайки сладкото голо дупенце на дъщеря ми тръгнах да го целувам. Тя игриво се дръпна: "Не! Това мой дупе". Първата мисъл, която мина през главата ми, беше че аз не мога да и кажа: "Ами и мое е, защото съм те родила и си част от мен", но втората, дошла през усещанията ми спрямо нея, беше: "То е и мое, защото съм ти майка." Това произнесе устата ми, тя се съгласи с мен и играта продължи.

Фоксче има малки деца и няма опит с тийнове, но тя, Аист, Маня (от тези които съм чела тук) имат ценен опит в друго - да имат едновременно биологично и осиновено дете. Не бива с толкова лека ръка да пренебрегваме споделеното от тях за чувствата и усещанията им.

Съгласна съм, че едно е да имаш мнение без да си преживял нещо, друго е сам да го преживееш. Опит с големи осиновени деца имат Маймуна, Аист, Дефи, Корнишонко, отделно съм говорила с мами, които имат опит не само с тийнейджъри, а и с "деца" на моята възраст. Всяка от тях е споделяла своята уникална история и уникалния начин, по който се справят с възникващите проблеми. Родителстването при всеки е различно, както и децата. А и споделянето е различно - едни просто пишат за своите преживявания и вътрешни усещания, други веднага тръгват да ми дават конкретни съвети, без въобще да ме познават мен или децата ми. За мен много по-ценни са първите. В този ред на мисли: много ми липсва по-активното писане на Дефи във форума.  

Въпроса защо точно на мен се е паднало да задоволявам нуждата от родителска обич, топлина, и защита на Иван и Албена не съм си го задавала никога просто защото с появата им в живота ми аз приех, че точно те са моите деца. Опитвала съм се да "възстановявам" какво точно съм правила в месеците, когато БМ са ги носили в коремите си, къде и какво съм правила в дните, когато са се раждали, когато са се борили с проблеми, за които съм чела в медицинските им картони... Когато говоря на Ваньо, че докато е расъл в коремчето на другата си майка, любовта към него е расла в моето сърчице аз искрено вярвам в това, което казвам.

Това са просто размисли на база МОЯ житейски опит досега.


Фоксче, наистина няма смисъл да обясняваш. Хората, които са осиновили бебета, изрекли за първи път думите "мамо" и "тате" гледайки тях в очите, никога няма да разберат какво означава да придаваш смисъл на тези дума в детската главица.    
Когато бях около 4-годишна баща ми го взеха запас за около 40 дена. При появата му на вратата на връщане аз избягах от него и ми бяха нужни 2 - 3 дена за да свикна отново с присъствието му в къщи, защото го чувствах някак си чужд. Този спомен изникна в съзнанието ми при повторния прочит на думите на Магьосника за това как го нарича синът му след двуседмична раздяла. Това няма нищо общо с начина, по който синът ми викаше в продължение на месеци на всеки срещнат мъж (млад или стар) "тате" и с празния поглед, с който ме наричаше "мамо".

... няма сми

Много се двоумих дали да пиша, за да не ме разбере криво някой, да помисли че си вра носа, където не ми е работа.Иска ми се да споделя моите усещания като дете, с което ако съм полезна някому ще съм много щастлива.Ако не съм успяла да съм от помощ, моля за извинение и нека никой не се чувства засегнат, тъй като нямам ни най-малко желание да обидя или притесня някой от вас.
            Истина е, че не целият ни живот и ежедневие минават под знака на това, че сме осиновени, напротив намерим ли истинска обич и топлина абсолютно забравяме за това и се чувстваме толкова обикновени, колкото рождените деца.Лошите мисли или така наречената първична рана се появява тогава, когато не срещаме разбиране, топлина, обич, когато се чувстваме чужди и недостойни.Такива моменти е имало много в моето детство, както и по-късно и те са ме карали да страдам и да си припомням по горчив начин, че не съм биологично дете на родителите си.Естествено има и един друг момент-детската спекулация, осъзнатата спекулация с този факт, когато не получиш нещо, което на всяка цена си искал.Тогава както всички деца обичат да спекулират, така и ние го правиме, но в нашият случай удря точно в целта, което е болезнено както за родителя, така и за осиновеният, който подсилва ситуацията и каприза си със самосъжаление и разни трагични мисли, изсмукани от недобросъвестното си в момента съзнание.
          Повечето от вас са толкова отдадени на децата си, толкова любящи, „че няма как да предизвикат болка в тях поради липса на любов и внимание или друго.Може би останаха назад в друго поколение, това на родителите ми тези чувства като несигурност в обичта към детето, несигурност в самият акт на осиновяване, тайната на всяка цена, поради срамното естество на акта и какво ще кажат хората и всички тези пошли чувства и разсъждения.При цялата отдаденост, която виждам у вас към децата ви, няма как да им причините болка,  да се чувстват чужди и да страдат от това.Рискувате единствено да се натъкнете както всеки родител на осъзнатата детска спекулация, когато кажете "не" на нещо желано, но вредно за тях.Жертва на тази спекулация е всеки родител, затова не позволявайте поради страховете ви малките хитреци да ви намерят слабото място и да ви водят за носа.
        Надявам се да съм била полезна със споделяне на детските си чувства.Ако не съм, моля да ме извините за вмешателството.
        Аист,
страхотно си постъпила като си споделила с дъщеря си "тайната".Изпитах истинска любов и много топли чувства към майка си чак, когато ми разказа всичко за мен.От тогава сме толкова близки, колкото никога преди не успяхме да бъдем.Вече я обичам като истинска, моята майка.Имам чувството, че "тайната" беше изкопала пропаст помежду ни, която ме държеше много настрани и не ми даваше да споделям, да бъда дори откровенна с нея.Едва сега и аз си имам майчица и ценя и най-малкият жест от нейна страна.Пожелавам ти да достигнете тази същинска интимност с дъщеря ти и вярвам, че ще го постигнете.

marypopins,   

Благодаря за споделеното. Според мен никоя от мамите не би могла да намери нищо притеснително в думите ти. Напротив!