разрастването на семейството

Джуличка, дано не съм те обидила.
Напротив, разбирам те може би по-добре, отколкото предполагаш.
Хората са различни и в това няма нищо лошо.
За теб очевидно е от особена важност да имаш такъв вид близост.
Аз просто се опитах да ти кажа, че далеч не всички единствени деца изпитват такава самота като твоята.
Има хора, които предпочитат да избират близките си, други - да ги "наследяват"  по кръвен път.
Важното е детето да се чувства добре в обкръжението си такова, каквото е и е тъжно, когато това - по една или друга причина - не се случва.

Ооо, разбира се...
Точно за това съм подчертала, че децата биха могли да се чувстват така...
Ако не мислех така, щях да напиша - всички деца със сигурност се чувстват така...
Но това е глупаво и няма смисъл да се казва....
Всяко детенце е различно, но е факт, че има и такива като мен...
Дано да са по-малко, защото никое детенце не бива да се чувства тъжно, самотно и нещастно...

искам три деца. Със съпруга ми сме по едно и никак не е хубаво това. Мечтата ми е за голямо семейство. Засега имаме едно момиченце, мечтаем с мъжа ми за близнаци, но това е трудна задача. Страх ме е от самата бременност с близнаци- доста по-рискова е, а и аз съм над 32 вече, което усложнява нещата.

Аз Saule нямам кетапи и магистратури по психология но за сметка на това съм изживяла същото подобно детство като Джуличка и знам прекрасно от какво е тази самота.От позицията на само и самотно дете съдя ,че е ,,абсолютно погрешно,,.

Ето я и моята история. Забременях още студентка, оженихме се, роди се дъщеричката ни и си я гледахме сами и щастливи, че вече сме семейство. С раждането й обаче започна един доста труден период в семейството ни, защото мъжът ми загуби работата си, доста дълго време бяхме ту тук, ту там, но пък положителното беше, че той имаше много време за мен и най-вече за детето ни. След три години почти се установихме вече, той подхвана бизнеса на баща си, а аз реших, че е дошло и моето време, в което да продължа образованието си с магистратура и да си намеря работа. Точно в този момент забременях - съвсем неочаквано. Признавам си, че доста помислих, защото бях объркана, а и малко уморена от тригодишното стоене вкъщи и отглеждане на дете - просто само майка. Реших, че не мога да причиня такава мъка на мъжа си и да махна бебето (той е едно дете и мечтае ние да си имаме три).  Сега малчо прекрасен е на 2 години и половина почти - нито за миг не съм съжалила за решението си. Децата ми са най-невероятното нещо, което ми се е случвало. Те са моят смисъл, надежда, глътка въздух, любов, всичко! Минахме през много трудности - и финансови, и психически, никак не ни е лесно, но пък сме щастливи като родители. Аз в момента завършвам магистратурата си, малчо тръгва септември на градина и живот и здраве аз на работа. Още не съм на 30 дори, така че години пред мен за работа колкото си искам.
Пък парите - те никога не стигат. С покачването на доходите, човек покачва и изискванията си!