.::. Участвайте в конкурса на БГ-Мамма и Хотпойнт-Аристон .::.

                  Искам да посветя този разказ на всички жени,които са болни и които са се предали.....
                  Не се предавайте!Винаги има изход-трябва само да повярвате,че ще стане....
                  

                     Моята сбъдната мечта......Симона

 
 През март 2004 година разбрах,че имам сериозен гинекологичен проблем-раничка ма маточната шийка,върху която има ракови клетки.Цитонамазката и биопсията доказаха опасенията на Гинеколога ми:4 група-сигурен рак!!!Диагнозата беше ужасна,а аз бях едва на 25 години.Трябваше да ме приемат в Онкологичното отделение на ВМИ.Аз обаче събрах смелост,избягах от там и започнах да търся други възможности.Една от които беше да забременея венага и да износя бебчето си,но рискувах рака да обхване и други органи.Затова този вариант отпадна.

 Лутах се и се чудях какво да правя,към кого да се обърна."Любимия" мъж ме заряза-сигурно се уплаши от страшната диагноза,а майка ми беше прекарала Инсулт преди няколко месеца и не беше в състояние дори да приеме диагнозата ми.Това ме накара да се боря сама.....

 Точно по това време Съдбата ме срещна с една прекрасна жена,която ме свърза с много добър Акушер-Гинеколог от Пловдив /незнам дали е удачно да споменавам името му,за да не се приеме,като реклама,макар,че той няма нужда от такава/.Той венага ме прегледа и даде реална оценка на състоянието ми.А аз толкова силно желаех да имам дете......

 Докторът ми каза,че на 1 март 2004 г ще ме чака в Отделението за приемане.Само аз си знам как изчаках тази дата и как сама събрах багажа си,но трябваше да съм силна!

Приеха ме,последваха обичайните процедури и на 2 март в 9 часа ме оперираха.Операцията се казва Конизация и е вагиналана.От голямо значение беше да се изреже всичко,което е засегнато от рака и в същото време да се остави достатъчна част от шийката,за да мога да си имам деца.Докторът направо даде всичко от себе си,за което ще съм му благодарна цял живот.

 Минаха месеци и аз се възстанових напълно и един прекрасен септемврийски ден срещнах голямата си любов.Веднага разбрахме,че сме един за друг.Понеже той работеше в София,а аз в Повдив се започна едно ходене Пловдив-София-Пловдив....И така до момента,в който той се премести да живее и работи в Пловдив.От първия ден заживяхме заедно на квартира.След 2 месеца започнахме да правим опити за бебче-и двамата много го искахме.Последваха опити.По същото време бяха Новогодишните празници и един ден чух,че било Бабинден.Отидохме на Бачковския манастир и се помолихме на Чудотворната икона да си имаме дете.

 На следващия ден отидохме на разходка в Хисаря и там си взехме вана с минерална вода.И там "чудото" стана.......Точно тогава и точно там съм заченала.

Бремеността ми мина нормално.С повръщане до 4 месец,лека амемия,прегледи всеки месец при Лекаря,който ме оперира,много пазене-почти никакво натоварване и напрягане и пълно спокойствие.Всичко,което се случваше с мен беше,като по учебник.Четирима различни Гинеколози ми определиха Термин 7 октомври-Рожденния ден на Доктора,който ми спаси живота и помогна да се сбъдне най-голямата ми мечта да имам бебе.СЪДБА!Или съвпадение?

 В болницата имаше леко колебание как трябва да родя нормално или секцио,но след преглед от Професора в отделението и след като чу кой ме е оперирал заяви,че трябва да родя нормално.

 Надносих бебето си 3 дни и на четвъртия ми включиха система за контракции.Датата беше 11.10.1006 година.Моят Гинеколог беше до мен-аз исках той да е там и вярвах,че всичко ще е наред.След 5 часа болки точно в 12 часа на обяд родих нашата пъвородна  прекрасна дъщеря Симона.Да ни е жива и здрава!Да са живи и здрави всички дечица-в това е смисъла на живота......

Включвам се с разказа за раждането на третата ми дъщеря.
Започна се вечерта (както и предишните ми две раждания) на 13.02.08г. Бях в очакване отдавна, вече 8 дни след термин, позагубила търпение, любопитно опипвах по цял ден корема питайки с ръце какво се случва там. Току що закупили къща, трепети хиляда, Иво(мъжа ми) всеки ден молейки “Мило задръж още малко, скоро ще я стегна и ще се нанесем! Всичко ще е наред!” (добре че не реших да го изчакам, трябваше да нося Емичка 2 години:)). Та самия стрес задържаше раждането, усещах че е време, но не съм готова да посрещна рожбата си, гнездото ми не беше готово, ни в квартирата, ни в къщата. Така объркана не съм била никога преди.
Като и да е, нататък, от два дни имах съмнение че ми изтичат води по малко, ходих при гинеколога си и в болницата също, и прегледа и пробите показаха фалшива тревога. Та, като всяка вечер преглеждах форума седнала по турски на стола, когато ме стегна корема и усетих познатата, но слаба, болка и изтичане отново на мъничко околоплодна течност. Зачетох се и не обърнах особено внимание. След около 20мин се случи отново, уж небрежно погледнах часовника над главата си, зачаках с нетърпение да отброя още точно 20мин. Странно нещо е природата,  а и гения създал часовника. Зачудих се дали не се е водил и сверявал по контракциите на родилка?  Така се заниза една дълга, красива и спокойна нощ. Дишах по време на контракциите, правех спиралата с ханша си, обливах се под душа по цял час, излизах и дремвах докато се стопли новата вода, гледах раждания в ютуба, пак в банята и така до към 5ч, когато се почувствах много уморена и легнах.
 Точно се унесох в дрямка и часовника звънна да буди Иво за работа, трябваше да застъпи дежурство. Казах му че раждам от снощи и малко ядосана че така и не ме усети цяла нощ му казах че ще се обадя на Стоян (сина ми) да легне при Ива а аз отивам със сака в болницата, пеша. Контракциите бяха на 5мин, но се знам, раждам бавно винаги. (Последните месеци разучавах къде мога да родя според моите изисквания, минимална намеса, бебето 24ч при мен, присъствие на таткото, баня и т.н. Оказа се че в Сливен е най близката такава болница, но ми е на 80км, а нямаме кола.) Иво се сепна, "никъде няма да ходиш, готова ли си, хайде след 5мин ще ни чака кола пред блока!" обади се на началника си и просто заяви че няма да дойде, ражда се дъщеря му. Аз, поблазнена от алтернативата да раждам спокойно + екстрите които искам, бързичко му простих нощното нехайство, грабнах прашасалия, приготвен от преди месец и половина сак, и хукнахме към Сливен.
 Приеха ме в 7ч и ме прегледаха, оказа се че съм с 5см разкритие и наистина мехура ми е пукнат някъде горе и по малко изтичат води. Споделих че е така от поне 2 дни, това естествено притесни докторката, свали ме в родилно и нареди веднага да ме лепнат на системи, нещо за което аз горещо се молих да не се налага. До този момент раждането ми беше приказка, със продължителни мощни контракции по почти минута, по време на които се изключвах прекрасно, не усещах болка или тревога. Няколко минути след като ми сложиха системата настана познатия от предишните раждания кошмар, силни и чести болки, без време за почивка. Записа на тоновете показа чудесен ритъм и помолих да стана, съгласиха се с охота тъй като в предродилна имаше само две легла а чакаха още момичета  за запис. И така със стойката и системата за заразхождах из дългия коридор. Зарадвах се за разкритието, ето че бях свършила повечето работа у дома. Бях ходила през нощта няколко пъти до тоалетна, така че бях чиста. Кляках, ставах, забивах чело в стената, пак тръгвах. Около мен се суетяха много хора, персонала търчеше покрай едно секцио и едно нормално раждане, родилите вече момичета обикаляха кой до тоалетна, кой за бебето си. Една мила майчица, сега моя скъпа дружка се спря до мен и с пълен с чувства поглед каза “Ох милата, късмет!” Как ме окрили тази човещина, не мога да опиша! По едно време не разпознавах никой вече. Върнах се в залата, уморена исках да легна но не можах, само клекнах до леглото, застанах на колене и водите ми изтекоха. Контракциите се засилиха и зачестиха, вече се сляха в едно, казах си че явно идва края и благодарях на Бога. Излязох до вратата, Иво седеше навън в очакване да дойде момента на раждането и да влезе. Искаше ми се и до този момент да беше с мен, щеше да ми даде сили и подкрепа, щеше да е различно.  
 Около 11ч дойде докторката и ме прегледа, каза че съм с 10см разкритие, да свиркам като започнат напъните. Нямаше и  няколко минути и усетих непреодолимото чувство да напъвам, чак изкрещях да подготвят леглото защото раждам (пусти страх че ще родя мигновено понеже е трети път, аман от митове и легенди). Докторката каза “ааа не моето момиче, сега те видях, няма напъни още”, как няма, заспорих аз, усещам ги. Звъннах на Иво, бързо го опаковаха в специални смешни дрехи, виждах очите му и камерата само. А той сякаш дошъл не за подкрепа а да снима, като се засуети с тази камера, а как исках да ме гушне…ама от къде да знае човека, като не е раждал. Започна се същинското раждане, напъването вървеше добре, до едно време. Странно как винаги акушерки и лекари решават да раждат вместо теб?  Започна се “хайде сега поеми въздух и дай три силни напъна!” Ама че норма! Два успявам, до третия нямам сили вече, искам да дишам!!! Това определено не ми дава кураж. Казвам си “спокойно, ще родиш нормално и всичко ще е наред, не се паникьосвай” Обаче следват крясъци “давай, давай, давай”. Мобилизирам се, напъвам добре, усещам как Емма слиза, приятно и окуражаващо ми действа. Съвземам се, събирам сили и продължавам. Точно потръгва добре и докторката се зае да ме натиска по ребрата, явно реши тя да роди бебето ми, така обаче ме остави без въздух и аз започнах да се бия инстинктивно, ритнах акушерката, ощипах докторката и блъсках бутах, просто исках да дишам. Извикаха Иво, който до момента беше до главата ми, ако иска да снима да слезе долу, за да документира раждането, и той съвсем изчезна. Сега съм благодарна на екипа за съобразителността, защото гледам филма с всички подробности, с голямо вълнение и радост.
 Роди се Емма, на 14 февруари 2008г  в 12.15ч, красива и голяма, 4050гр/52см, Иво отряза пъпната връв, поредното ми тежко раждане, все са ми едри бебетата, особено за моите 160см. Вдигнаха я да ми я покажат, посегнах да си я гушна, акушерката каза “не, ще я изтървеш!”, докторката обаче се застъпи “дайте и я, как ще я изтърве, няма да си я изтърве тя” . Поех малкото си голичко топло хлъзгаво момиченце, няма такава нежност на света, такова спокойствие, щастие, гордост, трепет. Сълзи напираха в очите ми, онези щастливите сълзи! Толкова много я обичах дори в тези първи мигове, исках да я притисна в прегръдките си и да не я пусна никога!  Исках времето да спре, знаех че този миг е единствен и така да исках да го задържа, сякаш никой друг не съществуваше сега, само ние двете в едно, до скоро усещайки я в себе си, сега изпълнила прегръдката ми!
 Поисках да я закърмя веднага, но казаха че раждането е било твърде тежко и за двете ни, ще я оставят да почине на кислород и след няколко часа ще ми я доведат.
 Около половин час след това се роди и плацентата, беше доста голяма 1050гр. И странно свежа. Изумена останах когато акушерката ни попита дали си я искаме, веднага казах “Да, да! Мило ще я посадим в корените на дървото в новата къща!” Никой в залата не се изненада, след обстоен преглед ни я опаковаха в няколко плика и Иво си тръгна с нея.
 Аз станах и отидох в стаята си, полежах около час и хукнах към банята, исках да съм готова като ми доведат детето. Опустоших огромно количество храна и зачаках. Оказа се една ината падиатърка, запече се, че по рано от 6ч няма да ми  даде Емма, и въпреки че трамбовах коридора напред назад от стаята до родилно, така и стана.
Когато поех отново Емичка в прегръдката си бяха минали цели 6 часа, тя послушно се сгуши в мен и засука като шампион. Стресирах всички в родилно как така не нося шише за гликоза, и шише за добавка, вероятно още ме помнят с индианското име “Не даващата вода”. Спях с нея в леглото си, носех я денонощно, хранех се с нея, не я изпусках от ръцете си, сякаш да компенсирам тези дълги 6 часа раздяла.
Сега като се обърна, не мога да повярвам че са минали 13 месеца и половина от това изживяване, сякаш е било вчера! Със сигурност обаче не спирам да мечтая отново за бременност и поне едно неасистирано, нормално, активно раждане. Защото това е истинското щастие. Да си майка!

Защото поне за мен прозвуча като тенденциозно заяждане и издребняване. Съжалявам, ако неправилно съм го изтълкувала!


Приех, че може би наистина е мой пропуск и проверих - потърсих литературни конкурси и не видях подробни изисквания или указания, тук-таме се среща указание за максимален обем.

http://www.slovesa.net/index.php?p=konkursi
http://www.public-republic.com/magazine/2008/09/2785.php
http://www.dnevnik.bg/evropa/konkursi/2008/07/01/520962_nacional … evropeiski_sujuz/
http://www.dnevnik.bg/evropa/konkursi/2009/03/04/683885_mejdunar … _za_mladejko_ese/
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=3356&sid=7
http://varna2.mikc.bg/node/321
http://www.razkazite.com/competitions

Както и да е, всъщност не затова се включих. Смятах, че от указанията, че творбите може да са под форма на стихотворение, разказ, есе, приказка или басня, ще е ясно, че все пак е нужно да се покаже стил, а не просто да се спише мнение във форум.
Идеален пример за това какво имах предвид, когато писах, че ще има предварително селектиране е една от последните публикации на предишната страница.
С най-добри чувства съм към потребителката, но това за мен е недопустимо да участва в томбола, на равна нога със стиховете и прекрасните разкази на голяма част от потребителите, публикували своите творби в тази тема.

ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ
Живеехме с мъжа ми  двамата безгрижни и щастливи. Роднини ни питаха постоянно „Какво става, ще има ли бебе?”. Беше ми дошло до гуша от този въпрос.  Докато дойде моментът в който разбрах, че съм бременна.Бях щастлива, исках да полетя. Но за съжаление загубих бебето в третия месец. Бях изпаднала в депресия, плачех постоянно. Хората ме успокояваха, но аз не вярвах, че скоро ще се усмихна. Но чудото стана – след 6 месеца. Този път не смеех да се радвам, не казвах на никой. На рожденния си ден най-накрая не изтърпях и казах хубавата новина на всеослушание (бях в 3-тия месец). Баща ми се разплака, майка ми също. Да, но съдбата беше решила да ми поднесе още изпитания през оставащите 6 месеца. Всеки месец бях на тръни, бодяха ме с игли, изследваха разни антитела и така до края. Много исках това бебе, беше така желано. Но не смеех да се радвам. Реших, че ако това бебе оцелее ще го нарека Виктор или Виктория (victory=победа). По време на прегледите ми казваха, че ще имам момиче. Влязох да раждам. Винаги си съм си представяла, че ще родя нормално, ще чуя първия плач на детето ми, как ще го положат на гърдите ми. Да, ама не. Оперираха ме по смешност с пълна упойка. Още замаяна акушерката ми подаде едно вързопче и ми каза: „Имаш син”. Аз онемяла гледам с премрежен поглед и не вярвам. Казвам „Аз чакам момиче”. Акушерката ме погледна усмихнато и ми даде да го погаля по бузката. Това беше най-нежното докосване, най-нежната кожа, най-сладкото нещо, което съм виждала. Изпълних се със щастие. Не можех да си намеря място от радост, а не можех да стана, защото много ме болеше. Забравих за болката, вече нищо не усещах. Просто лежах и се усмихвах. О, чудо - бях станала майка, имах дете!  На 13.01.2004г. аз и моето бебе победихме. Няма по-голямо щастие от това. Не може да се опише с думи, по-велико чувство е дори от любовта.
И сега, когато пиша, извежнъж усетих миризмата на бебе, въпреки, че съм на работа, сама в стаята. Който е гушкал бебе знае как ухаят те. Това е мирис, който никога не се забравя. Пожелавам това щастие на всяка жена.

                       ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА   
             Майка да не си!Така казват старите хора...и поклащат глава.Имаш този избор само докато решиш да станеш майка.От момента ,когато разбереш,че си бременна,този избор изчезва.Детето ти автоматично става част от теб,от твоята плът и кръв.Каква ти част,то е всичко,то е изпълва цялото ти същество по всеки възможен начин.Не спираш да го обичаш,защото е било непослушно,защото те е обидило,наранило,ядосало,защото то е част от теб,то е всичко за теб.Не го обичаш само когато е донесло отлична оценка,когато е слушало и е било добро,защото вече нямаш този избор.Моята майка не ме обичаше,защото според нея бях всичко най-лошо на този свят и постоянно ми сочеше за пример другите колко били добри и как майките им се гордеели с тях.Никога не ме е милвала,гушкала и не ми е казвала,че ме обича.На въпроса ми ,,защо?,, отговаряше ,,да не ти давам лице,, което ще рече да не ме глези.Бях се зарекла да не бъда като нея.Много дълго не исках да имам дете,просто не чувсвах такова желание.Сега съм майка на две.Не станах най-добрата майка както си бях обещала,напротив може би съм по лоша и от моята.Незная как така се получи,че в стремежа си да не повтарям нейните грешки,аз даже я задминах.Прекалено строга съм,а след това обсипвам с целувки и прегръдки,цялата обляна в сълзи...Майка да не си!Майчината любов е най-силната,най-преданната,най-святата!Тя прощава всичко,абсолютно всичко!Боли и пак обичаш,сърцето ти се къса ,тресеш се от нерви ,но обичаш,защото си майка,а това е обич без право и желание на избор.Няма идеална майка,няма добра майка,всички ние майките ставаме донякъде такива  след много време през което се учим от грешките си,време през което децата ни учат как да бъдем майки.Аз не успях да се поуча нито от грешките на майка ми,нито от своите.Няма безплатен обяд,тъжното е че децата ми плащат обяда,а причините....кучета ги яли....           

                        ...
           Душата ми е пепел от огнища,
           които изгоряха,без да са запалвани.
           Сърцето ми е дълга писта,
           всичките надежди заминаха нанякъде...
           Но още имам една любов и топлина,
           която скътана в душата ми дълбоко
           би могла да се събуди от една мечта
           запечатвайки завинаги във мен доброто.
           Две ръчички мънички да ме прегръщат
           две очички наивни в мене да се взират
           Едно гласче като звън на камбана
           мене да вика с думите,,мама,,
           И аз единствено за нея да живея,
           с чувството,че на някого съм нужна
           докато не минат години и се пробудя,
           че това е илюзия тъжна....

ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ

Всяко начало има край.Всеки край има начало.Моят разказ започва с края на мечтата да създадеш живот...
Звучи прекрасно да създадеш живот, всеки си мечтае...или може би почти всеки.Когато започва една толкова красива мечта не си даваш сметка че може би през ада трябва да минеш и да не се откажеш за да създадеш този живот.
Прекрасно, наистина прекрасно е всяко нещо което е свързано с твоето все още неродено и развиващо се бебче , което по всякакъв начин напомня за себе си.Дали ще ти прималее , дали ще ти стане лошо или ще "върнеш" все още недовършената закуска...Ох, ако знаех че тези ужасни за мен начални седмици сега ще ми се струват, като най милото нещо.Започваш в тези трудни хормонални моменти да се питаш, защо трябва да е така , защо трябва да усетиш всички неразположения които са съпътстващи с чудото да създадеш нов живот.Толкова е хубаво когато започне това малко чудо да расте и да играе в своя воден свят, да потупва леко по стените на матката ти.Подсказвайки за себе си когато си решил да се отпуснеш в топлото легло и сякаш притеснило се че може би си го забравил, започва да протяга ръчички и крачета които създават леки "подутини" върху корема.Галиш го, говориш му, мислиш постоянно за него.Нима това чудо може да бъде наранено...?Нима можеш да си представиш че може да изчезне...?Никога! От сега на татък то е част от теб, както и ти от него.Свързани сте завинаги, свързани не само с пъпната връв от която то живее.Свързани както никой не може да си представи, от връзка по силна от най силната, от чувства по нежни от всичко на този свят.
Малкото човече расте с всеки изминал ден а с него и твоите мечти, твоята обич и желания да се срещнете скоро, очи в очи.Да можеш да го докоснеш , да го прегърнеш, целунеш и най- вече да му кажеш как си го чакал толкова дълго и как винаги ще го закриляш и обичаш, дори когато живота поднесе от своите горчилки.Имаш нуждата да се грижиш да обичаш да създаваш...Нима е способен някой или нещо да ти отнеме това щастие, което расте в теб.Не си представяш, че може да угасне още в теб...Не си го и помисляш докато не те връхлети със всичка сила , когато най- малко го очакваш.Случи се...Случи се най - тежкото, най- ужасното, най- трудното..Трябва да му кажеш сбогом, точно когато е трябвало да го прегърнеш и помилваш, когато е трябвало да видиш че това е най- красивото нещо което си виждал някога.Толкова нежност и красота не си виждал никога...и никога няма повече да го видиш.Нима може твоето тяло да причини толкова жестоко нещо на прекрасно създание като това бебе?Не си ли създаден за да създаваш, а не да отнемаш?Никога няма да забравя тези очи , очи които така и не се отвориха никога.Не можеш да забравиш, но се опитваш и въпреки всичко ти самия май не искаш.Въпреки всичко успяваш да се изправиш и да продължиш, но с една огромна дупка, празнина в сърцето ти.Никога няма да си същия , никога няма да забравиш какво е могло да бъде, какво е трябвало да стане и въпреки всичко как беше откъснат този крехък живот.
Продължаваш да се бориш със себе си и страховете си.И въпреки всичко успяваш.Успяваш да създадеш живот.Живот който променя твоя живот, който връща усмивката на лицето ти.Който дава смисъл на твоя живот.Виждаш колко е чудесно да станеш родител.Виждаш какво значи чудо.Да прегърнеш това малко чудо е най истинското нещо на този свят.Да създадеш този живот е истинско чудо!

   Денят е 18.112008г.Ставам сутринта-ден като всеки друг. Остава една седмица до термина, а аз още като чели не мога да осъзная какво се случва. Днес съм на редовната консултация.
 Със съпругът ми тръгваме за Шейново, но преди това се отбиваме да пием по едно кафе.
- На къде така?-срещат ни приятели.
-Към болницата.-отговарям им.
-Да не раждаш!
-А-не!Още има време. А и аз се чувствам супер.

Часът е 10-вече сме пред любимия ми 25-ти кабинет, готови за поредната среща с малкото същество вътре в мен. Обаждам се на докторката, за да й кажа че сме тук.
-Нямаш болки нали?-пита тя.
Какви болки, та аз не усещах даже дали имам така наречените подготвителни контракции.
Влизаме в кабинета с видеозона двамата с таткото и само след минути го виждаме-там на екрана!Пораснал е от последния път!
-Все още е момче.-смее се докторката.
Според апарата всичко е наред-води си имам, плацента, бебе-нищо не дава признаци че ще се ражда след една седмица.
Хайде сега таткото да отиде да изпие едно кафе, а ние се качваме да мерим тонове. Обичайната и вече досадна процедура. Лекарката ме оставя в ръцете на друга акушерка- тя ще се върне след 30 минути, когато записа е готов. Както винаги! Слагат ме на апарата и аз започвам да се унасям от не толкова ритмичните звуци.
Изведнъж дочувам разговор:
-Докторе, може ли за съвет?-акушерката се е надвесила над бялото листче, което излиза от апарата, а някакъв мъж (явно друг доктор) до нея следи какво му показва. Сърцето ми се сви-явно нещо не беше наред!
-А няма страшно!-отговаря й доктора-Я се завъртете госпожо!Ето сега вече е добре.
Да обаче на мен сърцето ми показва, че не е така...........
Ето я и моята докторка, най-накрая идва, поглежда листчето:
-Мдаааааа!Обличай се!
Оказва се че имам подготвителни контракции, по време на записите съм получила няколко и тогава сърдечната дейност на бебчето ми се е влошила. Решаваме че ще ме приеме за няколко изследвания в болницата. Викаме таткото, обясняваме му ситуацията и го изпращаме за багажа.
-Обади се на мен-казва му докторката-защото тя ше си изключи телефона. Сега карай спокойно-това са само изследвания.
Таткото тръгна.
А мен като ме грабна докторката-все едно бяхме на състезание-хайде бързо в стаята за приемане, бързо тук кръв да ти вземат, хайде ето тук да мерим пак тоновете. Само след 10 минути аз бях вече в дтуга стая с повече апарати, включиха ми някаква система и ме оставиха. Няма и една минута както излезнаха и изведнъж нещо над мен писна-в стаята влезнаха поне 5 човека-една жена ме завъртя на страни и ми хвана корема, втора се надвеси над апарата, трета ми спря системата, ето ги и моята докторка и шефката на отделението-бързо при бялото листче дето излиза от апарата:
-Сега какво ще кажете Ковачева?
-Ами операция.
-Свободна ли е операционната?Кой екип е на смяна? Подгответе ми я чакам я долу.
И като ме грабнаха, след още 5 мин лежах на масата и още не можех да осъзная какво стана......
Изведнъж се чува силен плач.......ето го момче е......искате ли да го целунете.........добре е.......лелееее мъжът ви ми е звънял много пъти, ние го забравихме......
Представям си картинката- докторката го среща и му казва - Честито!Имате хубаво здраво момче!
А той милия-Ама тя само за изследвания нали......
Събуждам се в реанимация- една сестра ми подава телефона-съобщавайте добрата новина......
а мен ме болиииииии.........
това беше най-дългата и безсънна нощ в живота ми, а на другата сутрин имах чувството че се учех да ходя отново.....всичко беше само болка и гадна болница-много мразя болниците.
Стана 13:00.
-Мамчета-един глас отваря вратата-ето ги и тях.
Вкарват две колички в стаята. В едната има малко същество със синя гривна на ръката. Чета номера-същия като моя...
Ето те и теб!Толкова си малък!Толкова беззащитен!Но спокойно!Аз съм тук!А ти си моето чудо!
И болката изчезна!

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА

Един януарски ден, беше точно преди 12 години, влязох в стаята на болната си майка. Вече цяла година рака я изпиваше и беше съвсем изтощена.
Помня как ми каза, че ще продължава да живее чрез мен, чрез моите деца и децата на моите деца. Тогава й отговорих, че не желая да имам деца, НИКОГА.
Глупостта и бунта на тийнейджърските години, страха, че скоро ще я загубя и болката в сърцето ми от това да я гледам как страда и чезне,
всичко това ми даде сили да извикам „НИКОГА”. Два месеца по-късно майка ми почина. От тогава често си спомням за нашия разговор.

Сега, когато моята малка дъщеря ме вика с плач, за да я взема на ръце, виждам в очите й себе си и разбирам какво ми каза тогава моята майка.
Още от мига, в който за пръв път погледнах в тях, нямаше как да не се влюбя завинаги в това малко, крехко същество. И сега всеки път, когато я кърмя,
тя протяга своята малка ръчичка към лицето ми, за да ме погали и въпреки, че несъзнателно ме дере, за мене това са най-прекрасните ласки на света.
А в очите й виждам, че аз съм целият й свят и надявам се тя вижда в моите същото. Вероятно някой ден и от нейната уста ще се отрони с неподозирана
твърдост онази думичка „НИКОГА” и тогава сърцето ми ще се свие.
Такава е съдбата на майката – да обича и раздава себе си, без да очаква да бъде разбрана.


В твоите маслинени очи

В твоите маслинени очи
Целият ми свят се отразява.
В твоите маслинени очи
Блестят звезди и слънцето изгрява.

В твоята прегръдка малка
С протегнати напред ръце,
Съзирам аз надежда
За своето сърце.

В твойте малки нежни шепи
Побираш моето лице
И ми говориш сладко,
Мое малко слънчице.

В твоята усмивка нежна
Намирам аз безкрайна сила.
Света ще преобърна,
Та щастие за теб да има, мила!


На моето първо чедо, на моята Йоана

Това беше стихчето което написах малко преди да си роди дъщеря ни,която беше зачената и износена с много любов,беше родена с любов и сега расте обградена с любов!Да си майка е дар и отговорност,себе раздаване и безпределна любов.Раждането дава смисъл на иначе безметежно лутащия ни се живот.Чета разказите и стиховете на всички и във всеки откривам част от себе си,а в същото време съм уникална(като майка) по своему.Да бъдеш майка сигурно е изкуство(Аз все още не го владея),но най-простичкото и най-чисто чувство е просто да ги обичаме,а те сами ще покажат в каква посока да творим и какви техники да овладяваме!

Изкуството да бъдеш майка

 Когато прошепна на децата си „извинявай”, когато съумея  да се издигна до технния  ръст, тогава чувам  и тяхното  искрено „извинявай, мамо”.  Когато им благодаря,  виждам и тяхната благодарност.  Не им казвам, че са лоши, казвам им да бъдат добри.  Колко прекрасен е техният свят, където нарисуван часовник на ръката ги забавлява повече от истински. Скъпите играчки не заменят кулата, направена от касети. Внезапният дъжд навън не ги кара да бягат, а да подскачат от радост. А бонбоните...колко ги обичат!
 Първите си стъпки направиха в сърцето ми. Следвам ги по техния път  и се тревожа като всяка майка – дали ще са здрави, дали ще успеят, дали... Не мога да определя мечтите им, но мога да им помогна да имат такива. Не искам да ги правя чудесни хора, искам да бъдат щастливи деца. Ако се забавлявам заедно с тях  на омазаните с боя дрехи и на шляпането в локвите, значи съм успяла.  Безкрайно ги обичам и не се сърдя, когато „скрила се” за малко под душа, вратата се отворя с: „Мамо, почва Мики Маус". 


(Опитах да направя редакция, но поста ми излезе още веднъж. Моля, този от стр.4 да бъде изтрит)

Изкуството да бъдеш майка Бях объркано младо момиче, живота ме отведе в големия град ,  , но въпреки това се справях добре  сама.станах певица пред мен за пръв път имаше бъдеще и кариера  сбъдна се мечтата ми....     Докато не го срещнах ,влубих се от пръв поглед и докато се усетя вече бях бременна.Не знаех какво да правя бях страшно объркана ,не познавах добре мъжът до мен    ,той се уплаши и ми каза да махна    бебето.Тръгнах към болницата да направя аборт,но не открих никой там нямаше доктори не знам защо.И тогава осъзнах ,че това е знак ,обичах безумно мъжът си ,този живот в мен , не трябва да се убива....И реших ще го задържа въпреки всичко,,, Край с кариерата ми като певица,край с мечтите ми ....И тогава ........Когато го сложиха на гърдите ми толкова малко и сияйно като слънце , разбрах че това е мойто бебе, това е истинското щастие за мен . това е смисъла на моят живот . То е над всичко. ....И ето че след 4 год,съм най щастливата майка и сега чакам още едно сленце да озари дните ми , защото съм бременна , въпреки трудностите знам че ще се справя ,защото това е да си силна и да се бориш, това е        изкуството да бъдеш майка.                                                                                                                                                     

Чудото да създадеш живот.
Бях се отчаяла и загубила надежда,че съществува онзи принц от приказките,който всеки мечтател чака през живота си.Срещах само забързани мъже,лишени от възпитание и мислех,че вече няма да се появи моят принц.Един ден отидох на кафе с приятелка,която имаше среща с неин близък приятел и в момента,в който се погледнахме,забравихме къде сме,осъзнаех ,че съм го намерила и започна моята приказка..Така пламна една любов,която искахме да прерасне и заговорихме за детенце.Направихме един опит,който се оказа успешен.В момента в който видях двете черти на теста,осъзнах че в мен се заражда нов живот,а този живот осмисля,ден подир ден моя живот.Всеки ден,в който расте в мен,аз усещам тази магия,а когато ритне и ми напомни за пореден път,че е там-усмивката не слиза от лицето ми.Предстоят много отговорности-раждане,отглеждане,възпитание,но няма нищо по-хубаво да знаеш,че едно човече живее за теб и ти за него.Че то се учи от теб,а и ти от него.Че то винаги ще разчита на теб,ти също ще разчиташ често на него.В това се изразява изкуството да създадеш живот!

Изкуството да бъдеш майка

Ако трябва да определя себе си с няколко любими чуждици - аз съм хард про-арт.
До скоро отдадеността ми  към няколко видове изкуства беше пословична. В едно от тях – да бъда център на собствената си его-вселена, достигнах бленувани висоти.
Дотолкова погълната от усъвършенстването си, изгубих нишката на потребности извън комфортното битуване и допустимото само в редки случаи само-критикуване.
Годините се търкулваха угодно-леко-неусетно, а точката в житейския ми план “дете” от мираж се превръщаше в пропуснат шанс.
Всяко едно ново утро се промъкваше между завесите в спалнята ми като неканен гост. Цветът му, коалиран с този на отстъпващия неохотно здрач, напомняше на 3-та цедка еспресо. Почувствах се нелепо завряна в утайката в моята си чаша живот.
Замислих се за всички утра, които Бог ми е отредил на този свят.
И разбрах – имах нужда от изгрев по пътя ми към залеза.
Днес ме буди ново слънце. Усмивката на малкия ми син. Тя превръща пустинята на самотата ми в градина на надеждите.
Тя ме кара да започна нова книга и в използваната литература няма да присъства “Изкуството да бъдеш егоист”, а всяка  една секунда, изпълнена с любов и всеотдайност. Всеки допир до малкото му телце, всяка беззъба усмивка, всяка целувка, всяка споделена милувка, всяко откровение, всяко едно прозрение, че това е щастието.
Истинското, ненагласеното, само от нас сътвореното.
Ще се уча всеки миг от живота си да бъда добър родител. Знам, че няма да постигна съвършенство, но ще бъда прилежен ученик.
Вместо елегии за неразбраното ми “аз”, ще редя оди на радостта върху белия лист. Вместо опити за модернистични шедьоври, ще рисувам цветя и зайчета върху зелени тревички.
Вместо нови методи за медитация, ще изуча всички детски песнички.
Вместо автобиографията си (за собствена консумация-), ще издам Книжка с приказки, разказани от малкото ми съкровище.
Вместо егоист, ще бъда майка.

Чудото да създадеш живот


Животът си като цяло мога да опиша като спокоен, хубав и понякога изпълнен с леки тревоги и борби. Две са събитията в него, които са ме разтърсили и са ме накарали да се чувствам значима, единствена и щастлива – това са ражданията на двете ми деца.
И двете ми бременности бяха планувани, желани и безпроблемни. Благодарна съм на природата, че ми позволи с пълни шепи да грабя от удоволствието да носиш живот в себе си. Най-точното описание на чувството, което изпитваш е, че то е НЕОПИСУЕМО. Задаваш си въпроси, как може природата да е толкова съвършена, че да ти позволи да създадеш живот, който да осмисли твоя. Пазиш се през цялото време, внимаваш с какво се храниш, къде ходиш и колко си почиваш, но истината е, че според мен организма така е създаден че сам се пази. Спираш да се разболяваш и дори изглеждаш по-добре, сияеш. Всяка част от твоето тяло ти казва „аз ще създам живот”. Всичко това е толкова велико, че то запълва мислите, ума ти и ти се чувстваш най-значимият човек на света. Ти си човекът с главно Ч, който ще създаде нов живот. В този момент важният си Ти, но знаеш че след като се появи малкото беззащитно човече на бял свят, ще отстъпиш това място на него и цял живот ще поставяш него пред себе си. Ще те боли, когато него го боли, ще си щастлива, когато то е – ти ще живееш вече чрез някой друг и той ще е най-важната част от теб завинаги.
То, мъничкото създание, расте в теб и с времето ти наедряваш, ставаш по-неподвижна, трудно ти е да се наведеш дори, но всичко това  няма значение, когато усетиш как мърда в теб, рита те, хълца и се закача.Чудото е в теб и ти си на път да направиш най-съвършеното на този свят – да родиш дете. Всеки месец чакаш с нетърпение да отидеш на лекар и дъхът ти спира докато не чуеш чаканите думи „всичко е наред”. Като го видиш как се върти, маха ти с ръчичка или си смуче палеца, цялата се изпълваш с толкова щастие, че чак очите ти се насълзяват от радост. Усмивката ти не слиза от лицето ти. Отстрани сигурно изглеждаш малко глупаво, но това са твоите емоции и чувства и никой не може да ги разбере напълно или да ти ги отнеме.
Раждането наближава и освен очакването на малкото съкровище се появява и лека тревога от самият акт, но си казваш „каквото и да е ще го изтърпя и после ще си гушкам едно малко невинно детенце”. Спомням си няколко дни преди термина обзета от лека паника си казвах „каквото и да става след една седмица, живот и здраве, ще съм отново в къщи, но нищо няма да е същото, ще гледам едно малко сладко момченце как спи в това креватче”. Не позволих на никого или на нищо да развали оптимизма, с който бях заредена и така изцяло се радвах на всичко, което се случваше.
Никога не съм имала съмнения, че искам да родя нормално. Да, боли и то много боли, даже в някакъв момент не знам къде се намирам, но когато То се появи и изплаче, всяка болка изчезва. Ти си най-щастливият човек на света. Ти го направи. Ти успя. Сълзи от радост бликат от очите ти и искаш да го видиш, да го прегърнеш и да го целунеш. То е толкова съвършено. О, това наистина е Чудо. Това е твоето дете и ти си готов да дадеш всичко за него.
Щастието става още по-голямо, когато видиш сълзи в очите на таткото, когато те целуне и ти каже „Браво” и ти благодари за прекрасното дете. И всички се гордеят с теб.
Чувството е неописуемо. Изпитах го два пъти и беше еднакво силно. Дори понякога, когато си помисля, че няма да имам повече деца, малко съжаление се прокрадва в мен, че тези така силни и вълнуващи емоции са зад гърба ми.
Гордея се че съм жена и пожелавам на всяко момиче да очаква появата на своето дете с нетърпение, като мен. Дори малко им завиждам, че им предстои да изживеят този прекрасен момент.
Сега голямото ми чудо е на училище, а малкото спи, а аз съм най-щастливата майка на света. Благодаря на Господ, че ни дарява с такива моменти. Благодаря и на Вас, че ме накарахте да разкажа за тези моменти и чрез моят разказ да усетя тръпката отново.