Става въпрос за това, че като всяко същество на тази планета - хлебарки, животни, риби, птици и т.н. основната програма на човека е възпроизводство. Ако не беше това възпроизводство нямаше да има полове, нямаше да има секс, нямаше да има "любов" между мъжа и жената.
При хората има развито съзнание, което е по-силно от нагона и даден човек съзнателно може да избере как, колко и иска ли да има въобще деца.
Ето нагледен пример как и двете сте прави, а в същото време се получава спор.
Хората сме животни - нормално да искаме да се размножаваме /водени от най-различни потребности/, но в същото време, тъй като сме животни с повече мозъчни гънки, си правим сметката, като тръгнем да се плодим. Просто влагаме повече мисъл в нещата, които правим за разлика от животните. Това е нормално - животинските инстинкти /в това число - размножаването/ са много по-силно развити от човешките..........което не винаги е в наш плюс.
Много често, когато се говори за размножаване, се изтъква това, че хората, за разлика от животните, контролират инстинктите си. Не съм съвсем сигурна че е съвсем истински контрол. По скоро човекът романтизира и героизира възпроизводството си, защото по много причини има нужда от това. Героичният ореол на родителството кара много хора да се чувстват значими, понеже отглеждането на деца иска голяма инвестиция (инвестиция, не жертва). В момента, в който човек се откаже от фантазията за жертване, той може много да израстне - лично за себе си. Иначе не знам колко контролираме инстинктите си, като гледам какво мазало настава, щом затиктака биологичният часовник
Ако зависеше от мен, фразата "не завърших (не направих еди какво си) заради детето" бих я забранила със закон (е, ама не зависи
). Едно, защото нагласата "не направих това заради децата" товари малките с огромна вина и ги скапва. Второ, защото е обикновено оправдание. Ако не се дипломираш, това може да е резултат от недобро планиране, от липса на мотивация, от неумение да се съчетават социални роли, липса на ресурс, всичко останало, ама детето какво общо има? Сега пак пиша книга, но пиша е много силно казано, подмотвам се и сигурно бих се изкушила да се извиня с детето. Обаче ми е безпощадно ясно, че просто ме мързи. Мога да понеса срама от собствения си мързел и знам, че ако се напъна работата ще потръгне, защото успешно съм го правила преди, с много по-малко дете. Мога да се тупна в гърдите и да кажа, че писането се влачи, защото гледам детето без баби, бавачки и градини (за което детето не ме е молило, това си е лично решение). От тупането обаче по-голям герой няма да стана, пак ще съм си мързел. 
Родителството не ме спира. Единствено мързела и пилеенето на време в сайтове като този. 
Но какво са парите, ако няма топлинка? 
