За нещата които са ни били неприятни в детството, а сега ги оценяме положително

Произволно копната рецепта за кисЕл, че и думата "алергия" ми хвана окото, :

Рецептата е подходяща за деца с алергия към белтъка на кравето мляко.
Продукти:
1 средно голяма ябълка (круша, няколко череши)
1 ч. л. захар
10 г оризово нишесте
150 мл вода
Начин на приготвяне:
Измитата ябълка се настъргва на ситно ренде. Залива се с гореща вода и се вари 10 минути. Нишестето се размива в малко студена вода и се добавя към ябълковата смес, сипва се захарта и се вари до сгъстяване. Киселът се сервира охладен."

Аз имам бегли спомени (то от годините, ), че на нас ни даваха просто нишесте, залято с някакъв кисловат сок и го пробутваха за кисЕл.

*** Неприятно ми беше да ям от онези кремове във фунийка по селските сборове - роднините се надпреварваха да ми купуват, аз не се сещах да ги хвърлям и...

Аз бях 4 години в Изворче 

Колин е обяснила за кисела, но аз дори и идея
си нямам от какво се прави 
Беше един червен, лепкав и ужасен 
Аууу как забравих и грис халва 

Мразех да ставам всяка събота и неделя в 5,30 часа, без никой да ме пита дали искам или не искам, за да покорявам Витоша. Ама това, че цяла седмица съм на училище и ставам рано, никого не го интересуваше. Всичко се правеше с норматив! В 11 часа, живи умрели, трябваше да сме се настанили за обяд в хижа Планинец и после на бегом обратно, че в 16,30 -17 часа трябва да сме се прибрали. Не се правеше за удоволствие, а по задължение. Кому беше нужно, не е ясно! Сега да ме накараш да пъпля по планините!? Никогаш!
Това приключи в момента, в който се купи място и започна строежът на вила. Още повече мразех съботите и неделите!!! Ставаше се в 4 часа, за да се хване първият автобус в 5 до Централна гара. После влак, после пак автобус, после пълзене половин час нагоре. Цял ден копаене и местене на камъни! Боже, това място е като каменоломна! Мразех мъкненето на тухли, на цимент, на какво ли не. Мразех като ме изпратеха с братовчед ми в Топливо, тогава аз 13 годишна, той 18. Да наемем камион, да изберем греди и талпи, да ги платим, да ги натоварим двамата в камиона и да ги закараме до вилата, там да ги разтоварим и да ги подредим. В Топливо ни гледаха като извънземни - две деца купуваха материал за строеж!
Мразех това, че у дома всяка сутрин трябваше да стана, да помета двете стаи и кухнята (мама не даваше да ползвам прахосмукачката, метях със сламена метла); да оправя леглата на всички; да отида на пазар; да отида на училище; да сготвя като се върна от училище и вечер да понеса поредната порция мъмрене, че нищо не съм направила както трябва.
Никой никога не ме е питал какво искам, винаги трябваше да правя това, което искат другите!
Не мога да кажа още колко неща ми бяха неприятни, но тези се открояват особено, последиците от тях нося до ден днешен и въобще не ги оценява като положителни. То нямаше положителни... Мразя да ходя по планините, мразя да готвя, мразя да чистя по задължение, мразя ремонтите. Въобще, мразя си детството!

О, намерих едно положително нещо! Благодаря, че ме караха да си мия зъбите най-редовно, по два три пъти на ден и да ходя на зъболекар!
А единствения начин да се отърва от домашни задължения беше, да се натоварвам с такива в училище, затова се записвах сама. Ходех на кръжок по химия, биология и астрономия. Пеех в хора и ходех на солфеж три пъти седмично. Баскетбол, лека атлетика (хаха, колко смешно само да ме видите сега), танци и разни такива неща.

О, това със стихотворенията беше ужасно. И аз бях рецитиращото момиче. Сигурно за това днес при все любовта ми към книгите, поезия не обичам. Неприятно беше, че голямата ми сестра от скука ме научи да чета малка, та после и на мен да ми е скучно в училище. После като панаирджийска мечка по събирания родови- кажи това, кажи онова. За училищни празници, аз рецитирам отново. Приемат ни чавдарчета на Панорамата в Плевен- пак мен ме изтъпаниха, бях запецнала в началото в предсценична треска.

Tova e edinstvenoto.Imah prekrasno detstvo

От най-ранно детство помня как ме насилваха да ям. Резултатът беше, че намразих трайно куп продукти и храни. Не само не ги ям, но не ги и готвя!
Като ученичка в началното училище ме караха всеки ден от ваканцията да решавам задачи (дядо ми ми даваше такива, каквито учехме чак в прогимназията) и да правя диктовки. Докато не свършех, не ме пускаха да играя. Имаше полза, след такъв старт изкарах по инерция цялото училище, без да се презорвам от учене. Не го причиних на сина си, обаче. Лоша майка съм.
Лятото между четвърти и пети клас майка ми, побесняла от яд заради грозното ми писане, ми струпа куп тетрадки с красиви почерци и ми нареди да си харесам един и да го усвоя. И започна голямото преписване. Децата играят навън, аз пиша ли, пиша. Резултат нулев, все още пиша изключително грозно с един никакъв почерк, защото не е мой.  
А, караха ми се, когато ме сварваха да чета книги, вместо да уча. И това нямаше ефект, просто се научих да се маскирам по-добре. Удоволствието да прочетеш цяла книга в деня преди класна, докато съучениците ти зубрят като за световно, е невъзможно да се опише.  
Но все още не ми вярват, когато кажа, че съм яла бой не да чета, а защото съм чела, вместо да правя друго...
Всичко останало е било по мое желание - и спортовете, и кръжоците, и курсовете, даже уроците по музика. Е, меракът ми бързо премина, но продължих да свиря още 2 години, докато на всички стана ясно, че няма смисъл. Ползата от уроците и солфежа, обаче, е безспорна и никога не съм считала това време за пропиляно.
Съжалявам, че не са ме пращали на уроци по чужд език. Явно няма малко дете, което да ходи по собствено желание, иска се побутване от родителите.
Още един глас за прекалените амбиции, свързани с първото дете и лежерния живот на следващите.  

Майка ми имаше един любим лаф: "Думичката трябва"!
Когато мрънках за нещо, тя се усмихваше мило и казваше с твърд тон "Думичката трябва, маме!"
Как я мразех тази думичка....  
Но сега често си я припомням, като се наложи да правя нещо неприятно, но важно и нужно, и действам на автопилот. Думичката трябва, няма начин.  

Иначе много ме тормозеха с френския. Този алианс ми взе здравето. И френския намразих.

Като си помисля, май млякото с ориз.   

И малеби в училищния стол.

И двамата ми родители пишат много красиво, а в първите ученически години аз пишех ужасно. Баща ми ме караше всеки ден да преписвам по една страница от книга, за да се науча. Е, станах краснописеца на класа, но полза от това имах до към 1-2 курс в университета.
След това красивият почерк стана мираж.

Хе-хе-хе и моят татко веднъж ме накара по този начин да си оправя почерка. Даде ми цяла книга с приказки, но след втората приказка видя, че и грам подобрение няма и се отказа  Най-вероятно се примири, защото ми е генетично заложено от мама. Тя има уникално грозен почерк.
Друго което не харесвах в детството си е сутрешното отиване на детска градина. Винаги плачех, а мама за да ме накара да спра ми даваше бонбони 'Виолетки'. И до ден днешен като помириша 'Виолетки' или нещо с подобен аромат се натъжавам.
А много мразех и гадните супи с фиде в детската градина.

Баща ми беше убеден, че за всяка възраст има нещо като "задължителен минимум на познания" - ех, скъсваше ме от кудош, докато не го постигна. Сега си давам сметка, че не се вълнуваше от някоя двойка или тройка, но ако не съм чела някоя книга, не ме оставяше на мира, докато не я прочета - включително ми четеше глави на глас, за да ме "зариби". Много съм му благодарна!
Освен това, вместо да ме оставят да си играя на воля на улицата, ме мъкнеха по диви плажове, планини, манастири, села и паланки - още повече съм благодарна!
Учеха ме, че на другия винаги се отстъпва, че на гостенчето се дава по-хубавото от всичко, че ако имам проблем, то вината най-вероятно е в мен. Е, за това не съм толкова благодарна!

Баща ми беше (и все още е) абсолютен простак. Винаги съм се старала да съм добра ученичка, а той за всяка 6-ца, донесена у дома, ми казваше, че са ми я писали "по милост". След 7-ми клас исках да уча в езиковата гимназия е Търново, но родителите ми казаха, че съм малка да се отделям и освен това нямало смисъл да се учат езици - сега се търсели икономисти. Пратиха ме в техникум по икономическа информатика след 8-ми клас. Е, изкарах, но не ми беше на сърце.
Другото нещо е, че имах ужасно детство - баща ми винаги се е държал все едно че ние със сестра ми сме някакви натрапници. Всичко, което сме казвали или правили, е било смятано за грешно. Оттогава имам комплекси, че за нищо не ме бива. През цялото си съзнателсно детство мечтаех само да порасна, за да мога да се махна от тази къща и сама да взимам решенията в живота си.
Сега съм на 10 000 километра и нямам никаква носталгия по дома.

Мразех дните преди класни и контролни по математика.Еми съжалявам,но тя не ми е в кръвта.
Почваше се едно лудо решаване на задачи,мамчето седеше до мене и гледаше лошо.
Файда от това никаква.И до сега за мен 2+2 прави 5./работя с пари,представете си как се отразява това/
Татко мвинаги е бил много лежерен в това отношение,мамчето е по-амбициозна.
Но освен задачите по математика,за друго не ме е карала на сила да правя.

Караха ме да ям.