Колко често се чувате с родителите си?

Забелязвам, че в този форум много от дамите умират от страх, някой да не помисли случайно, че са зависими от родителите си.Още по-страшно им май, да не пък, някой да реши, че са родили децата си от егоизъм, за да имат някого до себе си на стари години. Разбира се, всички те са деца на майка си и баща си до 18, или поне докато се омъжат, а после партньорът става центърът на Вселената,и никой никому не е длължен.Нито те на родителите си, нито децата им на тях. И въобще всеки е самостоятелен електрон, има родители докато се ожени, и има деца, докато те се оженят. После никой на никого не помага, щото в Западните общеста...
А пък аз чистосърдечно си признавам, че майка ми винаги ще остане по-важна от партньора ми, защото майка ми си ми е майка до гроб, пък партньори съм имала достатъчно, дето и не ги помня вече.И да, смятам, че аз съм длъжна да се грижа за нея на стари години, а не съседите ми например.
И, да, мисля, че детето ми също е длъжно, не да ме дундурка, а до е до мен, когато имам нужда от подкрепа и опора.И когато ми се наложи, и ще го притесня,и ще го занимавам с проблемите си,както бих се занимавала с неговите, и с тези на моята майка.Всичко това е естествено и нормално. Затова сме семейство, за да се крепим едни на друг.И въобще не ме интересува, кой какво ще си помисли.
Пропуснах да добавя, че една от причините ми да имам дете, е страхът да не остана сама на стари години. Да, по дяволите, много ме е било страх от това, признавам си най-чистосърдечно! И не, не вярвам, че това не е една от причините, за да родите и вие.

Би трябвало да те интересува кой какво ще си помисли. Ако детето ти си помисли, че бъдещето на неговото дете му е по-важно и отиде в друга държава? Няма да е първото, нали? Примерен и често срещан сценарий.
И не, не всички смятат, че децата им са тяхна доживотна собственост.

Освен това забравих да добавя, че сте и големи буквалисти
Детето ми може да отиде, в която си държава иска. Аз не живея в един град с майка ми от 14 годишна. Но винаги ще бъда първият човек, на който тя ще се обади, и детето ми ще бъде първият човек, на когото аз ще се обадя. Подкрепата не се изразява, някой да стои до теб, да ти е роб, и да ти държи ръката по 24 часа.
Този някой може да е на 15 000 км., но да знаеш, че можеш да разчиташ на неговата подкрепа, независима дали морална, материална, или просто една "как си" като жест на внимание.
А пък да ми е собственост детето ми доживот, изобщо не държа, защото грам не ми се иска да ми виси  перманентно наоколо Бързо ще ми омръзне

Такава подкрепа не видях някой в темата да отказва.  Проблемът е колко често става това. Аз съм от хората, на които ежедневният контакт тежи и го отказвам, освен ако няма конкретна причина за него. За други - това не е проблем.

Vergia, страхотни размишления правиш... Добре че не съм ти аз дъщеря, щеше да кълнеш от сега до смъртта си

В моя живот нито майка ми е най-важната, нито мъжа. Аз съм това, около което се върти живота ми. Егоизъм? Може би. Пука ли ми? Не особено.
Малкия ако му кажеш че трябва да се грижи за някого, по-вероятно е да те застреля, заедно с нуждаещият се от грижи. Какво да ти кажа - крушата и дървото. Майка пък вече си има кой да се грижи за нея, а ако няма, ще й намеря.
Страх от оставане сама нямам . Имам страх от живот с хора около мен, от които не мога да се оттърва.
Дали се обичаме и уважаваме? Абсолютно. Имам пълно доверие на тях, както и те на мен. Честотата на телефонните ни обаждания по никакъв начин не влияят на това.
Имам изключителни близки, които починаха. Реплики от сорта на "говорете си, че после няма да можете" за мен са абсолютно лишени от смисъл. Как, да му се не види, по-честите разговори ще помогнат с това този човек да не умре? Може би ще направят липсата на близкия после по-лека за понасяне? Или магически ще превърнат погребението в чат-сесия с починалия?

И аз съм чувала: Само мама и тате те обичали истински. С родителска обич - да, само те са. Мъжът ми не ми е баща и аз не съм негова майка. Не може партньорът да се обича както тях, защото при родителството винаги има неравнопоставеност.
Празното бърборене безспорно облекчава, но на 15 хил. км не знам как реално бих помогнала, освен ако не съм Хари Потър.

Свекър ми от години живее на село  в бащината си къща. Една вечер потърсил жена си по телефона, обаче откраднали кабела. Той звъни панически на зълва ми, тя не знам защо не задейства мъжа си, ами веднага звъни на брат си, обаче той се къпе в момента. Те цялото семейство са паники и са способни да звънят наистина през 5 минути и стана една... Накрая тя тръгна напред с рогата: Аз съм бременна и толкова се притеснявам, а вие не ми играете по гайдата. Та обясних, че не ние я притесняваме, а баща й.

Аз всеки ден, по няколко пъти, той по-рядко, или когато е сам го прави.

Аз се чувам с майка ми всяка вечер. Не ми се говори понякога въобще, обаче ако мине 22ч. и не сме се чули, после се почва една тирада по телефона...  Предпочитам да се чуем за 2 минути, да ме разбере, че съм жива и да приключа разговора. Нищо лошо не виждам, разбирам я. Гадното е, че тя не разбира, че някои вечери даже не усещам кога става 22:30.   
За родителите няма значение дали си мъж или жена - ти си им дете. И това смятам, че трябва да се уважава.
Приятелят ми се чува с майка си най-много няколко пъти седмично. Но пък си говорят по поне 15-20 минути, често и повече. Не се сърдя, не мрънкам - разбирам го. Тя живее през един океан от него. Това им е единственият контакт в огромна част от годината.

Родителите ми са починали, но със сестра ми се чуваме всеки ден, максимум през ден, ако не се видим. Свекърите ми също живеят на 3-4 минути пеша, ако някой от нас не се е засекъл пътем с тях през деня, съпругът ми звъни вечер да ги чуе. Не се ли видим/чуем един ден, на другия задължително ще го направим. 
Като по-млади бяхме по-големи егоисти, сега явно влязохме в матрицата. Когато дъщеря ми пътува, също държа да ми се отчете ежедневно поне с една реплика.