До децата на разведени родители, обвинявали ли сте ги за раздялата?

Таф, мнение не давам, само препоръка: потърси квалифициран психотерапевт, с който да се консултираш ТИ. Не семеен. И не, защото нещо "ти има", а защото имаш нужда според мен да разгледаш неяснотите и съмненията в себе си - защо е настъпило това отчуждение, къде е отишла любовта, имало ли я е някога наистина, какви вътрешни ресурси трябва да мобилизираш, за да се справиш със ситуацията около детето, какво ТИ изпитваш във връзка с всички тези неща, какво искаш от твоето бъдеще.


А родителите ти дали не биха се отнасяли и с теб патерналистично и покровителствено? Не искаш да живееш със съпруг, с който сте отчуждени, ок. А с тези родители, които принципно човек трябва да оставя "зад гърба си", а ти ще се връщаш при тях, как ще се получат отношенията? Да не се окажат по-отровни за теб (и детето) от настоящия брак?

А откъде накъде доброволно и предварително се отказваш (поне мислено) от бъдеща по-пълноценна връзка или ново семейство?? И какъв ефект ще има това твое отказване и животът на самотна жена върху детето ти?

Това са въпроси, които трябва да се обсъдят с добър специалист, който на теб лично да ти допадне и да те подкрепя. Може би дългосрочно. Ние тук не сме терапевти, макар така да изглежда отстрани. Наистина, според мен това е много важно нещо, ако имаш възможност, потърси препоръки и експериментирай. Може да са най-добре похарчените пари в живота ти. Аз лично това бих направила в такава ситуация - за да си сверя часовника, най-малкото. Често не виждаме нещата, каквито са, а само наши си вътрешни филми за нещата, и имаме нужда от външно побутване и събуждане.

Иначе, категорично не смятам, че животът в ниско функциониращо или токсично семейство е по-добър за детето от развод. Но според мен трябва да установиш за себе си какво се е случило, защо, и какво се случва в момента с теб и с вас. И тогава да вземеш твоето решение за брака. Ще си много по-спокойна и уверена в това, което правиш.

Дано разбираш правилно добронамереността ми с тези съвети.  Успех!

Подкрепям мнението на karmelita! Това е и мое усещане, че Таф не е наясно със себе си, поради което не е момент за вземане на кардинални решения и затова и не ги взима. Имала съм много объркана житейска ситуация неотдавна и с помощта на специалист си изясних всичко напълно за себе си, научих много неща, погледнах от много различни ъгли и накрая решението си дойде самО, като най-естественото нещо на света. Въпросът е не ситуацията да се замете под килима и да се почне наново, а да се надрасне - тогава вече пътища много.

Karmelita, Анонимна,благодаря! Много добре сте ме усетили и всички тези въпроси си ги задавам и аз. От 7-8 месеца търся "моя" психотерапевт.  Минах през четири - с първия 3 месеца, с втория и третия по 1-2 срещи (категорично не си харесахме) и сега съм с четвъртия. Нямам онова усещане за "пасване" и с него, но и нямам повече сили да скачам от клон на клон, доста е изтощително започването отначало и изграждането на доверие.Аз като цяло съм с положителна нагласа за психотерапията, чета много, опитвам се да си изясня в дълбочина проблемите, но вече започнах да губя вяра, че това ще ми помогне .Анонимна, ако си от Сф, ще съм много благодарна да споделиш име на специалист. Нещата са индивидуални, но наистина имам нужда от спешно задвижване, защото така, в разкрачено положение,  се чувствам много зле.

За съжаление, моят терапевт е от Варна. Ако това ще ти възвърне надеждата - в началото и аз бях много резервирана към него, даже се дразнех колко е трудоемко да му обясня дори елементарно нещо, чувствах го съвсем различен от мен и сякаш никога нямаше да сме на една вълна за каквото и да било, камоли някаква терапия, в която се иска искрена и тясна връзка. Обаче бях настроена за работа, каквото ще да става. Хората казват - намери си човек, да ти пасне, да се разбирате, да го усетиш. А при нас комуникацията куцаше, обаче си казах, че това ми е терапевтът, какъвто ми се е паднал, и почваме работа и това е. Резултат дойде обаче чак след повече от година. Но отговорно мога да кажа, че погледнах на себе си и ситуацията по толкова различне начин, че направо съм друг човек - не само за подобен род ситуации, но за живота като цяло. Тръгнахме от конкретна случка, но по пътя разровихме толкова много неща, че се получи лавинообразен ефект. Постигнахме многократно повече от просто решаването на дедан проблем. За това обаче си трябва сериозна работа и време. Отделно настройката ми, че не мога повече да живея така, ме мобилизира да си помагам с четене, преживявания и промени в съвсем други сфери на живота. И именно от терапевта си знам, че по време на терапия не се вземат кардинални решения!

Стана ми интересно кой е този добър психотерапевт във Варна? Благодаря

Раздялата на родителите боли, но в каква степен зависи изцяло от тях. Ако и двамата се грижат за детето, взимат го и поне пред него имат някакви нормални отношения, нещата се приемат по-лесно. Ако обаче се плюят един друг зад гърба си и правят цигании за издръжки и тем подобни, неизменно остават травми, защото детето винаги чувства или е накарано да чувства, че единият го е зарязал. Истината обаче е, че е по-добре да живеят разделени, отколкото да са заедно и да се карат нон стоп, много често и пред децата.

Аз лично не приех раздялата трудно, сигурно има значение, че бях и доста голяма вече. Никога обаче не е имало "майка ти е лоша", "баща ти е лош", може да отидеш при баща си само в събота и тем подобни простотии. Живеят разделени, но се виждам и контактувам и с двамата когато си поискам и това е било така и когато съм била по-малка. До ден днешен те се виждат на някакви общи празници (например рожден ден на моето дете) и се държат нормално един с друг, макар че не знам какво таят в душите си. Факт е обаче, че един такъв вариант е ок, защото не съм чувствала и не чувствам липсата на някой от двамата

Съжалявам, cherenlebed, но не бих изпляскала в темата на друга авторка име на терапевт, който не би й свършил работа, нито пък бих излязла от анонимност, за да ти изпратя ЛС, само защото ти е станало интересно. Освен това не знам дали терапевтът е добър, просто е моят терапевт, с когото постигнахме резултат и не го казвам като реклама, а като факт, че щом на мен ми се е получило, значи и на авторката има шанс да се получи. И това ме подсеща да й кажа - аз лично не виждам смисъл от безкрайно избиране на терапевт. Така или иначе, промяната я правиш ти самият, терапевтът само те придружава и насочва. Да, специалист е, провокира те и те кара да ровиш, но ти си двигателят на собствената си промяна и в този смисъл няма чак такова голямо значение кой точно е той. В работата си например, човек е малко или много "принуден" да работи в екип с хора, които не винаги са възможно най-точните хора, които най-добре ни пасват, но все пак работата се върши и това е важното.

Аз не съм дете на разведени родители, но ако трябваше да избирам и като дете и като възрастен бих желала да бях. Израснах в "семейство" със скандали и неразбирателства. Колкото и да се криеше от нас ние усещахме и знаехме всичко. Вече съм зрял човек и мисля, че за всички ни щеше да е по-добре да живеем в развод. 

Здравейте и от мен! Моите родители се разделиха, когато бях на 17 години. Майка ми през всичките ми съзнателни години беше добра домакиня, уважителна, кротка, смирена и ТЪРПЯЩА! За 19 години брак до раздялата им (в момента нямат развод, но двете с нея не поддържаме никакъв кинтакт с него)  той се държеше безотговорно, егоистично. Сменяше любовниците си постоянно, в малък провинциален град това беше достояние на всички. Аз страдах много, получавах подигравки от съучениците си в гимназията и като цяло поведението му ми тежеше и пречеше много. Разказвам всички това, за да стигна в заключение, че съжалявам че не са се развели навреме, ако това беше факт аз щях да бъда пълноценна жена, а майка ми щеше да продължи живота си. Мили момичета, не допускайте някои ден децата ви да получат трайни комплекси в общуването си като мен. Ако майка ми се беше развела, моето мнение нямаше да е, че всички мъже са еднакво лоши и изневеряват и щях да имам доверие в хората. Пиша много емоционално, но най-пресния случай е, че вече като 24 годишна жена, вчера се разделих с бившия ми "годеник" точно заради последствията от примерите на човека, който ме е направил, но не мога в никакъв случай да нарека баща. Не обвинявам майка си, тя е много свита и скромна, но определено смятам, ме за нея и мен щеше да е по-добре той да излезеше от живота ни много по-рано!

danaya.d, много съжалявам за това, което се е случило в твоето семейство. Наистина не всички мъже са такива. Има и много свестни, грижовни и верни. Ще намериш твоя човек. Ако наистина чувстваш необходимост, потърси специалист, с който да поговориш.

Наистина искам да поговоря с някого, чувствам се много зле, че загубих човека, когото обичам заради раздразнителноста и комплексите си. Съжалявам, че детството ми се е отразило така на психиката ми.

Сякаш аз съм го писала този пост, само дето аз все още имам "баща", който всячески се опитва с пари да замени пропиляното ми детство и да запълни празнотата, която остави завинаги у мен 

Даная, пожелавам ти да намериш партньор, който да те разбере и приеме въпреки тези травми от миналото, за които в крайна сметка не си виновна, била си дете.

Прави впечатление в темата, че при преобладаващата част от доволните от развода на родителите си или от упрекващите родителите си, че не са се разделили, е имало някакви големи изстъпления и тотално незачитане, най-вече от страна на мъжа, които при авторката липсват (поне за сега) - аз доколкото разбирам мъжът й дори все още я обича и е наранен, че е изстинала към него.
danaya, специалист може да ти помогне - отлично е, че осъзнаваш от къде най-вероятно идват проблемите ти - това е голяма крачка и ако потърсиш професионална помощ, можеш да превъзмогнеш много неща, така че да живееш нормално и да имаш пълноценна връзка.

Чувствам се безсилна и съсипана...не знам какво да кажа, но все пак да не спамя по темата на авторката. Момичета, бъдете здрави, щастливи, обичани и ценени! Прегръщам ви!