До децата на разведени родители, обвинявали ли сте ги за раздялата?

Точно така е. И в около 30% ор случаите наистина изкарва максимума от него (особено за нещата, които вече е приел), но за 70% му мачка самочувствието и го кара да се чувства неспособен, защото изискванията му не съответстват на възможното. С дете като нашето постоянно се минава през цикъла, отхвърляне, гняв,  пазарене, скръб, приемане. Аз ги минавам по-бързо,мъжът ми - винаги с голямо закъснение.  Говорили сме многократно, аз.не си мълча. Но той е много инатлив и избухлив - договаряне на разумна основа не е възможно изобщо. Ако си тръгна, ще бъде много по-концетриран върху това,че съм го зарязала,отколкото върху детето. И сега е вторачен повече върху конфликтите ни,но не в добрия смисъл - да търсим решение, а върху това да си доказваме кой по-виновен. Разбира се, вината не е само негова, факт, аз се отчуждих повече. И поне за мен, че си е отишла любовта,никак не е маловажен проблем. А за мъжа ми ще е въпрос и на его. Как си представяш да му кажа "Виж, нищо не изпитвам към теб, не искам да правим секс, не искам никаква интимност,  но дай да си живеем заедно да отгледаме детето, пък който каквото.. навън". Страшно стабилна атмосфера ще създадем и на сина ни, направо идилия.

Аз не помня да съм виждала родителите си щастливи заедно, може и да са били преди да се родя или като съм била бебе. От там нататък бяха просто съквартиранти, докато не навърших 18 г . и после майка ми се изнесе, аз също и се разведоха най-сетне.
Като по-малка ги винях за това, че не се разделиха по-рано. Мисля, че взеха доста лоши решения и това със сигурност ми се отрази зле, не бях щастлива в тази среда.

От момента в който започнах да мисля самостоятелно, съм благодарна на родителите ми, че са се развели. В частност на баща ми, тъй като той е инициирал развода.
 Аз до ден днешен не разбирам и съм ги питала, защо въобще са се събрали - така говорят и до днес един за друг, че се съмнявам въобще да са се обичали някога... Просто са двама души без нито една допирна точка в мирогледа и начина си на живот и с общо дете  
Не смятам, че развода ми се е отразил по някакъв негативен начин. Баща ми не ме е оставял и/или забравял никога и се е държал отговорно към мен, въпреки новото си семейство. С брат ми от неговият брак сме в отлични отношения, както и с втората му съпруга - дори с нея по-добре се разбирам, отколкото с майка ми...   За съжаление, просто сме си по-близки по характер.
В заключение - развода на родителите ми, за мен, е най-доброто нещо, което са направили!
 

Не съм обвинявала майка си. Може би я обвинявах, че въобще се е оженила за баща ми.
След развода се измъкнах от тормоза на баща ми и баба ми в известна степен.

Тази тема трябва да се Закове.))
Таф, сигурно ще има настройване и тн..
Но това минава.
И децата не са никак глупави - порасват и бързо схващат нещата.
Единственото важно е ти да не отговаряш на настройването.

Моите родители са се развели, когато съм била на 5 г. Нямам почти никакви спомени от баща ми. Винаги съм се чудила как толкова свястна и интелигентна жена като майка ми, идваща от прекрасно семейство в лицето на баба и дядо, се е омъжила за такъв прошляк като онзи, който ми се води баща.  
Никой никога не съм обвинявала. Смятам, че раздялата им е била съвсем закономерна, като сблъсък на два различни свята.

Аз съм изключение. Нито баща ми е бил прошляк, нито майка ми извисена, съвсем нормални хора са си и двамата, че да питая не топли чувства към някой от тях и да приемам раздялата им с облекчение. Натовари ме много техния разрив и да, по едно време дори ги обвинявах.

Е, аз май забравих да кажа, че "баща" ми не ме е потърсил от около 28 години.

И ако коментарът ти за извисена е спрямо майка ми, ще те помоля да го коригираш. Никъде не съм писала подобно нещо.

Taf, не си представям така нещата, както си ги описала. Все пак трябва да изслушаш и мъжа си. Казваш му как се чувстваш и че не го обичаш и не искаш интимност вече и решавате заедно какво ще правите оттук нататък. Дори и да си взела решение за раздяла, трябва да бъде поставено на обсъждане, ако искаш нещата да са цивилизовани. И според мен, ако изчистите нещата с отношението ви към детето, ти ще се успокоиш по този въпрос и без колебание ще вземеш окончателното решение. От друга страна, ако не го изчистите, дори да се разделите, ще продължите да натоварвате детето, макар и не ежедневно. Защото този баща вероятно ще продължи да общува с него и ще продължи да му мачка самочувствието, дори по-вероятно това ще става в твое отсъствие и няма да си наблизо да го защитиш. Родителят си е родител и колкото и баби да стоят и да ръкопляскат на детето, то ще иска да получава одобрението на баща си. Та, за мен, като страничен наблюдател, най-големият проблем ми се вижда да се синхронизирате по отношение на детето, а не толкова дали ще се разделите. Иначе, аз споменах и по-рано - най-голямата заплаха при един развод е, да не се почувства детето виновно за него. Още повече дете с проблеми, което и без друго се усеща различно, неспособно и неудовлетворяващо родителите си. Та то в известен смисъл е истина - докато не е имало дете, проблемите не са били толкова задълбочени, а когато се появява то стават нетърпими и се разделяте. вие реално се отчуждавате именно откакто се е появило то. Въпросът е да не допуснете никога да си го помисли това.

Това все едно аз съм го писала.
Много се радвам, че се разделиха и израснах не при него, а при майка ми и баба ми. Просто не знам какъв човек щях да съм иначе сега...
Той никога не се е държал лошо с мен или сестра ми, но сега ми се струва, че сякаш е от някакъв друг свят. А скандалите между него и майка ми просто не се търпяха, колкото и малки да бяхме. Насилие нямаше, но имаше крясъци, обиди. Такива неща не бива да се случват пред очите на едно дете.

И аз и мъжът ми сме от семейства на разведени родители. Животът ни е силно повлиян в негативна насока. Единственото хубаво нещо е , че винаги когато имахме трудности със съпруга ми и бяхме на крачка от раздяла, се сещахме за това, как сме се чувствали след раздялата на нашите и правехме всичко възможно да останем заедно.  Имам обаче едни роднини, на които децата израснаха сред побои и скандали. Мъжът пиеше, жената ходеше по чуждо, като не е ясно, кое е довело до другото. Децата в един момент отидоха да живеят при баба си, после поеха по своя път. Всички се чудеха защо родителите продължават да живеят заедно, въпреки че не си говореха с месеци и т.н. Минаха години и едната им дъщеря роди много млада ,бащата на детето ги изостави и тя изчезна с друг на някъде. От раждането му до сега, вече 15г. бабата и дядото са семейството на това дете и то много по-добро семейство от много други, които познавам.
 

Аз си пожелавах същото всяка Коледа.

+1

На връх 16-я ми рожден ден ревах и си пожелах да се разведат най- накрая. 4 години по-късно се случи. Естествено, баща ми се опитваше да ни настройва срещу майка ми, баба ми също. Резултатът беше ,че дълги години не говорех въобще с него.

Появата на трудности често изкарва слабостта на хората и за съжаление те могат силно да ни разочароват.Не, детето не е проблемът и не носи никаква вина. Все едно, ако здраво дете го бутне кола например, единият родител да не може да се справи психически и вината да я носи детето. Иначе, разбирам какво ми казваш и напълно осъзнавам такава опасност.Разговори сме водели многократно. Когато си на фаза отричане и не приемаш даден проблем за реален, е много трудно да си коригираш държанието,особено ако си от тези,за които е много важно да са прави.Но отношенията са многопластови, имаме и сериозни различия касаещи само двойката, не детето. Няма как, решение ще има, дано да успея да направя най-щадящото за детето.

Разбира се, че детето не носи никаква вина или още по-добре да кажем -  детето не носи никаква отговорност, съответно няма как да има вина. Въпросът е то самото какво чувства. Да, убедена съм, че ако дете го блъсне кола и родителят не се справи с това, детето ще почувства вина, че не е внимавало, че родителят страда заради него, независимо какъв идиот е бил зад волана, а това е смазващо. Как си обясняваш например агресивната реакция на вашето дете при натегнатата обстановка вкъщи? Та то иска да привлече вниманието ви върху себе си, за да престанете да се карате. То предпочита да се карате на него и отлично знае, че ще последва наказание, но точно това е целта му, защото така отвлича вниманието ви от проблемите помежду ви, чувства се всесилно да скрепява вашите отношения, чувства че и от него зависи. При всяко положение с тази агресия проявява съпричастност към случващото се и нищо чудно да почувства и вина за раздялата ви. Тези неща обаче, трябва да се говорят и с бащата, ако трябва един детски психолог да му ги обясни, и заедно да направите най-доброто, не само ти.