До децата на разведени родители, обвинявали ли сте ги за раздялата?

Майка и татко са се оженили,когато съм била на 2 и са са развели,когато съм била на 4.Веднага след това мама се омъжи за втория ми татко,който всъщност ме отгледа.Причините да се раздели с биологичния ми баща бяха,че той много пиеше.Нямам много спомени от тогава,незнам дали са се били,но знам че баща ми за съжаление е алкохолик.Никога никой не съм обвинявала,че се е случило.Нито пък съм се чувствала зле от това.Като бях малка мама често ме пращаше при него,но с течение на времето аз се отдръпнах.Имало е само един момент,в който съжалих,че са се разделили и то беше след като ,когато бях на 17 мама го осъди за издръжка и след делото ги видях да вървят заедно.Тогава си казах,какво ли щеше да е ако не се бяха разделили.После мама почина,а татко съм го виждала последно преди 2-3 години.Той ме търси,но аз някак си не изпитвам потребност да общувам с него.

Моите родители се разделиха за пръв път когато бях на 17. Грозна сцена с насилие. Раздялата траеше три месеца, след което майка ми се върна уж за втори шанс и "да ми направели бала като хората". Изкараха около шест месеца, после тя се изнесе окончателно и малко по-късно се разведоха. Смятам че имам някаква психическа травма от тогава и мисля, че е по-лесно когато децата са по-малки, противно на общоприетото твърдение, че е обратното.

Не, напротив. Радвам се, че се разведоха и след това създадоха нови стабилни семейства.
Доста характерно за мъжете е да обвиняват жените за разрива в отношенията, въпреки, че в повечето случаи става въпрос за години компромиси от страна на жената.
Намирам за много погрешно бащата да настройва детето против майката или обратно. Независимо има ли замесени трети човек, зависимости или каквато и да е причината да се стигне до раздяла. Взаимните обвинения са възможно най-лошият избор на поведение пред детето.

Много ми е трудно да взема решение за раздяла или не. Бракът ни не е ОК от години. Мъжът ми е доста избухлив, не се.владее и имаме постоянни караници и за най-елементарните неща. Аз изстинах към него напълно. Това много го наранява и озлобява. Детето ни е със сериозни проблеми, които изискват различни видове терапия, вкл. лечение в чужбина. Участва в грижите,  финансово детето ни е приоритетът,но като чисто емоционално отношение и към него проявява грубост понякога. Синът ми има някои дефицити,които, според мен, баща му не осъзнава и не приема.  Не проявява достатъчно търпение и го обвинява, че не се старае, без да отчита трудността и понякога невъзможността на детето да се справи. Това, което за мен е най-недопустимо е,че когато ние натегнем обстановката,  детето също започва да се държи агресивно, а баща му го обвинява и се опитва да го наказва, все едно вината е негова.Аз обикновено заставам в защита на малкия и обстановката действително става нетърпима.Това не се случва всеки ден, мъжът ми често излиза и играе с детето, наистина успява да го стимулира да се справи с трудни за него неща. При раздяла не знам как ще успея да се справя чисто физически и донякъде финансово, ако баща му откаже да участва. Не знам и дали няма да проявява лошо отношение и да "насъсква" детето срещу мен.Не знам дали би идвал с нас за лечение в чужбина и дали би ме подкрепил в тези решения. Ще трябва да живея с родителите си, ако се разделим. Детето трябва да се води на най-различни терапии, трябва да се работи с него и вкъщи, почти невъзможно е да намеря бавачка, която да прави всичко това. Те и сега помагат ( с мъжа ми и двамата работим), но поне не сме под един покрив.  С тях проблемът е че са много протективни, гледат детето като бебе, а в неговия случай е изключително важно изграждането на самостоятелност. Искам да взема най-доброто решение за него, честно казано не се надявам на друга сериозна връзка за себе си и може би бих останала в брак функциониращ на ниско ниво, ако това е в негов плюс. Но от друга страна при загубена емоционална близост и постоянни караници,  мисля че повече ще му навредим. Проблемът е, че съм почти сигурна,че напрежението ще остане и след раздялата. Аз бих направила всичко възможно за цивилизовани отношения, но не съм сигурна, че ще е достатъчно.

Като дете, израснало в брак функциониращ на ниско ниво мога да ти кажа, че това не е решение, а форма на мазохизъм за всички страни. И ако родителите сами избират този начин на живот, то ние децата сме поставени в ситуация без избор и единственото, което мен лично ме е крепяло през всичките години е било "денят, когато порасна".
Помисли за детето си, още повече щом е с дефицити, то заслужава да живее в спокойна и хармонична среда, а един брак в режим "пред замръзване" не би бил добре за него в дългосрочна перспектива.

Авторката, вашата ситуация е по-особена. Пробвали ли сте със семеен терапевт? Хората трудно приемат това което ви се е случило и реакцията на гняв и отчуждение не е необяснима.
Дали ще успееш да се справиш сама физически и финансово с грижите за детето си? Много вероятно е бащата да престане да е толкова грижовен ако се разделите, особено ако се появи и друга жена в живота му.
Иначе по темата според мен разводът на родителите винаги остава някакви негативни емоции у децата, независимо какво казват след време. Аз живея с най-големия непукист вече много години. Той винаги е твърдял, че разводът на родителите му не го е засегнал по никакъв начин. Преди около месец обаче, ситуация с наша позната, го провокира да ми сподели неща, които никога не беше споменавал преди..... и те никак не бяха добри.  Оказа се че въпреки думите му,  многото отминали години и фактът че и двамата му родители са вече отдавна покойници, той не е забравил.
Изобщо не съм привърженик на поддържане на един изчерпан брак.

По принцип дете, а вече и възрастен, може да си мисли, че всичко му е наред, обаче ... при мен чак на 35+ години се прояви проблем вследствие на неща от детството ми, за който не подозирах до тогава. Така че човек може да си мисли, че всичко му е наред, пък да се окаже по-сложно. Те децата рано или късно свикват с всяко ненормално положение и го приемат за нормално, докато не повторят модела някога по-късно и лъснат изкривените неща. Има една книжка "Изкуството да бъдеш родител", в която добре е описано как се отразява отсъствието на бащата и липсата на мъжки модел в семейството, особено за момчетата - те не обвиняват родителите си, а себе си за раздялата, което е много непосилен товар за едно дете. За мен обаче е странно над 10+ години този брак да е ок (щом сте решили и дете да имате) и изведнъж да се окаже, че този мъж не е за теб. Сигурна ли си, че не е от напрежението покрай детето, щом е и проблемно - това е много сериозно изпитание за всяко смейство? От друга страна търсиш психотерапевт, споделяш в други теми, че си посещавала - ако имаш някакви проблеми, първо изчисти тях, а след това мисли за развод. Аз не бих вярвала на трезвата си преценка в момент, в който имам такива проблеми. И още една тема имаш за някаква стара неизживяна любов - сигурна ли си, че това няма принос да виждаш мъжа си толкова нетърпим. Много го мислиш този развод, много го мериш и теглиш ... аз такива радикални решения, от които няма връщане назад, не бих взела, ако съм толкова несигурна. Друго нещо: бащата поставя понякога непосилни задачи на детето и го обвинява, че не се справя - това ще продължи и след развода, ако си общуват, така че това няма да го елиминираш с развод. Освен това рядко има по-силна мотивация за малко дете от вярата на родителя в него. От друга страна обаче "мъжът ми често излиза и играе с детето, наистина успява да го стимулира да се справи с трудни за него неща", а ти смяташ да замениш ролята на бащата с родителите си, които "са много протективни, гледат детето като бебе, а в неговия случай е изключително важно изграждането на самостоятелност", а родителите ти ще станат още по-силен фактор.

Не всички деца на разведени родители повтарят модела, за какъвто и модел да говори точно Анонимната по-горе.   Все едно всички деца на разведени родители не искат брак, не се женят, нямат семейства или ако го направят, се развеждат. Ако баща ти те е изоставил и не се е грижил за теб, значи ти като пораснеш, ще направиш същото със своите деца, тъй ли? Ами не е така. Мъжът ми е с разведени родители и е прекрасен баща. Бащата на дъщеря ми е от сплотено семейство и има сериозни проблеми с характер и мироглед. Моделът мама, татко и аз не е гаранция за успешен живот.

Абсолютно.
Достатъчно родителски напъни детето да си има "семейство".

Раздялата на родителите при всяко положение е зло, въпросът е дали е по-малкото зло, а това зависи от факта колко е "лоша" връзката на родителите. И всъщност проблемът не е дали детето ще обвинява авторката един ден, а кое за детето ще е по-добре ... или по-малко зле. Иначе децата не повтарят изобщо това, което са направили родителите им и моделът не е "мама, татко и аз", нито "мама и аз без татко" ... моделите са онези ситуации, в които детето се е чувствало зле - то ги повтаря в живота си с цел да ги компенсира, да ги "победи", наслагва безпричинен товар върху ситуации, които иначе не носят такъв. Моделът би бил моделът на вината за развода на родителите, тази вина може да се прояви с какви ли не лица. Препоръчах и литература. Иначе, най-лесно е да обвиним мъжа колко е лош (все едно не е наш личен избор) и да пратим всичко по дяволите с лозунга: "Достатъчно родителски напъни детето да си има "семейство"." без да ни пука, че детето е с проблеми и е ощетено дори само заради това. Въпросът е да пробваме по трудния начин, пък ако не стане, дяволите са си там и само нас чакат  

Антигона,

Никой не спори, че има случаи, в които раздялата е по-добрият вариант, въпросът е дали случаят на авторката е такъв. Иначе, описаната ситуация изобщо не е странна от психологиеска гледна точка - ето цитат от книгата, която препоръчах по-горе: "Задачата им се затруднява и ако родителите се разведат. Детето желае майка му да е изцяло негова и баща му да се махне. Разводът като по чудо задоволява желанието му. След което момченцето започва да мисли, че може би по някакъв неизвестен му начин е отговорно за развода. В края на краищата нали точно това е искало? Ето че мечтата му се е осъществила. То се чувства ужасно виновно и прави достойни за съчувствие опити да оправи онова, което мисли, че е предизвикало. Така че ако се разведете, когато момченцето ви е в предучилищна възраст, много внимавайте то да не се почувства отговорно за това."
Това е съвсем нормален и закономерен етап от развитието на детето-момче, дори и без никакви проблеми между родителите му, така че абсолютно нищо не доказва едно таква желание, освен, че детето се развива нормално

Анонимен 1 много добър разбор си ми направила, добре че нямам 8563 мнения в бг-мама . Но все пак да добавя някои пояснения, защото нещата не са съвсем, както го описваш. Никъде не съм казала,че бракът ни е бил ок досега. Напротив,  имахме същите различия и проблеми и преди детето,но тогава компромисът с тях не беше труден и да -после се задълбочиха проблемите, но това са вече 6 години,  в които бавно и сигурно се отчуждаваме. От психологическа помощ имах нужда именно заради проблемите в семейството.  Ходили сме и на семеен терапевт преди близо 3 години по мое настояване, не помогна. За старата любов - повторната му поява в живота ми донякъде беше следствие,  а не причина за проблемите в брака ми. Не сме имали връзка и съм прекратила всякакъв контакт с него от 4 месеца.  Мислите за развод са от 1 г. Да,объркана и несигурна съм точно по причините,  които посочих, а и тези на които ти наблягаш - липсата на мъжки пример и влиянието на родителите ми. Естествено ми минават мисли и какво следва,  ако си загубя работата, ако се разболея, ако нещо се случи с мен.Травми децата получават не само от развод, но и от живот в нефункциониращи семейства. Ако не бяха проблемите на детето, досега със сигурност щях да съм си тръгнала. И двата варианта са зле, просто се опитвам да си отговоря кой е по-зле.
И.както казваш, Анонимна, пробвам вече доста дълго по трудния начин и всенякога трябва.да.има окончателно решение.  Привързаност и любов не се създават/възраждат насила.Компромисна хладна връзка може би е по-лошият вариант за сина ми.

При положение, че бракът не върви от дълго време и са направени опити (неуспешни), е по-добре всичко да приключи. Друг изход няма според мен
По-добре раздяла сега отколкото когато детето го удари хормонът и започнат наистина трудните години.

TafTaf, я е добре, я е зле, че нямаш много мнения в бг-мама. Можеше да помогна с по-добър анализ дет' се вика 6г откакто е детето се отчуждавате? Ами това е най-нормалното нещо на света с проблемно дете - родителите да мобилизират силите си за него и да зарежат връзката помежду си - на бас, че поне 50% от "отчужденито" идва от теб. Аз друго си мисля - вземете говорете с този човек - бащата. При всяко положение вие трябва да сте екип в отглеждането на това дете, независимо дали живеете заедно или поотделно. Разберете се по този въпрос ... той знае ли, например, че смяташ, че изисква прекалено много от детето? Ти сигурна ли си, че той не е прав, че детето не е способно наистина на нещата, които той изисква? Децата са едни уникални същества, които всеки ден ме изненадват и аз изобщо не съм сигурна, че преценката ми какво могат и какво - не, е вярна. Майките сме склонни да ги гледаме като бебета, да ги защитаваме и закриляме, ако може нищо никога да не им се случи. Бащите ги калаяват в по-сурови ситуации, гласуват им по-голямо доверие и не рядко децата се мотивират от това и се справят. Предполагам си даваш сметка, че това дете няма да е вечно на 6г, ще стане мъж един ден и няма да е в негова полза да бъде "мамин", както и никой няма да го жали, че е имал проблеми - ще се окаже в конкуренция за работно място, за жени ... и там липсата на самостоятелност, в която ще го отгледат родителите ти, няма да му е от полза. Мъжът ти просто не иска да признае пред себе си, че детето има проблеми и тъпо и упорито го третира като дете без проблеми. Така че, при положение, че нямате други проблеми с бащата, освен, че любовта си е отишла, направете един екип, в който детето е приоритетно, обсъдете стратегиите за поведението ви към него, обясни му как виждаш неговата агресия вследствие от вашите конфликти и т.н. всичко, което ни сподели тук, а оттам насетне вече ще има доста малко значение живеете ли заедно или не.
Пишем една през друга и затова се налага да добавя нещо - а като си пробвала по трудните начини и знаеш, че все някога трябва да има окончателно решение, защо още не си сигурна? Замисли се кое точно те спира да вземеш решение и се съсредоточи само върху него - там ще е разковничето.