какво се случва, ако докато чакаме, съпругът реши, че иска да се разведе?

Да, чакането не решава, а само може да провокира проблеми. Ако не го обичах, нямаше да се тормозя и да се чудя как да преодолея тази неочаквана криза. Пък и аз любовта, подкрепата и грижите си към него му ги показвам ежедневно. Ама има и нещо друго - вас, мъжете, човек може много лесно да ви разглези като вдигне твърде летвата...и после сякаш спирате да забелязвате, развивате някаква резистентност май... Не го приемай лично към теб , де!
....Само че като че ли не исках да обсъждам тук чувствата си, а по-скоро потенциалните последствия, свързани с осиновяването.

сега ще го кажа просто - не бих забременяла от мъжа си ако чувствата ми са така объркани
бих почакала
явно обаче вие не можете - пхроцедурата е задвижена
предполагам ако се обадят - ще прециниш какво да правиш
успех

Само че в случая моите чувства съвсем не са объркани - много добре знам какво искам и с кого. Случи се така, че някак си неговите се объркаха май и то съвсем на финалната права. Ама това значи ли, че трябва да го отпиша просто така?!!!!

не, не трябва да го отпишеш
но ако някой не иска да е с теб за какви деца говорим? но пък ако си УБЕДЕНА, че и сама - искаши детето - няма проблем
освен този - детето трябва да дойде или в семейство където двама души поне в мемента са убедени, че ако не друго поне се борят за семейството си
или в семейство с един родител
т.те. за мен детето трябва да се появи когато сте се изяснили
имала съм силни сътресения и аз в семейството докато бях бременна
човек не може да каже дали ще "умре в един ден с половинката си"
но при едно дете в къщи е добре поне да знае дали вървят в една посока
ако мъжа ти поне покаже ясно и постоянно желание да се бори за семейството ти...но така както за сега описваш нещата са много пхлъзгави и неясни
едно дете точно сега ще всее смут в душите ви

п.п. имала съм неприятността и в двата случая като родих с мъжа ми да сме в кофти отношения - повярвай в един момент ми се е искало да нямам деца....но в случая съм си била виновна сама и не е имало начин да напраявя нещо по въпроса
ти имаш из0бор...колкото и да си силна - за мен - не си достатъчно мотивирана за самотна майка
и старта който ще дадеиш на вашите взаимоотношения с това малко дете....сигурна ли си че искаш точно таковаа начало? че нямаш сили да почакаш да си в мир със себе си и тогава да се отдадеш изцяло на майчинството?
 
само в едно съм убедена - докато имаш желание се бори, стига той да не бяга а ти да го гониш.....

Умишлено не пишех по темата.
Какво да пиша?
Животът е пълен с изненади. Все си мислим, че всичко е въпрос на мъдрост и отговорност, но в една двойка всичко придобива други измерения.
Истината?
Това, в което можем да бъдем сигурни и убедени, са единствено нашите намерения, желания, възможности. Макар че, дори и себе си успяваме да изненадаме понякога.

Много е лично това, което ще напиша.
Борих се с чувството за лично пространство и усещането, че съм длъжна да кажа: И това може да се случи!

Седмица преди делото за второто ми дете, бившият ми вече партньор, ми намекна за някакви негови емоционално-психически проблеми и евентуално идея за временна раздяла...
Шокът беше неимоверен не само от емоционална гледна точка, а и от чисто житейска. Но това са детайли.
Ще ти кажа какво се случи в денят на делото...
Цяла нощ говорихме с него, а аз така и не разбрах какво се случва.
Сутринта помня, че седях пред чаша кафе и повтарях: Какво да правя, какво да правя...
Той мълчеше.
Месец и нещо, всеки ден ходех в "дома". Тя ВЕЧЕ беше моята дъщеря. Тя ме чакаше, тя вече беше друго дете, макар и мъничка, душата й знаеше, че вече не е сама.
Как бих могла да живея с мисълта, че съм я изоставила?

Като в просъница станах, облякох се и отидох на делото. Сама.
Седмица след това втората ми дъщеря влезе вкъщи и животът ми се промени на 180 градуса.
Всички планове, от тези да посветя повече време на децата си до това - да бъдем едно здраво, щастливо и сплотено семейство, заминаха.
Помолих го да си тръгне десет дни по-късно. Така или иначе почти не го виждахме.
Работех нощем, денем се грижех за децата ми. В несвяст.
Не се харесвах като майка, като човек. Изпитвах безумна вина за късогледството си. Имаше и едно момиченце, което изживя загуба за втори път в краткия си живот, а аз се чувствах единствената отговорна за това.

Е, мина година. Справихме се. И емоционално, и чисто практически. Но да ти кажа, че не е имало ужасно тежки моменти, не мога.
Не мога да те излъжа и, че не е имало моменти, когато съм се питала дали не направих децата си по-нещастни, като им станах майка...
Днес вече не се питам. Нямам никакво колебание, че направих правилният избор.

Единственият ми съвет към теб: Опитай да разбереш дали намерението да осиновите дете в него е породено от собствените му желания. Най-страшно е човек да върви срещу себе си или да се наеме с подобна отговорност, за да задоволи нечии потребности и желания. Рано или късно, това, което сме поели като роля, против самите себе си, започва да тежи.
В този живот няма гаранции за нищо. Днес всичко може да е светло, а утре да се срине. И обратното.
Просто прецени, доколко искаш и си готова да бъдеш майка на едно дете. Каква цена би "платила"? Това ще ти даде отговор, дали е момента.

Съжалявам за тази твоя ситуация. Надявам се да е просто временна криза. Желая ти всичко да се разреши по най-добрият за вас начин!

Дар

ДАр, за мен е удовоствие да те познавам дори само виртуално   

  Дар, и от мен ....

Благодаря ти за написаното, за искреността и много съжалявам, че така са се стекли обстоятелствата. Трябва да си била много силна, но едва ли ти казвам нещо ново Почти мога да си представя твоя шок - казвам почти, доколкото обстоятелствата са малко по-различни, но пък...емоционалната буря и всичко останало...

Опитвам се да живея с философията, че всичко, което ни се случва, има някаква цел и води някакъв урок, който ни е писано да усвоим. И в същото време, че точно затова, можем да променим почти всичко, когато прозрем какъв е урокът - поне онова, което зависи от нас. Въпросът е дали имаме мъдростта да различм кое можем и кое не, нали?...

Ами това е. Бъдещето ще покаже много неща. И също относно изненадите - дали са добри или лоши в крайна сметка.

Не го отписвай, но му дай пълна свобода.  Можеш да осиновиш и сама, ако наистина това искаш, а детето не е било един мост към този човек в дългосрочен аспект.
 А той има време да реши и след това.
Именно защото сте отговорни хора е рисковано да живееш с човек, който долавя че само чувството за отговорност го мотивира. Имате цял един живот пред себе си, мъчително е ако не си удовлетворен, а само отговорен. А ако си мъж е доста рисковано  да заложиш само на това. Той го е разбрал и е бил порядъчен да ти го каже.
Знаеш ли  колко болести покълват от неудовлетворението човешко? Много.
Та той може да не е объркан, може сега да е намерил по-правия път, а да е бил по-объркан когато инертно е участвал, и "чакал".
Ти чакаш, той защо е длъжен да изпитва същото ?
А може да стресиран от неизвестността. Ние няма как да знаем.
Финална права е доста относително понятие в контекста на осиновяването.  Звучиш ми като бебе, което си иска играчката тук и сега. Осиновяването не е финалът, то е повече начало, неизвестно на какво. От сърце ти желая хубави неща. Но ние хората не винаги знаем кое е хубаво за нас. Дай си време.

Ти казваш: "Що се отнася до репликата, която е подразнила Catnadeen и Мираета, да, имате право, но държа да ви кажа, че и двамата сме отговорни хора и не бихме оправяли или "разчиствали" нашите отношения на гърба на едно дете. Не бих причинила повторна загуба на детето си. "
А това как се връзва със :
 "Не знам не е ли по-добре да закрепим нещата за година - две, а след това ако още иска - да си тръгне! Щом така и така ще ставам самотна майка.... "
А да ти хрумва случайно, че тук на пръстите на едната ръка се броим жените с дългогодишни бракове и отгледани деца. През годините се е случвало какво ли не, но сме оцелели. А ако не бяхме, ти би ли ни избрала като модел ?

Е този мъж е млад и душа носи ....
Именно защото сте отговорни ти пиша. Нещата, които се правят предимно от чувство за отговорност, имат своята цена и тя не е никак малка. А ако има и влечение, и страст, и удоволствие от това, което правиш ( работа, деца, семейство и пр.),  тогава нещата са по-поносими.
Ако бяхте на по 65 години да "закрепите нещата", ама сте млади и е по-добре всеки да си стъпи на краката и ако е рекъл Господ, да ги заздравите
Слушай Дар,  но няма как да разбереш сега дали си като нея. Понеже я познавам лично, знам, че тя е майка на тези две момиченца със или без мъж.
Наличието или отсъствието му може да и помагат или да я натоварват, но не влиаят на това тя дали да е майка или не.

Толкова ми допадна израза ти за "резистентността" на мъжете, че само като се сетя за него и се усмихвам и ми става драго.  
Много ми допадаш като стил и предполагам, не ти се вярва, че ти казвам, че ти е провървяло, че е бил директен.
Другият вариант - той съгласен и инертен и уж доволен, но със зле прикрита враждебност към теб  (към детето най-вероятно грижовен и отговорен, но и ти си човек и не са ти безразлични отношенията ви) и неудовлетворение и така поне 20 години все нещо не го устройва у теб, все дребни неща, маловажни, само за да не ти каже какво наистина му тежи, а ти се скъсваш за тази или онази дреболия и все не си улучила ... - това е  доста е по-непоносимо.










 

МИраета, ти е написала това, което аз съм чувствала без да мога да обоснова и изразя
моят прожстичък пример житейски дори малко да е обратното на това, което е направила ДАр е наичн да ти покажа, това което МИраета ти е обяснила!

като жена, сблъскала се дори с увлечение на партньора по време на втората ми бременост...и това увлечение ни спаси брака, вмакар, че мен почти ме отнесе...
та като такава жена ще кажа, че лично аз тогава осъзнах, че не искам да съм самотна майка с две деца
когато бях бременна с първото и пак имахме пхроблеми с мъжа - знаех, ч
е ще обърна света, но ще бъда майка - дори да вървя срещу света...
с второто бяхме взели решението ЗАЕДНО, то не бе мое....когато открих проблема в дълбочина се ужасих....бях потресена в седми месец...
ако имах избор...сега съм повече от щаслива, че не съм имала...нсо ако дзнаеш през какво съм минала, а децатаа с мен.....
а бебето бих казала, че получи проблеми с бъбреците до един месец след това - на фетална морфология го откриха...
искам да кажа, че нашата болка причинява травми на децата - бих казала, че това в общия случай са полезни уроци, макар и трудни, но полезни
но в случай на такава крехка начална връзка, ако ти не си убедена като ДАр, и бих прибавила ако нямаш нейнияОПИТ и начетеност по въпроса - може да се окажеш като мен...
много е важно - абсолютно задължително е - за мен - да си наясно ТИ ли искаш да осиновиш, той ли или и двамата....този отговор ще ти обясни дали можеш дор и в хаоса да вкараш дете....

п.п. като жена, а не майка - никъде не виждам да ревизираш чувствата ви отделно от осиновяването - убедена си, че то е проблем или пазиш личното си пространство?
щото ако е първото - решение може и да има
обаче ако се опитваш да прехвърлиш "вина" така да се каже от вашите лични проблеми, върху проблем независещ от вас...рискуваш да пропъснеш кога и как да спасиш брака си ако можеш.....

Това са неща, които всяка двойка с дългогодишно съвмесно съжителство изпитва. Мисли, съмнения, дълги разговори със себе си всички сме го изживяли. Но основният проблем, който поне аз виждам във вашия  случай е този, за който намеква Мираета - дали и двамата с еднакъв ентусиазъм чакате появата на новия член във вашето семейство именно чрез осиновяване, или съпругът ти просто инертно участва в процедурата, подкрепяйки те в желанието да станеш майка. Това е деликатен момент, но е много важно да сте наясно.

След появата на детето в едно семейство настъпват огромни промени. Трябва да се вкара в ново русло целият съвместен живот. Осиновеното дете особено в първите месеци има нужда от почти 100-процентово внимание от страна на майката. Това означава, че изведнъж мъжът до нея започва да получава много по-малка доза внимание във всякакво отношение. Неминуемо трябва да се смъкне летвата и на перфекционизма в домакинството и поддържането на жената. Това оказва влияние върху отношенията между двамата и ако те не са били единни в желанието си да имат дете, кризата е неминуема, колкото и отговорни да са.

Тези първи месеци на адаптация към майчинството (съответно бащинството) преминават и семейният живот би трябвало да си потече нормално, но вече в него участват трима или четирима. И сега основната мисъл е дали сме добри родители, поне аз си го задавам този въпрос всеки Божи ден откакто станах майка. И този период въпреки безкрайното разнообразие, което поднасят децата, пак си има своето еднообразие - денонощно трябва да бдиш за да опазиш здрави и цели децата си, докато ги научиш сами да правят това. Има моменти, в които ти се иска да избягаш за глътка въздух, обаче не винаги е възможно и това изнервя, което пак води до кризи и ако нямаш разбиращ те човек до себе си е много трудно да ги преодоляваш.

И още нещо от личния опит и наблюдения: нашите деца обикновено срещат трайно мъжко присъствие в живота си когато пристигнат в дома на осиновителите. В домовете персоналът е преди всичко от женски пол. За тях бащата (мъжката фигура) като че ли е символ на новия живот, на хубавото, което им се е случило в живота. Те всеотдайно се отдават на игри и забавления с него, а мама е и "индивидуален обслужващ персонал", който прави забележки за всичко по всяко време. Много е важно таткото да приема детето с пълно сърце, изцяло, безрезервно, зачото малчуганите усещат всичко в отношението ни към тях.

Пиша това за да се присъединя към съветите на Мираета и catnadeen, че трябва сериозно и отговорно да се изясните дали и двамата искате да осиновите дете. Пак от личен опит знам, че "узряването" за идеята не става по едно и също време. При жените като че ли инстинкта да станеш майка малко по-бързо надвива болката, че това не може да стане по естествения начин. Това не е правило, разбира се, но в повечето случаи е така. Аз чаках моя мъж няколко години да приеме идеята. Водили сме много разговори, които завършваха с пълната му подкрепа на моето желание, но усещах вътрешната му борба. Смея смело да заявя, че когато подадохме документи и двамата бяхме еднакво мотивирани и ентусиазирани от предстоящото събитие в живота ни. Може би затова и успяваме да се справим с доста непредвидени кризисни ситуации впоследствие и всяка мъничка победа още повече да ни сплотява.

 

Е, добре, виждам, че трябва да направя две-три уточнения, които са важни.

Първото е, че връзката ни е всичко друго, само не и крехка - защото сме заедно почти от 15 години. Минали сме през много неща - и винаги сме взимали решенията заедно. А по ред причини, на мен ми се наложи да "порасна" доста бързо. Да, всеки има своя си опит - и той е уникален - нито повече, нито по-малко - просто е различен...Но тъй като човек се учи цял живот, макар и понякога да е най-добрият съветник на приятелите си, винаги има ситуации, в които можеш да се почувстваш объркан и съвсем непотготвен - най-вече емоционално.
Когато преди години разбрахме, че не мога да имам деца, аз му дадох пълната свобода да реши дали все още иска да остане с мен. И той избра именно това. Тогава той самият ми каза, да не се притеснявам и че като не можем да си родим, ще си осиновим дете. И че да, важно е чии гени носи, но по-важно е какъв човек ще възпиташ, с кого ще го възпиташ и какво ще оставиш от себе си в духовен смисъл...Така да се каже, бяхме напълно убедени, че трябва да го направим, беше въпрос на време да предприемем конкретните стъпки. И темата не е била никога тема -табу.

Другото е, че от чувство за лично пространство, както го наричате вие, не бих искала тук да анализирам в детайли нашите отношения и да се кълна колко много го обичам. Въпросът ми беше съвсем конкретен и...се отнасяше до осиновяването, макар че - да, човек не може в живота да дели двете неща. 

Още веднъж обаче искам да ви благодаря за съветите и споделеното.

 

айде да не пречи

"..просто бих добавила - в такъв момент НОВИТЕ неща само биха утежнили сложната ситуация
те биха ви РАЗСЕЯЛИ от същността на проблема...но само за време...после?
не е лошо да се уточнят междуличностните проблеми преди да се вкарва нов катализатор на чувства в семейството"


Сatnadeen, този съвет го разбрах. А ето това не го разбрах:

"Райни, ще кажа следонто - някак много си уБедена в брака си...тъврде много"

Първо, ако бях така убедена, нямаше да пусна темата, нали? Второ, дали съм убедена - ами това въобще няма отношение по въпросната тема. По-важно е дали в крайна сметка този брак ще просъществува. Само че това е проблем, който няма как да реша във виртуалното пространство.

По-горе описах само неща, които са се случили.

Все едно, чувствам се некомфортно в ситуацията след всеки твой пост да заемам "отбранителна" позиция.

Rainy, проведи откровен разговор, разбери какво точно очаква и иска твоят съпруг.Прецени възможностите за запазване на брака и на какви компромиси си съгласна самата ти, за да продължи да съществува този брак.

Тук аз съм една от най- възрастните, но същевременно май с най- скророшния и малък като време брак.така че, от тази гледна точка не давам съвети.но ще дам съвет като  страничен наблюдател на много разпаднали се двойки.Не с 15, ами дори и с 20 и повече години брак.
Човек си тръгва отнякъде, защото там не му е добре.И още- не може това, което е по принцип "хубаво", да е "хубаво" за всеки един.Това, което е желано от хората по принцип ,да очакваме да е желано от всеки човек.Няма такива правила, хората са различни.Не може защото / пример давам само, не визирам никого/ето на, построили сме дом, имаме деца, шетаме, готвим ,добри събеседници сме , хубавички сме и т.н. и т.н., да очакваме някой до нас да е добре, защото "Какво иска повече"

Така че, прецени .Ти най- добре познаваш твоя съпруг, прецени какво му липсва, къде се къса веригата, дали е просто уморен от битовизми, дали е случайно хрумване, дали/ не дай боже!/ му се е "Завъртяла главата някъде".И пак ти казвам- щом нещо е градено толкова години, направи всичко възможно да запазиш брака си.

Но когато в този дом влезе дете, нека то да влезе при едни "изчистени" отношения.Дали със съпруг или без, важното е към детето да няма очаквания, че то ще ви закрепи брака, че то ще промени нещата.
Детето трябва да влезе в дом със спокойна и ведра атмосфера, не е честно спрямо него да подхожда с предварително приготвен емоционален багаж.А освен ,че не е честно, не е и работа, няма смисъл от това.

Хайде, дано скоро се похвалиш с добри новини!