Принципът на непоисканото добро

Сложно е. Да дам храна на умиращ от глад, да. Но иначе непоисканото добро поне за мен е нещо, което варира от досада до вреда. Решава някой, че нещо е добро за мен. Ама не пита искам или не, а ми го натрапва. А аз него искам, чудя се как да се отърва, а той продължава да ми го натрапва. Познавам точно такива хора, знаещи кое е добро за мен и скъсващи се да ми го натрапват. Безкрайно противно е да се чудя как да се отърва без да ги обидя.

thewishmaster , разбирам примера ти, но в случая мисля, че се имат предвид точно хора, на които по всичко им личи, че са в нужда - примерно бездомни, ровещи по кофите.

Не можах да изчета цялата статия. Всеки си решава, че може да пише и да размишлява, но не на всеки му се получава....
Доброто си е добро независимо дали е поискано или не. Дори, когато не е поискано, е по-ценно, защото си се сетил сам да го направиш без да те подсещат или да те молят за това.....

Не знам, трудно ми е да преценя кое е добРо за тези хора. От една страна, човещината те подтиква да помогнеш като видиш гладуващ. От друга, те самите са ми трудни за разбиране. А и няма как да ги поставим под общ знаменател. Познавам един такъв човек. Много е странен. Компютърен инженер, хардуер. Ще кажеш, че професията му дава възможност за добър стандарт. Но той работеше само когато му кефне, ако му кефне и въпреки, че е много кадърен, изгуби работата си. Заради безкрайната му несериозност загуби и личните си клиенти. След като остана безработен, изгуби и жилището си. Последно живее в гараж на приятел и поработва само колкото да не умре от глад. Самата аз съм му предлагала работни ангажименти, защото зная, че е много добър в работата си, но той системно ги проваля. Явно моята представа за добро е различна от неговата. Той си кара като клошар и упорито се съпротивлява на опитите да бъде изваден от това положение. Разбира се, това е само пример и не може да се обобщава с лека ръка. Но ме хвърля в размисъл колко различни представи за добро имаме.

Natali_ , статията не е написана просто така. Това е важен езотеричен принцип.

На мен обаче винаги ми е било трудно да го проумея.
Тази статия, на която попаднах днес е доста изчерпателна. И все пак не ми помогна да го разбера...

Според този принцип, правейки непоискано добро вредим не само на тези, на които го правим, защото изменяме кармата им, но вредим и на себе си.  Ето това ме кара да се размисля. Човек като прави добро, го прави от милосърдие и това му носи някаква вътрешна удовлетвореност. Обаче, ако наистина му носи и вреда? 

   Хммм.....според мен някой, нежелаещ да прави добри неща, се оправдава пред самия себе си и затова е измислен този "важен езотеричен принцип"...

От много години споделям принципа за непоисканото добро.
Това, което ти е убягнало /не съм чела приложения линк/ е, че не става дума за еднократна помощ за нуждаещ се човек, касае се за системно подпомагане - то е което вреди и се наказва от съдбата.

Примерно в случая със семейството с 10 деца - благодетел 1 година е плащал наемът им - с това им е навредил много - отнел им е възможността да се научат на отговорност, намалил им е стимулите за работа, създал им е усещането, че все ще се намери кой да им помогне и т.н. В резултат, една година по-късно семейството отново е на изходна позиция и търси друг благодетел.
В случая, правилното добро, което няма да бъде наказано, щеше да е лекция за контрацепция, намиране на работа или друга еднократна, стимулираща помощ.

Има една много хубава мисъл в този дух - "На гладния не давай риба, а въдица." Това е истинско и мъдро добро дело.

Само че в случая с 10-те деца, те си искат помощ, даже смятат, че някой им е длъжен.

На това са ги научили хората, които са им помагали досега, в това е вината им. Помагали са им по неправилен начин.

Имат се предвид хора в нужда, но от нашата гледна точка. Клошарът може да го устройва такъв живот. Може да ти изглежда, че му тежи и е в голяма нужда, но за него съвсем да не е така. Възможно е и друго, сам той да не осъзнава, че такава съдба му е угодна и след някоя щедра намеса да му просветне и да съжалява за предишното си положение, да се завърне към него, а помогналия да остане разочарован.
Както има случаи на хора, които нарочно правят дребни престъпления, за да ги приберат на "топло". Решаваш да ги извадиш от там, защото смяташ, че затворът влия упадъчно, но те пак правят така, че да ги върнат там.

Yvonne V. , моите размисли са в същата насока. Все пак едно е да купиш баничка на някой гладен - с това едва ли ще измениш кармата му чак толкова много. Друго е да му носиш храна всеки ден. 

Доколкото ми го обясниха по-запознати хора от мен, не е добре да се месиш и да изменяш кармата - всеки е изпратен тук да усвои определени уроци.

Обаче още нещо и друг път съм срещала - нямало да ти бъде благодарен този, на когото си направил добро. Дори и да е казал "Благодаря", може би не го е мислил. /Това отново от статии, свързани с непоисканото добро/. Какво значение има дали е благодарен? Хората, които правят добро не чакат благодарност и не за това го правят. 

Объркано ми е. 

Щом не ти е благодарен, значи самият той не смята, че си извършила добро. Тук вече идва лекото объркване и разминаване. Хората, които правят добро го правят защото смятат, че това е правилното дори и отсреща да не го оценят и това ги удовлетворява или трябва да го правят, когато са сигурни, че това добро ще се възприеме като такова и от този, на когото му го прилагат? По-нагоре писах случай с клошар. Тук, като се замислим щом така му е добре, кои сме ние, че да решаваме съдбата му как да живее. По-друго става вече ако искаме да помогнем на наркоман, който сам не желае да се измъкне от дупката. Но тук вече се касае за сериозно болен човек.

Какво означава да помагаш ?Това да дадеш някому храна е милостиня,не е помощ.Ще го нахраниш временно,после пак няма да има какво да яде.Не се меся в кармата на другите-така са си избрали,така да си живеят-освен материална,това е и духовна нищета,което е по-лошото.
Ако трябват пари на сития-ще му дам,защото знам,че ще ми ги върне.Ако някой свири на улицата и ми изпълни душата и на него ще дам-щото има обмяна на енергията.
На просяци не ми прави удоволствие да давам,а и знам,че нямат нужда.
"За да получиш-трябва и да дадеш"-бг "езотерична" поговорка.

На наркомана също е забранено да се помага,освен в случаите,когато той се съгласи-т.е. може да му се помогне  да вземе друго решение за живота си,но не и насилствено да се лекува.

Аз съм чувала от езотерици друго, което не мога да проумея - било грешно да се осиновяват деца, защото...не знаеш каква карма и какви тежести носи чуждия живот, не знаеш дали ти си човекът, който трябва да пресича пътя си с това дете и....не знам какво си. Има някаква логика, но и мен ме смущават и объркват тия твърдения.
За клошари и просяци - не мисля, че давайки им храна и пари им правиш безценно добро.

Отдавна приемам и споделям този принцип. И без да съм езотерик или да следвам някакво подобно течение. Опитът ми ме е научил, че това е правилно.
Това, което давам даром често, е само информация, която на мен ми е била полезна. Дали и как ще се ползва от останалите не е моя работа.
Непоискана помощ и още повече- редовно подпомагане на хора, към които нямам подобни задължения, не предлагам често. Правя го понякога, еднократно, когато реша, че човекът го заслужава.
В този ред на мисли съм напълно съгласна с написаното от Yvonne V. Ако видя възрастен гладен и мизерно живеещ човек бих му предложила по- скоро работа, отколкото редовен хляб.
А децата следва да се гледат от близките си. Ако те не могат, то предпочитам законния ред и смятам, че за тях би било по- добре да намерят ново семейство, пък ако ще и да е приемно.
Винаги съм смятала, че този, който прави редовно едни и същи грешки, следва да си научи урока, а не да му се помага да продължи да ги прави.
А дали някой е благодарен за направено добро, ако съм сторила такова, лично мен не ме интересува. Ако ще помогна, го правя, защото аз така съм решила, а не защото очаквам нещо насреща. Обратното е вече възмездна сделка.
Последното- за осиновяването, не го споделям изобщо.
Ако осиновя дете, то не го правя само за да му помогна, а защото аз имам такава нужда- да се погрижа за едно дете. Ако съм се нагърбила с нелеката задача да го отгледам, то съдбата ни е срещнала и аз трябва да го направя. Толкоз.

Не съм съгласна с тези езотерични твърдения. Аз разсъждавам така - щом си стигнал до решение да осиновиш, занчи такава е съдбата ти и тя те е подтикнала да вземеш такова решение. В избора на детето кармата също има пръст. По отредениия ти път следва да се свържеш точно с този "чужд" живот. Всичките избори са продиктувани от кармата. Можем ли да променим кармата си? Вероятно можем, но тази промяна пак е дело на нашата кармата и новото положение си се превръща пак в наша карма.

Акаша, и аз така го приемам, но съм слушала доста от една бивша моя колежка, последователка на Дънов. Грешно било. Но не помня подробности.

Шматки има колкото искаш.
Важното е да не им вярваш
повече от колко на себе си.

Ето тук е объркването. Излиза, че се прави добро за собствено удовлетворение, че си направил нещо, което ти смяташ за правилно и от там нататък не се интересуваш от резултата. Противоречи на други схващания за добрите дела, в които важното е да видиш удовлетворението в другия, не защото очакваш благодарност или каквото и да е възмездие, а защото самото правене на добро на някого, следва да означава, че наистина на нуждаещият се ще му бъде повлияно в положителна насока, ще му бъде помогнато и той ще зарегистира тази помощ като такава.

Все по-често се убеждавам в правотата на "Не прави непоискано добро"
За да нахраня собственото си Его, наранявам нечие друго
Питам "Имате ли нужда? Искате ли да ви помогна?", но самоинициативи вече мнооого рядко поемам

При осиновяването все пак има замесена детска и чиста душа,а не завършен индивид-лекомислен или егоистичен.И при положение,че някой се нагърбва да изгради личност с тази си постъпка,то такава намеса в кармата не е осъдителна.Детето дава възможност на възрастния да израстне,като междувременно родителят  дарява денонощни грижи-т.е. има отново обмяна на енергията.
Друг е въпроса ако някой го прави по нечисти подбуди-т.е. да си запази семейството,да не приказват хората и т.н.-ако това е имал в впредвид Дънов съм съгласна.

Да чакаш благодарност е нещо коренно различно от това, да помогнеш действително и да има положителен ефект от начинанието.
Точно за благодарността писах, че не я чакам. Най- малкото защото можеш да си помогнал, но човекът дори не е нужно да е разбрал. Спестявам си и негативните емоции от типа на :Аз помогнах, пък той- такъв неблагодарник! Често съм чувала и виждала такива реакции. Лично за мен не са особено понятни. Обяснявам си го точно с това, че човек чака да получи нещо насреща, срещу даденото от него. А за мен това никога не е било признак на добрина.
Положителният ефект от всичко, което човек прави, може да не се прояви. Може да се прояви по различен от очакваното начин. Може да е направо вредоносен. Може да бъде преценен от различните хора различно и всъщност това е най- често срещаната хипотеза- един факт се приема и цени различно от различните хора. Той не се мери в метри и килограми. Само Господ може да е сигурен, че това, което правим "за добро" е наистина такова.  Аз такива функции нямам. Не вярвам да ги има и някой друг. От което не следва, че не бива да се прави "добро" и да се проявява активност изобщо. Напротив. Това е друга крайност, клоняща към егоизъм и безплодни мъдрувания.
Освен това за самия човек, получил помощ, не е добре да изпитва и афишира подобно чувство, т.к. това е вече задължение за него. Лично аз не намирам за "добро" натрапването на подобни мисли и чувства у хората. Ако искам и мога да помогна, ако съм преценила, че е било нужно- правя го.
.............
По повод на това, дали и кога човек следва и може да се намесва, за да помогне, имаше един изключителен разказ от сборник с криминални такива, ако се не лъжа- български. Не се сещам нито автор, нито заглавие, но беше много поучителен.
В него един следовател вика за разпит по повод едно изнасилване няколко души- свидетели. Единият от тях- човечец на средна възраст, започва дълбокомислено да разказва, как видял младежът, който насилвал момичето на една спирка, но не се намесил, защото... - идеята беше точно като обсъжданата, нямало нужда, той не бил задължен, не бил сигурен какво ще произлезе от това. Разказваше надълго и нашироко, как в живота си от подобни намеси е търпял негативи, колко вредно било това. С две думи- високопарните приказки на един дървен философ.
Накрая следователят го "поздрави", като му съобщи, че всъщност в случая пострадалата била неговата дъщеря.
Та така- въпрос на баланс е, а не толкова на дълбокомислие, дали, кога и как човек следва да се намеси. Понякога ситуацията крещи за намеса. И пак благодарността не е важна за извършването на акта на помощ.
Затова подкрепих едно предно становище по темата, което намирам за разумно- да не се поема задължението за постоянно подпомагане на някого. Аз бих добавила- ако не си законово задължен.   

Дънов е имал предвид нещо свързано с гените. Демек, не знаеш с какво се захващаш и как ще го изпълниш.

Това с благодарността не виждам защо се споменава като толкова значително. Като, че ли е някакво накърняване на гордостта, ако ти благодарят. Мисля си, че по-важното би трябвало да е просто да си проличи, че нашето направено добро е осъзнато и прието като добро от този към когото сме го насочили. А благодарността вече е въпрос на възпитание.

Аха ясно-не съм попадала на такава негова информация,може някой негов ученик да я  сътворил.
Обаче според най- новите изследвания гените са нещо изменно-препоръчвам "Биология на убежденията" нa д-р Брус Липтън по този повод.
Ето тука малко по темата:
http://online-psychotherapy.info/articles/biology-belief-1.htm

http://online-psychotherapy.info/articles/biology-belief-2.htm

http://online-psychotherapy.info/articles/biology-belief-3.htm

Защото е точно по темата въпросът.
Защото авторката го е задала и той наистина има пряка връзка с нея.
Защото и ти го засегна:


Не става въпрос изобщо за "накърняване на гордостта, ако ти благодарят", а за друго, което е вече наистина съществено- тя, благодарността, не е определяща за ползата или вредата от дадено действие.

Благодарността е вътрешно чувство. Външната му изява е друго нещо.

Човекът може по природа да си е такъв- да не изпитва такива чувства или да изпитва, но да не умее да ги изрази. Човекът може дори да не е разбрал какво се е случило. Човекът може сега да не оценява, да оцени, обаче, положително жеста ти, съвета ти след време.
Благодарността или липсата й нямат връзка с определяне на жеста, като позитивен или негативен в общ план и не определят дали той е бил необходим или не.
...........................
За Дънов- някой чел ли е нещо, написано точно от него, а не от негов ученик и какво?

Аз говоря за благодарността като осъзнаване. Явно не разбирам точно твоята позиция и какво искаш да кажеш ти, Judy. Мисля, че едно от най-важните неща при вършенето на добро би трябвало да е това добро да е осъзнато като такова и от този, на когото помагаш. Ето и тук идва същността на темата - непоисканото добро, най-вероятно няма да се оцени. То може да има и положителен ефект според извършващия го, но е възможно според светосхващането на получаващия го да не е съвсем добро за него. Та така, ако приемеш извършено добро към теб, то ти по подразбиране ще си благодарен. Устното изказване на благодарности няма много отношение в това, което се опитвам да обясня.
Тръгнах от тук:
Твоят цитат ме наведе на мисълта, че не е важно за теб дали човекът е оценил помощта ти, а е важно само твоето удовлетворение от извършеното, без да се интересуваш от ефекта.

От непоискано добро се убедих, че няма смисъл в случаите, когато получаващата страна не е убедена, че иска точно такава помощ. Защото аз мога да реша, че в случая помагам, а да се окаже, че по-скоро преча или правя мечешка услуга.

Пример за непоискано добро например са ми сватовничествата.

Никой не твърди колко е ценно или безценно. Въпросът е дали примерно купувайки на някого нещо за ядене, безспорно виждайки го, че има нужда, нарушаваш принципа на непоисканото добро.

Чета ви и все повече се обърквам.  
Акаша, явно ти си по-близо до проумяването на принципа.
Моите разсъждения се доближават до тези на Judy и точно заради това не го разбирам тоз принцип.   Човек прави нещо добро за някого, не за да очаква благодарност. Ако очаква благодарност, това значи не е безкористно добро и изобщо добро в обсъждания смисъл. В тази връзка самият факт, че си / айде пак моя пример/ нахранил гладен, е достатъчен сам по себе си и покрива твоя вътрешна потребност да го направиш. Защото човек прави добро, понеже иска да го направи, а не по принуда и задължение. А как нахранения е приел жеста  - може да е с благодарност, може да е със срам. Много от тези хора имат достойнство и не биха помолили, дори да имат нужда. Това означава ли, че виждайки ги на улицата, ако дадеш храна, вредиш на тях и на себе си според този принцип? Ето това ми е обърканото на мен. За всяко добро ли се касае - и най-малкото? Или за големи и радикални добри прояви???

    Непоискано добро не правя-питам дали има нужда от помощ, ако се приеме помагам с удоволствие, както и не приемам от други непоискана такава. Особено, ако някой е решил да ми "помага", без аз да знам, или без въпросният помагащ да знае мнението ми по въпроса - зависи от ситуацията, възможно е и после да имаме проблем с него. Естествено изключение правят случаите, когато спешно трябва да се предотврати инцидент или да се спаси живот, а е възможно и страдащият да не е в съзнание съм момента, да няма как да поиска помощ . Тогава бих действала според възможностите си, също приемам за нормално и на мен да ми се помогне,но това в евентуални спешни случаи. В останалите предлагам помощ, а не я прилагам директно.
     Въпросът с децата за мен също е по-различен. Ясно е, че те не могат за се погрижат сами за себе си до определена възраст, така че е нормално възрастните да го направят. (това независимо дали става въпрос за осиновяване или за отглеждане от биологичните родители).Там също трябва да има баланс и мярка според възрастта и възможностите на детето, за да не стигне до някои крайности с предозирана помощ.
     Случвало ми се е , и то не много рядко да дам храна или пари на бездомници или клошари, но то е било за "оцеляването им " в момента и също, за  да си припомнят, че все пак около тях не всичко е толкова враждебно и , че могат да срещнат подкрепа - морална и физическа, в случай, че искат да променят живота си. Но не го правя с мисълта, че тези хора трябва да бъдат изхранвани по улиците от други хора през остатъка от живота им- това често е тяхно решение , а ако не е - първо те трябва да ми поискат помощ.



     Моето мнение по последните въпроси : би било добре да се попита дали имат нужда от помощ. Това би ги променило - или в посока да ги амбицира да променят нещо, ако е под достойнството им да поискат помощ, или най-малкото да се научат да я поискат. Обратното би означавало, че оставят живота и съдбата си в ръцете на преминаващите наоколо хора примерно, и друго не им е необходимо, за да съществуват.

Проблемът е най-деликатен, когато става дума за отношенията със собствените деца, защото тогава хората най-често се натискат да правят "добро".
Да храниш, издържаш и възпитаваш детето си, докато е малко, не е точно "добро", а дълг. От друга страна, ако издържаш порасналото си дете (не говоря за еднократни жестове), ако постоянно му се месиш в изборите, които прави, можеш да го направиш свой враг и да навредиш както на себе си, така и на него.
Аз така виждам нещата - ако съдбата те е направила родител или учител, трябва да си взискателен към децата или учениците си, докато те са зависими от помощта ти.
А това, дето уж Дънов бил казал за осиновените деца, не ми се коментира. Щом си станал осиновител, значи така е трябвало да бъде, точно както е с родените от теб деца. Няма как да знаеш какво дете ще ти се "падне" и на какви уроци е писано да те научи.

Приемам принципа и от доста време го спазвам.

За осиновените деца - ами не знам, идеята може би е, че ако не ти е дадено да имаш свое, значи така трябва.
Но пък тези деца имат нужда от грижа и любов, та не знам какво е правилно.

Така е. Преди време бях чел някъде по темата за клошарите - всъщност много от тях избират да бъдат такива. 

Доброто е “добро” само за този, който го квалифицира като такова, защото базирано на неговата лична житейска философия, на битието, в което расте и се развива, на обстоятелствата, на които е подложена неговата представа за “добро” и “недобро”.
 

Преди няколко години мой добър приятел, много качествен човек и образован, беше останал без работа и беше на зор. Помоли ме да му помогна, ако мога, и аз го направих. Моя близка от няколко години е без работа. Наистина е много странно за мен при образованието, което има.  Реших и на нея да й помогна, щото мъжът й е на работа, която е много ниско платена. Започнах да й търся обяви, без да ме е молила за това, да питам познати и т.н. А на нея все й е криво - ами тая работа не била добре платена, онази не знам си какво. Е, зарязах я да се оправя, както си знае, - щом я търпи мъжът й такава.  Ето това е случай на непоискано добро. И друг път съм се опитвал с най-добри чувства да помагам на мои приятели, които не са го търсели, но повече мисля да не го правя, защото нищо не се получава.  Човек трябва да си научи уроците, ако иска, разбира се. 

А може би идеята да е и друга- да помогнеш на човек в нужда. Историята познава много случаи на родени свои деца след осъществен осиновителски акт, точно. 

Споделям напълно. Много нещастия съм виждала да произлезат в следствие на пълното отнемане на възможността от децата да грешат и да се учат от грешките си.

Акаша, аз това, което исках да кажа, съм го казала ясно- дали ще има благодарност или не за един акт, който ние сме счели, че е добрина и сме го извършили, е без значение за избора ни дали да го направим, както и за последиците, които обективно ще произлязат от него.  Точно това вече написах два пъти.
Къде пиша за лично удовлетворение?
Става въпрос за идеята да се помогне реално. Понякога това се случва и въпреки желанието на човека, на когото се помага, дори. Не е нужно да го правиш, за да ти става хубаво на теб, непременно. Просто такова е възпитанието ти, такива са ценностите ти. Защото си човек, а не животно с чисто биологични нужди и прост наблюдател.

[/b]

Всяко общество си има свои виждания за това, кое е "добро" и кое- не е.  Намирам, че е крайно подобно виждане като това, от статията. Човек затова е човек, а не животно, защото има някаква ценностна система. Такава имат и съответните общества. Когато я изгубят- лошо им се пише.

Хихи, Judy, мисля, че най-накрая, на третия път ти схванах мисълта.  За теб важното е да извършиш добро, просто. Добро, което ти считаш за такова. (Без да отчитаме носи ли ти удовлетворение, щом не говорим за това в случая и въобще какво ти носи.) Друго нищо няма значение - дали ще има положителен ефект, дали ще бъде прието и т. н. Просто правиш добро, защото си решил, че трябва и че е добро и повече не му мислиш.

А може би не трябва да помагаш, а да го оставиш да мине по пътя, който трябва да извърви.

Осиновяването го коментирах по повод мнението на Дънов, че не е хубаво да се осиновява.

Не знам на кой път и защо, Акаша. Аз пиша едно и също. Пояснявам, защото ме помоли да го направя. 
Може би и сега не си разбрала правилно всичко, не е задължително, разбира се. Не е задължително "да направя добро", защото аз смятам, че е такова непременно, а защото има ситуации, в които, поради възпитанието, което съм получила, съм сметнала, че е било нужно да действам по точно определен начин, защото това са вижданията ми за "добро". А какви са те е най- често предопределено от възпитанието- домашно, но и социално- обществено. Не може да се изпада в крайности, че никога не е напълно ясно какво е добро и какво- не. Това ни води отново до дървената философия и непоемане на никакви ангажименти, което лично аз не споделям като нещо позитивно.
Аз и на червено съм длъжна да не минавам, защото така знам, и го спазвам, без това да ми носи удовлетворение непременно.
Човек по- често действа първосигнално и при оказване на помощ, точно въз основа на насложените в него виждания за допустимо и нужно. Най- често не се замисля- "Аз сега да му помогна ли на този, дето падна пред мен и не може да стане, или ще се намеся недопустимо в съдбата му?". Човек най- често просто би помогнал, без да мъдрува безплодно, дали човекът би му бил благодарен и ако не му бил, то следвало ли е да направи това, дали той ще изпита морално удовлетворение или не. И често ще забрави много скоро за случката и няма да се пита дали е постъпил добре или зле. Или поне при мен е така. За другите- не знам.
Когато ти правиш нещо, каквото и да било, защо го правиш? И мислиш ли постоянно след това какво е произлязло? Че то често резултатът не е веднага видим, както писах вече. Как ще прецениш? 
...........
DeVa®, именно щом ще сме все на "може би", то няма общовалидно правило и човек постъпва според личните си критерии за правилност и морал, които се базират, щем не щем, върху тези, на обществото, в което той е израсъл и/или живее.
...........
Друго е постоянното оказване на помощ на някого или в конкретни ситуации. За там, точно, смятам, че важи схващането от статията.
Следният случай имам- жена на близо 40 години се сърди, че брат й не и "помага" понеже имал такава възможност. Ако става въпрос за еднократна помощ- добре. Но ако става въпрос постоянно да помагаш на един зрял, здрав възрастен човек, само защото той не желае да се хване в ръце- това е вредно.

И аз не знаех за кой път, но понеже ти поясни в предния си пост, че два пъти вече го пишеш, узнах, че е бил трети този, в който ми се поизбистри твоята теза.  И реших да се самоиронизирам, че бавно стоплям, за цвят.


Тук подчертаните за мен са си съвсем равнозначни. Дали смяташ поради възпитанието си или защото такива са вижданията ти, все си е твое смятане, че доброто е такова.


С това съм напълно съгласна. 


С това също. И ако трябва да прибегна до личен опит, което до сега не направих, а просто си философствах дървено в търсене на различни гледни точки, в повечето случаи и аз действам първосигнално.

Като започна да мисля по-дълбоко, обаче, както в случая на раздумка, си мисля, че в корените на доброто дело е това да бъде оценено от нуждаещия се. Точно в контекста на темата.

Но те хората са го казали, малко натуралистично, но... "Направи добро, изяж лайно!". Най-важното като цяло е желанието ни да помогмен и когато отсреща не приемат добре помощта ни, като че ли се нарушава завършеността на идеята за правене на добрини.

Аз тука само ще ви чета Интересно ми е да прочета как всеки възприема този "принцип" през собствената си признам

Акаша, дано Клюкарникът не е изкривил възприятията ти. Тук хората общуват често, меко казано, неадекватно грубо, наистина. И организират защити при тотална липса на атаки. 
Никога и по никакъв повод не съм се обръщала лично към теб и не бих си позволила да те определям в категории. В тази- също.
Аз обсъдих един конкретен пример за дървена философия, от разказ, който за мен е пословичен и се отнася до хора, които мъдруват прекомерно и не правят нищо. Или така оправдават собствената си пасивност. За мен те са често по- вредни от онези, които се опитват да помогнат с най- чисти намерения, пък макар и сбъркали.
Също така взимам отношение по статията, постната като отправна точка за настоящата тема.


Не виждам смисъл да си говорим едно и също по няколко пъти. 

И този принцип не споделям. Ако въобще е принцип. Народът ни често е изказвал груби и неверни безпочвени обобщения.Това е пример за такова. Така се оправдава липсата на позитивна активност. Колко е лесно да се гледа отстрани и да се философства... Слава Богу, че далеч не всеки го приема и прилага това поведение.
Първо е повече от грозен този израз. И второ- невярно е, ако се ползва като обобщение. Аз пък имам обратните наблюдения- почти винаги, когато съм се отнасяла добре с хората, съм намирала същото отношение.
Както и често ми се е случвало да съм изнервена, но едно добро отношение да ме накара да погледна по друг начин и да се усмихна, поне, да променя отношението и поведението си.
Майка ми много обича да помага на циганите. Така си го разбира, така си действа. Веднъж се случи така, че някой й беше откраднал портмонето от чантата и тя не могла да си плати в магазина. Явно кражбата е била прясна и тъкмо щяла да връща продуктите, когато една циганка дошла и й дала портмонето. Казала, че брат й го бил взел, но тя му била обяснила, че така не се прави и трябвало да върнат парите "на госпожата". Напълно реален случай е това. Не знам точно на тази жена ли е помагала или не. За всеки случай майка ми не я познава.

А през коя трябва да бъде?

"Трябва да бъде"???? Къде точно казвам, намеквам за нещо подобно? Казано с други думи ми е интересна чуждата гледна точка, всичко различно от моето поле на познания, на опит, всичко извън моя мироглед.

Виждала съм около себе си много примери за непоискано добро и как се отразява негативно и на даващия, и на получаващия, при това не в езотеричен, а в съвсем реален план.

Представете си човек в зряла възраст, който е сериозно болен и състоянието му изисква да се храни здравословно, да се движи, да промени ежедневието си като цяло, за да може изобщо да продължи да живее. Обаче той не желае да полага усилия, не се чувства добре по този начин, или му липсва воля - все едно. И на втори план си представете негов близък, който се залавя да го спасява, като му дава съвети, носи му здравословни храни, напомня му кои са правилните избори, побутва го към това да се запише на спорт, да се движи и т.н. Ето ви непоискано добро. От една страна е безспорно добро от гледна точка на помагащия, при това напълно безкористно. От друга - изцяло излишно и натоварващо за получаващия, водещо до обтягане на отношенията и изнервяне.

Много е трудно да не помогнеш когато ти се струва, че е правилно да го направиш и границата е тънка, но за мен принципът важи на 100% и не бих се втурнала да помагам на хора, които не са го искали от мен, при това не от цинизъм, а от уважение към ситуацията им.

Въпросът за правенето на добро ме кара да се замисля какво всъщност искаме ние- да направим добро на някого или ние самите да се почувстваме добри?

Джуди, не знам аз колко разбирам какво пишеш, но явно и ти не разбираш аз какво имам предвид. Допускам, че аз не се изразявам достатъчно добре.

С дървеното философстване не исках да намекна, че ти се опитваш да ме приравниш към такива едни философи, а просто аз сама си се определям, че правя така (и друг път съм го писала), като в това не влагам нещо съвсем негативно и онзи неприятен смисъл. Исках да кажа, че само си разсъждавам и провокирам към развиване на други мнения,  защото ми е интересна другата гледна точка и искам и аз да погледна от различни ъгли. Дори бях забравила, че си ползвала и ти "дървено философстване" в твоя пост.

И за другите неща имам какво да кажа, но ми се струва, че някъде комуникацията ни се губи и ще стане досадно за другите, а и за нас да се обясняваме до безкрай.

Само за грозната (и на мен ми е грозна) народна мъдрост да допълня, че смятам, че не е казано защото задължително става така, а просто да се регистрират точно тези случаи, в които се получава така. А такива има. Като цяло нямаше много връзка с останалите ми разсъждения, де, не знам защо реших да го вмъкна точно там.

Предпочитам да не правя непоискано добро. Особено, след като съм го изпитала и на гърба си. Много близки роднини решили да ни изненадат и пребоядисали стълбището и коридора ни. Е, определено не им бях нито благодарна, нито зарадвана. Изненадана - да, ама неприятно. И после от тях чух точно тази приказка "Направи добро, та изяж лайно". Т.е. те ни помогнали, облекчили един вид, а ние сме били неблагодарници.
Затова смятам, че доброто за едни, не е добро за други. Ако ме помолят за помощ и мога да я дам - тогава да. Но иначе не.

И аз от дълго време разсъждавам по темата за Непоисканото добро. При мен през последната година се случиха няколко такива ситуации. Един познат беше без работа и аз му подхвърлих, че имам друг познат с фирма, който може би ще се заинтересува от кадър като него. Попитах изрично: Да ти съдействам ли да започнеш работа??? Отговора беше да. И естествено започна работа при този мой познат който в същия момент имаше нужда от такъв кадър. Няма да ви казвам какво мрънкане беше и от двете страни като накрая се чудех кой от двамата лъже и преувеличава. И двамата недоволни - работникът бил мързелив, а работодателя не бил коректен. Чуди се сега на кой да вярваш! Теглих им по една и двамата наум и ги оставих да се оправят.
Другата ситуация се изразяваше в парична помощ в доста големи размери, за което се наложи да чуя репликата, че никой не ме бил карал да го правя.  
След всичко това НЕ желая да помагам на никой освен на хората от моето семейство. Не приятели мога да помогна с нещо дребно, но повече големи жестове НЕ НЕ и НЕ.
Накрая и от двете ситуации се чувствах обидена, използвана, употребена, едва ли не някой се беше подиграл с мен.
Та ето в едни такива случаи: Няма ненаказано добро.
Явно трябваше да оставя единия сам да си намери работа. В момента е в чужбина и работи като куче и мълчи. Другия също трябваше да го оставя сам да си намери парите които му трябваха, а не да тръгвам да си предлагам услугите с идеята, че помагам.
Това което пишете за просяците - да и аз вече не давам пари на просяци, защото те са такива повечето по собствено желание или поради грешки, за които сами са си били виновни. Давам само на стари хора. Например веднъж видях една старица да рови в кофите за боклук. Дадох й някакви пари - ако знаете как й се насълзиха очите!  
Това е жалкото, че хора които са били учители или знам и аз какви в трудоспособната си възраст, пенсионирайки се в нашата мила родина са обречени на глад и мизерия. Но точно пък те все още имат и гордост и никога няма да ви помолят за помощ.
А за осиновяването има някаква логика. За това е хубаво да можеш да избираш. да избереш това дете с което още от пръв поглед усетиш някаква химия, привличане, някакво особено чувство.

Старая се да спазвам този принцип, да не се меся в живота на другите, така както аз самата не обичам да се бъркат в моя под предлог, че видиш ли, било за добро. Имала съм опит с такива ситуации и съм съгласна с това, че когато ти направят или се опитат да ти направят непоискано добро, обикновено реакцията на отсрещната страна (на която и правят доброто) е отрицателна. Всъщност Dandelion е дал доста добър пример за това.

Дъновистите са достатъчно изтрещяли и заблудени от техния гуру.  Акаша го е казала добре. 

По стечение на обстоятелствата нямам около себе си хора, които действително имат нужда от помощ поради независещи от тях обстоятелства. В техния случай доброто може да е непоискано, защото се чувстват горди и не искат някой, изживяващ се като велик милосърдец, да им натрапва прекомерното си човеколюбие.

При Дънов съм чела за непоисканото добро и като се замисля, наистина нанася вреди. При мен вследствие на смърт на близък ми се яви жилище в повече, което не исках да продавам, защото смятах и смятам да остане за моето дете, което доста бързо си расте. Моя много близка приятелка по своя инициатива се зае да ми търси наематели, щото как така да стояло празно, ми то не носи доходи, ми то няма кой да го поддържа и пр. Доста беше настоятелна, водеше ми някакви нейни колежки, накрая ми препоръча зет си като почтен фирмаджия наемател, платежоспособен и пр. Е тоя човек такива щети ми остави като си излезе, че вече няколко години не мога да ги възстановя. Мъжът ми искаше да го съдим, аз махнах с ръка, но и се отдалечих от тази жена. Та така, нейното добро освен разходи ми струваше и едно приятелство, което при други обстоятелства щеше да се запази.

По въпроса за кармата при осиновяване не съм попадала на изказване на Дънов, но съм чела, че не е правилно да се зачеват деца ин витро. Защото не случайно на даден човек или семейство е отредено да нямат деца. Или трябва да си отработят кармата с безплодие, или да се обърнат към Бога и духовността и евентуално тогава да им се даде рожба. Неслучайно хора,обиколили разни манастири, укрепили вярата си, накрая се сдобиват с дете. Актът на зачатие и слизане на душата в зародиша е дълбоко духовен и липсва при чисто техническото и оттам ариманическо оплождане на яйцеклетката под микроскоп. Който не е запознат с тези неща, трудно ще го разбере.

Не може ли да разсъждавате със собствените си глави малко?

Аз доста често нарушавам този принцип в ежедневието си . Опитвам се да помагам, според своето усещане за правилност. Опитвам се и да не съм натрапваща се, да бъда деликатна, вероятно успявам, защото хората не ми се сърдят и запазваме хубави отношения. Просто не ми следват съветите. 

Но аз имам "визия" за нещата... Не е приятно, определено...

Относно дали да се купи еднократно храна на гладуващ човек или да му се предложи работа - и двете! Уместно е и едното, и другото, в зависимост от ситуацията, от възможностите, от "даващия".

Аз свързвам принципа за непоисканото добро с две твърдения, на които вярвам:
Помагайки на другите, ние помагаме първо на себе си. И още - Всички знаем кое е добро и кое е зло, но не знаем кое е за добро и кое за зло..

Подкрепям подчертаното, макар че контекста на поста не е точно такъв. Отдавна съм се отказала да мисля, че като помагам на някого с най-чисти намерения - намирам му работа, давам пари, когато поиска и т.н., върша "добро," та било то поискано или непоискано. Според Лао Дзъ цялата полемика би била леко излишна, защото доброто е неосъзнато. Осъзнаването на доброто от даващия или от приемащия внася воля и его и само го изкривява.

Дао Дъ Дзин
......
"38. Истински добрият не осъзнава добротата си,
и затова е добър.
Глупакът се опитва да бъде добър,
и затова не е.

Истински добрият не прави нищо,
и все пак не оставя нищо несвършено.
Глупакът все нещо прави,
и винаги оставя много за вършене.

Когато наистина мил човек прави нещо,
нищо не оставя несвършено.
Когато справедлив човек върши нещо,
оставя много за вършене.
.......
Ето защо когато се загуби Дао,
се появява доброта.
Когато добротата е загубена,
се появява милост.
Когато милостта е загубена,
се появява справедливост"

Подчертала съм абзаците, касаещи доброто и справедливостта, защото срещнах много мнения от рода на "прецених, че има нужда и ..." правя го, ако преценя, че човека заслужава, а някъде стана въпрос дори и за "ако закона го изисква"...... е    Лао Дзъ го е казал много точно: "Когато милостта е загубена, се появява справедливост"
 

Не съм изчела цялата статия, но от личен опит се убедих, че ако системно помагаш на някой, без той да е убеден, че трябва да се промени или да действа в дадена насока, нищо не постигаш. Не говоря тук за даване на левче на бездомниците или купуване на банички.

А какво им пречи да се обърнат към психотерапевт да си решат психоемоционалните проблеми, възпрепятстващи забременяването, ако няма физически такива. Един вид ще стане отработване на кармата 

"Отвъд представите за правилно и грешно има едно поле. Там ще се срещнем"
Руми

Толкова за представата за добро и лошо.
Тя е лична и индивидуална за всеки.
И ако ясно (осъзнато) не го заявиш - как аз ще съм сигурна дали е добро или лошо?
Доброто за теб, може да е лошо за мен.
Но ако осъзнато ми заявиш желанието си за помощ - аз ще направя свой избор и ще тръгна (или променя) пътя си.
Както и ти.

Тук изобщо не става дума за това как някой е приел начин за съществуване чрез просене на помощ.
Точно тогава пък хич не бих помогнала. И не става дума за това дали да нахраниш гладен.

Аз си мисля, че важното в случая е не човек да преценява кое добро да прави и кое е непоискано и да стои отстрани.

Ох, опитах нещо да обясня, но се оказа, че се обърквам и за самата мен нещата стават много неясни.  Вероятно това е , защото умувам и се опитвам да разбера нещата логично.
Чувствам се много по-спокойна и свободна да правя непоискано добро, явно и това е част от пътя на мен и другия човек. В един момент, когато това стане неправилно, би трябвало да го усетя и да престана. С умуване кое е поискано и кое не, аз лично не бих се справила...
В този смисъл, по отношение на примера с гладния човек, понякога бих дала пари или храна, друг път бих подминала, трети бих попитала има ли нужда от помощ и да потърся друг начин...

Имам усещането, че да се закове правилото Не прави непоискано добро, и да се филтрира през него действителността, не е разумно.

Вместо това, интуицията и добронамереността може би са посоката.

Изобщо, преценката кое е добро и лошо, само спъва нещата да текат естествено.

 един от любимите ми цитати на Руми.

След него какво повече да говорим....
Не ви ли звучат неестествено в едно изречение да се намират думите принцип и добро ?

Също усещам някаква дисхармония в целия този принцип, по-точно формулировката. Но когато нещо се сложи под шапката на "принцип", аз се респектирам и започвам да го приемам като истина. Което означава вероятно за мен предоверяване на авторитети... 

По съвсем същата логика не е редно да се пият антибиотици, защото неслучайно на човека е дадена тежка бактериална инфекция.

А какво мислите за чувството за вина? При вас имали го?
Аз дълго време се борих с него. Все си мислех, че ако бях по настоятелна или по твърда в правенето на непоискано добро, нещата можеше да са по различни.

Да, има го, понякога се чувствам по същия начин.    Нещата са сложни, явно.

Точно така.

Имаше го. После изчистих всичко и сега не си го причинявам.

Тук се сещам за Божията работа, чуждата работа и моята работа. Как сме отговорни единствено и само за "моята работа", и това носи спокойствие и ангажираност само с посилните задачи, които имаме реалната възможност да разрешим (чела съм го като откъс от книга на Байрън Кейти).
Аз също се старая да изчистя чувството си за вина.  

Чувството за вина е един от най-префинените капани на егото, както и 'правенето" на добро.

Коя е Руми?

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%D0%BC%D0%B8

Олее, той бил мъж!
Мерси! 

Понякога човек е добре сам да си разбие главата, за да се научи. Принципно и родителите ни, ни желаят само доброто, но не ги слушаме, а в последствие се оказва, че са прави. Има хора на които се опитваш да им помогнеш, но според твоите представи, техните са други и по добре да си мълчиш. И доста клошари, пари или храна няма да ти откажат, но до нас има един който така си му харесва да си живее. Не иска да бъде настанен в институция, и да си променя статуса. Били му подарли дрехи и той казал" Ти  хляба ли искаш да ми вземеш". Защото зле изглеждащ и облечен хората ще му даряват иначе не. Има и такива които са отчаяни имат нужда от помощ, но не смятат, че ще я намерят и не я и търсят. На такива ако може да се помогне, разбира се, че и без да го искат, трябва. 

Прав е Лао Дзъ-точно това е непоисканото добро.Това обаче може да се открие само в най-чисти отношения -такива като при майка-дете,или грижа за родители примерно.Такива са случаите,когато трябва да се действа за спасение на застрашен човешки живот,това е грижата за слаби и беззащитни в момента.
Всичко останало обаче е осмислено-това да намериш на някой работа не е несъзнателно действие,да нахраниш клошар е милост-т.е. пак осъзнат избор,да помагаш на някого с нещо(дори с информация),което ти си осъзнал като полезно за теб и да мислиш,че помагаш другиму не е непоискано добро и т.н.
 

Когато подбудата да направиш добро е инстинктивна, на момента нещо конкретно, и го направиш без да се замислиш, може би тогава не важи този т.н."принцип".
Когато се налага да претегляш "за" и "против", когато без молба от другата страна, или без да питаш правиш нещо от името/ в името на друг, или настояваш да направиш "доброто",  тогава има голяма вероятност дори и резултата да е добър отсрещната стана да се почувства обидена, съответно да не е благодарна.