Не знам дали на правилно място пускам тази тема, но исках да споделя някъде. Напоследък много често аз и синът ми се сблъскваме с агресивност и буквално злоба във взаимоотношенията си с други деца. Масово по площадките на децата се крещи или пък другата крайност, оставят се без надзор да правят каквото си искат. На сина ми на 3 г., постоянно му дърпат играчките от ръцете, дърпат му камиона който кара или тротинетката. Детето придоби страх от такива деца и започна да им се зъби и вика, защото само така може да защити собствеността си.
Аз винаги следя моето дете къде и какво пипа, дали пречи на някой, дали няма да обиди някой. Но тук като че ли, това се възприема не като нещо правилно, а напротив обвиняват ме, че съм твърде загрижена за детето си, да съм оставяла да се оправя само. Тръгнахме и в един кооператив с надеждата да свикне с други деца, но и там има агресорче, което дърпа от ръцете, обижда, подиграва се и моето дете лека по-лека почна и то да усвоява такива неща. До оняден, когато ми направи впечатление, че тормози едно детенце в парка. Тормози е силно казано, но го наричаше нещо, викаше му злобно, че е малък и детето почти не се разплака. Стана ми много мъчно, защото дете възпитавано да помага на по-слабите и да не дърпа от другите вещите им в един момент се превръща от тормозено в тормозещо. Замислих се, дали това не е някакъв порочен кръг, от който няма излизане. Може ли семейната среда да победи другата външата, в която детето ежедневно е потопено. Не обичам грубостта във взаимоотношенията и много ме натоварва, когато се налага детето да я понася. Знам, че трябва да се сблъска с нея, но не знам, как да се справи с нея, и въпреки нея да не попие злобата и горчивината. Не знам дали се изразих правилно, сигурно много от вас ще ме нападнат, че съм твърде чувствителна, но години наред живях в чужбина и там си бях ок. Просто сблъсъкът с БГ действителсността ме направи самотница, заедно с детето ми
Аз винаги следя моето дете къде и какво пипа, дали пречи на някой, дали няма да обиди някой. Но тук като че ли, това се възприема не като нещо правилно, а напротив обвиняват ме, че съм твърде загрижена за детето си, да съм оставяла да се оправя само. Тръгнахме и в един кооператив с надеждата да свикне с други деца, но и там има агресорче, което дърпа от ръцете, обижда, подиграва се и моето дете лека по-лека почна и то да усвоява такива неща. До оняден, когато ми направи впечатление, че тормози едно детенце в парка. Тормози е силно казано, но го наричаше нещо, викаше му злобно, че е малък и детето почти не се разплака. Стана ми много мъчно, защото дете възпитавано да помага на по-слабите и да не дърпа от другите вещите им в един момент се превръща от тормозено в тормозещо. Замислих се, дали това не е някакъв порочен кръг, от който няма излизане. Може ли семейната среда да победи другата външата, в която детето ежедневно е потопено. Не обичам грубостта във взаимоотношенията и много ме натоварва, когато се налага детето да я понася. Знам, че трябва да се сблъска с нея, но не знам, как да се справи с нея, и въпреки нея да не попие злобата и горчивината. Не знам дали се изразих правилно, сигурно много от вас ще ме нападнат, че съм твърде чувствителна, но години наред живях в чужбина и там си бях ок. Просто сблъсъкът с БГ действителсността ме направи самотница, заедно с детето ми
