Не че пред мен и мм стои подобен въпрос, защото и двамата не сме подходящи за донори на генетичен материал, но хипотетично бих била против. Не заради друго, а чисто и просто от ревност. Не мога да понеса мисълта, че няма всичките деца, създадени от мъжа ми, да са родени от мен - може да е примитивно и да бъде опрделено като грозно и егоистично, но това е положението, по-скоро бих удушила чуждите котенца, отколкото да живея с мисълта, че съществуват.
- Публикувана: 31 окт. 2017, 10:37 ч.
- Последно мнение: 14 ноем. 2017, 16:17 ч.
Семейство и "собственост" върху генетичния материал
Според мен би следвало да е собственост, става дума за много сериозни неща - за човек, от плът и кръв, с права като всеки друг. А светът е малък и при евентуално доказване на роднинска връзка, той би се явил съвсем законен наследник на дарилия материал.
Така че, ако оставим чисто емоционалната гледна точка, която е необятна, и погледнем от съвсем практична - цял живот човек се трепе да постигне нещо, което да остави на децата си, за да имат по-лесен и сигурен живот, те малко или много са изтърпели лишения докато това е постигнато и накрая граденото заминава, за да си живеят живота съвсем непознати хора.
Затова да, нужно е съгласие, защото последствията са не само за даряващия.
Така че, ако оставим чисто емоционалната гледна точка, която е необятна, и погледнем от съвсем практична - цял живот човек се трепе да постигне нещо, което да остави на децата си, за да имат по-лесен и сигурен живот, те малко или много са изтърпели лишения докато това е постигнато и накрая граденото заминава, за да си живеят живота съвсем непознати хора.
Затова да, нужно е съгласие, защото последствията са не само за даряващия.
Проблем може да има от друго естество - подобните се привличат. Може след години някое от децата на донорката да се влюби в "непознатата си сестра или брат". Ето тук вече наистина ще има огромен проблем. Честно казано не знам как е уреден този въпрос в настоящите законодателства
Проблем може да има от друго естество - подобните се привличат. Може след години някое от децата на донорката да се влюби в "непознатата си сестра или брат". Ето тук вече наистина ще има огромен проблем.
Някой май е чел "Стъклени съдби" наскоро и още се вълнува. Истината е обратната - привличат се противоположните, защото така природата гарантира по-устойчиво поколение, така че да харесаш брат си е малко вериятно, по-скоро ще се гнусиш от него, точно както се гнусиш от идеята да легнеш с брат си, с когото сте расли заедно.
Провокирана от една скорошна случка, където жена дари яйцеклетки без съгласието на съпруга си и с това действие си навлече семейни проблеми, се замислям доколко се простира волята на индивида относно "собствеността" (образно казано, разбира се) върху генетични материал - собствения и на партньора - в рамките на семейството. Бихте ли се съобразили с желанието на партнора да дадете или не донорски материал? А очаквате ли той/тя да се съобрази с вашето? Или по-скоро смятате, че бидейки господар на собственото си тяло, човек не следва да оставя партньорското съгласие да води решенията по подобни въпроси?
Говоря за семейства с или без брак, с деца или без, в хармонични отношения, а не в състояние на полуразпад, където вече е ясно, че всеки си прави каквото му изнася. Нека темата не се превръща в спор "за или против донорството".
Говоря за семейства с или без брак, с деца или без, в хармонични отношения, а не в състояние на полуразпад, където вече е ясно, че всеки си прави каквото му изнася. Нека темата не се превръща в спор "за или против донорството".
Мисля, че съгласие за подобно дарение (и в двете посоки) трябва да има не заради "семейната собственост" върху генетичния материал, а заради евентуалните последици от това.
Ако нямат и не планират да имат общи деца, смятам че не би трябвало мнението на партньора да е от значение.
Ако обаче има общи деца абсолютно категорично човек би трябвало да се съобрази с мнението на партньора. Дори когато вече не ти е партньор. Т.е. не с партньора, а с другия родител на децата. Защото след като ще създаваш полубратя/сестри на децата си другият им родител би трябвало да има думата.
Аз например съм против донорството на генетичен материал що се отнася да мен и съпруга ми. Не мога да приема, че някъде (а София не е никак голяма) ще има братя/сестри на моите деца и аз няма да ги познавам. Ами ако някой ден тръгнат да се женят помежду си?
Дори да не се случи цял живот ще треперя.
Ако обаче има общи деца абсолютно категорично човек би трябвало да се съобрази с мнението на партньора. Дори когато вече не ти е партньор. Т.е. не с партньора, а с другия родител на децата. Защото след като ще създаваш полубратя/сестри на децата си другият им родител би трябвало да има думата.
Аз например съм против донорството на генетичен материал що се отнася да мен и съпруга ми. Не мога да приема, че някъде (а София не е никак голяма) ще има братя/сестри на моите деца и аз няма да ги познавам. Ами ако някой ден тръгнат да се женят помежду си?
Дори да не се случи цял живот ще треперя. 
Ако в коментираната ситуация жената го е направила тайно разбирам защо мъжът се е ядосал.
Дори когато вече не ти е партньор. Т.е. не с партньора, а с другия родител на децата. Защото след като ще създаваш полубратя/сестри на децата си другият им родител би трябвало да има думата.
Говоря за действително забременяване, защото даряването на генетичен материал не е еднозначно със създаване на дете. 
В моя близък кръг имаме близка,която се опитва да забременее,но и двамата са с репродуктивни проблеми и може да стане само с донорска яйцеклетка.Питала е няколко нейни познати, дали искат да и дарят яйцеклетки,но всички са отказали,по различни причини.Мен не ме е питала ,но то е само защото и ние бяхме дълги години с репродуктивни проблеми и сега за наше голямо щастие съм бременна.Но винаги съм се чудила,един ден живот и здраве като родя,дали ще ме попита и аз какво бих направила.Също не знам и мъжът ми как би реагирал.Минавала съм през Ин витро процедури и знам колко са тежки и психически и физически.Но пък и също знам ,колко е трудно,да искаш дете,а да не се получава.
Когато бившият ти партньор има деца от друг партньор - ти и децата сте наясно с тях и те с вас. А когато децата са неизвестни, не е редно, според мен, да не се интересуваш от потенциални проблеми. Може би ако се дарява в чужбина, не би било от такова значение, но все пак.
А и дори вероятността да се случи среща м/у полубратя/сестри да е 0,00001%, ако се случи точно на твоето дете, все тая какво казва стъкмистиката. Та затова смятам, че трябва съгласието и на двете страни(родители).
А и дори вероятността да се случи среща м/у полубратя/сестри да е 0,00001%, ако се случи точно на твоето дете, все тая какво казва стъкмистиката. Та затова смятам, че трябва съгласието и на двете страни(родители).
Според мен би следвало да е собственост, става дума за много сериозни неща - за човек, от плът и кръв, с права като всеки друг. А светът е малък и при евентуално доказване на роднинска връзка, той би се явил съвсем законен наследник на дарилия материал.
няма такова нещо. никъде по света - нито при явно донорство, нито при анонимно донорство - няма предвидена възможност за такива претенции.
дарените клетки стават собственост на друг човек и роденото от тези клетки дете наследява този друг човек, а не донора.
а вероятността децата един ден да се залюбят със свои полубратя/полусестри по донорство е клоняща към нула и не се знае дали не е по-ниска от вероятността да се залюбят с полуроднини вследствие на предишни връзки на бащата...
който може да смята вероятности, да опита да го сметне. компетентните лица са изчислили така, че позволяват у нас не повече от 5 дарения на гамети от един донор.
Проблем може да има от друго естество - подобните се привличат. Може след години някое от децата на донорката да се влюби в "непознатата си сестра или брат". Ето тук вече наистина ще има огромен проблем.
Някой май е чел "Стъклени съдби" наскоро и още се вълнува. Истината е обратната - привличат се противоположните, защото така природата гарантира по-устойчиво поколение, така че да харесаш брат си е малко вериятно, по-скоро ще се гнусиш от него, точно както се гнусиш от идеята да легнеш с брат си, с когото сте расли заедно.
На времето това е било норма в Англия- да се женат първи и 2-ри братовчеди, но причините са били други. Природата няма защитен механизъм - освен, че при дълго вътреродствено кръстосване започват по-често да се раждат индивиди с дефекти.
В една книга на Крайтън "Ген" - при известен лекар идва някаква бяла повлекана и твърди, че му е дъщеря, тъй като той е давал сперма като студент, тя направила някакви проучвания и излиза, че само той може да е бащата.
Но тя също така претендира, че й е прехвърлил някакъв "дефектен" ген (на алкохолизъм) и всъщност го изнудва, за да не го съди. Накрая асистентът му го съветва да се навие с аргумента, че като нищо ще загуби едно дело
Но тя също така претендира, че й е прехвърлил някакъв "дефектен" ген (на алкохолизъм) и всъщност го изнудва, за да не го съди. Накрая асистентът му го съветва да се навие с аргумента, че като нищо ще загуби едно дело
Дори когато вече не ти е партньор. Т.е. не с партньора, а с другия родител на децата. Защото след като ще създаваш полубратя/сестри на децата си другият им родител би трябвало да има думата.
Говоря за действително забременяване, защото даряването на генетичен материал не е еднозначно със създаване на дете.
донорството е, че няма да познаваш децата. И ако някой ден се оженят за твоите деца, с които са полубратя/сестри става проблем. Дори да е 0,1% вероятността, аз не бих искала да я мисля и да се тревожа цял живот.
вероятността не е 0,1% - това би било много голяма вероятност. вероятността е практически нулева.