Яли ли сте бой като деца

Ял съм бой като малък. И това се е отразило във взаимоотношенията с майка ми. Но ми трябваха 20 години да го осъзная. И когато един ден казах на майка ми, че съм чувствал баба си много повече като майка от нея, сякаш стоварих голям товар от себе си. И го прехвърлих на нея. Обаче как ми олекна, Боже как ми олекна. Но усетих как нещо се преобъна в нея. Емоционален нокаут.
Един бой си спомням най-ярко. Бях 6-7 годишен. Играехме с едно комшийче под терасата на първия етаж на блока, а там на плочките фасове колкото искаш. И ние диванетата сме лапнали по един фас и се правим, че пушим. На връщане от работа майка ми срещнала чистачката на входа - "Твоя хубостник го видях с онуй от петия етаж да пушат под терасата". Майка ми влиза от входната врата, аз в коридора. Здраси майко... И бум един шамар. От никъде. Вероломно както Германия нападнала Съветския съюз. Още няколко шамара. Няколко юмрука с долната част на дланта в гърба. Без нито дума - защо, какво, нищо... Каза ми след три дена. Скоро си говорихме и каза - "Гледай ми акъла колко е бил, каза ми оная и аз бой, още го помня... ти беше с едни къси гащи...". "И аз го помня". Но никога не е казала - "Извинявай".
Така, че ако някой бие - мислете. Физическата болка ще мине, но ще скъсате нещо някъде, което няма да можете никога да поправите. Аз ударих един шамар на дъщеря си, когато беше на четири. Беше изпаднала в някаква истерия. Още се мразя за това. И не мога да си го простя. Тя  ми казва, че не си спомня, но аз помня. Все едно съм си забил шамар на себе си. Слабите бият. И посягат на тези, които не могат да им върнат.

Позволих си да отделя най-съществените изречения в поста ти.
Оставяха на улицата без надзор 6-7-годишни деца и очакваха, че те сами ще се регулират да се държат минимум като Малкия Лорд Фаунтлерой. А че е възможно да не се върне живо 6-7-годишно, оставено само на улицата, не им идваше на ум. Но сега се тупат в гърдите как са ни учили на самостоятелност.

Да се извинят на дете за допусната от тях грешка? Невър. Те бяха безгрешни. И сега се тупат в гърдите колко безгрешни са били.

И да, посягат само на тези, които не могат да им върнат. Врещят как с днешното либерално възпитание децата са невъзпитани, но те самите никога няма да посмеят да ударят някой, който може да ги смели от бой. Но дете ще ударят.

И забележи "на връщане от работа". Майката на работа, детето на улицата. Къде е грешката? 😉
Хайде, аз ще разкажа, въпреки че ми е кофти. Били сме аз към 10 г, брат ми на 7. Живеехме в Младост. Разхождахме се сами по "поляните" в Младост 2. В един момент аз /не помня защо/ зарязах брат ми и се прибрах вкъщи. Баща ми ме преби с пръчка и синини. Нито съм научила нещо, нито съм разбрала защо така. Само помня, че баща ми непрекъснато намилаше нещо за "отговорност".
Като отговорен родител не бих пуснала дори кучето с 10 годишно дете.

Да и аз имам такива наблюдения, че редовно са оставяли сами малки деца и после се чудели защо децата правят детски неща оставени без надзор... ами какво да прави едно дете като е оставено самичко или с други дечица
Мъжа ми редовно е бил оставян да "гледа" по-малкия си брат /нямат и 2г разлика/, даже го е прибирал от детска градина - малкия брат на 5, големия на 7г и го взема от градина и после сами. После естествено бой като са направили някоя беля докато са били сами. Колко чудно деца да се държат като деца... Ама майка им и баща им не са се сетили да се самонабият... И до сега свекърва ми се хвали с това или как оставяла едногодишното самО докато спи, за да вземе мъжа ми от ясла /поне час й е отнемал маршрута зимата/ с какъв акъл, ама се хвали жената
Подобно поведение на безотговорност си е направо подсъдно в днешно време, но тогава явно си е било норма.

А, да, друг спомен е как прибирам брат ми от градината, която е на 500 м от блока. Аз съм била на 7-8, той на 4-5. Той плаче, аз го утешавам, мъкна го на гърба си - сладка картинка на деца "сирачета".

Въобще оттогава ми е отвратително родителите да товарят по-големите деца да гледат малките. Това е отговорност на родителите!!! Никога не съм карала дъщеря ми да гледа сина ми!! /Айде, с 2-3 изключения за 10 г/.

И аз имам подобна случка на твойта да остана с друго дете до късно без наще да знаят. Тогава бях на 12 с часове наще ме търсили. Е накрая ме намериха. Тогава такъв бой ядох от баща ми за лека нощ, че още ми държи. Дори като голяма им казвах къде ще ходя и дали ще се прибирам.

Не е съвсем така.
Говоря за поколенията преди 90-та година. Тогава цялото общество наблюдаваше. Нямаше частни занимални по цял ден, училищата работеха на две смени и нямаше занималня за всяко дете.
Отглеждането на деца през 50-те, 60-те, 70-те години е следвало модела на голямите семейства в миналото, когато децата са били под надзора на баба/ прабаба, а родителите на работа/ в миналото - на полето. Върнете се в класиката и ще видите, че и там пръчката спада към позволените възпитателни средства и се е ползвала е от учителите в училище. Дали е правилно е отделен въпрос. "Вземи го даскале, бий го, ако трябва, но го направи човек". Това няма как да се изкорени за едно поколение, модернизацията се случва бавно.
Та вменяването на някакви отговорности, даването на задачи да се помага по дома, даването на някаква свобода/ самостоятелност също има възпитателен ефект - детето свиква на труд, на грижа, на отговорност. Да, детето може да не се замисли първия път, но следващия като си спомни родителската реакция ще се замисли. Другото е повтаряне на една и съща грешка до откат.  
Колкото до шамара на дете в истерия и аз съм го правила. И не, не съжалявам - това беше единственият начин да изведа детето от това състояние. Говоря за истинска истерия, защото мозъкът е превъзбуден, а истерията не помага възбудата да падне напротив - усилва я. Оставянето на детето само да излезе от това състояние също не е изход, защото то не може да излезе, а само нещата ескалират. Та един шамар в тази ситуация помагаше на моето дете - хлъцва, заплаква и се успокоява. Нервната превъзбуда буквално се отичаше със сълзите. И когато детето се успокои вече можеше и да говорим. Впрочем тя не помнеше нищо от случилото се, за нея все едно времето беше спряло, а отстрани беше страшно. И не, не говоря за тръшване в стил "Искаааам....! Купиииии ми!", говоря за внезапни пристъпи, не провокирани от нищо видимо и от невинна реплика "Хайде да обядваме" или "Искаш ли да излезем?"

И аз говоря за тези поколения. С една година съм по-възрастна от теб. Обществото наблюдава основно за да се забавлява. А има и ситуации, в които обществото нито може да види, нито да се намеси. Мисля, че в друга тема съм разказвала как 8-годишна решавам да изненадам родителите си, като направя кекс. Но вместо 1/2 чаша прочитам 1/2 литър олио. Естествено грандиозното количество олио преля във фурната и се подпали. За мой късмет, точно когато лумнаха пламъците от фурната, майка ми се прибра. И до ден днешен за нея това е пример за беля, която аз съм направила, а не за собствената ѝ безотговорност. За втората половина на 70-те говоря.

Май никога не съм била моите за беля. Карам се, мърморя, но не виждам смисъл от онова.

На мен не ми беше разрешено да пипам печката, но аз спазвах стриктно правилата и забраните. И да, опитах се веднъж да направя захарни ябълки, оплесках с боята, че и използвах всичката. Не ми се караха. Майка ми каза само "Защо не ми каза, че искаш да ти направя". А се пробвах да си правя, защото ни бяха забранили да купуваме от бабите в квартала около училището. От училището беше забраната и аз изпълнявах, мои съученици - не. Обаче помня как външни хора ни правеха забележка. Я пробвайте днес да направите забележка на дете с или без родител, дори и да чупи или да се бият.

Едно време възрастните не само забележки правеха на чуждите деца. На мен и ухото ми издърпа един огромен чичко, защото хвърлих камъче по трабанта му докато минаваше покрай мен ( и до ден днешен се чудя как се беше сгънал в този трабант без да го пръсне по шевовете). Никога повече не ми хрумна да хвърлям камъчета по колите.  Та издърпа ми ухото , а аз писнах яко. Майка ми от 3-ят етаж чу и се показа да пита какво става. Като разбра каква е причината, голямо конско ми дръпна. Тя никога не ме е била, но баща ми удряше едни такива задвратници, от които още ме боли при спомена.

И да. Когато съм яла задвратник по някакъв повод, не съм повторила същата издънка. Но баща ми не беше авторитет в очите ми. Имах страх от него, което не е ОК и не го равнявам към това да го приемам като авторитет.
Авторитет за мен беше майка ми, която не ме е била, но умееше да ме накара да се засрамя от постъпката си с думи.

Имам леко даскалски манталитет на говорене, като включа сериозния режим, така че и мои и чужди ме слушат.

Не съм яла бой като дете. Не съм била палаво дете. Но в последните години, баща ми, които вече надхърли 80-те, налита да ме бие. Явно, е от възрастта и вече изперква.

И тогава не беше нормално, но повечето хора го правеха и затова изглеждаше нормално. А чуждите хора отговорност не носеха, освен да кажат "ще кажа на вашите довечера", а по-агресивните дърпаха ухо. На мен не са ми посягали, но съм виждала. Мен не ме пускаха постоянно и аз се сърдех, защото другите ги пускаха да скитат.

Аз съм от битите. Моите майка и втори баща много вярваха във възпитанието чрез бой. А аз бях сравнително кротко дете, ученолюбиво. Не съм пила, не съм пушила, не съм бягала от къщи. Не ми се мисли, ако бях по-палава какво щеше да бъде. Сигурно нямаше да оцелея. Бях на седем като се роди брат ми и от раждането си почти ми беше тропосан да го гледам. Като се сетя за детството си, тръпки ме побиват. Нямам нито един хубав спомен. С майка си не контактувам от над 25 години.

Моето дете не е бито и от почти бебе му говоря като на голям човек, обяснявам какво може и не може и защо. Не съм го пускала сам като безпризорен по улиците от петгодишен, нито съм го оставяла сам вкъщи по цели дни, нито съм търсила на кого да го ашладисам да го гледа, че аз да си вея байрака като мома.

Имаме много хубави отношения, той казва, че не може да си представи по-добра майка. Това за мене е най-големия комплимент, който мога да получа в този живот.