тука като чета колко хора спазвате минимализма ,а аз около мен имам само познати дето се чудят какво да си купят и после реват колко са зле финансово.една позната взе де ми се оплаква лятото колко били зле с мъжа и имали 10 забележете кредита и едвам свързвали двата края, а преди дни от обща позната разбрах, че мъжа й си купил джип.А аз глупачката я съжалявах, че били зле.
- Публикувана: 24 фев. 2018, 09:54 ч.
- Последно мнение: 23 окт. 2023, 15:46 ч.
Минималистичен начин на живот
Торбички изобщо не купувам. И да си призная - да, свиди ми се! Не се сещам кога за последно съм виждала торбички по 5 стотинки. Обикновените с дръжка за по 10, а големите на кауфланд примерно са към 30 ст. Ако приемем, че веднъж седмично пазаря по 2 торби от кауфланд и всеки ден по една торба от денонощния, това прави почти 70 лв на година за торбички. Ми че толкова ми е една средна сметка за ток...
Като си тегля зеленчуци или плодове, си лепя етикета директно върху тях. На касата винаги отказвам торбички. Имам няколко рекламни текстилни, различни размери, ползвам си ги от години и не са мръднали.
Втора употреба дрехи едно време доста си купувах, но вече все по-рядко имам време да се ровя по тия магазини. Като цяло и вече много по-рядко си купувам дрехи. За последната година да съм си купила 2 - 3 неща. Обувки имам едни сандали, едни маратонки, едни боти, едни ботуши за кучи студ и едни токчета. Ако някой чифт се скъса, го сменям с нов, но имам само по един чифт от различните типове обувки. Нито имам желание да се чудя къде да съхранявам купища кутии, нито имам желание да се чудя какво да обуя и как да го съчетая. Много ми е добре така. Чанти имам 2 броя - една тип раничка и една по-официална. Толкоз!
Стоки втора употреба също си купувам от олх и съм доволна, доста пари съм спестила. Разбира се не всичко може да се купи 2ра ръка.
В ресторанти съм връщала чинии само ако са се объркали и са ми донесли нещо, което не съм поръчвала. Не се е случвало да попадна на нещо толкова зле приготвено, че да не мога да го изям. Като цяло обаче тия приказки за гладуващите африканчета не са ми по вкуса, понеже първо - такъв е светът, в който живеем, и аз като самостоятелна единица не мога да го променя. Винаги е имало и винаги ще има гладуващи, болни и т.н. Второ - не обичам да се сравнявам с другите, но ако го правя, ще е с такива, които са по-добре от мен, за да имам стимул да вървя нагоре. Трето - това, че някой някъде по света гладува, не означава, че на мен трябва да ми е гузно за това и едва ли не да ям само хляб и сол, щото видиш ли аз и така ще си оживея. Може пък да искам да се храня възможно по-здравословно, а качествените продукти са скъпи.
Като си тегля зеленчуци или плодове, си лепя етикета директно върху тях. На касата винаги отказвам торбички. Имам няколко рекламни текстилни, различни размери, ползвам си ги от години и не са мръднали.
Втора употреба дрехи едно време доста си купувах, но вече все по-рядко имам време да се ровя по тия магазини. Като цяло и вече много по-рядко си купувам дрехи. За последната година да съм си купила 2 - 3 неща. Обувки имам едни сандали, едни маратонки, едни боти, едни ботуши за кучи студ и едни токчета. Ако някой чифт се скъса, го сменям с нов, но имам само по един чифт от различните типове обувки. Нито имам желание да се чудя къде да съхранявам купища кутии, нито имам желание да се чудя какво да обуя и как да го съчетая. Много ми е добре така. Чанти имам 2 броя - една тип раничка и една по-официална. Толкоз!
Стоки втора употреба също си купувам от олх и съм доволна, доста пари съм спестила. Разбира се не всичко може да се купи 2ра ръка.
В ресторанти съм връщала чинии само ако са се объркали и са ми донесли нещо, което не съм поръчвала. Не се е случвало да попадна на нещо толкова зле приготвено, че да не мога да го изям. Като цяло обаче тия приказки за гладуващите африканчета не са ми по вкуса, понеже първо - такъв е светът, в който живеем, и аз като самостоятелна единица не мога да го променя. Винаги е имало и винаги ще има гладуващи, болни и т.н. Второ - не обичам да се сравнявам с другите, но ако го правя, ще е с такива, които са по-добре от мен, за да имам стимул да вървя нагоре. Трето - това, че някой някъде по света гладува, не означава, че на мен трябва да ми е гузно за това и едва ли не да ям само хляб и сол, щото видиш ли аз и така ще си оживея. Може пък да искам да се храня възможно по-здравословно, а качествените продукти са скъпи.
да ясно е че не може да нахраним децата в африка, но ако има инициатива например нещо което няма да ядем, а сме го купили и има доста време до края на срока да се оставя някъде и поне гладуващите пенсионери и деца в българия да се нахранят.не знам аз от малка обяснявам на детето си за гладуващите африканчета даже беше на около 5 години когато й показах снимки колко са бедни и гладни.в нас много много рядко се хвърля храна
Аз също не хвърлям храна. Като пазаря гледам сроковете на годност и си правя сметка това, което купувам, дали ще успея да го изям и колко да купя от него. Не е сложно. Но не ми е гузно да давам повече пари за по-хубава храна. И не ми е гузно да върна объркана поръчка в ресторант.
Лешоядът чака малкото момиченце да умре, за да го изяде. Снимката е направена от южноафриканския фотожурналист Кевин Картър, докато е назначен в Судан. Няколко месеца по-късно той се самоубива заради тежка депресия.
Скрит текст:
През март 1993 г. Кевин Картър заминава за Судан. Близо до село Айод, Южен Судан, намира момиченце, което е спряло, за да си почине на път към центъра за храна на ООН. Докато момичето си почива, до нея каца лешояд.
Фотографът изключително внимателно изчаква лешоядът да се приближи в продължение на 20 минути. Едва след като заснема ужасяващата действителност, Кевин прогонва животното. В този момент той не осъзнава, че е направил една от най-съдържателните и дискутирани снимки в историята на фотожурналистиката.
Снимката е продадена на „Ню Йорк Таймс“,
където се появява за пръв път на 26 март 1993 г. Само за една вечер стотици загрижени хора се обаждат в редакцията, за да разберат дали детето е оцеляло. Това кара главния редактор да остави специална бележка, в която пише, че момичето е събрало сили да стане и да си тръгне, но по-нататъшната му съдба е неясна.
Кевин Картър е залят с въпроси защо не е помогнал на детето, а само го е използвал, за да го снима.
Журналистът става обект на критика,
както често се случва при заснемането на толкова дискутирани и драматични материали. Американското издание на „Санкт Петербург Таймс“ във Флорида пише:
„Мъжът, който е настроил обектива си така, че да запечата нейните страдания, може би е другият хищник в цялостната картина“.
Отзивите на възмущение идват не само защото фотографът прави снимка, вместо веднага да изгони лешояда, а и защото не е помогнал на детето след това. Както Картър обяснява по-рано, той е оставил момиченцето с последни сили да се добере до центъра за храна на ООН.
Кевин работи по време, в което на журналистите им е забранено да пипат жертвите на глада,
за да не разпространяват зарази. Фотожурналистът е наясно, че за час в центъра на ООН умират по 20 човека и момиченцето не е единствен случай. Въпреки това той много пъти след заснемането на сцената изразява съжалението си, че не е помогнал на момичето, дори и да не е имало много какво да се направи.
През 1994 г. Кевин Картър печели наградата „Пулицър“
за своята толкова дискутирана снимка. Историята на фотожурналиста, заснел тази така емблематична за Судан снимка, е пример колко тежка може да бъде професията на един журналист.
Освен момиченцето и лешояда, той заснема и публично обезглавяване през 80-те в Южна Африка. Улавя и много сцени на насилие – включващи разстрели и други методи за екзекуция.
Картър споделя как се чувства след заснемането на тези шокиращи кадри:
„Трябва да мисля визуално. Доближавам до изстрела в тялото на мъртвеца и червеното петно. Минавам през униформата му в цвят каки и стигам до локвата кръв в пясъка. Лицето на застреляния е сиво. Мисля визуално, но вътре в мен нещо крещи: „Господи!“, но съм на работа. Ще се справям с останалото по-късно. Ако не можеш да издържиш, по-добре да се разкараш от играта. “
На 27 юли 1994 г. Кевин се самоубива
Той кара до мястото, където най-често си е играел като дете в Йоханесбург, и слага край на живота си. Отива си от този свят едва на 33 години. В предсмъртното си писмо пише:
„Много, много съжалявам. Болката от живота побеждава радостта. В един момент радостта не съществува… депресиран съм… нямам телефон… нямам пари за наем… нямам пари за помощ за децата… нямам пари за заеми… пари!!! … Преследват ме ярки спомени за убийства и трупове, гняв и болка… образи на умиращи от глад или ранени деца, на полудели хора, които държат спусъка, на убийци екзекутори… Отивам да се присъединя към Кен (наскоро починал негов колега), ако имам това щастие “.
През 1996 г. групата „Manic Street Preachers“ пуска песента “Kevin Carter ” в памет на южноафриканския фотожурналист.
Във видеото горе може да разберете повече за глада в Южен Судан
Фотографът изключително внимателно изчаква лешоядът да се приближи в продължение на 20 минути. Едва след като заснема ужасяващата действителност, Кевин прогонва животното. В този момент той не осъзнава, че е направил една от най-съдържателните и дискутирани снимки в историята на фотожурналистиката.
Снимката е продадена на „Ню Йорк Таймс“,
където се появява за пръв път на 26 март 1993 г. Само за една вечер стотици загрижени хора се обаждат в редакцията, за да разберат дали детето е оцеляло. Това кара главния редактор да остави специална бележка, в която пише, че момичето е събрало сили да стане и да си тръгне, но по-нататъшната му съдба е неясна.
Кевин Картър е залят с въпроси защо не е помогнал на детето, а само го е използвал, за да го снима.
Журналистът става обект на критика,
както често се случва при заснемането на толкова дискутирани и драматични материали. Американското издание на „Санкт Петербург Таймс“ във Флорида пише:
„Мъжът, който е настроил обектива си така, че да запечата нейните страдания, може би е другият хищник в цялостната картина“.
Отзивите на възмущение идват не само защото фотографът прави снимка, вместо веднага да изгони лешояда, а и защото не е помогнал на детето след това. Както Картър обяснява по-рано, той е оставил момиченцето с последни сили да се добере до центъра за храна на ООН.
Кевин работи по време, в което на журналистите им е забранено да пипат жертвите на глада,
за да не разпространяват зарази. Фотожурналистът е наясно, че за час в центъра на ООН умират по 20 човека и момиченцето не е единствен случай. Въпреки това той много пъти след заснемането на сцената изразява съжалението си, че не е помогнал на момичето, дори и да не е имало много какво да се направи.
През 1994 г. Кевин Картър печели наградата „Пулицър“
за своята толкова дискутирана снимка. Историята на фотожурналиста, заснел тази така емблематична за Судан снимка, е пример колко тежка може да бъде професията на един журналист.
Освен момиченцето и лешояда, той заснема и публично обезглавяване през 80-те в Южна Африка. Улавя и много сцени на насилие – включващи разстрели и други методи за екзекуция.
Картър споделя как се чувства след заснемането на тези шокиращи кадри:
„Трябва да мисля визуално. Доближавам до изстрела в тялото на мъртвеца и червеното петно. Минавам през униформата му в цвят каки и стигам до локвата кръв в пясъка. Лицето на застреляния е сиво. Мисля визуално, но вътре в мен нещо крещи: „Господи!“, но съм на работа. Ще се справям с останалото по-късно. Ако не можеш да издържиш, по-добре да се разкараш от играта. “
На 27 юли 1994 г. Кевин се самоубива
Той кара до мястото, където най-често си е играел като дете в Йоханесбург, и слага край на живота си. Отива си от този свят едва на 33 години. В предсмъртното си писмо пише:
„Много, много съжалявам. Болката от живота побеждава радостта. В един момент радостта не съществува… депресиран съм… нямам телефон… нямам пари за наем… нямам пари за помощ за децата… нямам пари за заеми… пари!!! … Преследват ме ярки спомени за убийства и трупове, гняв и болка… образи на умиращи от глад или ранени деца, на полудели хора, които държат спусъка, на убийци екзекутори… Отивам да се присъединя към Кен (наскоро починал негов колега), ако имам това щастие “.
През 1996 г. групата „Manic Street Preachers“ пуска песента “Kevin Carter ” в памет на южноафриканския фотожурналист.
Във видеото горе може да разберете повече за глада в Южен Судан
да не е за глада, но вместо да разхищаваме може да помогнем на нуждаещи се.докато нашите хладилници преливат с продукти други гладуват.Темата е за минимализма преди всичко , но и за това, че може вместо да си препълним хладилника с неща половината от които няма да изядем и ще изхвърлим може да помогнем на човек в неравностойно положение.така няма дя се затрупваме с излишна храна
Никой от тук пишещите не е споменал за препълнен хладилник, половината от съдържанието на който, се изхвърля... Но да се чудите как хората си позволяват да връщат чинии в ресторант, при положение, че хората мрат от глад?!?!? Сравнението е глупаво. Едното какво общо има с другото? Като съм си поръчала нещо и плащам за него, очаквам да получа него, а не друго, нали?
Да се върнем към темата. Преди бях много привързана към вещите, които имам и ми харесват. Но минимализмът ме научи, че това са просто вещи и например вече не страдам когато счупя любимата си чаша или пък си ликьосам дънките. Казвам си - голям праз, това е само вещ, имам и други. И така.
Да се върнем към темата. Преди бях много привързана към вещите, които имам и ми харесват. Но минимализмът ме научи, че това са просто вещи и например вече не страдам когато счупя любимата си чаша или пък си ликьосам дънките. Казвам си - голям праз, това е само вещ, имам и други. И така.
По темата с обувките - през пролетта и есента нося маратонки. Работя в ИТ и там няма никакъв проблем да ходиш с дънки, тениски и маратонки на работа (даже, ако отидеш с по-официални дрехи решават, че ти е ден за пране). Забелязала съм, че един хубав чифт маратонки издържа доста по-дълго от официалните обувки по нашите улици, а и глезените и стъпалата ми са доволни.
На мен пък все такива здрави обувки ми се падат, че ги нося с години.
Много мразя да гледам как хората си мият ръцете и водата шурти. Аз винаги я спирам. И не е за икономия, правя го навсякъде. Просто ми е съвестно да разхищавам.
Също и с лампите. Гася като излизам от стаята.
Много мразя да гледам как хората си мият ръцете и водата шурти. Аз винаги я спирам. И не е за икономия, правя го навсякъде. Просто ми е съвестно да разхищавам.
Също и с лампите. Гася като излизам от стаята.
Никой от тук пишещите не е споменал за препълнен хладилник, половината от съдържанието на който, се изхвърля... Но да се чудите как хората си позволяват да връщат чинии в ресторант, при положение, че хората мрат от глад?!?!? Сравнението е глупаво. Едното какво общо има с другото? Като съм си поръчала нещо и плащам за него, очаквам да получа него, а не друго, нали?
Да се върнем към темата. Преди бях много привързана към вещите, които имам и ми харесват. Но минимализмът ме научи, че това са просто вещи и например вече не страдам когато счупя любимата си чаша или пък си ликьосам дънките. Казвам си - голям праз, това е само вещ, имам и други. И така.
Да се върнем към темата. Преди бях много привързана към вещите, които имам и ми харесват. Но минимализмът ме научи, че това са просто вещи и например вече не страдам когато счупя любимата си чаша или пък си ликьосам дънките. Казвам си - голям праз, това е само вещ, имам и други. И така.
Хем хвърляш, хем ревеш за гладните.
не се заяждяй хвърлям нещо което е счупено, а не по принцип за идеята
не се заяждяй хвърлям нещо което е счупено, а не по принцип за идеята