- Публикувана: 24 март 2018, 15:55 ч.
- Последно мнение: 1 апр. 2018, 22:39 ч.
Щастливи ли сме?
Навлизаш в дълбоки води, дано да можеш да плуваш
Ако ти изтрият мнението, какво толкова? Хич да не ти пука.
Не съм плувец, нито пък борец. С цензурата.
Харесвам тениса - прехвърля се една топка...
По-лесно се печели гейм ако ти сервираш 
Мислех се за щастлива в над 10 годишната си връзка и създаденото от нас семейство. В очите на другите бяхме идеалното семейство - класика в жанра. Докато не осъзнах, че живеем по-зле от съквартиранти със мъжа ми когато сме сами последните 2,3 години. Беше трагично и изтормозващо за всички. Опитвах се да говоря, да се променям, да търся външна помощ и решения. Оказа се, че само аз искам да спася и запазя семейството ни.. Денят в който детето ми ме попита защо толкова рядко се смея с глас и винаги съм сериозна ме отрезви и се зарекох, че ако нещата продължат и ден още така, ще се разведа с него. Исках мъжът до мен да покаже, че има желание освен на думи да направи и на действия нещо по въпроса със запазването на семейството. Разведохме се. Оказа се, че той нищо не иска да прави, нямал чувства към мен и други разни глупави оправдания.. Сега след развода не знам дали съм щастлива, но поне преоткрих себе си, намерих си нови приятели, смея се с глас и имам развитие в живота си макар да е ми е трудно и да съм сама с детето. Детето ми определено се чувства по-добре психически и по-спокойно въпреки разочарованието от това, че няма да сме повече никога заедно с баща му.Чувствам се сякаш съм изпълзяла от тенджера с бавно завираща вода, която щеше да ме убие и да убие представите на детето ми за "нормално" семейство.
Гласувах с "Да", но правя уточнението, че съм щастлива сега - след раздялата. Бащата на дъщеря ми се превърна в друг човек, който обещаваше да се промени, но не го стори. Всъщност промяната беше към все по-лошо. В края на семейните ни взаимоотношения бях безумно нещастна при все, че се радвах на първата си рожба. Очевидно нещастен беше и той. Взех решението да го напусна и да заживея при родителите ми. Никога не съм съжалила за това свое решение, защото сега детето ми е свидетел на взаимоотношения, изпълнени с любов и всеотдайност. Да, понякога се караме, има битовизми, които са нормална част от живота, но въпреки това, винаги има любов, има взаимопомощ, отдаденост към другите в семейството. Ако бях останала с баща й, дъщеря ми щеше да вижда само горчивината, скандалите, аз сигурно щях да бъда кълбо от нерви, неспособно да я дари с нежността, която сега й дарявам. От баща си щеше да види отдаденост към приятелите и далечните роднини, но не и към семейството, щеше да види агресия, избухваща по най-неочквани поводи и лицемерна нежност, демонстрирана само пред приятели и роднини, но не и насаме в дома ни. Сега имам здраво, енергично, жизнерадостно и своенравно дете, което е всичко, за което съм мечтала. Ако бях останала с баща й, със сигурност нямаше да е такава каквато е сега и ме е страхда си представя каква щеше да бъде. Страх ме е да си представя каква щях да бъда аз.
Ще ти отговоря. Щеше да бъде дете, което не вярва в себе си, подценяващо се въпреки възможностите си, като тинейджърка щеше да се затвори и вместо да създава приятелства щеше да гради големи стени, по-късно щеше да вижда в потенциалния й партньор някой, който в един момент ще й посегне физически, ще й изневери, ще я нагруби и т.н. и поради тази причина щеше да избере самотата. Все едно описа баща ми и майка ми, която не пожела да се махне от него, а и той не беше съгласен, нещо като приказката ''Бий мА - обичам тА'', затова реших да те цитирам, за което се извинявам. Ако един ден създам семейство, имам деца и т.н. и стигна до такова положение, в което да не съм щастлива във връзката си, то ще сложа край и няма да избера щастието на децата ми пред своето нещастие, защото те едва ли биха били щастливи в една такава ''джунгла''. Никога не съм видяла майка ми щастлива, усмихната, удовлетворена, никога. Логично и аз не съм израснала щастливо дете, защото в стремежа си да си ''създават'' проблеми и да им обръщат внимание, те не виждаха моите такива. Щастието започнах да го откривам и създавам след като завърших гимназия и отидох да следвам висше в друг град, но повярвайте ми..не е лесно, не е лесно, когато 18+ години си живял в една отровна среда. Затова подкрепям потребителките изразили мнение, че по-добре да се разделят с мъжа до тях, отколкото до огорчават освен своя, но и този на децата си живот.
Мислех се за щастлива в над 10 годишната си връзка и създаденото от нас семейство. В очите на другите бяхме идеалното семейство - класика в жанра. Докато не осъзнах, че живеем по-зле от съквартиранти със мъжа ми когато сме сами последните 2,3 години. Беше трагично и изтормозващо за всички. Опитвах се да говоря, да се променям, да търся външна помощ и решения. Оказа се, че само аз искам да спася и запазя семейството ни.. Денят в който детето ми ме попита защо толкова рядко се смея с глас и винаги съм сериозна ме отрезви и се зарекох, че ако нещата продължат и ден още така, ще се разведа с него. Исках мъжът до мен да покаже, че има желание освен на думи да направи и на действия нещо по въпроса със запазването на семейството. Разведохме се. Оказа се, че той нищо не иска да прави, нямал чувства към мен и други разни глупави оправдания.. Сега след развода не знам дали съм щастлива, но поне преоткрих себе си, намерих си нови приятели, смея се с глас и имам развитие в живота си макар да е ми е трудно и да съм сама с детето. Детето ми определено се чувства по-добре психически и по-спокойно въпреки разочарованието от това, че няма да сме повече никога заедно с баща му.Чувствам се сякаш съм изпълзяла от тенджера с бавно завираща вода, която щеше да ме убие и да убие представите на детето ми за "нормално" семейство.
Взела си много важно решение !
Дерзай и не се терзай !
Кураж и много усмивки ти желая !