Боян Петров

Не претендирам за никакви познания и разсъждения. Това, което написах, са думи на експерти/алпинисти, и то не е един, защото следя случая и както казах се надявам да е жив и да го намерят.

Мислех си, че е добре, че няма тема по въпроса вече няколко дни. Опасявах се, че ако има тема, тя ще се превърне в типичното набиване на канчета, до което се стига винаги тук. Ами... жалко.

Искрено недоумявам защо изгубването на Боян породи такъв вулкан от недоволство спрямо него в социалните мрежи. Никой не е длъжен, разбира се, да страда за загубата на непознат човек. Но пък и не разбирам нуждата да изразиш публично как не ти пука въобще и какво ни занимават - хак му е.
Съдбата на Боян Петров вълнува много българи, както и много българи се вълнуваме от няколко години как вървят неговите експедиции и от неговия рекорд - 14 осемхилядника - Хималайска корона. Нормално е сега, след изчезването му, да се пише за него и медиите да се занимават с историята.
Още повече, че самият човек е интересна личност. Рядък чешит. Има интересна съдба, с много перипетии, много борба.

Сега, че Бате е решил да си прави евтин PR от цялата работа е съвсем друг въпрос.
А това, че жена му е обявила банкова сметка и събира пари и обръща света, за да му помогне, е съвсем нормална нейна реакция. Вие няма ли да го направите за съпруга си? Пък бил и той хахав алпинист?

По новините натъртват, че едните хеликоптери летят до 5 000 м.
За конкретния връх нямам познания,но за осемхилядниците базовите лагери се правят на височина 4 000-5000 м в този диапозон.
Той е последно видян в лагер 2, което трябва да се пада някъде на 7 000 м височина.
Китайските хеликоптери летели до 6 000 м височина.
Изводите всеки да си ги прави сам- какво може да се направи със спасителна операция с хеликоптер.

Не знам. От наивност? Егоцентричност? Инфантилност? Арогантност?
Дано някой не очаква сериозно, че това е възможно, наистина.

Напротив, това е най-често реалната причина. За повечето хора, които обичат да рискуват. Има си достатъчно научни статии и литература по въпроса.
Иначе кой какво конкретно обяснение или оправдание изтъква отива на заден план.
Сам в планина не се ходи. Това е правило. Който не го спазва, следва ясно да съзнава, че рискува. Това си е личен избор на човека.
Моят избор е да не рискувам по такъв начин, когато съм отговорна за деца, за които трябва да се грижа. Не го съдя. Неговият пък бил такъв.

Точно така. Има си правила и ако човек не иска да се прости рано с живота си или още по-лошо - да си нанесе непоправими травми, които да го инвалидизират пожизнено и да ангажират останалите с обгрижването му, е добре да се запознае с тях и да ги спазва.
Добре е правилата да се съобщават на широката общественост. Колкото повече хора ги знаят - толкова по-добре. Спазването на правилата започва с тяхното опознаване. И то във възможно най-ранна възраст.
Останалото, както писах, е вече личен избор и лични приоритети. Които пък останалите не са длъжни да споделят.

Не ги разбирам алпинистите и аз. Бях малка, когато Христо Проданов загина. Тогава го смятах за герой. И всички останали алпинисти от експедицията ми бяха вдъхновение. Не, не се престраших да изкачвам върхове на планини. Но бях вдъхновена да вървя в моите си посоки, към моите си мечти. Още пазя изрезките от вестници и списания с първата българска експедиция на Еверест. Помня лицата на тези хора, възхищавах им се, смятах ги за неземни и велики. Вярвам, че и сега Боян Петров служи за вдъхновение на такива като нас и кой знае, може да ни накара да се оттласнем от земята и да потърсим път във високото.

А отговора на това "кое кара тези хора да предпочитат ледени върхове пред това да бъдат до децата си."  може би отчасти може да бъде открит в откъс от книга на друг велик български алпинист Людмил Янков:
"... Непрекъснато се питам: кое ни движи нагоре, кое ни тласка към зловещите бляскави ледници? Защо гоним приоблачните зъбери, избирайки трудния ход срещу гравитацията? Само мечтите ли ни карат да пристъпваме инстинктите в поредната крачка към светлината, към бъдещето - най-бялото, което съществува...
Крачим от черното към бялото, там, където всичко е сиво. Чисто бялото не съществува - то само се ражда, както се ражда снегът високо в сивите облаци. Тъмно черно никой не е видял, защото то попива сивите погледи. Може би бялото е светлосивото, а черното е тъмносивото...? Затова и земята е сивокафява, а небето - сивосиньо, снегът е сивобял, дърветата са сивозелени, дори слънцето е сивочервено...
А хората са само сиви, сиви, повече или по-малко, като в еволюцията са оцелели най-сивите, понеже се сливат най-надеждно със сивата околна среда. Затова човеците се стремят към светлите снегове в панините. Там по-лесно ги забелязват на светлия фон на ледовете. Но тогава, лишени от защитния си основно сив цвят, те загиват под сивия поток от думии и погледи, насочени да възстановят баланса, да тушират контраста между тъмното и светлото сиво, да предпазят несвикналите на много светлина сетива. И отново всичко става нормално, тоест равно сиво... Оцелелите наричат това "възстановена хармония".
Понякога някои се разбунтуват и тръгват към най-светлосивото, към бъдещето на хората. Само мечтите могат да бъдат бели. А те искат смели мисли и чисти сърца! Искат приятелски ръце и светли, кристални души..."

"Пътят до там води през пропасти и хребети, през студ и зной, омраза и любов. По този път изпитваме цената на най-дребните неща. Глъктата студена вода, филията хляб, добрата дума и дълго чакан слънчев лъч... Свикнли сме да ги имаме и да не ги ценим. Затуй и лесно губим приятелите си, не обичаме неизвестното и дръзкото, потръпваме, преди да изречем истината пред всички. Планината ни учи на много неща. Там човек не може да избяга от себе си, не може да се прикрие от собствените си очи. Има един връх и много пропасти. Тръгваме винаги към върха, винаги напред, винаги нагоре, дори и с риск да се сринем в бездните. Това е стремежът към височината, това е жажда и непримиримост, а не бягство от себе си или света около нас.
На нас ни трябват върхове, за да доказваме, че можем. Трабват ни отвесни стени, за да сме хора, вървящи нагоре. Алпинистите казват: "Където има воля, там има и път!" Там създаваме отношението си към света, узнаваме истините в живота, усещаме верния вкус на житейските дреболии...
... И когато се научим да не гледаме в краката си, а само напред, значи сме преодолели дребното и недостойното в себе си. Тогава върхът е заслужено възнаграждение за извисения човешки дух."

В интерес на истината, когато преди 2 години го блъсна кола на равното, а не на 8000 метра и беше в кома, пак четях по форумите всякакви простотии по негов адрес. И пак имаше: Какво ни занимавате с този? Какво толкова е направил? Обикновен алпинист. Стотици хора гинат в катастрофи пък не ни занивамате с тях. Той с какво е по-специален и т.н.
Очевидно някои хора просто толкова си можем.

Много харесвам духа на този човек !

Надявам се на чудо .
Като зная аз как изглеждах на  6-тия ден от изчезването на мъжа ми ,  само сила и пожелавам на тази жена до него   . 
Надеждата умира последна !

Последното му интервю е потресващо ...Милата му съпруга

https://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/kakvo-se-sluchv … -v-himalaite.html

Странно, вчера четох голямо интервю с жена му и тя говори само за сина им на 12 години.

От времето на Мелъри и Христо Проданов доста се промениха нещата в алпинизма.
По времето на Христо Проданов все още малко хора бяха изкачили върха и като постижение, наистина беше огромно. В този период единствения алпинист с  покорени всички  върхове първия беше тиролеца Меснер.
Сега изкачването с кислород и с шерпи не се смятат за върхово постижение. Екстремните условия и риска се натягат на крайност, за да не е просто изкачване  с апарат в компанията на шерпи, а да му придадат ореол на изключителност.
Та да не ви занимав с историческа справка на алпинизма, но има огромна разлика между консервативния такъв и екстремния.
Първите са разумни, вторите всеки да си мисли каквото иска за тях.
И да познавам много алпинисти оцелели на косъм при екстремни условия.Никой не продължи.Да ходят по планините, но туристически предимно.
Човек трябва да знае кога да спре, това умение не всеки го има, а е полезно

Първата му жена казва след една експедиция "Не мога повече" и си заминава с дъщеря им. В момента тя е пълнолетна и живее в Швейцария.

Аз лично намирам алпинистите за едни от най-приятните, психично здрави хора. Не ги мисля за луди. Това са хора, които имат някаква нужда от себеизразяване, но примерно нямат талант за изкуство, и се изразяват чрез физическото. Алпинизмът е някъде на ръба между спорта и поезията.

Обаче някак ми е по-приятно да виждам тия с адекватните решения, които после доживяват до дълбока старост и разказват истории.

Абсолютно всички, които го познават казват, че Боян е изключително предпазлив, адекватен, разсъдлив алпинист и много дисциплиниран. И това, че е изкачил толкова много върхове го потвърждава. Но има и непредвидени неща - лавина, цепнатина...

Как се отказва човек на № 11 от 14? Още само три му оставаха и щеше да се откаже, да живее до дълбоска старост и да разказва истории. Но уви.

Не вярвам, че би се отказал след 14.