Ако остана сама с децата, мога да се справям. Дори по някакъв начин ще бъда облекчена. Но нали затова сме семейство - да си поделяме отговорностите. Разговори много сме имали, но на него все му се струва, че преувеличавам. Нали сме живи и здрави?! Имам чувството, че много малко ми трябва да реша да си остана само с децата, толкова ни е изтънялото доверието. Единствено се страхувам, че ще взема погрешно решение. Може би това все пак можем да го преодолеем с малко повече желание и от двете страни. Но се чудя дали изобщо ще си върнем доверието и уважението. Има ли някой, който е преодолял подобна криза и после всичко си е станало като преди? Възможно ли е изобщо?
И още нещо - не си представяйте, че съм някакво грозилище
Напротив, изглеждам добре и имам самочувствие. Добра съм в работата си. Изобщо, не ми е направил услуга, когато сме направили семейство )
И още нещо - не си представяйте, че съм някакво грозилище
Напротив, изглеждам добре и имам самочувствие. Добра съм в работата си. Изобщо, не ми е направил услуга, когато сме направили семейство )Преминах през нещо подобно. Лутах се межу това кое е правилно и кое не близо 2 години. Накрая си събрах багажа, взех децата и се изнесох. Известно време продължих да се чудя правилно решение ли взех. Сега, вече повече от година, след като си тръгнах, си давам ясна сметка, че съм била права. Не бих се върнала назад. С този човек загубихме елементарно уважние един към друг, спряхме да общуваме, спряхме да сме равнопоставени партньори. Чувствам се добре сама. Случлото се ме направи по-силна и някак си закали волята ми и себеуважението ми. Забелязвам, че напоследък рядко си позволявам лукса да правя компромиси със собтвеното АЗ. Децата продължават да си имат баща, в това отношение нищо не се е променило. Което е страшното, не съм убедена, че и до ден днешен той разбра, защто точно си тръгнах, при условие, че хиляди пъти съм говорила, молила, поставяла условия, правила жертви и т.н.
Та това е...
Да се хваща нещо, да си покрива заема и да дава за вкъщи. 
