Red tree 
- Публикувана: 3 юни 2006, 22:07 ч.
- Последно мнение: 30 юли 2025, 12:35 ч.
"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни
Цялото ми семейство. Тази година на Бъдни вечер. Как разбрах какво е коледно чудо . Моето чудо, измолено от моите ангели. Как бях по-щастлива от всичко на света заради хората, които обичам, заради неща, които те правеха за себе си, дори не за мене. Обичам ви всичките. И любимчо, в който всички продължаваме. И как освен това един добър млад човек имаше дом с нас. Мисля, че за първи път този човек не беше сам. И как всички бяхме свободни и себе си.
Май 2008 как срещнах една жена. Октомври 2008 как осъзнах ролята на тази жена в живота ми. Януари, май, юни, юли, септември, октомври, ноември, декември 2009 как настъпи промяната в моя живот. Благодаря ти. Не знам, дали ще ми се падне късметче да направя за тебе нещо измеримо с това, което ти направи за мен в онзи слънчев есенен ден, но си спомних за първи път от много години какво е да разчиташ, че не е необходимо да носиш всичко сам. Господ праща ангели да носят най-тежкото. И понякога тези ангели са хора, на които също им е студено на ръцете през зимата. Обичам те много, скъпа.
. Моето чудо, измолено от моите ангели. Как бях по-щастлива от всичко на света заради хората, които обичам, заради неща, които те правеха за себе си, дори не за мене. Обичам ви всичките. И любимчо, в който всички продължаваме. И как освен това един добър млад човек имаше дом с нас. Мисля, че за първи път този човек не беше сам. И как всички бяхме свободни и себе си.Май 2008 как срещнах една жена. Октомври 2008 как осъзнах ролята на тази жена в живота ми. Януари, май, юни, юли, септември, октомври, ноември, декември 2009 как настъпи промяната в моя живот. Благодаря ти. Не знам, дали ще ми се падне късметче да направя за тебе нещо измеримо с това, което ти направи за мен в онзи слънчев есенен ден, но си спомних за първи път от много години какво е да разчиташ, че не е необходимо да носиш всичко сам. Господ праща ангели да носят най-тежкото. И понякога тези ангели са хора, на които също им е студено на ръцете през зимата. Обичам те много, скъпа.
Звучиш толкова....божествено
Историята ти мисля има страхотна житейска поука.
Разкажи ако може
Не зная дали съм готова за темата, повече от две години чета споделените ви моменти и събирам смелостта да споделя моите, може би за да продължа напред спокойна.
......
......
Щастлива съм да имам най-добрата сестра
Звучиш толкова....божествено Историята ти мисля има страхотна житейска поука. Разкажи ако може
Историята ти мисля има страхотна житейска поука. Разкажи ако може Една жена ме научи какво е да можеш да помълчиш няколко минути с горещи сълзи в силната прегръдка на добър човек. И в резултат да можеш след това само да се усмихваш, защото тя отнесе болката от мене. Най-прекрасния ми скъп човек. Дори не попита защо. Само беше там до мене.
Триумфатор, онова за жената променила животът ти ме подсети...
Случи ми се мъничко чудо преди седмица. Срещнах жената, която ми е била повече от майка тогава, когато на мен и моето семейство ни беше най-трудно. Когато дори собствената ми майка се отказа от мен. Тази прелестна жена, която обичам като майка, има четири свои деца, вече е над 70 години, но по дух е на 30! Прекрасна е, сърцето и е безкрайно голямо! Винаги имаше място и време за мен, въпреки своите деца, които също имаха проблеми; въпреки, че бе останала два пъти вдовица; въпреки, че има малка пенсия и не е спирала да работи, за да помага преди всичко на нас - децата и, освен на себе си, ако и останеше нещо. А след това изгуби без време и един от най-близките си приятели - астрологът Иван Станчев.
Преди 11 години се преместихме в собственото си жилище и тогава прекъснахме връзката си, не защото вече нямах духовна нужда от нея или не я обичах, ами защото мъжът ми, без да го е направил нарочно, май я засегна (според мен), когато дойде за първи път в новият ни дом. Много ми беше неудобно, много се срамувах заради неговите неволно изречени думи. Не смеех да и се обадя. Но и тя не се обади. Срещнах единия от синовете и и го разпитах как е. Страхувах се да я потърся. Казах му, че ще ида с еди огромен букет да позвъня на вратата и и да се скрия зад него, защото ме е страх, че няма да иска да ме види... И какво, преди дни я срещнах случайно! Нито веднъж не я срещнах през всичките тези 11 години, въпреки, че сме в двата края на един и същи квартал! Боже, колко и се зарадвах! Не мога да ви опиша!!! Но... и тя на мен, а това ме зарадва още повече! Толкова съм благодарна на случайността. Тя е същата прекрасна, разкошна, щура и умна, безкрайно обичана и моята Ивана! Ще ида тези дни да я видя в дома и. Както обещах с букет, с подаръче, но най вече със сърцето ми, в което има частица от нея и за нея завинаги! Обичам тази силна жена и съм благодарна, че е част от моя живот и аз от нейния. Чувствам се като нейно дете. Тя винаги ми казваше за нейните четири деца и за мен: Аз знам, че сте добре, щом не ме търсите през ден и не ми висите на врата. Като някой от вес се обажда през ден, значи има проблем. Така беше, бях с нея всеки ден тогава, защото ми беше трудно, имах нужда от майка и тя беше такава. Сега съм добре и тя знае това въпреки, че не ме е виждала толкова време. Каза: "Разбира се че не ти се сърдя! През цялото време бях спокойна, че си добре!"
Обичам те, Ваничка!
Случи ми се мъничко чудо преди седмица. Срещнах жената, която ми е била повече от майка тогава, когато на мен и моето семейство ни беше най-трудно. Когато дори собствената ми майка се отказа от мен. Тази прелестна жена, която обичам като майка, има четири свои деца, вече е над 70 години, но по дух е на 30! Прекрасна е, сърцето и е безкрайно голямо! Винаги имаше място и време за мен, въпреки своите деца, които също имаха проблеми; въпреки, че бе останала два пъти вдовица; въпреки, че има малка пенсия и не е спирала да работи, за да помага преди всичко на нас - децата и, освен на себе си, ако и останеше нещо. А след това изгуби без време и един от най-близките си приятели - астрологът Иван Станчев.
Преди 11 години се преместихме в собственото си жилище и тогава прекъснахме връзката си, не защото вече нямах духовна нужда от нея или не я обичах, ами защото мъжът ми, без да го е направил нарочно, май я засегна (според мен), когато дойде за първи път в новият ни дом. Много ми беше неудобно, много се срамувах заради неговите неволно изречени думи. Не смеех да и се обадя. Но и тя не се обади. Срещнах единия от синовете и и го разпитах как е. Страхувах се да я потърся. Казах му, че ще ида с еди огромен букет да позвъня на вратата и и да се скрия зад него, защото ме е страх, че няма да иска да ме види... И какво, преди дни я срещнах случайно! Нито веднъж не я срещнах през всичките тези 11 години, въпреки, че сме в двата края на един и същи квартал! Боже, колко и се зарадвах! Не мога да ви опиша!!! Но... и тя на мен, а това ме зарадва още повече! Толкова съм благодарна на случайността. Тя е същата прекрасна, разкошна, щура и умна, безкрайно обичана и моята Ивана! Ще ида тези дни да я видя в дома и. Както обещах с букет, с подаръче, но най вече със сърцето ми, в което има частица от нея и за нея завинаги! Обичам тази силна жена и съм благодарна, че е част от моя живот и аз от нейния. Чувствам се като нейно дете. Тя винаги ми казваше за нейните четири деца и за мен: Аз знам, че сте добре, щом не ме търсите през ден и не ми висите на врата. Като някой от вес се обажда през ден, значи има проблем. Така беше, бях с нея всеки ден тогава, защото ми беше трудно, имах нужда от майка и тя беше такава. Сега съм добре и тя знае това въпреки, че не ме е виждала толкова време. Каза: "Разбира се че не ти се сърдя! През цялото време бях спокойна, че си добре!"
Обичам те, Ваничка!
От седмици се чудя, дали да пиша тук... Може би ще се "натреса" малко нахално, може би моите мигове ще са скучни и досадни... Но все пак се престраших:)
1. Коледа, аз съм на 7. Нашите ми подаряват чанта. Аз знаех, че нямаме пари, и въпреки всичко ми беше кофти. Само чанта. Мразех се, че си го мислех. И до днес ми е гузно, като се сещам.
2. Летата, в които мама ме будеше към 3 и казваше "Скачай, тръгваме на море!". Винаги така правеха. Подготвяха всичко и ме будеха в последния момент, никога не подозирах нищо. И бях адски щастлива.
3. Местим се. Знам, че е за добро. И знам, че са ми останали само мама и тати. Нямам приятели. А съм на 15... Уших 6 гоблена за две седмици. И после си намерих най-добрата приятелка. През цялото време е била три етажа над мен
4. Не съм стъпвала на село от години. Същото село, в което прекарвах всяко лято. Моето магическо село, с баба-вълшебница и дядо магьосник. Затичвам се към дядо, прегръщам го, а той вдига поглед и пита "А ти коя беше?"
5. Прибирам се, пощуряла от кеф. Имам толкова да разказвам на нашите. Но вкъщи е тихо, телевизорът е изключен, а мама и тати седят в тишината. Аз започвам да говоря с ентусиазъм за изминалия ден. Мама става и ме дръпва настрана. Дядо е починал. Не отивам на погребението, не мога. Отивам на помена. Баба ми е с бяла коса! Баба ми, която на 65 имаше гъста, гарваново черна коса. Дни след смъртта на дядо цялата й коса беше бяла.
6. Седмица на село, при баба. Започвам да опознавам дядо си, който е починал вече преди година. За първи път разбирам, че той се е занимавал с театър... как е обичал баба ми, как въпреки собствената си алергия й е подарил котка... Как са избягали двамата, защото родителите му не са харесвали баба... Мразя се, че не съм го познавала. За мен беше просто строг, но справедлив стар дядо.
7. Гимназията. От първия ден искам да свърши. И колко много се радвам, когато броим до 12. Всички плачат заради раздялата, аз плача от щасте. Най-накрая се свърши.
8. Първият. Караше ме да се чувствам жена. А след това нищожество.
9. Кандидатстудентските изпити. На първо класиране не ме приемат в СУ. Мама крещи 2 часа, колко е разочарована, как не може да повярва. И дори не споменава опцията, че ще кандидатствам и другаде. Забравила ли е мечтата ми? Да не би нещо да е против? Защо няма надежда за мен?
10. Второ класиране, приета съм. Мама ме записва, защото съм на море. Аз, обаче, в същия ден получавам топлинен удар. Вися в хотела и повръщам. Припадам. Свестявам се, звъна на онзи, Първия. Той, обаче е пиян. Така и не дойде тази вечер. На сутринта - "Е, ние поне отпразнувахме, че си студентка".
11. Изпитите в НАТФИЗ. 4 поредни дни. Не ям, не спя, свалям 5 килограма, плача преди и след всеки кръг. На последния май не ме харесаха. Край. Оставам в СУ. Плача цял ден. Вечерта идват резултатите. Приета съм!!!
12. Другата ми баба, засмяна до уши. Пита ме какво, аджеба, е т'ва "Драматургия" и защо няма да уча право, нали така сме се разбрали? Аз й разказвам. Тя премисля нещата и отсича "Добре, права си, то тва е по-хубаво. Мале, че ти си талант! Чакай да кажа на комшийката"
13. Виждам Него в класа си. Не ми прави никакво впечетление. После три месеца дълги, екзистенциални раговори. Аз не знам къде се намирам. Не може, не знам... аз все още съм с Първия, който ми говори за брак...
14. 29 януари, тъкмо сме взели още един изпит. Аз и той седим в кафене. Някак си знам, че той ТРЯБВА да седне до мен. Той го прави. Водим един час разговор как между нас не може да има нищо, колко пагубно ще е това за всички. Разбираме се, че ще сме си приятели. И няма да правим други крачки. Мълчим, а на мен сърцето ми умира. Той се обръща и започва да ме целува. До тук с приятелството.
15. Същия ден, трябва да кажа на Първия, че всичко е приключило. Той ми крещи, опитва да ми посегне. В заведение. Пред всички. Срвитьор го изкарва навън, управителката седи при мен. А аз се чувствам лека като перце. Край. Тормозът, продължил 2 години, свърши. Пък аз съм влюбена.
16. Увеличават таксата в НАТФИЗ със 112%. Никой от нас не може да си го позволи. Може би трябва да прекъснем. Може би това е краят на мечтата ми. Ректорът разбира за всички терзания. Увеличава срока за плащане със 6 месеца. Ние успяваме да закрепим нещата. Сега стискам палци да го направи отново...
17. Първия път, в който редактора ми казва, че сценария е зверски добър.
18. Първия филм, който снимам. Документален, 10 минути... Янка Рупкина се държи с мен като с професионалист. А аз се чувствам като малко дете, което не знае какво да прави. Месец по-късно, филмът е готов. И на мен никак не ми харесва. Не го показвам на никого.
19. Празнуваме 8-ми декемви. Питат моето другарче как се вижда с мен след 5 години. Той не се вижда с деца. А аз така се виждах. Умирам. Два дни съм призрак, не знам как да подхвана темата. Но той разбира, започва да ми говори. Не се вижда с деца, но може би поне с дете. И сто процента със мен. За първи път след две години връзка ми казва, че иска да е завинаги с мен. Малко, но от сърце. И на мен ми е достатъчно.
Толкова засега. Надявам се да не ви е било скучно...
1. Коледа, аз съм на 7. Нашите ми подаряват чанта. Аз знаех, че нямаме пари, и въпреки всичко ми беше кофти. Само чанта. Мразех се, че си го мислех. И до днес ми е гузно, като се сещам.
2. Летата, в които мама ме будеше към 3 и казваше "Скачай, тръгваме на море!". Винаги така правеха. Подготвяха всичко и ме будеха в последния момент, никога не подозирах нищо. И бях адски щастлива.
3. Местим се. Знам, че е за добро. И знам, че са ми останали само мама и тати. Нямам приятели. А съм на 15... Уших 6 гоблена за две седмици. И после си намерих най-добрата приятелка. През цялото време е била три етажа над мен
4. Не съм стъпвала на село от години. Същото село, в което прекарвах всяко лято. Моето магическо село, с баба-вълшебница и дядо магьосник. Затичвам се към дядо, прегръщам го, а той вдига поглед и пита "А ти коя беше?"
5. Прибирам се, пощуряла от кеф. Имам толкова да разказвам на нашите. Но вкъщи е тихо, телевизорът е изключен, а мама и тати седят в тишината. Аз започвам да говоря с ентусиазъм за изминалия ден. Мама става и ме дръпва настрана. Дядо е починал. Не отивам на погребението, не мога. Отивам на помена. Баба ми е с бяла коса! Баба ми, която на 65 имаше гъста, гарваново черна коса. Дни след смъртта на дядо цялата й коса беше бяла.
6. Седмица на село, при баба. Започвам да опознавам дядо си, който е починал вече преди година. За първи път разбирам, че той се е занимавал с театър... как е обичал баба ми, как въпреки собствената си алергия й е подарил котка... Как са избягали двамата, защото родителите му не са харесвали баба... Мразя се, че не съм го познавала. За мен беше просто строг, но справедлив стар дядо.
7. Гимназията. От първия ден искам да свърши. И колко много се радвам, когато броим до 12. Всички плачат заради раздялата, аз плача от щасте. Най-накрая се свърши.
8. Първият. Караше ме да се чувствам жена. А след това нищожество.
9. Кандидатстудентските изпити. На първо класиране не ме приемат в СУ. Мама крещи 2 часа, колко е разочарована, как не може да повярва. И дори не споменава опцията, че ще кандидатствам и другаде. Забравила ли е мечтата ми? Да не би нещо да е против? Защо няма надежда за мен?
10. Второ класиране, приета съм. Мама ме записва, защото съм на море. Аз, обаче, в същия ден получавам топлинен удар. Вися в хотела и повръщам. Припадам. Свестявам се, звъна на онзи, Първия. Той, обаче е пиян. Така и не дойде тази вечер. На сутринта - "Е, ние поне отпразнувахме, че си студентка".
11. Изпитите в НАТФИЗ. 4 поредни дни. Не ям, не спя, свалям 5 килограма, плача преди и след всеки кръг. На последния май не ме харесаха. Край. Оставам в СУ. Плача цял ден. Вечерта идват резултатите. Приета съм!!!
12. Другата ми баба, засмяна до уши. Пита ме какво, аджеба, е т'ва "Драматургия" и защо няма да уча право, нали така сме се разбрали? Аз й разказвам. Тя премисля нещата и отсича "Добре, права си, то тва е по-хубаво. Мале, че ти си талант! Чакай да кажа на комшийката"
13. Виждам Него в класа си. Не ми прави никакво впечетление. После три месеца дълги, екзистенциални раговори. Аз не знам къде се намирам. Не може, не знам... аз все още съм с Първия, който ми говори за брак...
14. 29 януари, тъкмо сме взели още един изпит. Аз и той седим в кафене. Някак си знам, че той ТРЯБВА да седне до мен. Той го прави. Водим един час разговор как между нас не може да има нищо, колко пагубно ще е това за всички. Разбираме се, че ще сме си приятели. И няма да правим други крачки. Мълчим, а на мен сърцето ми умира. Той се обръща и започва да ме целува. До тук с приятелството.
15. Същия ден, трябва да кажа на Първия, че всичко е приключило. Той ми крещи, опитва да ми посегне. В заведение. Пред всички. Срвитьор го изкарва навън, управителката седи при мен. А аз се чувствам лека като перце. Край. Тормозът, продължил 2 години, свърши. Пък аз съм влюбена.
16. Увеличават таксата в НАТФИЗ със 112%. Никой от нас не може да си го позволи. Може би трябва да прекъснем. Може би това е краят на мечтата ми. Ректорът разбира за всички терзания. Увеличава срока за плащане със 6 месеца. Ние успяваме да закрепим нещата. Сега стискам палци да го направи отново...
17. Първия път, в който редактора ми казва, че сценария е зверски добър.
18. Първия филм, който снимам. Документален, 10 минути... Янка Рупкина се държи с мен като с професионалист. А аз се чувствам като малко дете, което не знае какво да прави. Месец по-късно, филмът е готов. И на мен никак не ми харесва. Не го показвам на никого.
19. Празнуваме 8-ми декемви. Питат моето другарче как се вижда с мен след 5 години. Той не се вижда с деца. А аз така се виждах. Умирам. Два дни съм призрак, не знам как да подхвана темата. Но той разбира, започва да ми говори. Не се вижда с деца, но може би поне с дете. И сто процента със мен. За първи път след две години връзка ми казва, че иска да е завинаги с мен. Малко, но от сърце. И на мен ми е достатъчно.
Толкова засега. Надявам се да не ви е било скучно...
dramatea, УНИКАЛНО! БРАВО!
Много благодаря, не очаквах...
На всички Вас - дано през новата година се появят нови 17 мига, но всеки да е по-щастлив от предишния! И както сега плача с вас, често от тъга и съпричастие, да плачем от щастие догодина! Искрено Ви го желая!
