Страх да загубиш хората, които обичаш?!..

Откровено казано мнозина от хората, които уж търсят помощ, всъщност не желаят да се освободят от проблема, да се излекуват или да оправят живота си – такива случаи има в изобилие, включително и тук във форума на бг-мама. Някои просто си търсят аудитория, искат да бъдат изслушани, да се оплакват, да намерят съчувствие, други сякаш искат сами да убедят себе си, че се опитват да променят нещо, но когато се стигне до действия – никакви ги няма и си намират един куп оправдания и извинения, трети не го правят, защото имат т.нар. вторични ползи от страданието си/заболяването си – т.е. може би ще продължават да получават съчувствие или внимание (по принцип или от важни за тях личности от обкръжението им), което иначе не усещат, да манипулират хора и ситуации, да имат финансова изгода, дори да си отмъщават на някого… изобщо варианти, колкото искате.  Най-често огромната част от хората си карат по едни и същи коловози и гледат да излизат колкото се може по-рядко от зоната си на комфорт, която може да изглежда неприемлива и дори ужасна за страничен наблюдател, но съответният индивид се е приспособил по някакъв начин и животът извън тези негови граници може да му струва дори страшничък.  Така например много двойки, които вече не могат да се понасят и съвместното им съжителство ги разболява, но не се разделят, разминават се в дома си мълчаливо като телеграфни стълбове или пък се карат и обвиняват един друг непрекъснато.

За да обясня защо често е невъзможно да се коригират  (трайно) и изкоренят фобии, тревожности, натрапливости, вредни навици и др. със стандартни медикаменти, бахови капки, хомеопатия, дори и с обикновените психотерапевтични техники, трябва да започна по-отдалеч.
Хората се раждат с различни нагласи, характери, носят със себе си различен багаж от миналото. Всичко се записва в подсъзнанието, всичко, през което минаваме – още от корема на майката. Чисто и просто всекидневното ни съзнание в нормално състояние допуска само една малка част от това – такава, която обикновено не ни заплашва и ни позволява да живеем все пак в някакъв комфорт. (Някои забравят дори тежки и травмиращи събития като изнасилване или изобщо някаква сексуална злоупотреба, но при работа с определени терапевтични прийоми те изскачат, излизат спомени дори за случки и събития, за които човекът не си и представя, че са в паметта му.)
За улеснение изключваме от настоящето обяснение концепцията за минали животи и можем да кажем, че оформянето на психиката и създаването на модели/програми започва още от корема на майката(бременността може да е протекла при какви ли не условия, раждането - също), и продължава през първите няколко години от живота, като всичко, което се случва тогава, оставя най-траен и дълбок отпечатък в съзнанието на индивида. С възрастта  много от тези спомени се изтласкват дълбоко в подсъзнанието, но са си там – живи и недокоснати. Просто съзнанието слага преграда пред тях, за да живее индивидът по-леко. Децата принципно живеят в друг свят с характеристика на мозъчните вълни, която е различна от тази при възрастните – т.е. те са почти непрекъснато в полухипнотично състояние и няма особена разлика между реално и въображаемо. Дори като възрастни знаете какво вълнение и чувство за реално преживяване може да остави у вас например сцена от някой филм, когато стоите като хипнотизирани пред екрана, а при децата всичко това е много по-силно, там липсва логичната бариера на лявото полукълбо. Затова и много деца развиват силни страхове - от зомбита, кървавата Мери и какво ли не, гледайки всевъзможни изродски игри на телефоните или падовете. И много от страховете у възрастните си стоят още от детските години – от духове, тъмно, гръмотевици…

И нещо изключително важно – създаването на определен модел или програма продължава да се самоподдържа и да привлича ситуации, които да го затвърждават. Например детето е излязло да казва стихотворение, когато е било в детската градина в ранна училищна възраст, но са му се присмели или възпитателката/учителката го е погледнала неодобрително и то си създало програмата: аз не мога да говоря пред други хора, защото ще се изложа, и това става една от темите в живота му. Програмата може да е различна при друго дете в същата или подобна ситуация.

Много тежки са програмите, когато детето е било нежелано по някаква причина, ако майката е правила опит за аборт, имала е тежки конфликти от страна на родителите, наркотици и какво ли не. Това са мощни базови програми, които определят самооценката и целия по-нататъшен живот на индивида. Интересен експеримент с животни с близнаци в утробата показва, че ако само едното от тях се дразни по някакъв начин и се създава състояние на заплаха, то впоследствие се развива като по-силно и по-агресивно, а другото като по-интелигентно и спокойно. По същия начин човек, роден от майка, която е била тормозена физически и психически по време на бременността, както и от агресия, проявена към детето след раждането му, може да развие много силна агресия към външния свят и да прави всичко в живота от позиция на грубата сила.

Програмата всъщност е убеждение, съчетано със съответните емоции – срам, гняв или нещо друго, и вероятно взети решения в резултат на случилото се. Човек може да предприеме различно по характер компенсиращо поведение или действия. Но това не означава, че убеждението не е там някъде, заедно със съответния емоционален комплекс – т.е. споменът е жив нейде из подсъзнанието и контролира начина, по който човекът се държи и чувства. Тези често забравени спомени, създали модели, ни карат да се чувстваме и да реагираме по определен начин на последващи случки.

Общо взето има няколко различни начина на реакция, но трите най-чести са: борба, бягство и замръзване. Последният е с най-голямо значение. Във всеки човек има многобройни такива замръзнали (от страх, ужас, срам, вина или др.) „аз”-ове. Докато те са там и стоят неосъзнати и нелекувани, съдействат за създаването на сегашно проявяващата се фобия, тревожност, депресия или нещо друго. Напомням, че една огромна част от заболяванията са психо-соматични – т.е. физическото ни тяло реагира на остро или хронично създадения емоционален дискомфорт, отделно са съответните чувства и емоции, които съпътстват проблема и се провяват към настоящия момент. Именно затова терапията с билки, капки на Бах, хомеопатия, стандартни психотерапевтични практики може да нямат желания ефект. Освен ако няма някакво супер точно и подходящо попадение на съответното лекарство и проблемът не е бил чак толкова сериозен. Могат да се съчетават и различни методи при необходимост и по-бързо решаване на случая, но важното е: иска ли човекът промяна или не?! Ако не желае, реално резултатите ще са повърхностни или никакви. 
Важно е също да се знае, че много модели всъщност се предават от майката на детето още в утробата или по-късно в детската възраст, които пък може да идват от нейната майка и т.н. Например страх от паяци, змии, определен тип поведение. Човекът например никога не е преживявал някаква драматична среща с тези гадинки, но казва: ами то майка ми много я беше страх от това. Добре де, ами теб защо те е страх тогава?! Ами не знам, от майка ми идва! Е, човекът го осъзнава, но това не променя фобията му, така че само осъзнаване не помага. Както отбелязах, със силата на волята и „положителното мислене” може да се превъзмогнат някои проблеми, но това не означава, че там някъде дълбоко заровена не си стои недокосната първопричината. А е добре да се знае, че подсъзнанието може да си прави всевъзможни комбинации и към определен страх или ситуация да си добавя собствени интерпретации, които пък после се прикачват и към други ситуации. И става една…   

Голямо зачение има каква подкрепа получава дадената фобия, състояние на тревожност или силен дискомфорт в ума на човека – т.е. откъде идва, колко дълго е стояла и стимулирана!Егрегорът(егрегорите) може да бъде съществен ограничител – независимо дали става дума за семейния, на общността, религиозния и т.н. Т.е. човекът съзнателно или подсъзнателно не иска да се промени, защото… как щели да се почувстват например най-близките му, ами какво ще си кажат съседите, ами колегите, попа, имама или там който и да е „духовен водач”, приятели... И се оказва, че мнозина не живеят собствения си живот, а живеят според това, което се очаква от тях да бъдат. Това няма как да не доведе до силна неудовлетвореност и някаква болест. Реално една голяма част от заболяванията имат социален характер (по-горе отбелязах психо-соматимиката). Т.е. те са породени от взаимоотношенията между индивидите, социалната среда, в която живеят и се движат. Представете си сега например какво става с една жена, която е имала тежко детство, съответно в нея стои дълбоко затаено чувството, че не е обичана, събрала се с мъж (който също е имал своите проблеми, пие, защото нещо го измъчва още от детството, гледа нехайно на семейството си или го тормози), в същото време работи нещо, което никога не е искала, но е била принудена от обстоятелствата, едното дете взима наркотици, а другото се шляе. Всички боледуват психологически на първо време, а впоследствие се явяват и физическите проблеми – тиреоидит на Хашимото, хипертония, невродермит, язва, ракови заболявания и какво ли не. Децата, защото също се чувстват необичани, на свой ред реагират с агресия, неподчинение, пристрастяване към наркотици, някакво физическо заболяване или просто гледат да се махнат по-скоро и по-далеч от семейството си. Реално в семейството няма здрави и щастливи хора. Съответно родителите на тези родители също обикновено са въвлечени в схемата и… въртележката се върти.

За мнозина поради начина и средата на възпитание и отглеждане е опасно или неприемливо да изразяват емоции или изобщо да им отдават значение. Така че чисто емоционални проблеми, които са потиснати, се транслират във физическото тяло и се представят на лекаря като физически оплаквания. Лечението с физически средства е ясно, че няма как да ги оправи. Както беше споменато, стандартните медикаменти не лекуват, а потискат проблема, което е още по-лошо, а на всичкото отгоре могат да имат и много неприятни странични ефекти, понякога да водят до привикване и психологическа зависимост. Така, както потиснатите емоции водят до заболявания, така и потискането с медикаменти може да усложни съществуващия или да предизвика появата на нов здравословен проблем.
Що се отнася до загубите на любими хора, тъгата, скръбта, преживени аборти… важи същото, като написаното по-горе.
За различните хора има подходящи различни методи, но до известна степен. Някои вярват или приемат, а други съответно не вярват и не приемат алтернативни терапевтични методи, някои вярват само на стандартните терапии, други са готови да отидат при всякакви баячки, врачки, екстрасенси, радистезисти и т.н.
Психолозите и лекарите имат доста затруднения в справянето си в терапии извън тяхната сфера на обучение. Индоктринация, модели, заучени техники… а нещата са доста по-прости. Лекарите вай-често търсят и очакват локални решения на генерални проблеми, и то най-често с физически средства. Да, ама не. Винаги цялостният подход е най-доброто решение в дълготраен план, но той изисква активното сътрудничество от страна на лекуващия се, а него често го няма. Е, това е накратко.