♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 73

 

Оф , нали постоянно се пише как Кака била в кучешки лиги, ами като гледам той и Боре така...

И сега дизито на Елка се отлага или... А се бях настроила скоро да ги гледам

Добро утро! Пожелавам ви  прекрасни и тонизиращи почивни дни, изпълнени с много и хубави новини за нашите любимци.
 

Привет!🤗

Днес рожден ден има един прекрасен мъж и чудесен актьор!
Честит празник на Къванч!🎂🥂🎇



Успех в новия сериал, който чакаме с толкова нетърпение!👍👊

Сполука и за нашето слънчице в новата роля!😍



Приятни почивни дни!💐

Здравейте
Много ми харесва тук Елка,

И красив Боре,

Эльчин в компании Бурджу Бирджик, Тюрку Туран, Альперена Дуймаза на дне рождения Мехмета Джансиза💖
И Ю.О. 😂😒

И още от хотела в Миконос 

Много богат каст проведоха,  доста персонажи ще има. Нямам търпение да започват, че да ги опознаем.

Какво ли правят нашите гугутки.

Добър вечер!🤗

Ще разпродават личните артикули на Борко.  Май пак се касае за благотворителност.🤔





😍😍

Скъпи мои, пускам ви глава 14 и качвам цялата история дотам /линк в заглавието/, защото не знам кога отново ще мога да ви зарадвам. Леко съм контузена и писането ми е чок зор, така че искрено съжалявам, но поне месец сигурно няма да мога да ви пусна нова глава  


Глава 14

Дефне вървеше по пътя, без да се обръща или поглежда встрани. Сълзите и без това достатъчно замъгляваха погледа ѝ. Правеше крачка след крачка, повтаряйки си, че така трябваше да постъпи. Нямаше да издържи дори още час в онази къща. Толкова близо до Йомер.
Мракът се спусна неусетно, обвивайки я в примамливата си прегръдка, но тя не спря. Наметна още по- плътно сакото, което бе взела преди да тръгне, и продължи. Градът изглеждаше близо, но не беше. Очакваше да има други къщи и хора, които да я съжалят и качат в колата си, но нямаше. От часове крачеше сама по пътя, в началото черен, след това не, но дори следа от човешко присъствие не откриваше. А Истанбул бе все така някъде напред.
Коремът ѝ къркореше, а краката ѝ горяха, затова Дефне реши да почине. Беше я страх, затова не се отклони от пътя, а просто потърси камък, на който да седне. Сви се, обвивайки колене пред гърдите си, за да се стопли, но бе все още февруари и нощите бяха мразовити. Единственият ѝ шанс бе да се движи, поради което събирайки сили, тя отново се изправи. Пара започна да излиза от устата ѝ и тя съжали, че се поддаде на импулса да избяга. Спускането по стената с навързаните чаршафи ѝ се струваше като станало преди векове, а всичко преди това- като приказка. Но нейните истории винаги имаха нещастен край и тази щеше да е такава. Дефне вече виждаше заглавията по вестниците, съобщаващи за открита премръзнала жена някъде извън Истанбул. Или въобще нямаше да я открият?! Тя дори не знаеше колко далеч е от града и явно бе много, защото не бе видяла дори и една запалена лампа в далечината пред себе си, когато изкачи малкия хълм.
-   Ами ако Йомер ме е излъгал? Ами ако сме на километри от града?! Какво ще правя сега? Не мога да се върна, няма да го направя! По- добре да умра, отколкото да си призная пред него, че съм сгрешила! Ами ако наистина замръзна тук? Вълците ще ме намерят и изядат и никой няма да разбере какво се е случило с мен! Нихан ще се побърка, баба ще получи сърдечен удар! Не, не трябва да мисля за тези неща! Няма да оставя някакъв си студ да ме победи. Ще вървя с дни ако трябва, но ще намеря спасение!
Мърморейки си, Дефне така и не чу приближаващата зад нея кола. Йомер спря на около стотина метра от нея, благодарен за пълнолунието, даващо му свободен поглед към пътя напред. Слезе тихо от колата и продължи пеша, скъсявайки разстоянието помежду им с всяка следваща крачка. Чу мърморенето ѝ, когато наближи, но вместо да се усмихне, побесня още повече. Разкъсваше се между желанието да прегърне Дефне и това да я удуши. Откакто излезе от къщата си задаваше въпроса кое първо да стори, но така и не бе избрал. Имаше още около две минути, за да реши.

-   Кога ще дойде Дефне?- Ефе бе седнал в леглото си и с Бурак играеха карти, преди да си легнат.- Защо я тормозиш с толкова много работа, тате?!
-   Сега аз ли излязох виновен?- Засмя се Бурак.- Тя има друга работа, не в кантората. Лична. Освен това е извън града, доколкото разбрах. Обеща утре да дойде да те види, казах ти!
-   Защо не ме събуди, исках и аз да я чуя! Победих!- Отегчено въздъхна малкия.- Пак се остави да те бия, не е честно!
-   Не съм! Кълна се!- Театрално постави ръка на сърцето си Бурак, макар да лъжеше.- Просто ти си майстор на картите и винаги ме побеждаваш!
-   Това е така, защото това е измислена игра. Когато порасна ще играем наистина!
-   Ще играем, ти само почакай! Тогава как ще те бия!- Засмя се, докато събираше разпилените карти.- Още една игра?
-   Не, писна ми. Ще ми прочетеш ли приказка?
-   Добре! Само се помести, за да легна и аз!
Бурак се смести в единия край на леглото, а малкия се сви до него. Приказката започна и след пет минути бащата усети как телцето до него натежа. Усмихнат, пусна книжката на земята и се протегна, за да дръпне завивката. Опита да се измъкне, но Ефе бе обвил ръчички около него и примирявайки се с неудобната поза, той реши да спи тук. Лекарят щеше да им се кара, но какво от това? Бе изминало много време, откакто баща и син бяха спали заедно. И макар да не си го признаваше, тези дни липсваха много на Бурак. Особено след смъртта на Елмаз.

Неджми се подготвяше да си легне, защото утре го очакваше труден ден, когато на вратата се позвъни. Чудейки се кой ли може да е, той отиде да отвори, докато Нериман излизаше от кухнята с въпроса „Кой е?”, ядосвайки го.
-   Когато отворя, ще разберем! Защо ли се чудя въобще?!- Ядно попита той, когато видя Корай срещу себе си.- Какво правиш тук по това време и ти?!
-   Неджмош, защо си толкова кисел? Не сте ли вечеряли още? Аз ако не ям повече от два часа имам точно такава физиономия! Неро!- Заобикаляйки клатещия глава Неджми, госта се спусна към Нериман, прегръщайки и целувайки я отдалеч.- Пиленце, имам толкова много новини. Няма да повярваш какво научих!
-   Клюки, Корай, казва се клюки! Новините са нещо сериозно!- Поправи го Неджми.- Аз отивам да спя, а вие пазете тишина. Да не съм ви чул, иначе лошо ви се пише!
-   Да, татенце!- Изпяха и двамата, махайки му, докато се изкачваше към горния етаж.
-   Какво е станало? Днес не можеше да говориш, но защо идваш час сега?- Заразпитва Нера.
-   Охх, не питай, живот мой! Ако знаеш колко време се наложи да чакам да ми донесат вечерята! Щях да умра от глад! Имало задръстване, мен какво ме интересува! Бях гладен! Когато куриера дойде, можех и него да изям!
-   Горкичкият ми той! Сега искаш ли нещо? Мине я няма, но в хладилника трябва да има нещо сладко! Сладолед? Торта?
-   Няма да ти откажа наистина! Сладкото никога не е излишно!
Двамата седнаха в кухнята, хапвайки баклава, защото това намериха, докато обсъждаха какво става из социалния живот на останалите. В един момент дойде и ред на Пасионис. Корай се зажалва, че Йомер го няма, нямат и колекция, и Нериман започна да задава въпроси един след друг. Корай едва смогваше да ѝ отговаря, докато приятелката му опитваше да разбере смисъла зад думите му. Нещо се случваше отново и тя трябваше да разбере какво.

Дефне забавяше неусетно, останала без сили. Сякаш вървеше от дни, а не от часове. Не знаеше колко е часа, но луната, осветяваща пътя ѝ, бе вече високо в небето. Уморена, реши отново да си почине, макар да осъзнаваше големия риск от измръзване.
-   Къде си мислиш, че отиваш?!
Гласът му я накара да изпищи, подскачайки на място. Усети ръцете му, когато хвана раменете ѝ и я обърна с лице към себе си, опитвайки да не пусне на свобода демоните, обхванали съзнанието му. Очите му блестяха в тъмнината, а лицето му бе изкривено в грозна гримаса, доказваща ѝ колко бесен всъщност бе той. И виновна отново бе тя.
-   Йомер?!- Успя само да прошепне, преди сълзите съвсем да замъглят погледа ѝ.
-   Какво ти става? Полудя ли, Дефне? Как можа да направиш такава глупост?!
Йомер я разтресе, опитвайки се сякаш да я накара да дойде на себе си. А тя можеше единствено да плаче, питайки се защо животът обичаше да я измъчва така. С какво бе заслужила всички тези страдания? Двамата с Йомер бяха като две търсещи, но винаги разминаващи се половини.
-   Ако ти се беше случило нещо? Ако беше паднала? Или изгубила? Имаш ли ум въобще?! Щях да полудея, когато видях, че те няма! Да умрем и двамата ли искаш?! Има много по- лесни начини за това! Никога не бих...
-   Прегърни ме! Силно!- Прекъсна го тя, обвивайки с ръце кръста му. Сгуши се в него, продължавайки да хлипа като малко дете.- Съжалявам! За всичко!
На Йомер му трябваше минутка, за да дойде на себе си. Прегърна я на свой ред, целувайки косите ѝ. Повтаряше си, че всичко е наред, че тя е добре и вече е до него. Но само мисълта, че нещо можеше да ѝ се случи по пътя, караше сърцето му да спре.
Наведе се и я взе на ръце, глух за тихите ѝ протести. Не разбираше защо тя не обича да я носи, когато самият той толкова обожаваше това толкова просто действие. Да я усеща в ръцете си, така близо до него. Заровил нос в косите, които толкова обичаше, да поема аромата ѝ на дълги глътки, необходими му повече от самия въздух. Да чувства дъха ѝ, топлещ кожата му, докато тя се притиска все по- силно към него. Нима можеше да има нещо по- прекрасно от това?
-   Никога повече не ме плаши така, чуваш ли? Няма да понеса, ако нещо се случи с теб! Дори да не искаш да бъдеш с мен, не подлагай себе си на риск. Никога!
Затворила очи и сгушена на рамото му, Дефне просто кимна. Топлината и мириса на тялото му я опияняваха и отпускаха. Страхът от неизвестното също вече го нямаше. Йомер бе до нея и тя знаеше, че е на сигурно място в ръцете му. Той щеше да я пази до последен дъх. Нейният герой.
Дефне заспа, докато се връщаха към колата. Йомер я настани на седалката и закопча колана, след което се загледа в лицето ѝ. Поправи два непослушни кичура, едновременно с това милвайки така любимите извивки. Смръщените, дори в съня ѝ, вежди. Малкото носле. Бледите устни.
-   Какво си причиняваме, любов моя?! Защо не може да сме просто щастливи?!

Синан разказа на Ясемин за случилото се по време на вечеря. Тя бе ядосана заради изчезването му през деня, но осъзнаваше и състоянието, в което годеника ѝ се е намирал. Имаха отново проблем, с който трябваше да се справят сами. Йомер, макар да бе включил телефона си, отказваше да им вдигне. С Дефне все още нямаха връзка. Майстор Садри и Исо се чудеха какво става и как ще успеят с подготовката на новите модели, които щяха да довършат колекцията, но които все още не бяха виждали. Исо и Суде явно имаха връзка, за която никой не подозираше. Освен това и двамата се притесняваха ужасно за Дефне, която според тях бе отвлечена от Йомер. И ако не бяха те, вече щяха да са позвънили в полицията. Синан бе по средата на цялата тази каша и Ясемин просто се чудеше как все още намира сили, с които да продължава да се бори.
-   Не знам какво ще правим! Ако „Stay”,, каква ирония само, откажат да останат с нас, няма да са само те. Загубите ще са големи и ние...
-   Както винаги, ще се справим! Не мисли най- лошото от сега!- Протегна се и хвана ръката му, разтривайки с палец горната ѝ част.- Всичко ще се нареди.
-   Цял ден мисля някакъв изход. Какво щеше да направи Йомер, ако бе тук?!
-   Щеше да им каже да вървят по дяволите!- Засмя се Ясемин.
-   Де да беше толкова лесно!
-   А защо да не е?! Почакай, чуй ме! Ако ние прекратим договора, за другите ще изглежда така, сякаш за тях Транба е спасителен пояс. Нека докажат обратното!
-   На какво основание ще прекратим договора им?- Замисли се Синан.
-   Адвокатите все ще измислят нещо. Ако трябва, ще им изплатим и някакво обезщетение. Минимално, разбира се, но в очите на другите това ще е в наша полза.
-   Но не мога да взема такова решение сам. Ще трябват подписите и на двама ни.
-   Ти подготви нещата. Йомер ще се прибере до няколко дни, тогава ще подпише всичко. Ако ли не, ще ти издаде пълномощно. Йомер е това, той винаги мисли за всичко!
-   Така беше. Сега вече не съм толкова сигурен!

Йомер я внесе отново на ръце, докато Дефне трепереше все по- силно. Включи климатика на максимална температура и я зави в одеяло на дивана, чудейки се какво ще прави, ако тя се разболее. Не искаше да пътува до Истанбул през нощта, но ако се наложеше, нямаше да има друг избор.
-   Дефне, чуваш ли ме? Дефне?- Опита да я събуди Йомер.
-   Добре съм, само малко да се стопля! Студено ми е!- Измрънка, докато се свиваше още повече под завивката.- Защо е толкова студено?!
-   Почакай секунда!- Отиде до кухнята и се върна с чаша, пълна до половината с уиски.- Хайде, трябва да го изпиеш, то ще те стопли. На малки глътки!
Седна до нея и я прегърна, облягайки я на себе си. Поднесе чашата към устните ѝ, подавайки ѝ малка глътка и изчака тя да преглътне и да се закашля, след което я накара да пие още малко. Дефне се дърпаше, мърморейки, че е прекалено люто и ѝ пари. Изпи едва половината и Йомер се надяваше, че е достатъчно. Остави чашата и отново гушна Дефне, едновременно ядосвайки ѝ се и желаейки да вземе всяка нейна болка в себе си.
-   Толкова много ли се страхуваш, любима? Толкова ли те е страх, че предпочете да избягаш, но не и да говориш с мен?- Галеше косите ѝ, говорейки повече на себе си, отколкото на нея.
Дефне усещаше ефекта на уискито и той ѝ хареса. Топлината, спокойствието, вътрешния мир, които ѝ донесе. Измъкна се от ръцете на Йомер и протягайки се, набързо изпи останалата част на екс.
-   Какво правиш? Ей!- Взе празната чаша от ръката ѝ, гледайки я неразбиращо.
-   Имам нужда от това! Малко спокойствие!- Усмихната, тя отново седна и облягайки глава назад, се загледа в тавана.- Болката да утихне, сърцето ми поне за малко да стане цяло. Дори и да е лъжа, искам поне за малко да се почувствам както преди.
-   Алкохолът не помага, повярвай ми!
-   Ти имаш опит, нали? Нека и аз опитам! Какво толкова?!- Засмя се тя.
-   Дефне, пияна си. Не трябваше да ти давам алкохол в това състояние!- Притесни се Йомер.- Хайде, да те сложим да спиш. Обещавам, утре ще си по- добре.
-   Нищо ми няма! Добре съм!- Отблъсна ръката му тя и опита да се изправи.- Съвсем добре съм си! Като нова съм! Като теб съм!
-   Аз не съм добре! Никой от двама ни не е! И няма да бъде, докато не решим проблемите помежду си!- Подхвана я, когато залитна.- Защо не искаш да поговорим?
-   Няма за какво да говорим! Всеки от нас пое по пътя си, толкова!
-   Ти не си ме забравила!
-   Не съм! Така е! Но и не мога да бъда с теб!- Размаха пръст насреща му Дефне.
-   Защо? От какво се страхуваш? Какво ти пречи да приемеш най- после истината?!
-   Нищо от моя живот не е твоя работа! Остави ме намира!- Отдръпна се и отново седна на дивана.- Защо просто не се откажеш?!
-   Като теб?!- Отвърна той, осъзнавайки колко я наранява. Но и него го болеше.
-   Да, точно като мен! Аз загубих всякаква надежда за нас! Погребах миналото! Било каквото било! Сега е време да заживея живота си отново!
-   Страхливка! Ти си една страхливка!- Изкрещя Йомер, изправяйки се и удряйки юмрук в стената.- Кога се превърна в такава?! Откога бягството за теб е по- лесния вариант?!
-   А какво искаш да направя, Йомер?! Опитвам се да се предпазя по единствения начин, който виждам! Точно ти нямаш право да ме съдиш за това!
-   Но ние се обичаме, Дефне! Това няма ли значение за теб?!- Отчаян, Йомер клекна пред нея.- Да, нараних те! Както и ти мен! Но отново сме тук, заедно!
-   Нима ти не знаеше това, когато си тръгваше? Колко пъти ме изоставя, Йомер? Колко пъти си тръгна, преди да решиш, че вече си готов да бъдеш с мен?!
-   Отмъщение ли е това? Или наказание?!- Ужасен я погледна той.
-   Не! Разбирам те! Сега знам защо си го правил!- Обхвана лицето му с длани, вглеждайки се в очите.- Сега е моят ред да си тръгна.
-   Но защо?! Не мога да те пусна, Дефне! Какво още искаш от мен, за да останеш?!
-   Не искам нищо.
-   Тогава? Защо искаш отново да ме нараниш?!
-   Ти! Винаги ти!- Скочи Дефне.- Защо веднъж не помислиш и за мен, Йомер?! За моите чувства, страхове, притеснения! Защо не приемеш най- после, че и аз съм човек?!
-   От какво се страхуваш, Дефне?! Обичам те! До теб съм и винаги ще бъда! Няма за какво…
-   Думи, думи, думи! Толкова красиви и толкова празни! Колко пъти си ги повтарял, Йомер?! Но когато трябваше, ти никога не беше до мен! Тръгваше си, обръщайки ми гръб! Дори накрая, когато разчитах единствено на теб, ти ме изостави! Разбирам, беше наранен!- Спря го, когато се опита да я прекъсне.- Но аз те бях предупредила, че не искаш да научаваш тази истина. Че след нея ще ме намразиш и никога повече няма да поискаш да ме видиш. А ти какво ми отговори тогава? „Няма такова нещо, което да не може да преодолеем заедно! Ще съм винаги до теб!” Но не беше, Йомер! Да, страхливка съм! Страх ме! Умирам само при мисълта, че отново мога да се отдам на любовта ти, а след това отново да остана сама! Да не мислиш, че е толкова лесно да се прости?! Не заблуждавай нито себе си, нито мен, че дори ти си ми простил! Просто искаш да съм до теб, защото така си свикнал! Но дълбоко в теб все още стоят онези чувства, които изпита тогава. През онази нощ! И аз не мога да живея в постоянен страх кога те отново ще вземат връх. Не мога да повярвам отново в тази приказка, а на финала ѝ да съм отново разбита. Мислиш ли, че е лесно да се довериш още веднъж на човек, който те е предал?!- Сълзите закапаха отново от очите ѝ, но започнала, тя бе решена да каже всичко, което имаше.- Нито ти, нито аз сме същите. Никой от нас не може вече да се довери на другия. Не мога да рискувам, Йомер! Да ти повярвам отново, а в един момент всичко да се превърне в пепел. Няма да понеса отново да полетя, а след това да се разбия като птица в скалите на омразата ти. Да се събудя, а теб да те няма! Да се протегна, но да не мога да хвана ръката ти! Може би си прав, може би съм прекалено страхлива! Но наистина не мога да направя тази крачка! Не мога да ти се доверя отново!
Йомер остана загледан в нея, докато сядаше изтощена. Захлупи лице в ръцете си и се разплака, а той не знаеше какво да прави. Искаше му се просто да се обърне и да си тръгне, оставяйки я насаме с болката ѝ. Но Дефне бе права, прекалено много пъти той си бе тръгвал. Време бе да остане!

Добър вечер!
tempestad, благодаря за удоволствието от поредната глава на Нашата приказка. Дано вече да се съберат тези луди глави. Помогни им, за да бъдем и ние щастливи.

Искрено съжалявам за случилото се. Желая ти бързо въстановяване.

Лека и спокойна нощ!

Темпи, благодаря за поредната глава от приказката.
Най-сетне, Дефне проговори и си каза без задръжки цялата болка която носи в душата си, топката е хвърлена, Сешам се за репликата на Синан , относно характера на Юмер – безкомпромисен в забиването на кошове,   е сега,   кош за Дефне! Ха да видим, как Юмер ще приеме  казаната истината, за която твърди че е най-важна,само че щом той говори, сега истина е отправена към него и като всяка истина …  боли.  До сега, щом чуеше истината на другия, реакцията му е обида и гняв. Вече има любов, а любовта  признава само  отдаденост. Готов ли е за това? Наистина пораснал ли е Юмюш , ще разберем …когато му дойде времето…
Бързо оздравяване Темпи!
Хубава седмица на всички.

Здравейте   Момичета, благодаря за разбирането 

Днешната рожденичка  



И стара снимка на Боре от края на лятото, излязла вчера  

Здравейте! 
Темпи, благодаря за поредната глава от Нашата приказка!
Бързо оздравяване, а ние ще почакаме скъпа! 

Хубав ден и успешна седмица!