♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 73

Храната пристигна, но Йомер не посмя да събуди Дефне. Хапна бързо на крак, след което се качи отново горе. Съпругата му сънуваше нещо и се въртеше неспокойно, а челото ѝ бе покрито със студена пот. Сядайки до нея, Йомер я хвана за ръка и зашепна успокоително, целувайки пръстите и галейки дланта ѝ. Трябваха му петнайсет минути, преди тя да се успокои. След което легна до нея и наблюдавайки равномерното ѝ дишане, самият той се провали в сън.
Когато отвори отново очи, срещу него бяха тези на Дефне. Гледаше го със смесица от интерес, притеснение и съжаление. Йомер остана загледан в нея, страхувайки се дори да диша, за да не я подплаши. Откога мечтаеше да се събуди така, до нея, вдишвайки аромата и чувствайки топлината ѝ.
-   Добро утро!- Тихо поздрави тя, обръщайки се по гръб.- До кога ще ме държиш тук?!
-   Добро утро!- Отвърна той, правейки се, че не е чул въпроса ѝ. И че не усеща болката, която той му причини.- По- добре ли си?
-   Добре съм!- Инатливо заяви тя.
-   Дефне! Не искам да се караме! Моля те!- Стана и се огледа, чудейки се какво да прави сега.- Банята е на твое разположение, чантата ти е ето там. Аз ще се изкъпя в някоя от другите бани, за да не те притеснявам. Ще се погрижа и за закуската, когато си готова, слез. Чувствай се като у дома си, защото това е твоят дом!
Излезе, без дори да ѝ даде възможност да отговори. Едва в коридора се сети, че не си взе дрехи, но нямаше да се върне за нищо на света. Нямаше да ѝ даде възможност да скандал. Щеше да изчака тя да влезе да се изкъпе и едва тогава щеше да вземе нещата си.
Дефне остана сама в стаята, чудейки се как въобще попадна в тази ситуация. Нелепостта на случващото я разсмя и съвсем скоро тя се тресеше, смеейки се и плачейки едновременно, без да успява да спре което и да е от двете действия. Свита на кълбо на земята под душа, тя се остави на емоциите и изплака всичко, което толкова време се бе събирало в нея. Едва когато се успокои и горещата вода отми сълзите ѝ, огледа учудено колко голямо всъщност бе помещението. Имаше и вана, която просто я примамваше да влезе и да остане в нея цял ден, но нямаше как да го направи точно сега. Оглеждайки се набързо в голямото огледало, тя обви в една хавлия косата си, а в друга- тялото си и отиде да види какво Йомер бе метнал в чантата ѝ вчера. Мечтаеше си за дънки и тениска, наведена над чантата, когато вратата на стаята се отвори и тя изпищя.
-   Аз съм, спокойно! Не се плаши!
Единствено с кърпа около кръста, прикриваща само най- необходимото, и капчици вода, стичащи се все още по голите му гърди, Йомер посегна, за да ѝ помогне да се изправи. Стресната, Дефне се дръпна и залитайки, падна по дупе, опитвайки да придържа с една ръка хавлията си, а с другата да омекоти падането. Сърцето ѝ щеше да изскочи всеки момент, биейки като лудо от гледката, която бе пред очите ѝ. Нямаше ли поне капчица милост този мъж?!
-   Какво правиш тук?! Какво си позволяваш?! Как смееш да влезеш, без да почукаш?!
-   Мислех, че вече си готова. Защо си се забавила?! Проблем ли има?
-   Не е твоя работа! Какво искаш?!
-   Дрехите си. Чантата ми е точно до твоята!- Посочи невинно той, докато тя проследяваше с поглед посоката на пръста му.
-   Добре.- Посегна тя, за да му я подаде.- Почакай! А с какво тогава си се изкъпал? Ухаеш на твоя си шампоан?!- Отдръпвайки ръката си, подозрително попита тя.
-   Снощи оставих тоалетните си принадлежности в другата стая. Но чантата си, по навик, донесох с твоята тук. Доволна ли си?! Дай ми я и се облечи по- бързо, за да не настинеш. Хладно е, а един болен стига!
-   Кой е болен? Ефе! Боже, забравих за Ефе! Как е той? Говори ли с г-н Бурак? Вчера каза, че той не е успял да дойде, защото детето е зле! Какво му е? Отговори ми!
-   Не съм казвал, че е зле. В болницата са! Успокой се!- Хвана ръцете ѝ и я прегърна, въпреки нежеланието ѝ.- Снощи беше на системи, но лекарят е сигурен, че днес ще е по- добре. Ефе е силен, видях го. Нищо няма да му се случи!
-   Г-н Бурак няма да понесе, ако нещо се случи и с малкия. Аз също!
Дефне се опита да спре сълзите, но бе безсилна. Близостта на Йомер я правеше още по- слаба и чувствителна, поради което опита да го отблъсне. Макар и с нежелание, той я пусна.
-   Не мисли за нищо лошо, моля те! Не плачи!- Изтри с палци влагата, покрила бузите ѝ, след което ги целуна.- Ще се обадим на Бурак, ако така ще си по- спокойна. Но сега се облечи. Аз отивам да направя същото. Чакам те долу!
Дефне проследи мълчаливо как Йомер взе чантата си и излезе, след което започна да се ругае сама. Как бе забравила за всичко, само защото бе видяла Йомер? Защото той бе до нея! Трябваше да се обади на Бурак още снощи, но тя дори не се сети, че малкия е болен. В ума ѝ бяха останали единствено Йомер и страха, че за един миг може да загуби всичко. И този страх все още сковаваше душата ѝ. Питайки се сама къде бе избягала смелата Дефне, която всички познаваха, тя отвори чантата си. Слава Богу, имаше всичко, което ѝ е необходимо. Обличайки се набързо, тръгна по коридора, изкушавайки се да надникне в другите стаи. Успя да се спре, но не и когато стигна широката врата към друга дневна. Отново висок таван, много прозорци и тераса, гледката от която ѝ взе дъха. Като омагьосана, Дефне побутна открехната врата и влезе, с мъка потискайки въздишката си. Тук човек можеше да се загуби.
Излезе на балкона и огледа наоколо. Б   яха в самия край на града, а зад високия зид, скриващ ги от нежелани погледи, се стелеше единствено зеленина. Пътят, водещ към Истанбул, се извиваше като змия вдясно, и тя се замисли колко далеч и колко близо бяха до града всъщност. Йомер бе казал, че са близко, но реално тя не виждаше дори една друга къща. Невисок хълм разделяше пътя, скривайки града от тях и тях от него. Сякаш бяха сами в целия свят.
-   Имаш два избора. Да продължиш да се преструваш, или поне тук да покажеш коя си!
Не го бе чула да се приближава, затова подскочи. Отдръпна се бързо от парапета и тръгна навътре, опитвайки да го заобиколи. Той обаче нямаше намерение да я пусне толкова лесно.
-   Отново ли ще бягаш?!
-   Не бягам! Няма защо да го правя! Ти си по тази част!- Изфуча тя, отдръпвайки ръката си.- Остави ме най- после!
-   Точка за теб! Така е, обикновено аз си тръгвам. Но винаги се връщам!- Хвана отново лакета  ѝ Йомер, обръщайки я към себе си, когато опита да влезе в къщата.- А ти, Дефне? Тръгна си. Кога смяташ да се върнеш обратно?! Кога най- после ще заемеш мястото си?!
-   Моето място? Къде е моето място?! Аз изпълних своята роля, нямам вече място в твоя живот! Незнайно защо, само ти отказваш да го разбереш!
-   Не лъжи! Дори всичко да е започнало с една лъжа, ти ме обичаш! И аз те обичам, Дефне!- Дланта му се плъзна по бузата ѝ в милувка.- Нека не продължаваме тази лудост, моля те!
-   Обичаш онази, която ти бе представена! Ролята, която ми бе поверена! С мен ти нямаш нищо общо! И така е по- добре!- Отскубна се и побягна, но не бе стигнала вратата, когато ръцете му обвиха кръста ѝ, за да я притиснат до него.- Не!
-   Не можеш да бягаш повече, Дефне! Няма да ти позволя!
Усети устните му, залепени за шията ѝ. Ръцете му се кръстосаха под гърдите, задържайки я здраво, докато тя опитваше да ги разтвори, за да се измъкне.
-   Нека заедно излекуваме раните си, Дефне! Остани с мен!
Отчаянието и болката в гласа му я накараха да спре да се бори. Нещо в нея се прекърши и вместо да се дърпа, тя се притисна в него. Изви глава, за да улесни достъпа до кожата си, след което покри ръцете му със своите. Галеше ги, докато не се отпуснаха и тя успя да се обърне, заставайки лице в лице с него. Очите му горяха, докато устните му се насочиха към нейните.
Целувката бе нежна, сякаш се страхуваше да не я подплаши. Дланите шареха по гърба ѝ, леко притискайки я към него, докато самата тя обви ръце около раменете му. Отвърна на милувката, показвайки му, че е готова. Нямаше да се откаже този път.
Тук и сега, тя бяха просто Йомер и Дефне. Двама влюбени, без минало, без настояще, без бъдеще. Щяха да вземат и дарят любов, след което всеки щеше да продължи оттам, където бяха спрели. Но сега, в този миг, те бяха заедно.
Дефне усети стената зад гърба си и силното тяло на Йомер, притискащо я с нежна сила. Устните му опустошаваха нейните, докато и двамата останаха без дъх, но това не му стигна. Оставяйки я да диша, той обходи лицето и шията ѝ с бавни и сладки целувки, шепнейки ѝ колко му е липсвала и колко пъти е сънувал този миг. Мигът, в който тя отново щеше да стане негова.
-   Не говори! Недей!- Прошепна тя, неспособна да издържи нахлулите чувства. Бе слаба и щеше да му повярва. А не трябваше!- Целуни ме!
Сама притисна устни към неговите, обвивайки с ръце врата му и буквално провесвайки се на него. Неочаквал атаката, Йомер едва успя да я задържи, преди и двамата да паднат от силата, с която тя се вкопчи в него. Повдигна я и се отправи към спалнята, ориентирайки се трудно в непознатата обстановка. Дефне бе скрила лице в извивката на рамото му, целувайки и хапейки леко кожата. Действията ѝ го побъркваха, но за нищо на света не искаше тя да спира. Самият Йомер трудно се сдържаше да не я вземе още тук, доказвайки ѝ колко силно я желае.
Постави я до леглото, отдръпвайки се леко от нея. Искаше да я огледа, да    я запомни. Пръстите му очертаха лицето ѝ, спуснаха се по шията, раменете, надолу по ръцете ѝ. Преплете ги с нейните, увличайки я в нова целувка. Бавна, нежна, измъчваща. Дефне се опита да я задълбочи, притискайки се към него, но той не ѝ позволи. Контролираше изцяло положението, завеждайки ръцете зад гърба ѝ, за да ограничи движенията, които тя правеше.
-   Нека ти се насладя! Толкова време чакам този момент!
Отново покри лицето ѝ с целувки, галеше с я устните, с дъха си. Капка по капка отнемаше и малкото останал ѝ разум, превръщайки я в кълбо от оголени нерви. Всяко негово докосване караше тялото ѝ да трепери и тя се притисна до неговото, търсейки опора. Ароматът му я замая и останала без сили, тя се остави на милостта на съпруга си.
-   Толкова си красива! Моя! Само моя!
Усети как я вдига на ръце, а след това поставя на хладните завивки. Контрастът между тях и горящата ѝ кожа я принуди да се повдигне, но тялото на Йомер препречваше пътя ѝ за бягство. Със смях, по- скоро от нервност, отколкото от щастие, тя се промуши под ръката му, поваляйки него в студеното легло. Видя как се намръщи, но не му остави време за действие. Покри тялото му със своето, залепяйки поредната целувка на разтворените му в протест уста.
Останаха така, целувайки се и галейки тялото на другия, изследвайки забравените извивки и откривайки нови. Времето сякаш бе спряло и единственото, което имаше значение сега, бе другия.
Дланите на Йомер се скриха под тениската ѝ, повдигайки я леко и откривайки за погледа му невероятно бялата ѝ кожа. Възхитен стон се изтръгна от устните му, докато се повдигаше с нея в скута си, за да я съблече. Устните му се плъзнаха по нея, покривайки с морави петна местата, до които успееше да достигне. Целуваше, галеше, вкусваше. Дефне се извиваше в ръцете му, хапейки устни в опит да не закрещи. Пръстите ѝ дърпаха до болка косите му, с които играеха допреди малко, но никой от тях не забелязваше. Щастието да са отново заедно буквално ги заслепяваше.
Обърна се и я положи на леглото, издърпвайки бързо собствената си тениска през главата. Наведе се и поднови пътя си, шарейки по цялото ѝ тяло. Устните и пръстите му се сменяха, карайки я да се извива под него, предизвиквайки я да го моли за още. Но ината на Дефне и тук бе в пълна сила- захапала долната си устна, тя следеше с горящ поглед действията му, очаквайки с нетърпение какво мъчение още ще измисли за нея той. А че я измъчваше, знаеха и двамата. Бавните му и нежни ласки я побъркваха, оставяйки тялото ѝ в огъня на страстта, без да се приближават дори за секунда до така желаното освобождение. Йомер виждаше какво ѝ причинява, наслаждавайки се на всеки миг от него. Дефне, неговата Дефне, се бе завърнала. Дивата и страстна любима, която той толкова обичаше.
-   Обичам те!
Шепотът ѝ се стори като изстрел, покосил сърцето ѝ. Дефне се задъха, забравила къде и с кого е. Не чувстваше нищо, не виждаше нищо. Двете думички се повтаряха отново и отново в съзнанието ѝ, като ехо, напомнящо ѝ всичко, което бе имала, и което бе загубила. Сълзите потекоха тихо, докато тя опита да се свие на кълбо, изтласквайки далеч от себе си мъжа, който някога означаваше всичко за нея. Тя нямаше право да е с него, всичко тук бе грешно.
-   Дефне, какво стана? Любов моя?! Недей! Не плачи!- Йомер я прегърна откъм гърба, прекъсвайки с едно движение борбата ѝ.- Не плачи, скъпа! Умирам, когато те виждам така. Любима моя! Успокой се, шшштт!
Залюля я в прегръдките си, питайки се какво се случи. Дефне плачеше, притихнала в ръцете му, потрепервайки вече от хладния въздух. Протягайки се с една ръка, Йомер взе одеяло и ги наметна, подпирайки гръб на стената и притискайки Дефне към себе си. Самият той трябваше да се успокои, а близостта ѝ никак не му помагаше. Поемайки си дълбоко дъх, той отметна косите ѝ и допря буза до нейната, продължавайки все още да я люлее като малко дете.
-   Какво се случи, Дефне? Нараних ли те?!- Попита внимателно, когато тя започна да се успокоява.- Какво има, любов моя? Защо са тези сълзи?!
-   Няма нищо! Извинявай!- Дефне опита да избяга, но той не ѝ позволи.
-   Не се отдръпвай, моля те! Остани!- Дланта му погали лицето ѝ, след което я придърпа на гърдите си.- Разкажи ми!
-   Съжалявам! Наистина няма нищо! Аз...
-   Ти не умееш да лъжеш, Дефне! Още по- малко мен!- Ядоса се Йомер.
-   Не мислеше така онази нощ!- Изплъзна се от устните ѝ, преди да успее да се спре.
-   Това ли си спомни?! Любима!- Йомер я прегърна отново, проклинайки се стотици пъти.- Ще съжалявам до края на живота си за всичко, което ти причиних онази нощ, Дефне! Каквото и да кажа, каквото и да направя, не мога да изтрия онези думи, знам. Толкова много съжалявам! Какво съм ти причинил?!
-   Ти беше прав, Йомер! Аз...
-   Не! Да не си посмяла отново да поемеш вината. Недей!- Отдръпна я и се вгледа в очите ѝ, зачервени след плача, но все още с онзи огън в тях.- Аз не бях достатъчно силен, за да остана с теб, когато имаше най- голяма нужда от мен. Аз бях този, който ти обърна гръб, принуждавайки те да си тръгнеш. Затова сега аз те моля да ми простиш, Дефне. Дай ми още един шанс. Дай шанс на любовта ни!
Дефне се наведе и го целуна, заглушавайки с устни думите му. Не можеше да гледа как Йомер страда, нямаше да издържи. Отпусна се в ръцете му, подновявайки любовната игра, давайки му пълен достъп до тялото и сърцето си. И двамата имаха нужда от това сега. Утре щяха да съжаляват!

-   Как е той, докторе?!
Бурак наблюдаваше през открехнатата врата Ефе, хранещ се под одобрителния поглед на Бурджу. Момичето бе донесло от супата, която вчера малкия и Дефне бяха сварили, и лекарят разреши да му дават от нея, вместо болничната храна. Детето се хранеше с апетит и като цяло изглеждаше добре, но страха, че нещо може отново да се обърка, не позволяваше на Бурак да се успокои.
-   Както виждате и сам, днес е много по- добре. Антибиотиците са започнали своето действие и след още две вливания той ще е като нов. Ефе е силно дете, така че наистина може да сте спокоен. Няма никаква опасност за него.
-   Кога ще го изпишете?
-   Може би утре! Не го приемайте като нещо лошо, но искам днес да го наблюдавам. Няма защо да очакваме да се влоши, но за всеки случай ще ни погостувате. Освен това, мисля, че и вие имате нужда от почивка. Приберете се следобед и поспете, той е в сигурни ръце.
-   Благодаря ви, докторе! За всичко!
Стиснаха си ръцете и лекарят продължи с визитацията, а Бурак влезе в стаята на сина си. Малкия довършваше закуската си, бърборещ между хапките колко му е скучно и как иска да се прибере вкъщи. Освен това искаше и Дефне, а Бурак дори нямаше как да се свърже с нея. Телефона на Йомер бе изключен, нейния- откраднат. Не знаеше и къде са, нито дали са добре. Оставаше му единствено да се моли двамата да са намерили най- после общ език, за да приключи вече цялата тази история, докато залъгва Ефе колко заета е Дефне и как ще дойде да го види веднага, щом успее да приключи с работата си. Надяваше се само, че това няма да е толкова дълго, колкото той очакваше.

-   В колко да те взема довечера?!
-   Ще се прибера сама, не се тревожи! Ако има нещо ми се обади веднага. Сега и аз започнах да се тревожа! Йомер не би наранил Дефне, но все пак!
-   Само да посмее да я доближи отново!- Исо стисна волана силно, принуждавайки Суде да се върне в колата. Целуна го по бузата, молейки го да се успокои.
-   Всяко нещо има причина, за да се случи. Ако са заедно, значи така е трябвало да бъде!
Махайки му с усмивка, тя изкачи стълбището към сградата, в която се намираха офисите на списанието ѝ. Размахвайки предупредително пръст, точно преди да влезе в нея, Суде се скри и Исо веднага потегли. Трябваше да разбере какво се случва, дори това да означаваше да разкаже всичко на семейство Топал. Предишният път Дефне бе сама. Сега те щяха да бъдат до нея!
Телефонът ѝ бе все още изключен и също като Исо, Нихан бе пред истерия. Настояваше да отидат до апартамента и работата на Дефне, за да се уверят, че с нея всичко е наред. Притеснен за самата Нихан, Исмаил измисли лудата идея да ѝ каже, че е говорил с Дефне. Историята бързо се оформи в главата му: мобилният ѝ телефон се е развалил и му се обадила от домашния. Затова е и дошъл, да ги успокои, че с нея всичко е наред и съвсем скоро ще им се обади. Ала вместо да се успокои, Нихан се ядоса, че Дефне не се е обадила на нея, при положение че знае колко ще се притеснява тя. Оставяйки приятелката си да се възмущава с право, Исо се отправи към ателието по- притеснен и от преди.
-   Какво се е случило рано рано, че си толкова смръщен?!
-   Нищо, майсторе, остави! Или всъщност, може би точно ти ще знаеш?!- Погледна Садри с питащ поглед, сякаш можеше да прочете всичко по лицето му.
-   Какво да знам?
-   Йомер! И Дефне! Какво става с тях?!
-   Защо ме питаш? Какво се е случило с тези деца отново?!
-   Дефне изчезна! От вчера сутринта не отговаря на телефона!
-   Ходихте ли до у тях! Може би е болна или?!
-   Със Суде се отбихме сутринта, никой не ни отвори! Довечера мисля пак да намина и ако отново я няма, не знам какво ще правя!!! И Нихан излъгах!
-   Виж какво ще ти кажа, моето момче! Всеки върви по пътя, който му е начертан. Ако Дефне е с Йомер, значи така е трябвало да бъде!
-   Писна ми да слушам, че така е трябвало да бъде! Ако беше така, какъв бе смисъла от всичко, през което премина Дефне? Та тя бе на ръба, майсторе!
-   Всяко щастие има цена, Исо! Знаеш го много добре! И Дефне, и Йомер страдаха много! Може би е дошло време да получат наградата си за всичко, пред което преминаха!